Том Кланси
Срещу всички врагове (30)

28
Insomnio

Вили „Каса Морада“

Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Местната полиция претърсваше целия хотел, за да намери Мигел и Соня. С разпечатки на получените по електронната поща снимки на двамата полицаите разпитваха персонала и гостите на хотела. Данте Коралес наблюдаваше всичко от отсрещната страна на улицата и изпрати в хотела един от четиримата, които пристигнаха с Мария, за да научи повече.

— Виждали ли сте тези туристи? — запитаха го полицаите.

— Не — излъга човекът на Коралес.

Пабло седеше от дясната стана, а Мария — от лявата страна на Данте, чието рамо и ръка още пулсираха от болка, и той нареди на шофьора да тръгва.

— Данте, ако не говориш с Фернандо, не знам какво да правя. Ще ме намерят и ще ме убият заедно с останалите.

— Ще говоря с него — излъга Коралес. — Не се тревожи. Фернандо няма връзка с тях и аз ще се погрижа за всичко.

— Какво ще правиш? — запита Мария.

— Както ти казах, ще вземем пари от Фамилията и ще се обадим на Салу. Те са при него. Ще си ги вземем обратно и всичко ще се оправи.

— А как ще обясниш всичко на Кастильо?

— Мисля по въпроса, но съм сигурен, че той сега се опитва да разбере как се е оплескал, та да допусне стрелец близо до шефа.

Внезапно шофьорът, който слушаше новинарска станция по радиото, се извърна и каза:

— Голяма престрелка в Сан Хуан Чамула. Имало много трупове.

— Може ли да са те? — запита Пабло.

Сърцето на Коралес се сви. Погледна часовника си. След това викна на шофьора:

— Имаме време да проверим. Закарай ни там. Веднага!

 

 

Ситуацията се оказа възможно най-объркана. Когато Коралес и хората му пристигнаха в малкия град, изпратиха един от тях, който се върна с новината, че, изглежда, са били убити някакви военни бунтовници и районът е отцепен от полицаите.

— Оглеждах се за Раул, както нареди — продължи мъжът. — Извадиха едно обезглавено тяло със зеленикав панталон, както ти каза. Мисля, че беше на Раул.

Коралес стисна зъби и изключи телефона си. Салу не отговаряше и вероятно не беше между живите. Дали пък хората на Кастильо не бяха дошли, за да го нападнат? Ако е така, защо не го бяха потърсили?

Коралес, изглежда, трябваше да се обади на Фамилията, да им каже, че не се нуждае от заема и да ги ядоса още повече, отколкото с първото си обаждане. Трябваше да се обади и на Кастильо, за да разбере какво става.

Но не сега. Още не. Още не знаеше какво да каже…

— Ще ни очакват на летището — каза той на групата си. — Да се махаме оттук. Не ме интересува дали ще караме колата цяла нощ. Отиваме на север, във Виляермоса. Там има друго летище — използвали сме го и преди.

— Страх ме е, Данте — обади се Мария. — Много ме е страх. Искам да се прибера.

Той я прегърна със здравата си ръка и прошепна:

— Знам, но нали ти казах, всичко това ще мине.

Телефонът на Коралес звънна. Търсеше го Кастильо. Данте трябваше да приеме обаждането, да разбере какво става и да отговаря с лъжи. Нападнали са го, без той да знае защо. Но той скри екрана от Мария и не отвърна на обаждането.

Затвори очи и облегна глава на седалката. Запалените коли пред къщата в Чамула го притесняваха, но сега искаше само да спи и така да избяга от всичките си проблеми.

Телефонът звънна отново. Кастильо. Данте го изключи.

Всички се оказаха тук заради сериозна грешка: Коралес беше решил, че Салу няма да застане срещу всемогъщия картел от Хуарес. Че ще позволи да го прецакат и няма да направи нищо. Но Коралес, който не беше служил в армията, не познаваше решимостта на военните и научи за нея по много болезнен начин.

