Том Кланси
Срещу всички врагове (25)

23
Buitres justicieros

Вили Каса Морада

Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Мигел Рохас се събуди в 6:41 сутринта от болезнено желание. Претърколи се и пусна ръката си по бедрото на Соня. Тя се размърда и промърмори:

— Ти все сутрин искаш. Снощи не ти ли стигна?

— Природа — отговори той.

— Не, ти си такъв.

— Какво да правя? Всъщност твоя е вината. Не мога да спра да мисля за теб, знаеш…

— Е, в живота има и други неща.

— Знам, знам.

— Добре. Разбирам какви са мъжете и нямам нищо против, но се тревожа, че ще спреш да ме уважаваш.

— Никога.

— Сега така казваш.

Тя сложи ръка над главата си.

— Понякога ми се иска…

Мигел се намръщи.

— Какво?

— Искам всичко в живота ми да беше различно.

— Не ти вярвам.

— Ти може да си идеалният мъж за мен. Но нещата са комплицирани и просто се тревожа за нас двамата. Искаше ми се всичко да беше друго, преди да се бяхме срещнали.

— Какво му беше на живота ти преди? Имаш страхотни родители, които те обичат много. И се справяш добре.

— Не знам, просто казвам.

— За пари ли става дума? Защото…

— Не, изобщо не говоря за тях.

Мигел запита напрегнато:

— Какво тогава? Друг някой ли имаш у дома? Това е. Ти още обичаш някой друг.

Соня се разсмя.

— Не.

Той внимателно я хвана за брадичката.

— Обичаш ли ме?

— Твърде много.

— Какво значи това?

Тя затвори очи.

— Това означава, че понякога е болезнено.

— А не трябва. Аз какво мога да направя?

— Целуни ме.

Той се подчини, а след това преминаха към други неща. Зачуди се дали Коралес и останалите в съседната стая ги чуват. Тя изохка леко, но двамата се постараха да пазят тишина.

През първия ден в стария град не бяха правили почти нищо — стояха в къщата и се запознаваха с района. Мигел беше решил да иде на ново място и да живее като турист, а не да използва връзките на баща си и да прекара ваканцията си в някой стар и скучен замък. Намерил беше старомоден бутиков хотел на някакви европейци, в който апартаментът на първия етаж имаше кухня, маса за хранене, място за сядане и спалня с баня. По стените се виждаха стенописи и тъкани от времето на маите, а срещу леглото си имаха камина. В стаята липсваше климатик, но пък те не и искаха. От столовете на верандата можеха да наблюдават хората и пищно озеленения двор с хамак под дългите клони на сенчесто дърво. Няколко часа след пристигането си бяха видели младо момче и момиче да лежат в хамака и да се целуват страстно. На двамата със Соня това им стигаше, за да се върнат в спалнята си за бърз секс.

Когато Мигел се изтърколи от Соня, първите петли започваха да известяват изгрева на слънцето. Младежът имаше чувството, че е във ферма, но врявата не го дразнеше. Намираха се в полуселските райони на Мексико. Той, Соня и красивият малък град. Мъжът от рецепцията им беше казал, че в хотела са отсядали много писатели, художници и археолози и че са прекарвали дните си в разглеждане на околностите или в излети до града на маите Паленке на тридесет минути с кола оттук, където древните храмове и дворци с широки стълби и частично разпадащи се стени привличаха хиляди туристи всяка година. Мигел беше идвал при тези руини само веднъж, като дете, и реши, че не е зле да ги види отново.

Но най-напред щяха да идат на пазар, защото знаеше, че това ще ощастливи Соня. От по-шумните централни улици ги деляха само десетина минути ходене в посока надолу. Мигел стана и отиде до прозореца, загледа се към планините, които все още се криеха в дълги сенки и на хоризонта се виждаха само тъмните им очертания.

