Том Кланси
Срещу всички врагове (37)

35
Откровения и съмнения

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Мур седеше на бюрото на един следовател, който в момента беше на среща. За първи път се намираше в тази частна сградата, където работеха специални агенти, химици, фармаколози и програмни аналитици. Имаха много обширна мисия — да координират операциите със Службата за национална сигурност и с разузнавателния център на собствената си служба в Ел Пасо. Използваха компютри за проследяване на контролираните вещества, за да дават тактическа информация на партньорите си. Дори подготвяха законите на Конгреса от това място. Тук работеше впечатляващ екип от специалисти през цялото денонощие, защото, както Мур дочу да казва един аналитик, „картелите не спят“.

Не спяха и талибаните.

Медальонът, който Мур успя да вземе от ръката на Рубен, вече беше предаден на една от мобилните лаборатории на ЦРУ, пристигнала тук преди тридесет минути. Техниците в микробуса използваха напълно автоматизирана система за бърз ДНК анализ, разработена от Центъра за приложни нано бионауки и медицина към Медицинския колеж на Университета на Аризона. Техниците проверяваха пробите през многобройни национални бази данни, включително тези на Агенцията за борба с наркотиците и на ФБР, а също и на международни организации като Интерпол (в който членуваха Пакистан и Афганистан), което означаваше, че щяха да имат резултат след няколко часа, а не след седмици или месеци, както ставаше в миналото. За финансирането на проекта помагаше нов консорциум за сигурност, създаден по Седма рамкова програма на Европейската комисия. Програмата обединяваше всички изследвания по линия на инициативите на Европейския съюз и помагаше за създаването на още по-точна и изчерпателна база данни.

И точно тук се намираше проблемът. ДНК аналитиците откриха отпечатъка на Рубен, но Мур се съмняваше, че терористите, за които подозираше, че са преминали през тунела, ще фигурират в някой от списъците. Техниците казаха, че могат да направят „родословен тест“, разработен от фирма „Ди Ен Ей Принт Дженомикс“ от Флорида, при който се изследват генетични маркери в молекулата на ДНК, често срещани сред хора от определени групи. Казаха, че с добра проба могат да определят дали заподозреният е индианец, от Югоизточна Азия, от Централна Африка, от Европа или пък смес от всичките. Анализът на последователностите в ДНК молекулата позволяваше преценка за цвета на кожата, на очите, на косата, както и геометрията на лицето и ръста.

Тауърс беше казал на Мур, че медальонът не доказва дали през тунела са минали терористи и че Рубен може да го е купил от някого за талисман. Наръгали са го и може да е стискал медальона в ръка, за да прогони смъртта. Тауърс даже изтъкна, че много млади мексиканци, а пък и американците покрай границата, намираха някакво очарование в терористите и тероризма. Някои от вкараните в затвора мулета дори имаха татуировки на езика фарси на ръцете си, но опитите на следователите да намерят връзки с терористични организации като „Хизбула“ и други винаги завършваха с неуспех. Просто онези бяха деца, сменили героя си от филма „Белязания“ с друг, по-безмилостен „герой“.

Мур пък беше отвърнал, че ако Ансара беше жив, щеше да се съгласи, че през тунела са минали терористи. Ансара познаваше хлапето. Никой не се очарова от главорези от Близкия изток. Хлапето беше успяло някак си да вземе този медальон с драскотини около дупката, сякаш е откъснат от верижката, на която е висял на нечий врат. Така смяташе Мур и се обади на заместник-директора О’Хара от Службата за подривни операции, за да сподели с него мислите си. О’Хара каза, че ще повдигне въпроса чак до президента, ако Мур е сигурен в това, което казва, но като минимум предупреди четирите мегацентъра на Службата за национална сигурност в Мичиган, Колорадо, Пенсилвания и Мериленд (техните аналитици вече следяха работата на съвместната група на Мур). Повишиха нивото на заплаха във всички вътрешни и международни полети до оранжев код, а според О’Хара трябваше и нивото на заплаха за страната като цяло да се вдигне до оранжев код вместо до жълт — първата степен на опасност.