 

 

По пътя надолу от Чамула, Мигел спореше със Соня, че трябва да идат направо в полицията, но тя се тревожеше, че някои полицаи са в комбина с похитителите им. Соня отвърна, че трябва да послушат съвета на война на баща му да идат на летището. Телефоните им се намираха при похитителите и Мигел искаше поне да спрат някъде, за да се обади на баща си.

Но Соня не искаше и да чуе. Тя седеше зад волана и караше бясно надолу, като едва намираше пътя в светлините на фаровете, докато накрая не стигнаха до малкия жълт знак отстрани на шосето, който сочеше наляво към летището на Сан Кристобал де лас Касас.

Соня спря колата едва когато стигнаха при скромния терминал и каза:

— Добре, ще се обадим на баща ти. Мисля, че сега сме в безопасност…

Мигел прокара пръсти през косата си и разтърка уморените си очи, докато двамата отиваха към телефона, който се оказа, че работи само с карти. Изругаха и изтичаха до малко магазинче, където купиха карта за тридесет песо.

С неспокойна ръка Мигел набра номера на баща си, но се свърза с телефонния секретар. Разбира се, баща му нямаше да отговори — не познаваше този номер.

Младежът остави забързано и накъсано съобщение, колкото да уведоми баща си, че е още жив и двамата със Соня са добре. Каза, че няма представа какво се е случило с Коралес и другите двама, но благодари на баща си за хората, които ги спасиха, въпреки че не знаеше защо ги оставиха да бягат сами, без придружител.

Когато остави слушалката, погледна Соня в очите и поклати глава скептично.

— По-силна жена от теб не познавам. По-силна си от майка ми, а това значи много.

— Значи ли това, че още не вярваш колко съм силна, защото съм жена? — запита Соня и вдигна вежда.

Мигел се усмихна.

— Не, това значи, че искам да кажа… благодаря ти.

Приближи се и я целуна.

— Няма защо — отвърна момичето.

— Как можа да останеш така спокойна? Аз си мислех, че ще припадна.

— Не вярвах да ни убият. Прекалено ценни сме и затова реших да съм силна… за теб.

— Но все пак…

— Е, понякога се ядосвам повече, отколкото се плаша.

— Надявам се един ден да ме научиш на това.

Соня си пое дълбоко дъх и отмести поглед, а устната й затрепери, сякаш ще се разплаче.

— Какво има?

— Нищо.

Мигел вдигна поглед към плоския екран на телевизора, на който репортажът показваше тичащи хора и течащ надпис: „ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА ХОРХЕ РОХАС“.

Мигел зяпна.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Хорхе Рохас беше построил главния си дом в признат по целия свят център за изучаване на испански език. Освен това Куернавака се славеше с пищните си паркове и градини, очарователния zocalo или център, старинната си колониална архитектура и многобройните ресторанти и улични кафенета, а също и със своя университет, който привличаше художници и интелектуалци от целия свят. Къщата на Рохас с площ от 724 квадратни метра, напомняща на архитектурата от шестнадесети век, гледаше към града и беше по-добре обзаведена и по-красива от ваканционното му жилище в Акапулко — имаше библиотека, киносалон, зала за игри, фитнес зала и всички останали удобства, които можеха да се очакват в жилището на човек с неговото положение. Жена му беше нарекла къщата им La Casa de la Eterna Primavera и я беше обзавела заедно с екип декоратори. След смъртта й той не промени нищо. Тук се намираше неговото убежище, неговата приказна страна, за която копнееше при всяко свое пътуване. В Куернавака живееше със спомена за любимата си съпруга и в миналото прекарваше цели месеци тук, потънал в работа, без да излиза навън. Ваканционният дом в Пунта де Мита пък представляваше страхотно място за веселба и набиране на средства, но не му създаваше същото усещане за топлина.

