Том Кланси
Срещу всички врагове (23)

21
Брониран срещу куршуми

Нефтен терминал — Басра

Персийския залив, Ирак

19 март 2003 г.

За секунда, легнал в локвата вода и загледан в тъмнината, Мур си спомни 2003 година, когато също така лежеше по гръб, но на три метра под водата, за да гледа силуетите на два огромни бетонни кола, които надебеляваха като мускулестите крака на великан в дълбока до коленете вода. Охранителните лампи на нефтената кула хвърляха жълтеникави отблясъци по неравната огледална повърхност, а леките вълни ги променяха в тъмносиньо. В тъмнината имаше още четири сенки, които морското течение поклащаше бавно като китове. Обзе го странно спокойствие и увиснал във водата, той се зае да диша ритмично и контролирано, за да проясни мислите си и да се концентрира върху предстоящата задача, а дихателният му апарат „ЛАР-V Дрегер“ със затворен контур не изпускаше дори мехурче. Цифровата камера работеше безупречно — снимаше разположението на подводните охранителни камери на платформата, които той и екипът му внимаваха да избягват.

Мур, Кармайкъл и останалите тюлени в два четиричленни екипа бяха дошли до южната платформа на терминала със специализирани съдове за транспорт на тюлени, модел 8, модификация 1, или малки управляеми подводници. Платформата приличаше на батут, окачен високо над водата върху дузини крака като на рак. Върху надстройката имаше антени и широки спътникови чинии, както и геодезичен купол и вишки за наблюдатели. По парапетите от четирите страни на кулата имаше пазачи.

„Безславна работа. Отиваме да снимаме нефтена платформа на иракчаните. Майчице!“

Наистина изпълняваха проста операция със заснемане, която след няколко минути щеше да приключи и екипите щяха да закусят с няколко бири. Мур правеше подводните снимки, а в същото време останалите трима души от неговата група снимаха всичко разположено близо до повърхността или отгоре, и отбелязваха местата и курса на иракските патрулни катери и оръдейните платформи по съоръжението.

До платформата сега имаше четири танкера, които чакаха да ги напълнят с нефт. От инструктажа Мур знаеше, че осемдесет процента от брутния вътрешен продукт на Ирак преминава през този терминал — около 1,5 милиона барела дневно, което, разбира се, означаваше, че Басра е жизненоважно пристанище за икономиката на страната, а това налагаше необичайното присъствие там, съобщено по радиостанцията и от Кармайкъл:

— Екип две, тук Мейко две, слушай. Редовният гарнизон го няма. На вишките са хора на революционната гвардия. Докарали са големите пушки и са въоръжени за лов на мечка.

— Ясно — отвърна Мур. — Всички да търсят признаци.

— Действаме, Мейко едно — отвърна Кармайкъл.

Мур току-що беше заповядал на екипа на Кармайкъл и на собствения си екип да търсят признаци за подводни или надводни взривни заряди, поставени по периферията на платформата над повърхността. Иракчаните щяха по-скоро да унищожат собствения си нефтен терминал, отколкото да го предадат в чужди ръце, и Мур знаеше, че ще използват пластичен експлозив C-4, но не беше сигурен, че имат достатъчно мозък да го поставят така, че да се взриви в посока навътре, а и едва ли знаеха за разширяващите се продукти като „Декспан“, с които могат само да спукат опорите на платформата по много по-безопасен и контролиран начин. Ако под повърхността има заряди с експлозив C-4, значи съществува голяма вероятност да натиснат бутона и не само да взривят конструкцията, но и да убият тюлените във водата, защото тези експлозиви щяха да се взривят в посока навън.

— Екип две, тук Мейко едно. Има признаци отгоре! Повтарям! Признаци — заряди зад парапета от южната и източната страна…

Само дето в ухото му в този миг прозвуча не гласът на Кармайкъл, а на Тауърс:

— Микробусът спира отвън! Мур, ясно ли е? Микробусът е тук!