Екипи на ФБР и ЦРУ вече търсеха онези полицейски коли и микробуси. Междувременно Мур каза, че ще се обади на най-добрия си контакт в племенните земи — искаше да види какво знае старецът от Северен Вазиристан.

Но в този момент пристигна съобщение от Лесли. Тя искаше да знае защо не отговаря на няколко от съобщенията й. Мур въздъхна. Ако се заговореше с нея сега, щеше да си проличи колко е депресиран, и предпочете да мълчи, за да не каже някоя глупост. Потърси номера на Нек Вазир, кодиран като нв33. Старецът вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Мур, радвам се да чуя гласа ти. А и щях да ти се обаждам утре.

— Е, изпреварих те. И се радвам, че си още буден. И да чуя гласа ти.

И той не лъжеше. Между тях имаше нещо ново. Вазир, с когото го запозна Рана, не беше обикновен платен информатор. Сега имаха нещо общо — взаимна мъка заради убийството на момчето и въпрос, на който Мур още нямаше отговор: „Кое е най-трудното нещо в живота ти?“

Вазир се поколеба, а после каза:

— Искаше ми се да се обаждам с добри новини.

Мур затаи дъх.

— Какво има?

— Получих информация за твоя човек Галахър, който изчезна.

— Мъртъв ли е?

— Не.

— Значи е при онези. Колко искат?

— Не, Мур, не разбираш.

— Май да.

— Ще ти изпратя снимки, които получих вчера. Правени са преди около седмица. На тях се вижда приятелят ти Галахър близо до границата. Където се среща с Рахмани.

— Трябва да проверя това. Може да е под дълбоко прикритие.

— Не мисля така, Мур. Нямам доказателства, а само думите на хората, на които плащам, но те чули, че американецът, Галахър, е убил Рана. Отново нямам доказателства. Само слухове. Но ако този слух е верен, то той не е твой приятел и се питам разтревожен колко ли вреда може да ви нанесе и колко ли гняв ще си навлече нашата страна заради него.

— Разбирам. Къде е Галахър сега?

— Не знам.

— Можеш ли да го намериш?

— Ще накарам хората си да се постараят.

— Благодаря. Ще чакам снимките.

— Разбира се. Е, ако няма друго…

— Всъщност има. Обадих се, защото мисля, че имаме проблем. Възможно е талибани да са преминали в САЩ през тунел в Мексико. Дошли са от град на име Мексикали и са отишли в Калифорния в град Калексико.

— Знам за тези градове.

— Мисля, че един от онези е носел медальон — „Ръката на Фатима“. Ще ти изпратя снимка. Знам, че това може да не значи нищо, но имаш ли възможност да провериш по снимките дали някой талибан не носи такъв медальон?

Вазир се разсмя.

— А, приятелю, предубежденията ти си личат. Ами ако са били група евреи, които бързат, защото закъсняват за празник?

— Какво значи това?

— Сефардските евреи наричат този медальон „Ръката на Мириам“.

— Мамка му. Много ли е трудна темата?

— Не, ако някой образован мюсюлманин ти е приятел. Но най-вероятно първите ти инстинкти са верни. Аз ще проуча въпроса. И сега ще изпратя снимките на Галахър.

— Аз ще се погрижа за компенсацията.

— Благодаря, Мур. Гледай да се пазиш. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

Мур изключи връзката, след което веднага изпрати снимката на медальона, която беше направил със своя телефон. Остана седнал на стола си и разтреперан от новината за Галахър. Трябваше да чака съобщението на Вазир, в което можеше да има снимки на… вероятен предател.

Тауърс дойде тичешком.

— Открихме полицейските коли!

В същото време телефонът на Мур звънна.

Търсеха го от изненадващ номер — Зунига. Даде знак на Тауърс да чака и му показа кой е на телефона. Шефът кимна и замълча с широко отворени очи.