Сега Рохас стоеше в библиотеката до една от плъзгащите се стълби пред стена с повече от две хиляди книги. Облечен бе в копринения си халат и слушаше съобщението от сина си. Вече цял час крачеше напред-назад из стаята и тъпчеше дебелия виненочервен килим, а беше прекарал два пъти повече време в разговори по телефона. Обърна се към Кастильо и краката му се подкосиха, като чу съобщението от телефонния секретар. Съобщението беше дошло от непознат номер, когато Рохас обсъждаше с пилота си някакъв проблем с единия от самолетите.

— Добре са, слава богу. Спасени са от нашите хора.

— Това е невъзможно — отвърна едноокият. — Нашите хора току-що стигнаха там.

Рохас се намръщи.

— Може синът ми да е объркан, но това не е важно. Слава богу, в безопасност е. Изпрати хората си на летището. Да се връща тук веднага.

— Да, сеньор.

Но Кастильо не помръдна. Намръщи се силно и се замисли.

— Какво има, Фернандо?

— Нямам връзка с Данте и хората му. Чудя се дали те не са помогнали?

— Не. Според мен синът ми щеше да го спомене. Каза, че не е виждал Данте и хората му още от влизането си в града, когато всичко е започнало.

— Значи нещо не е наред, сеньор. Мигел е умен. Според мен не се е объркал.

— Е, сам решавай какво е станало. Само докарай момчето и приятелката му.

Рохас обърна глава към Алекси, която се появи на вратата задъхана.

— Намерили ли са ги?

Той кимна.

Жената изтича до него и падна в прегръдката му.

— Слава богу…

 

 

Агенция за борба с наркотиците, отдел „Контрол над лекарствата“

Сан Диего, Калифорния

Два дни по-късно

Мур, Тауърс и агентът от ФБР Майкъл Ансара седяха около заседателната маса. Вега все още работеше с инспектор Гомес и не искаха да рискуват и да разбият прикритието й. Успяха да скрият смъртта на Фицпатрик от медиите — вече го бяха докарали в дома му в Чикаго за погребението. Агент Уитакър все още се намираше в Минесота, но работеше по много притеснителна информация: твърдеше се, че оръжие от военен склад на САЩ е изнесено от Афганистан и продадено на купувачи от картел извън Минеаполис. Според първоначалната информация складът бил преместен и продаден от тюлен от ВМС на САЩ, което накара Мур да зяпне. Не можеше да повярва и отказа да приеме, че някой от собствените му братя може да бъде толкова корумпиран. Ансара сви рамене и каза:

— Ако са платили реалната цена, онзи нямаше да се изкуши.

— Не е заради парите — обади се Мур.

Ансара кимна.

— Само казвам.

— Не казвай. Аз не мога да повярвам.

Тауърс сви рамене.

— И сега какво, шефе? — запита Мур в опит да смени темата.

Тауърс вдигна очи от компютъра си.

— Нашето момче, Коралес, още не се е появило. А след като за малко не го очистиха, Рохас се е върнал в къщата си в Куернавака. Наблюдаваме го с хора на място и със спътник.

— Знаем ли нещо за стрелеца? — запита Мур.

— Още не, но по начина на изпълнение… съмнявам се да е от конкурентен картел. Според мен става дума за обикновен задник, който иска да очисти богаташ.

— А синът и нашето момиче?

— Соня и Мигел са докарани там от охраната на Рохас и още са в града.

— Имаме ли сведения от нея?

— Още не. Гватемалците са й взели часовника с предавателя и телефона, но тя знае къде са тайниците и как да се обади, за да я скрием. И ще го направи.

— Значи ще я чакаме, така ли? — запита Мур. — Или какво?

Тауърс поклати глава.

— Имаме наблюдатели в „Секвоя“. Картелът е готов да прекара най-голямата си досега реколта. Вие заминавате за там да проследите как разпространяват дрогата и къде отиват парите, като следата би трябвало да ви върне обратно в Мексико. Искам да проследим всичко докрай, чак до техните sicarios, които внасят парите във влогове в банките или ги перат през фирмите на Рохас. За нас това е идеална възможност.

— Бих искал да имам няколко добри свидетели, които без съмнение и съвсем определено да докажат, че зад всичко стои Рохас.