В далечината тесните улици сякаш се виеха покрай хълмовете, с наредени в спретнати групи ярко оцветени къщи — зелени, морави, жълти, с червени керемиди. По-нататък, върху висока скала се извисяваше богато украсена катедрала в златисти цветове, както и няколко големи къщи, чиито портали от ковано желязо достигаха четири метра височина. Според Соня Сан Кристобал приличаше по-скоро на увеселителен парк, а не на истински град, заради ярките цветове и безупречната чистота. А според Мигел хората тук се гордееха изключително много със своето наследство от маите, което си личеше навсякъде из града — от архитектурата до храната и обзавеждането. Бащата на Мигел често казваше, че Сан Кристобал му напомня повече за Гватемала, отколкото за Мексико.

— Кога започва карнавалът? — запита Соня, която седеше изправена в леглото.

Мигел се усмихна.

— Довечера. Но трябва първо да идем в градчето Сан Хуан Чамула. Искам да видиш църквата. А утре — развалините.

На вратата се почука.

Соня се намръщи, а Мигел пресече стаята и се облегна на вратата, преди да я отвори.

— Кой е?

— Аз съм, господине, Коралес. Всичко наред ли е?

Мигел се извъртя с лице към Соня и за малко не избухна в смях. Тя също.

— Да, Коралес, всичко е наред. Иди да спиш. Ще закусваме в осем. Благодаря.

— Добре, господине. Само проверявам.

Мигел изтича обратно в леглото и се хвърли в него, като едва не изхвърли Соня от другата страна. Тя се изкикоти, а той се извъртя към нея и я целуна продължително.

 

 

От балкона на хотелската стая зад ъгъла Мур наблюдаваше как синът на Рохас целува приятелката си. Момчето беше отместило завесите и проснатите им на леглото голи тела се виждаха ясно.

Мур свали бинокъла и се обърна към Фицпатрик и Торес. Дебелият мъж спеше дълбоко в леглото си. Фицпатрик пишеше настървено на лаптопа си имейл до Зунига.

— Хубаво е да си млад — каза Мур и въздъхна при мисълта за загубените години.

— Много са секси, а? — отвърна Фицпатрик. — Та как е охраната? Коралес и двамата му гъзолизци? Това ли е?

— Други не виждам. Той ще стои близо до хлапетата и ще остави другите двама назад. Искам Коралес жив, и няма да спорим. Трябва ни жив.

— Съгласен съм.

След това Фицпатрик посочи с палец през рамо към Торес и прошепна:

— А той?

— Спокойно. Той ни е най-малкият проблем сега…

Джиесемът на Мур завибрира — имаше съобщение от Глория Вега.

„Открихме Санчес и приятелката му пред стриптийз клуба «Монарх». Заклани. Според Гомес това са хората от «Синалоа», защото там намерихме телата. Можеш ли да проучиш?“

Мур отговори:

„Заемам се“.

След това разказа всичко на Фицпатрик, който поклати глава:

— Не е възможно. Щяхме да знаем.

— Дай да се обадя на Зунига.

Торес се размърда и ги изгледа.

— Защо сте станали толкова рано бе, копелета?

Мур се засмя.

— Защото мисията ни, дебелак такъв, включва и друго, не само повръщане в торбичка.

Торес направи гримаса.

— Още ми е зле на стомаха. Но като се оправя, ще седна върху вас.

— Хей — викна Фицпатрик, за да привлече вниманието на Торес, — трябва да действаме още днес. Нека се поотпуснат, нека свикнат и станат самодоволни, и тогава — бам. Затова е по-добре да започваме.

— Точно така — обади се Мур. — Мисля да го направим в тяхната къща. Там средата е приятна, контролирана. Ще ги следим целия ден и когато се върнат, уморени и готови да спят, ще отвлечем Мигел и момичето, но първо трябва да се оправим с Коралес и неговите момчета.

— Слушай ме, гринго — отвърна Торес. — Тук аз съм шефът. Но планът ми харесва. Обаче хванем ли ги, ще убием момичето пред него. Така ще знае, че сме сериозни.