Мур отговори на испански:

— Hola, сеньор Зунига.

— Hola, сеньор Хауърд — дойде отговорът. — Колкото и да ми се искаше да ви убия за онова, което ми сторихте, имам много изгодно предложение.

Телефонът издаде звук за получено съобщение — електронна поща от Вазир. Мур се намръщи и каза:

— Слушам ви, сеньор.

— В настоящия момент в хола ми седи господин Данте Коралес. Казва ми, че картелът убил неговата жена, затова сега иска да работи за мен. Разправя, че знае тайни за картела. И че може да ми помогне да го подкопая и да сваля Рохас. Казва, че има доказателства, с които може да постигне всичко.

— В такъв случай е много ценен — за вас и за нас.

— А, по-скоро за вас. Ще ви го доставя при две условия. Смятам, че цената му е един милион долара. Искам също и уверение, че нито аз, нито моите хора и организация ще пострадат.

Мур задържа усмивката си. Американското правителство в никакъв случай нямаше да плати един милион долара на мексикански наркокартел. Сега Мур трябваше да прецени дали Коралес наистина струва нещо и да уреди да го измъкнат по друг начин от Зунига, на когото и без това бяха платили достатъчно.

— Сеньор, това са доста пари, а ние не знаем колко полезен е Коралес, затова предлагам да се срещнем тримата. За нас е необходимо Коралес да докаже цената си и аз имам няколко метода за проверка. Ако всичко мине добре, ще уредя плащането и ще приема мъжа. Ако и двамата установим, че не е толкова полезен, колкото сме смятали, можем да го предадем на властите и да обмислим нови планове за сваляне на картела „Хуарес“. Станалото в Сан Кристобал не можеше да се предвиди. Вярвам, разбирате това.

— Аз ще реша какво да разбирам. И искам да ви напомня, че не можем да предадем Коралес на федералната полиция. Той има твърде много съюзници там.

— Ще го предадем на мексиканските военноморски сили. Чувал съм, че може да им се вярва.

Зунига се разсмя.

— И аз съм чувал същото. Кога можете да дойдете?

— Довечера. Да кажем, в осем. Ще се срещнем на обичайното място за трансфера. Съгледвачите им ще ни наблюдават.

— Много добре, сеньор. Моите хора ще ви посрещнат.

Мур изключи връзката.

— Коралес е отишъл при Зунига. Може да направим сделка и да се сдобием с важен свидетел.

— Отлично.

— Имам да ти кажа още нещо, преди да ми обясниш за колите. Или по-скоро да ти покажа нещо.

Мур отвори съобщението на екрана и увеличи една от снимките, направена с телеобектив, на която ясно се виждаше Галахър пред палатка на хълм някъде във Вазиристан, седнал до Рахмани. Хората на Вазир бяха събрали забележително добра информация и от снимката Мур потръпна, защото познаваше Галахър от години и дори бяха работили заедно, включително и по време на мисията за защита на полковник Ходай. От Вазир знаеше, че хората на Рахмани са отговорни за убийството на полковника, което означаваше, че „приятелят“ му Галахър вероятно ги е разигравал от самото начало.

— Човекът отляво е мой колега. Трябва да изпратя тази снимка на О’Хара. Този мъж може да е мръсен, а има достъп до нашата информация. Не знам какво точно им дава, но това е… това е страшно нещо, мамка му — възкликна Мур, след като осъзна колко чудовищна е ситуацията.

Тауърс изруга от изненада.

— Прати снимките. А после ще говорим за срещата ти със Зунига.

— А колите?

— Смятаме, че онези са се разделили, след като са излезли от къщата, но всички са заминали на юг, по Втора улица и към летището. Намерихме четирите коли в едно хале в югоизточната част на града. Не са на полицията. Откраднати са и професионално пребоядисани като полицейски. Боята по някои от тях е още лепкава. Никой не знае как колите са се озовали в това хале, няма очевидци. Започваме разследване по всички бояджийски и тенекеджийски работилници в района.