Тауърс се усмихна.

— Продължавай да мечтаеш, приятел. Междувременно трябва да го нападнем от всички страни — със Соня, с онези от „Синалоа“, с хората му във федералната полиция и с парите. А като стана дума за „Синалоа“…

Мур изсумтя и го прекъсна.

— Обещах на Зунига да направя нещо, но той се разкрещя с пълна сила, каза, че ще платя за гибелта на хората му и че ще ме гони до смъртта си.

— Прав е — отвърна Тауърс усмихнат. — Но трябва да не губим връзка с него.

— Мисля, че ще продължи да ми отговаря по телефона, вероятно от любопитство.

Мур говореше с пресипнал глас. Не беше спал последните две нощи, защото не можеше да забрави лицето на приятеля си.

— Искам да знаете, че Фицпатрик беше истински ас. Истински шибан ас. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук.

Въздухът в стаята сякаш свърши. Тауърс и Ансара замълчаха и се замислиха.

Винаги умират. Винаги ще умират. Нямаше лесен начин да се преодолее подобно нещо. Мур трябваше просто да осъзнае това и да продължава напред. За мисията. За страната си. Заради клетвата си.

— Семейството му знаеше колко опасна е работата — каза Тауърс. — Не се зарадваха, но и не се изненадаха.

Той затвори рязко лаптопа си и стана.

— Добре, господа. Тръгвайте веднага на север.

— Там ще ти хареса, Мур — каза Ансара и намигна — Навсякъде са поставили капани и електронни устройства за наблюдение. Хубав купон ще стане.

Мур въздъхна.

— А не може ли просто да дегустираме малко вино и толкова?

— Ще ти се — отвърна Ансара. — Не, не мисля.

 

 

Тайна квартира на талибаните

Каса де ла Фортуна

Мексикали, Мексико

— Дотук имаме само една флашка — каза мъжът на Самад, като му подаде малкото устройство с връзка за окачване на врата.

Представи се като Фелипе. Беше петдесетгодишен и казваше, че преди две години е вербуван за наблюдател на молла Омар Рахмани. Плащаха му изключително добре, за да създаде тайна квартира в Мексикали за Самад и хората му. Работеше с екип от петима души — всичките верни и заклети да пазят тайна, и твърдеше, че са събрали полезна информация. Заради доброто заплащане хората му бяха избегнали изкушението да работят за някой от картелите. Всъщност всички смятаха, че са част от нечия друга група, а не „независими изпълнители“, както Фелипе ги наричаше.

— Благодаря за това и за цялата помощ — отвърна Самад, като взе флашката и я пъхна в компютъра на малкото барче в кухнята. Настани се на високия стол и с мишката отвори файловете, които съдържаха стотици снимки.

Фелипе кимна и каза:

— Сеньор, знаем какво планирате.

— Така ли?

— Три пъти съм ходил в Съединените щати. Имам петгодишна забрана да влизам в страната заради опит за нелегален износ на пари оттам. Не съм виждал жена си и дъщерите си оттогава. Знам, че ще преминете. Ще ви платя каквото искате, за да ме вземете с вас.

Самад се замисли. Хубаво би било да ги води някой местен, някой, когото можеха да пожертват.

— Вече направихте достатъчно. Ще ви взема. Но само вас.

— Ще говорите ли с молла Рахмани за мен?

— Разбира се.

Мъжът викна:

— Благодаря ви, сеньор! Благодаря!

Самад кимна и насочи вниманието си към екрана на компютъра.

Най-после се намираха в Мексикали въпреки спуканата гума и не особено приятните шофьори. Хората му се удивяваха колко гъсто населен е градът и че в него има малък, но много активен китайски квартал. Всъщност един от хората на Фелипе, Жен, беше роден и израснал в Мексикали като син на китайски емигранти, работили за компания от Колорадо по строителството на скъпа напоителна система. Самад знаеше всичко това от Фелипе, който толкова обичаше да приказва, че понякога го вбесяваше.