 

 

Отводнителна тръба близо до Моста на двете Америки

Хуарес, Мексико

Наши дни

Мур все още лежеше по гръб, загледан в тавана. Сепна се при вика на Тауърс, който го върна рязко в реалността. Седна и се изтърколи надясно точно когато в очите му блесна лъчът на фенерче, а в стената зад него отскочи куршум и във врата му, там, където маската не го покриваше, удариха късчета бетон. Той вдигна монокуляра, видя втория пазач, клекна на около три метра встрани от кръглия отвор в стената и без да се колебае, отвърна на стрелбата, като при четвъртия куршум се чу слаб вик някъде отпред и по пода заигра светлината на фенерче. Проверката в монокуляра показа, че вторият пазач лежи по корем, а от устата му тече кръв.

Като изруга, Мур се завъртя обратно и се втурна към входа. Хвана тялото на първия пазач и го замъкна настрани колкото може по-бързо, после задъхан отиде до втория пазач. Огледа се.

Лошо. Тръбата продължаваше още тридесет метра и завършваше с плътна каменна стена. Дори и да отвлече двамата чак до края, всеки можеше да ги види на светлината на фенерче.

Всяка добра засада винаги включва план за скриване на телата на убитите и затова Мур реши, че планът му не е от най-добрите.

Изтича обратно към решетката и чу гласове отвън. Онези бяха вкарали микробуса в канавката и той стоеше пред решетката. Оказа се, че новодошлите са още по-големи гении от двамата преследвачи при хотела на Коралес. Или се чувстваха в достатъчно голяма безопасност, за да постъпват така смело. В края на краищата кой можеше да ги спре? Местната полиция ли? Федералната? Това, че онези действат така смело, го притесни, но Мур реши, че са идиоти, за да се успокои и макар и не съвсем добър, планът му щеше да помогне да смачка тези глупаци.

Изкачи се покрай решетката и насочи пистолета си към групата. Преброи шест млади жени, азиатки, както каза и Тауърс, и четири момчета на шестнадесет или седемнадесет години, всяко от които носеше тежка раница, вероятно натъпкана с блокчета марихуана и кокаин.

Двама мъже на около двадесет и пет или тридесет години с якета с надпис „Ню Йорк Янкис“ носеха автомати АК-47 на рамо и държаха пистолети, насочени към групата. Разбира се, те бяха sicarios, с гъсти вежди, с пиърсинг на много места и с намръщени сипаничави лица. Използваха възможно най-кльощавите момчета да преминават през тесния тунел, бутайки пред себе си раниците с дрога. Не можеха да носят раниците и да преминат, а и сега с намесата на Мур нямаше да се налага да се мъчат. Той беше чел за други тунели с малки вагонетки на релси (като в рудник), които теглеха с въжета и не се налагаше през тях да преминават мулета.

— Кой си ти бе, да ти го начукам? — запита по-високият от двамата sicario.

— Фен на „Ред Сокс“ от Бостън — отговори Мур и застреля мъжа в лицето. Направи го без чувство за вина или колебание, а просто реагира. Ако чувстваше нещо, то беше пълно отвращение от тези боклуци, паднали чак до това ниво. Да помагаш на организация, която заробва други човешки същества, означаваше да си запазиш специално място в най-дълбоката дупка на ада. По-високият боклук със сигурност вече беше отключил вратата за там и вдишваше горещия въздух от огъня.

Жените се разпищяха, момчетата се втурнаха да тичат към микробуса, а в този момент Мур насочи пистолета към втория, за когото пазеха стая до тази на приятеля му.

Онзи вдигна автомата.

Мур натисна спусъка.

Онзи натисна половин секунда след него.

Но Мур вече отскачаше назад, докато мъжът се завъртя и падна в канавката до микробуса. Куршумът беше го улучил в главата.

Тауърс, който очевидно наблюдаваше всичко от другата страна на канавката, заговори бързо по радиостанцията:

— Накарай жените да минат през тунела. Не можем да им помогнем, ако не са от нашата страна. Аз ще дойда и ще се погрижа за телата.