— А регистрите на излитащите самолети?

— Ще ги вземем, но Федералната авиационна служба има информация само за две трети от малките самолети, а знаем, че ако нашите момчета са излетели, ще са на самолет, който не можем да проследим.

— Да…

— Ще ми се да мисля, че грешиш. Че това са група мулета с добър план за бягство. Откраднали са дрогата и опитват да я продадат. Толкова.

— Ще видим какво ще кажат ДНК резултатите.

— Надявам се да са отрицателни.

Мур изсумтя.

— Иначе сме допуснали да се промъкне група терористи под носовете ни и сега тя е в Съединените щати, което по мое мнение е малко по-сериозен проблем от това да сринем Хорхе Рохас.

Тауърс се наведе над Мур.

— Може ли да ти напомня, че ти си специалистът по борба с тероризма? Затова искам да знам кои са тези копелета и какво правят сега.

— Вече работя по въпроса. И може би нашият приятел Коралес знае нещо.

Телефонът на Тауърс звънна. Мур дочу достатъчно от разговора: голяма престрелка в аптека в Хуарес. Местната полиция разпознала в едно от телата Пабло Гутиерес — боклукът, убил агента на ФБР и приятел на Ансара.

— Значи, очистили са Пабло — отбеляза Мур. — Според теб кой го е сторил?

— Неговите хора според мен. Нали издирват Коралес, а и Пабло е разполагал с банда sicarios.

— Знаеш ли? — запита Мур. — Надушат ли къде е Коралес, всички около него умират.

 

 

Тридесет минути по-късно Мур обсъждаше във видеоконферентен разговор с шефа си Слейтър и заместник-директора О’Хара снимките на Галахър. Двамата потвърдиха, че агентът не е включен в никаква операция и определено е минал на другата страна. Още не знаеха дали му плащат талибаните, картелите или пък пакистанската армия, но местните оператори получиха заповед да го заловят или убият. Всичките му кодове за достъп бяха заличени двадесет и четири часа след неговото изчезване, но като печен хакер Галахър умееше да влиза в компютрите и комуникационните системи на ЦРУ, а и вероятно не работеше сам.

Резултатите от ДНК показваха данни за Мур и Рубен, но имаше материал и от трети човек, вероятно от Близкия изток или районите около Сахара в Африка. Мур показа на един от техниците в микробуса снимките от Вазир.

— Ето този може да е човекът — отвърна техникът, като тупна с пръст по снимката на молла Абдул Самад. — Доста добре отговаря на профила.

Мур се загледа в снимката — търсеше верижка или медальон, които обаче можеше да са под ризата на Самад.

Обърна се към Тауърс.

— Още ли не вярваш?

— Добре де. Вярвам. А сега извини ме, излизам да повърна.

Мур въздъхна и каза:

— Може ли и аз да дойда?

Двамата излязоха от колата и тръгнаха обратно към сградата, в която ги чакаше агент Уитакър.

— Идвам от Минесота с добри вести — поде той. — Заловили са другата част от оръжието.

— Отлично — отговори Тауърс и се загледа в екрана на телефона си. — Току-що получих съобщение. Полицията от Хуарес е заловила втория комплект оръжие от онзи джип, арестували са трима sicarios и са убили двама.

— А парите? — запита Уитакър.

— Не знам. Двама са избягали. Може парите да са в тях. Още ги издирват.

— Мислиш ли, че ако ги хванат, ще ни върнат парите? — запита Мур.

Уитакър въздъхна примирено.

— Добър въпрос. Това не ти е Канзас, нито пък Минесота.

 

 

Полицейски участък в Делисиас

Хуарес, Мексико

Часовникът показваше пет следобед и инспектор Алберто Гомес тъкмо си тръгваше от участъка. Насочи се към колата си на неасфалтирания паркинг в задния двор. Току-що му се беше обадил Данте Коралес по втория телефон, за да му каже, че е в къщата на Зунига и картелът знае, че той е там, затова се бои от нападение. Искаше федералните полицаи на Гомес да окажат съдействие на хората на Зунига. Гомес взе трудното решение да изпрати в района две коли — общо четирима души.