Самад разглеждаше снимките и документите, докато останалите хора се хранеха, преобличаха или разговаряха помежду си в малката тристайна къща. Да, натъпкани бяха като в консерва и Самад реши, че тук ще стоят само два-три дни. Фелипе вече му беше обяснил какво е открил — убеден беше, че картелът „Хуарес“ копае голям тунел в строителна площадка на завод за производство на слънчеви панели. Снимките показваха пет постройки в различна степен на завършеност и малък, вече готов склад. Интересното беше, че от склада се изкарваха големи количества пръст и се товареха на самосвали. Освен това Самад забеляза, че през редовни интервали идваха и си отиваха работници, на смени през цялото денонощие. Арабинът знаеше, че не може да няма началник, който да контролира такава мащабна работа. От всички фотографирани хора един изпъкваше с възрастта си и с по-доброто си облекло. Този мъж, според Фелипе, идвал на обекта сутрин и си тръгвал вечерта, макар че напоследък работел по нов график, като пристигал много рано сутринта. Но не знаеха къде живее и Самад каза, че сега приоритет е да го проследят.

 

 

След не повече от час Самад и Талвар седяха в очукана хонда сивик, а Фелипе се намираше на волана. Изчакаха първия екип да излезе от склада. Техният човек още го нямаше. Чакаха до залез-слънце и след това, накрая, Самад го видя да се качва в черна „Киа“, също толкова стара и очукана като тяхната кола. Последваха го от площадката в посока на юг, край града и към крайградските райони на югоизток.

След двадесет минути научиха пред коя къща паркира и Филипс се обади на свой човек да стои пред нея и да се обади, когато види всички да излизат на следващата сутрин.

— Той ще ни помогне да минем границата. Все още не го знае, но е слуга на Аллаха — обясни Самад.

Талвар, който се занимаваше с телефона си, вдигна поглед и каза:

— Ако информацията е вярна, къщата е на Педро Ромеро. Потърсих го в Гугъл — оказа се, че е инженер, но фирмата, за която е работил, фалирала.

— Строителството не върви — обясни Фелипе. — Познавам доста свестни хора, които са без работа.

— Е, но той си е намерил добра работа, нали? — запита Самад. — Той е нашият човек. Но трябва да внимаваме. Трябва да го накараме да ни помага и затова е нужно да научим всичко за сеньор Педро Ромеро.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Рохас лежеше в леглото си, загледан в гипсовия корниз в далечния край на стаята, от който тръгваха дълги орнаменти от скъпо дърво и се губеха в сенките. Вентилаторът на тавана бръмчеше тихо, перките му се въртяха бавно и прорязваха лъчите лунна светлина от прозореца, като хвърляха трептящи сенки върху бузата на Алекси. Тя спеше дълбоко до него и Рохас затвори очи, но после ги отвори рязко и погледна часовника, който показваше 2:07 сутринта.

През последните двадесет и четири часа се случиха толкова много неща, че не можеше да спи. Опит за убийство, опит да отвлекат Мигел и приятелката му… и той реши, че трябва незабавно да отиде на почивка и да се махне от реалния живот.

Потрепери, стана, облече си халата и като използваше телефона си за фенерче, тръгна по стълбите в хладната тъмнина. Влезе в кухнята, включи лампата и отиде до един от трите хладилника от неръждаема стомана, за да си вземе мляко, което смяташе да затопли и да изпие бавно — така често се приспиваше.

След като си наля млякото, чу един глас зад себе си:

— Сеньор Рохас?

Обърна се — там стоеше Соня с копринен халат, който покриваше повечето от прозрачния й комбинезон. Примигна, защото реши, че тя му се привижда.

— Сеньор Рохас, добре ли сте?

— О, извинявай, Соня. Още съм сънен. Ти защо не спиш?

— Чух шум оттук. Мигел взе хапчетата, които му дадохте, и спи много добре. Аз не обичам да пия лекарства и не мога да заспя. И постоянно си спомням как постъпиха с онзи човек.