— Добре — измърмори Мур.

— Товарете раниците в микробуса — заповяда той на момчетата. — Веднага! След това се върнете тук! Аз съм от добрите. Ще ви пратя през тунела. Да тръгваме!

Момчетата се засуетиха около микробуса, а Мур се зае да събира оръжието на двамата убити, за да не реши някой от пленниците му да стори същото. Момичетата се скупчиха при решетката и започнаха да се спускат в тръбата. Всички носеха еднакви евтини бели маратонки, каквито имаше по супермаркетите и които вероятно им бяха дали двамата пазачи.

След като раниците се върнаха в микробуса, Мур викна на момчетата да тръгват след момичетата, а той нарами двата тежки автомата и помъкна пистолетите. Когато всички влязоха, Мур взе фенерчето на единия пазач и светна в дупката.

Огледа групата и каза:

— Америка.

Момичетата, някои от които плачеха, поклатиха глави уплашено, но най-високата и може би най-възрастната тръгна към тунела. Викна на останалите момичета нещо на китайски, забързано като изстрелите на картечница. Останалите, заразени от смелостта й и подтикнати от думите й, също тръгнаха и една след друга влязоха в тясната дупка.

— Като стигнете от другата страна, ще ви помогнат. Не искам да работите повече за картелите — каза Мур на момчетата. — Каквото и да ви казват. Каквото и да правят. Не работете за тях. Ясно ли е?

— Ясно, сеньор — отговори едно от тях. — Ясно.

След минутка всички се намираха в тунела, а Мур се обади по телефона на Ансара.

— Отиват към теб, брат. Твои са.

— Ясно. Ще ги заловим тихо, за да не се върнат.

Момичетата щяха да се върнат в Китай, освен ако някоя хуманитарна група не се намеси. Момчетата несъмнено щяха да минат проверка и ако нямаха присъди, също щяха да бъдат депортирани в Мексико, и точно затова Мур ги помоли да не работят за картелите. Но повечето от тях нямаше да го послушат, особено онези, които разбираха целия процес. Те щяха отново да рискуват.

След това Мур позвъни на Луис Торес.

— Имам подарък за рождения ден на шефа ти.

— Колко?

— Много приятен товар.

Но Торес, Зунига и другите от картела „Синалоа“ не знаеха, че Мур и Тауърс щяха да сложат GPS чипове в дрогата, за да я конфискуват веднага, след като премине през границата. Естествено, шефовете му никога не биха го накарали да позволи дрогата да премине през границата, без да намерят начин да я заловят. Обаче Мур знаеше със сигурност, че Зунига и приятелите му щяха да огледат внимателно всяка опаковка и можеше да забележат отворите за инжектиране на чиповете, колкото и малки да са. Мур и Тауърс трябваше внимателно да преценят в кой шев в херметизиращата лента да направят дупка.

— Добре, трябва да тръгваме — каза Тауърс.

Телефонът на Мур звънна отново — търсеше го Ансара.

— Първите няколко момичета пристигнаха. Прибрахме ги без проблеми. Отлична работа, шефе. Един на нула за екипа.

— Слушай — отвърна Мур уморено, — сега започваме. Чака ни много дълга нощ.

— Е, кога в нашия бизнес е имало къси нощи? — запита в отговор Ансара.

Мур се усмихна и тръгна към микробуса.

 

 

„Сомоса Дизайнс Интернешънъл“

Богота, Колумбия

Преди да тръгне от Богота, Хорхе Рохас беше уговорил среща с приятеля си Фелипе Сомоса, който му се обади да каже, че му е приготвил специален подарък. В десет сутринта Рохас и старият му приятел от колежа Джеф Кембъл, сключил доходна сделка за мобилни телефони с колумбийското правителство, пристигнаха пред дългия двуетажен магазин със склад. Посрещна ги Люсил — тъмнокоса петдесетгодишна жена, която работеше като секретарка на Сомоса от десет години и както всичките му служители беше дотолкова лоялна, че се занимаваше с химическото му чистене, смяната на маслото в колите му, а дори и графика за присъствие на футболните мачове в колежа на тримата му синове.