Тухлената стена от лявата му страна, пребоядисана преди седмица, за да скрие графитите, отново носеше белезите на младите разбойници със спрейовете. Поклати отвратен глава, отвори колата и седна.

Посегна да вкара ключа, когато чу силно чукане по стъклото. Вдигна поглед и забеляза един пистолет „Глок“, с насочен в лицето му заглушител на цевта.

— Отвори прозореца — заповяда мъжът отвън, който носеше черни дънки, черна риза и дълго кожено яке. Гомес не виждаше лицето му.

Вкара ключа в контакта, като мислеше да запали двигателя и да са измъкне оттук с мръсна газ, но някакво любопитство го спря, както и страхът да не го прострелят в главата. Натисна бутона и прозорецът се спусна надолу, което позволи на нападателя да опре пистолета в главата му.

— Ти знаеш, че това тук е полицейски участък, нали?

— Да. Но пък това пред мен не е никакъв полицай. Никакъв. Оръжието.

Гомес вдигна поглед. Мъжът изглеждаше на около четиридесет и няколко години, с леко тъмна кожа, небръснат, със стегната на опашка гъста черна коса. Говореше испански добре, но не като мексиканец. В очите му блестеше някаква странна светлина.

— Точно така — каза мъжът. — Извади го много бавно и ми го дай.

Гомес се подчини и мъжът напъха пистолета в колана си.

— Отвори задната врата.

Гомес го послуша и мъжът седна на задната седалка, след което затвори вратата.

— Карай.

— Мога ли да запитам къде отиваме?

— Излез от паркинга и тръгни по пътя.

— А ако откажа?

Мъжът заговори мрачно:

— Ще ти пръсна мозъка, без да се замислям. Разбираш ли ме?

— Да.

Гомес потегли и се включи в съвсем лекия трафик на улицата.

— Ще ти задам много прост въпрос. Ти ли заповяда да я убият?

— Коя?

— Глория.

— Нищо няма да ти кажа.

— Ще кажеш. За да спасиш семейството си.

Гомес се скова.

— Кой си ти?

— Кажи ми, че ти си заръчал да я убият и семейството ти ще живее. Това е. За тебе е твърде късно, но тях ще пощадя. Цял живот ги храниш, защитаваш, преструваш се, че си образцов гражданин, а от много, много години работиш за картела „Хуарес“.

Гомес не се въздържа и изкрещя:

— Кой си ти, бе, да ти го начукам?

— Ти ли заповяда да я убият?

— Това е без значение!

Мъжът стреля над рамото на Гомес, като куршумът проби предното стъкло. Изстрелът беше достатъчно шумен, за да стресне Гомес и да причини болка в ушите му.

— Ти ли заповяда да я убият?

— Ако си призная, ще оставиш ли семейството ми живо?

— Обещавам го.

— В такъв случай, да. Аз заповядах да я убият — отвърна задавено Гомес.

— Отбий колата.

Гомес се подчини и забеляза нещо бяло в огледалото за задно виждане. Микробус. Около колата вече се нареждаха мъже в черни униформи и каски, с мощни автомати в ръцете си, които сочеха него. Това не бяха хора от федералната полиция. Нямаха никакви обозначения.

— Кой си ти? — запита отново Гомес.

— Приятел на дамата, която нареди да убият. Тя беше агент от разузнаването на Съединените американски щати.

Гомес затвори очи и отпусна рамене. Вдигна ръце във въздуха.

— Значи нещата са много по-лоши, отколкото си мислех.

— О, да — отвърна мъжът. — Много по-лоши.

 

 

Мур излезе от колата, а мъжете зад него сложиха белезници на Гомес и го поведоха към микробуса. Тауърс го чакаше и оглеждаше покривите за съгледвачи. Мур откопча дигиталното записващо устройство от нагръдния си джоб и го подаде на шефа си.