— Съжалявам за това. Утре ще се обадя на някои хора и ще ти помогнем с терапия.

— Благодаря ви, сеньор. Не знам има ли начин да забравя това. Онези омазаха кръвта по лицето ми.

Рохас кимна, сви устни и после каза:

— Искаш ли мляко? Затоплено е.

— Да, благодаря.

Момичето влезе в кухнята и седна плавно на един от столовете.

— Предполагам, че и вие не можете да спите след всичко, което се случи с вас.

— От години очаквах нещо такова. Затова вземам толкова мерки, но човек не знае как ще реагира, когато дойде времето. Не можем да планираме всичко.

— Вярно е.

— Соня, много обичам сина си. Само той ми остана на света и не знам как да ти благодаря. Той ми каза колко силна си била. Още не може да повярва, но знаеш ли? Аз повярвах. Когато се запознахме, забелязах някаква сила в погледа ти — същата, която виждах и в съпругата си. Много си смела.

Момичето сведе поглед и се изчерви.

Рохас знаеше, че е отишъл твърде далече и че говори с твърде съблазнителен тон.

— Просто исках да ти благодаря — добави той.

— Млякото май кипи — отвърна Соня и вдигна глава към печката.

Той рязко се изви и завъртя копчето, но течността преля, при което Рохас изруга и свали каната с врящото мляко от котлона.

— Сеньор Рохас, мога ли да ви задам един личен въпрос? — запита тя, след като той остави млякото и взе две чаши от шкафа.

— Разбира се, защо не?

— Напълно откровен ли сте със сина си?

— Какво искаш да кажеш?

— Знае ли всичко за вас и вашите компании? Искам да кажа, ще може ли да заеме мястото ви, ако нещо се случи?

— Това е доста мрачен въпрос.

— Ако останем заедно и решим да се оженим, той ще трябва да знае всичко.

— Разбира се.

Сега тя избягваше погледа му.

— Просто сега се отнася доста наивно към някои неща.

— И с основание — отвърна Рохас с леко подозрение към любопитството й. — Някои от фирмите ми са твърде дребни, за да го занимавам с тях. Имам хора, които ги управляват и ми се отчитат всяка седмица или веднъж месечно. Когато е готов, ще го науча на всичко.

— А ще научите ли и мен?

Той се поколеба. Наистина Соня беше силна жена, може би прекалено силна, а и той не допускаше скъпата му съпруга да знае дори една пета от делата му.

— Разбира се — излъга той, като й подаде чаша димящо мляко. — Очаквам вие с Мигел да станете моите наследници, ако един ден се ожените.

— Не искам да звуча като използвачка, сеньор. Просто се тревожа за Мигел. Знам, че искате той да работи в банката през лятото, но се боя, че това изобщо няма да му хареса. А ако той е нещастен, и двамата ще бъдем така.

— Какво предлагаш?

— Обучете го как да ръководи вашия бизнес. Нека стане дясната ви ръка. В края на краищата той е ваш син.

Рохас помисли над думите й. Момичето имаше право. Мигел щеше да наследи империята му, а знаеше съвсем малко. Рохас можеше да умре и Мигел изобщо нямаше да успее да разбере колко огромен е светът на баща му. Но Рохас нямаше да разкрие грозната истина за картела, не и на Мигел, и на никой друг, никога…

Внезапно на вратата се появи Алекси.

— Какво става тук? — запита тя с обвинителен поглед към Соня.

— Искаш ли топло мляко? — запита Рохас от своя страна. — Има още.

— Добре.

— Не можах да заспя. Не и след случилото се — обясни Соня. — Чух сеньор Рохас да слиза и дойдох при него.

Алекси се поотпусна.

— Разбирам.

Рохас я изгледа. Ако можеше да чете мислите му, щеше да си е опаковала чантите на часа.

А ако Соня можеше да чете мислите му, щеше да се качи с Алекси в таксито, което да ги откара много далеч от него.