Жената отведе Рохас и Кембъл през магазина и шивашкото отделение, където дузини жени на възраст от осемнадесет до тридесет и осем години със сини престилки седяха прилежно зад шевни машини, за да произвеждат дрехи за студено, топло и мокро време, както и официално и ежедневно облекло за жени и мъже.

Само че дрехите не бяха съвсем „нормални“.

Сомоса се славеше като „бронирания Армани“ и бронираните му дрехи се ползваха по целия свят. Бизнесът му процъфтяваше след единадесети септември, когато той беше насочил вниманието си към частните охранителни фирми. Продаваше дрехи на дипломати, посланици, принцове и президенти от над четиридесет страни и вече го търсеха отделни клиенти и над двеста охранителни фирми, както и полицейските служби от целия американски континент. Той се отличаваше от другите производители на бронирани дрехи с вниманието си към комфорта и модата. Не произвеждаше грозни бронирани жилетки като на военните — дрехите му варираха от бронирани костюми до рокли, а дори и чорапи и вратовръзки. Дори притежаваше бутик в град Мексико на същата улица, където се помещаваха марки като „Хуго Бос“, „Ферари“, БМВ и „Калвин Клайн“. Планираше да отвори магазин и на улица „Родео Драйв“ в Бевърли Хилс, Калифорния, за да снабдява знаменитостите и техните телохранители с най-стилното и въпреки това „безопасно“ облекло на света.

Самите устойчиви на куршумите панели се криеха внимателно в дрехите. Всяка плочка представляваше група полимерни листа. Според желаното тегло на дрехата и наличните материали се използваха кевлар, „Спектра Шийлд“ или туарон (почти като кевлара). Пластовете кевлар се зашиваха с кевларен конец, а плочките от „Спектра Шийлд“ се покриваха и слепваха със смоли като „Кратон“, преди да се запечатат в полиетилен.

— Слушай, Джеф — прошепна Рохас, докато наближаваха кабинета на Сомоса в задната страна на магазина, — той ще се позабавлява с нас и не трябва да се дърпаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не го обиждаш. Прави каквото ти каже. Разбра ли?

— Ти си шефът, Хорхе.

Кембъл нямаше представа какво го чакаше и Рохас вътрешно се смееше.

Сомоса ги очакваше на вратата. Ненавършилият петдесет години мъж с прошарена черна коса се оказа едър, висок към два метра и широкоплещест, а коремът му издаваше неговата страст към сладкото. Всъщност на широкото махагоново бюро в кабинета му стояха подредени четири стъклени буркана с бонбони. На стената зад бюрото бе окачен голям плакет, който контрастираше рязко с мебелите. Върху плакета беше знакът на фирмата — две скръстени саби зад черен щит, върху който се виждаше сребърен куршум — намек за средновековна броня и съвременни технологии.

Сомоса тръгна бавно напред, обут в тесни дънки и риза с дълги ръкави, която осигуряваше известна защита срещу снайперисти. Винаги носеше дрехи собствено производство. И нищо друго…

— Buenos días, Фелипе — викна Рохас и прегърна мъжа. — Това е приятелят ми Джеф Кембъл.

— Hola, Джеф. Приятно ми е да се запознаем.

Джеф се ръкува със Сомоса.

— Чест е да се запозная с известния брониран шивач.

— Известен? Не — отвърна Сомоса. — Зает? Да, да! Влезте, господа. Влезте.

Рохас и Кембъл потънаха в кожените фотьойли срещу бюрото на шивача, който излезе за секунда и извика на Люсил да донесе подаръка. На стената отляво на гостите висяха дузини снимки на Сомоса с филмови звезди и политици, които носеха негови дрехи. Рохас посочи към тях и Кембъл зяпна.