Мур погледна Фицпатрик, който каза:

— Ще изкараме повече пари за двамата. И можем да преговаряме с Рохас да отвори тунелите.

— Тук сме, за да убием Рохас и всички около него. Сеньор Зунига ми го каза ясно, а сега и аз ви го казвам…

Фицпатрик го изгледа.

— Не — каза Мур. — Момичето увеличава преимуществото ни. А какво ще правим с другите? Очистваме ли ги?

Торес се изкашля.

— Те трябва да заминат за Гуадалахара следобед.

— Добре.

Мур набра телефона на Зунига, но се свърза с гласовата поща.

— Обадете ми се, сеньор.

— Хайде да се оправяме и да се махаме — предложи Фицпатрик. — Онези може скоро да тръгнат.

 

 

Коралес седеше на масата за закуска с Раул, Пабло, Мигел и Соня и не можеше да свали очите си от момичето, по-сексапилна жена не беше виждал — много по-красива от неговата Мария, и знаеше, че ще си изпати, но не можеше да спре да я гледа и вече му беше все едно. Разбираше, че онези вдигаха шум само за да го дразнят, затова възнамеряваше и той да ги дразни докрай.

— Благодаря ти, че ни нагледа сутринта — каза Мигел, докато се хранеше. — Хубаво е, че ни охраняваш така добре.

— Gracias. Това ни е работата.

— А работа ли ти е да зяпаш циците на приятелката ми?

— Мигел — възкликна Соня.

— Ами я го виж. Текат му лигите като на свиня.

Мигел стана от масата, заобиколи я и застана зад Коралес, след което изръмжа в ухото му:

— Днес гледай да стоиш настрана. Не искам да те виждам. Нито веднъж. Пази ни, нямам нищо против. Но не искам да знам, че си около мен. Разбираш ли ме, шибана свиньо?

Коралес се напрегна и се разтрепери от желание да посегне към пистолета си и да застреля това разглезено копеле. Но не помръдна.

— Да, сеньор. Няма да ни видите, но ще бъдем там…

— Ти си харесваш работата, нали?

— Да.

— Тогава прави каквото ти казвам и ще я запазиш.

Мигел се върна на стола си.

— Извинявай, Соня. Не исках да ставаш свидетел на това.

— Всичко е наред, Коралес — каза Соня, като сви устни. Знам, че си вършиш работата. Съжалявам за всичко това.

Той й отвърна с усмивка — вълча усмивка.

 

 

След не повече от час вече се разхождаха из улиците на Сан Кристобал, а Коралес нареди на Раул и Пабло да се разпръснат и да стоят на половин пряка разстояние. Пабло се обади по телефона си и каза:

— Така не е добре. Ако стане нещо, сме много далече.

— Знаеш ли какво, Пабло? Точно сега…

Коралес не успя да завърши думите си. Обаждаше му се приятелят му Ернандо Чейс — управителят на стриптийз клуба „Монарх“.

— Данте, много лоши вести. Убили са Джони. И приятелката му. Изхвърлили са телата им пред клуба. Сигурно са ги измъчвали, а после са ги нарязали с трион. Оставили са и бележка, която взех, преди да викна полицията.

— Шибаният Зунига — процеди през зъби Коралес.

— Не, според мен не са те — отвърна Ернандо. — Разпитах.

— Какво пишеше в бележката?

— Само две думи: „Buitres Justicieros“.

Коралес се сепна. „Отмъщаващите лешояди“. Шибани гватемалци — те трябваше да работят за картела „Хуарес“, а не да екзекутират съюзниците му.

Но знаеше точно защо са убили Джони.

Вината беше негова.

 

 

Тайна къща на талибаните

Близо до Сан Хосе

Коста Рика

Съгласно инструкциите на Рахмани Самад беше направил поръчка за „Анза Модел III (QW-2)“, смятана за китайския еквивалент на американската управляема ракета „Стингър FIM-92E“. Слава на Аллаха, осигуриха му и безплатен превоз — дори без получен по интернет купон за отстъпка! Хората му се смяха на тази шега, но цялата ситуация беше близо до истината. Оръжейната им сделка се изпълни през шифрована интернет страница и с електронно плащане, а освен това китайските им съюзници бяха успели без проблеми да вкарат оръжието в Коста Рика с кораб контейнеровоз.