— Това и информацията от Глория трябва да е повече от достатъчно. Според теб още колко хора ще ни предаде този?

— Мисля, че е сговорчив — отвърна Тауърс. — Смятам, че ще ни свърши много добра работа. И оценявам въздържанието ти. Аз бих го застрелял, копелето гадно.

— Виж — каза Мур и вдигна разтрепераната си длан. — Още ми се иска да го гръмна.

Тауърс го плесна с длан по рамото.

— Имахме нужда да ни се случи нещо хубаво. Сега да хапнеш нещо преди голямата среща. Мамка му, време е да тръгваме — каза шефът, като погледна часовника си.

 

 

Затворът „Сересо“

Хуарес, Мексико

Директорът на затвора Салвадор Киньонес не чу обаждането от Фернандо Кастильо, защото беше в двора, за да се убеди, че охраната няма да застреля някой от бунтуващите се затворници. Като за масово сбиване това се оказа нищожно, защото участваха само петнадесетина затворници, един, от които беше убил Феликс — петдесет и девет годишен продавач на сладолед и баща на три деца, който просто носеше студена наслада на затворените мъже. Един от младите боклуци беше го наръгал с нож. Лоша работа.

Опиташ ли да държиш три хиляди души в затвор за хиляда и петстотин, ще си имаш разправии всеки ден. За да осигури известно спокойствие и в опит да пооправи репутацията на затвора си, прочут с жестоките бунтове, Киньонес позволяваше на обитателите му да си купуват малко спокойствие. Можеха да наемат килии с тоалетна и душ, да купуват малки хладилници, печки, вентилатори и телевизори, а дори и да плащат месечни такси за кабелна телевизия. Няколко килии имаха климатик. На затворниците се позволяваха посещения от съпругите им в специални килии, които наемаха за 10 долара за нощ. Всъщност Киньонес беше създал малка затворническа икономика с частни магазини, от които затворниците без пари можеха да пазаруват срещу услуги или ако работят като продавачи. Твърдеше, че всичко това ги прави по-хуманни, но знаеше, че в края на краищата усилията му отиваха на вятъра. Освен това заплатата му като директор на този затвор, който се издигаше от бетоновата основа като бяло чудовище е огради и бодлива тел, не стигаше да издържа синовете си в колежа в Съединените щати.

И затова Киньонес беше приел с радост предложението на Фернандо Кастильо за „спогодба“ и за фантастични суми.

— Ало, Фернандо. Извинявай, че не отговорих на обаждането ти.

— Няма нищо. Трябва ми шест души да идат в дома на Зунига и да убият Данте Коралес. Той е там сега.

— Ще се погрижа.

— Моля те, направи го. Изпратих някои от моите хора да свършат тази работа, но Данте ги уби. Дано твоите момчета имат повече късмет.

— О, не се тревожи, Фернандо. Когато Данте види кой го е погнал, ще се напикае.

Шестимата, които Киньонес вече мислеше да прати, участваха в бандата „Ацтеки“. Те се явиха в кабинета му след десетина минути. Имаха татуировки по целите ръце като ръкави и бръснеха главите си. От свъсените им лица се виждаше, че очакват нещо лошо.

— Не е така — каза им директорът. — Имам работа за вас. Плащат повече, отколкото можете да изкарате за цялата година. Ще ви осигуря оръжие и коли. От вас се иска да свършите работа и да се върнете в затвора.

— Пускате ни да излезем ли? — запита най-ниският, когото останалите наричаха Амиго.

— Всички вие излежавате присъди за убийство. Едно няма да ви дойде в повече, нали?

— Ами ако не се върнем? — запита Амиго.

— Няма да ви платя. И ще кажем на приятелите ви как сте предали групата тук, вътре. Ще ви потърсят през нощта. Знаете какво ще стане. Предвид всичко останало, тук ви е много добре и живеете в отлични условия. Добре се грижа за вас. Сега е време вие да направите нещо за мен.