— Доста добре работи явно. Гледай с какви филмови звезди се е снимал.

Рохас кимна.

— Ще ти покажа склада, преди да си тръгнем. Този бизнес е доста сериозен. Аз се гордея със Сомоса. Помня, когато започваше.

— Е, светът е опасно нещо.

— Да, на него оставяме децата си — въздъхна дълбоко Рохас, след което извърна глава към Сомоса, който влезе в стаята с черно кожено сако под ръка.

— За теб, Хорхе!

Рохас стана и взе сакото.

— Шегуваш ли се? Това не е бронирано.

Той прокара пръсти по материала и по скритите под него гъвкави плочи.

— Много лек и тънък ми се струва.

— Нали? — съгласи се Сомоса. — Това е най-новото от нас и искам да ти го подаря. Твой размер е, разбира се.

— Благодаря ти.

— Съвсем скоро го показахме на нашето годишно модно изложение в Ню Йорк.

— Нима има модно изложение в Ню Йорк за бронирани дрехи? — запита Кембъл.

— Много е популярно — отвърна шивачът.

Хорхе погледна Кембъл, после застана с лице към Сомоса и намигна.

— Сигурен ли си, че може да спре куршум?

Сомоса бръкна в едно чекмедже, откъдето извади револвер 45-и калибър и го остави на бюрото.

— А — викна Кембъл. — Какво става?

— Трябва да го пробваме — отвърна шивачът с широко отпорени очи. — Джеф, искам да знаеш, че всичките ми служители преминават теста. Не може да работиш тук, ако не желаеш да облечеш продукта и да посрещнеш куршум. Трябва да знаеш какво е усещането и да вярваш в продукта и в работата си. Затова контролът на качеството при мен е толкова добър: аз стрелям по всичките си служители.

Сомоса каза това толкова спокойно, че Рохас се засмя и подаде сакото на Кембъл.

— Облечи го.

— Сериозно ли говориш?

— Няма проблем — подкани го и шивачът. — Моля…

Кембъл зяпна учуден и сконфузен, защото не искаше да обиди Сомоса, а и беше предупреден, че трябва да прави, каквото поиска домакинът. Рохас, който познаваше отдавна приятеля си и знаеше, че не се бои да рискува, се изненада от отговора на Кембъл:

— Съжалявам, аз просто не очаквах такова нещо.

— Люсил? — извика Сомоса.

Жената се показа на вратата след няколко секунди.

— Аз стрелях ли по теб? — запита шивачът.

— Да, сеньор. Два пъти.

Сомоса се обърна към Кембъл.

— Виждате ли? Дамата е стреляна. А вие се боите?

— Добре — отвърна Кембъл, като стана бавно и взе дрехата от Рохас. — Не вярвам, че го казвам, но можете да стреляте по мен.

— Отлично! — викна Сомоса, завъртя се рязко на стола си и бръкна в едно шкафче, откъдето измъкна чифт антифони.

След като Кембъл облече дрехата, Сомоса внимателно я закопча и сложи една кръгла лепенка от лявата страна близо до коремната област.

— Това ли е мишената? — запита Кембъл.

— Да, използвам ги, защото не стрелям добре — отвърна Сомоса сериозно.

Рохас отново се засмя.

— Смей се — каза му Кембъл. — Нали не стрелят по теб!

— Той постоянно посреща куршумите — намеси се Сомоса. — Хорхе? Колко пъти съм стрелял по теб?

— Пет, мисля.

— Виж ти, пет пъти — продължи Сомоса. — Е, значи ще изтърпиш един куршум.

Кембъл кимна.

— Ръцете ми треперят. Гледайте.

Вдигна ръце, които трепереха неконтролируемо.

— Няма нищо. Всичко ще е наред — успокои го Сомоса, като сложи антифони на главата му.