Самад и антуражът му напуснаха Колумбия на борда на малък товарен самолет на свой съюзник, който ги закара в тайната къща на талибаните в Коста Рика, в кантона Урука край столицата. И пак там, в малкия дом, вмирисан на нафталин и белина, бяха получили шестте преносими установки за изстрелване на ракетите „земя-въздух“, опаковани в здрави куфари с ремъци като на раница за по-лесно носене. И именно в тази къща Талвар и Ниази още веднъж поискаха да научат повече за мисията си.

— Кога ще можеш да ни кажеш какво става? — запита Ниази.

— Когато стигнем в Съединените щати.

— Как ще го направим без помощта на мексиканците? — попита Талвар.

— Когато правиш план, трябва да направиш още три други, за да имаш варианти в случай на провал.

А ако ти свършат плановете? — запита Талвар.

Самад вдигна вежди.

— Успяваш или умираш.

— И какъв е планът ти да ни вкараш в Съединените щати?

— Търпение — отвърна му Самад. — Нека първо да стигнем до Мексико. А като пристигнем там, ще видите. Имаме приятели, които внимателно наблюдават границата. Не сме сами. Молла Рахмани се грижи много добре за нас.

— Самад, тревожа се за някои от хората. Млади са и се впечатляват лесно. Боя се, че стигнем ли Америка, някои от тях ще ни изоставят, като видят какъв е животът там — „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“, „Уолмарт“.

— Как можеш да се съмняваш във вярата им?

Талвар сви рамене.

— Едно е да имаш вяра в долината. Друго е в двореца. Аз съм тук като воин, но се тревожа.

Самад сложи ръка на рамото на Талвар.

— Ще застреляме всеки дезертьор. Нали разбираш?

Талвар и Ниази кимнаха.

— Е, не остана нищо повече за обсъждане. Имаме ракетите и установките за изстрелване. Хайде да товарим камионите и да се връщаме на летището.

Щяха да излетят от Коста Рика за едно частно летище с неасфалтирана писта на около хиляда мили южно от Мексикали и буквално в средата на географията. Там вече ги чакаха камиони с шофьори за последната част на пътуването на север, към границата.

Самад се вълнуваше все повече. Успеят ли да пресекат границата, останалата част от мисията щеше да се развие точно както му я описа молла Рахмани. Дългогодишният труд и решимостта на многото войни на Аллаха щяха да дадат плод.

Самад се чувстваше изключително горд. В сърцето си носеше волята на Аллах, а в ръцете си — огъня на джихада. Друго не му трябваше.

 

 

Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Мур успя да направи снимки на тримата „бодигардове“ на Мигел и приятелката му едва сега. Но получи ясен отговор от Тауърс, на когото ги изпрати. Оказа се, че Коралес е „цел с висока стойност“, но че такъв е и Пабло Гутиерес, убил агент на ФБР в Калексико. Всъщност агент Ансара от групата на Мур беше проучил някои неща за Пабло и успял да проследи следите му чак до националния горски парк „Секвоя“. Ето защо сега имаха възможност, по думите на Тауърс, да „заковат“ две големи торби боклук с един камък.

— Три — поправи го Мур. — Не забравяй и голямото куче — Рохас…

— Вярвай ми, не съм го забравил — отвърна Тауърс. — Но да не сме нетърпеливи.

Проследяването на Мигел, приятелката му и бодигардовете се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото Мур смяташе. Разбира се, носеха дрехи като на останалите туристи, а от вратовете им висяха фотоапарати, но тялото и лицето на Торес не се забравяха лесно и Мур беше задал следния въпрос:

— А ще те познае ли Коралес, ако те види?

— Не, няма.