Рохас също си сложи антифони, както и Сомоса, който извади един патрон от чекмеджето и зареди револвера. Премести Кембъл встрани от бюрото и насочи оръжието към гърдите му.

— От толкова близо? Вие луд ли сте? — запита Кембъл.

— Добре де, ето как ще стане. Поеми си дълбоко дъх и задръж. Преброй до три и аз ще стрелям. Повтарям — едно, две, три, БАМ! Ясно ли е?

Сомоса говореше на висок глас, за да се чуват през антифоните.

Кембъл преглътна и погледна Рохас с молещи очи.

— Погледни ме — каза Сомоса. — Поеми си дъх. Готов ли си? Едно, две…

БУМ!

Сомоса стреля по-рано, както винаги постъпваше с новите хора, защото те се напрягаха прекалено в момента, когато очакваха да чуят гърмежа. Стреляше рано, докато човекът отсреща все още беше поотпуснат.

Кембъл се преви малко, след което смъкна антифоните от ушите, както сториха и другите.

— А — изохка той. — Вие ме излъгахте! Но няма нищо. Нищо не усетих. Е, имаше лек натиск.

Сомоса откопча сакото и издърпа ризата на Кембъл, за да му докаже, че не е ранен. След това бръкна в дрехата и измъкна сплесканото парче олово.

— Заповядайте. Сувенир!

Кембъл взе парчето олово и се усмихна.

— Удивително.

След което закри с ръка устата си, изтича до кошчето и едва се овладя да не повърне.

Сомоса отметна глава назад и се смя до болка.

По-късно Рохас остана да говори с домакина насаме, докато Люсил разхождаше Кембъл из фабриката. Рохас сподели какво мисли за сина си, който израстваше прекалено бързо и щеше да се включи в неговия бизнес.

— Синовете ни много си приличат — каза той. — Привилегировани са. Но как да ги запазим… нормални?

— Това е трудно постижимо в този откачен свят. Искаме да ги защитим, но можем само да ги учим да избират правилно. Искам синовете ми да носят бронирани костюми. Да, мога да ги пазя от куршуми, но не и от лайната, с които ще ги засипе животът.

Рохас кимна.

— Умен човек си, приятелю.

— И хубав!

Двамата се разсмяха.

След това Рохас стана сериозен.

— Виж, Балестерос отново има проблеми и искам да се погрижиш за него и хората му. Прати ми сметката. Недей да икономисваш.

— Разбира се. Удоволствие е да работим както винаги. И искам да взема мерките на твоя приятел, сеньор Кембъл. Ще му направим сако като твоето, защото е свестен.

— Сигурен съм, че ще се зарадва.

— Още нещо, Хорхе.

Този път Сомоса стана сериозен и заговори с известна напрегнатост.

— Отдавна мисля. И двамата сме в период от живота си, когато вече не ни е нужно да сме свързани със занаята. Бизнесът ми сега е законен и процъфтява. Разбира се, ще помогна на приятеля ни Балестерос, но за мен това трябва да е последно, последната връзка. Много съм разтревожен. Онази каша в Пуерто Рико разтревожи всички ни. Искам да разбереш, че все още работя за теб, но трябва да прекъсна връзките си тук и откровено казано, Хорхе, мисля, че и ти трябва да се оттеглиш. Дай го на друг. Време е. Както каза, момчетата ни се променят. И ти трябва да се промениш.

Рохас се замисли за момент. Разбира се, Сомоса му говореше като добър приятел и в думите му имаше смисъл, но се дължаха на страха, който виждаше в неговите очи.

— Приятелю, не трябва да се страхуваш от никого. Хората ще опитват да те плашат, но никой не е по-добър от останалите. В този живот трябва да си боец.

— Да, Хорхе. Да. Но човек трябва да е достатъчно разумен, като избира битките. Вече не сме млади. Нека момчетата се бият, а не ние. Твърде много имаме да губим.

Рохас се изправи.

— Ще помисля. Ти си добър приятел и разбирам какво ми казваш.