Дебелият мъж и Фицпатрик може и да не бяха се срещали лично с Коралес, но това не значеше, че не ги е виждал на снимки. Той, изглежда, имаше наблюдатели навсякъде в град Хуарес.

По тази причина Мур настояваше те двамата да стоят още по-назад и да не рискуват. Торес възразяваше, защото смяташе, че Коралес може да е виждал и Мур на снимка от престоя в хотела му. Въпреки това Мур можеше много по лесно да се слее с тълпата. Носеше риза на цветя, фотографска жилетка и бе благоговейно усмихнат — типичен зяпльо. Жилетката много добре криеше двата пистолета „Глок“ със заглушители. Фицпатрик и Торес щяха да отстранят двете кутрета на Коралес, а Мур възнамеряваше да очисти него. Оправеха ли се с тях, щяха да се заемат със сина на Рохас и момичето и да ги закарат в тайната квартира в Гуадалахара. От този момент Зунига щеше да започне преговори с Рохас. Торес искаше да убият момичето, но Мур му каза, че тя няма вина и че убийството й е изключено. Точка. След като помисли, Торес реши, че идеята за втори заложник не е лоша.

Мур следеше Мигел и Соня, а двамата му съучастници вървяха по претъпканата улица доста по-назад. Младежът и приятелката му спряха пред една от многото сергии, направена набързо от някаква местна жена, която продаваше колани и рокли в ярки цветове, както и дървени кукли за деца. Няколко от куклите изненадаха Мур, защото приличаха на войници с автомати и плетени маски на лицата. Интересно послание към децата в града — вашите герои са маскирани и носят автомати…

По-нататък по улицата започваха гъсто наредените сергии на пазара, където се предлагаха всевъзможни пресни плодове и зеленчуци в спретнати пирамиди или в плетени кошници. На някои сергии се продаваше ориз и риба, или говеждо и пилешко месо, а на една дори имаше голям плакат с реклама на местно мляно кафе — долината около града се славеше като една от най-добрите за отглеждане на кафе в Мексико.

Мур застана на около метър встрани от приятелката на Мигел, вдигнала една рокля, за да разгледа на светло нейните ярки жълти и червени цветове. Момичето имаше стройна, атлетична фигура и носеше големи слънчеви очила.

— Какво ще кажеш? — запита тя.

Мигел вдигна поглед от телефона си.

— О, Соня, твърде шарено е. Търси друго.

Момичето сви рамене и върна роклята на възрастната продавачка на сергията.

— Мъжете не знаят как да обличат жените — каза тя. — Тази рокля е идеална за вас. Той не знае какво говори.

Соня, чието име харесваше на Мур, се усмихна.

— Съгласна съм, но той е голям инат.

Тези думи накараха Мур да се намръщи. Той би казал на Соня, че роклята е красива, а тя ухае така приятно и е толкова свежа, млада и сексапилна, та човек лесно би могъл да забрави, че приятелите му искат да я убият.

Е, не би й казал съвсем всичко.

— Хайде, Соня, да вървим — подкани я Мигел.

Мур се престори, че разглежда един портфейл на близката маса. Когато двамата тръгваха, той надникна над рамката на очилата си и го видя — дребният кучи син Данте Коралес стоеше на отсрещната страна на улицата в нишата на малка сграда и ги гледаше, скръстил ръце на гърдите си.

„Наблюдаваш сина на шефа, а, приятел? Нямам търпение двамата с теб да седнем на кафе… Надявам се, че имаш да ми казваш много неща“.

Още преди да успее да завърши тази своя мисъл, Мур видя как една ръка затисна устата на Коралес и изведнъж двама души го повлякоха назад в сградата. Веднага се обади на Фицпатрик и каза:

— Двама току-що отвлякоха Коралес.

— Мамка му. Ние загубихме другите двама. Какво става, мамицата му?

— Ела тук. Вкараха го в розовата сграда от лявата ми страна. Аз оставам с Мигел и момичето.

Но когато се обърна, установи, че младежът и хубавата му приятелка са изчезнали.