Том Кланси
Срещу всички врагове (26)

24
Който умре, плаща всички дългове

Сан Кристобал де лас Касас

Чиапас, Мексико

Мур започна да оглежда туристите — отляво надясно, а после надолу по улицата във вътрешността на още по-претъпкания пазар.

Осъзна, че в мига, в който беше погледнал Коралес, е загубил Мигел и Соня сред морето от шарени дрехи на търговците и движението на пешеходците. Толкова бързо. Един удар на сърцето. Сигурно са ги обградили хора с оръжие и тихичко са ги отвели.

Мур не се паникьоса. Почувства прилив на енергия — струваше му се, че всеки удар на сърцето му го изпълва с електричество.

Зад следващия ъгъл се чу шум от паленето на двигател. Мур се втурна натам, като си проправяше път между купувачите, и когато стигна до ъгъла, забеляза Мигел и Соня, които пресичаха тичешком началото на една стръмна улица. След тях тичаха двама ниски мъже, облечени като местни селяни, с пистолети в ръце. Сигурно двамата бяха успели да избягат от похитителите си.

Първият от двамата селяни стреля два пъти по момчето и момичето, но само за да ги сплаши, защото куршумите се забиха във варосаните стени зад тях, и двамата се скриха в съседната улица. Онзи можеше лесно да ги убие. Значи и тези мъже, които и да са те, искат заложници.

Не бяха от картела „Синалоа“. Но колко ли хора имаха зъб на Коралес и биячите му? По дяволите, сигурно се редяха на опашка да стрелят по всемогъщите шефове от картела „Хуарес“. Мур изруга тихо. Тази мисия си беше достатъчно трудна и без конкуренция.

Спусна се зад двамата мъже, но на достатъчно разстояние, за да не го забележат. Изтича в тясната алея, но задният от двамата, изглежда, го чу, защото се извърна и погледна, а после спря, за да стреля.

Мур се хвърли към стената и когато извади пистолета си от кобура, куршумът на стрелеца се заби на около метър от него. Той отвърна на стрелбата с два куршума, а пукането от заглушителя на пистолета му отекна между стените.

Онзи постъпи като него — долепи се до стената.

Първият куршум на Мур пропусна главата на човека отсреща с няколко сантиметра, но вторият попадна в рамото му и онзи падна на земята с приглушен вик.

Искаше му се да може да повика Фицпатрик и Торес, но изтича край падналия мъж, ритна настрани пистолета му, зави надясно в края на алеята и се озова на друг стръмен павиран път с паркирани от двете страни коли.

Мигел и Соня тичаха бавно нагоре по тротоара, преследвани от останалия сам мъж. Преследвачът даде още един предупредителен изстрел, а куршумът пръсна задното стъкло на един малък пикап до тях. След това изкрещя на испански да спрат.

Мур затича бързо напред и чу зад себе си рева на двигател. Изви глава към тъмносин седан, който префуча край него — несъмнено кола под наем със спуснати стъкла и двама души на предната седалка. Ръката на мъжа на пътническата седалка висеше над вратата и стискаше пистолет. Исусе, колко ли са тези? Мур се скри зад две коли, когато мъжът откри стрелба по него, и то не с предупредителни изстрели.

Щом колата продължи нагоре, Мур скочи и стреля два пъти, като с първия куршум разби задното стъкло на колата и улучи пътника в главата, а вторият не улучи, защото шофьорът зави рязко.

Мигел и Соня се шмугнаха в една ниша и изчезнаха отново.

Човекът зад тях се насочи към същата ниша, когато колата спря.

„Лош ход, момчета“ — помисли си Мур, защото младежът и приятелката му влизаха в триетажен хотел, от който вероятно нямаше да могат да избягат.

Мигел продължаваше да ругае и да не изостава от Соня, която префуча покрай рецепцията под погледа на зяпналата възрастна жена зад гишето. Тя се развика, но те се втурнаха по стълбището.

— Къде отиваме? — извика той.

— Не спирай!

Откъде ли се взе в нея такава смелост? Той трябваше да е мъжът, който я защитава, а тя беше видяла как отвличат Коралес, както и двамата преследвачи, и след като свали с ритници обувките си, успя да избяга с него, преди двамата идиоти да ги отвлекат. По следите им имаше поне още един преследвач, а Соня, изглежда, имаше някакъв план.

— Не можем да се качим на покрива — викна той. — Оттам няма накъде!

— Няма да идем на покрива — отвърна тя, като стигна следващата площадка. Отвори вратата за втория етаж и му махна да минава. След това двамата останаха там, задъхани в застоялия въздух и заслушани за стъпките на преследвача си. Той пристигна на площадката, но продължи към третия етаж.

Мигел въздъхна с непознато досега облекчение. Погледна към Соня, като все още се задъхваше. Свали очи надолу, към ръката й, в която имаше малък нож с криво като кука острие.

— Откъде взе това?

— От чантата си. От баща ми е. Талисман е, но баща ми ме научи как да го използвам.

— Фернандо е много стриктен и не иска да имаме оръжие.

— Знам. Не исках да ти казвам, но той ми позволи да го задържа. Трябва да се защитавам.

Мигел се намръщи.

И в този миг вратата се отвори.

— Не мърдайте — каза преследвачът им с насочен към Мигел пистолет. — Сега елате с мен. Отвън има кола.

Мигел реши, че сънува, когато Соня изкрещя, изви се и разряза гърлото на мъжа, откъдето бликна кръв като фонтан и оплиска стената.

— Вземи му пистолета! — викна тя.

Зашеметен, той не помръдна. Кое е това момиче, в което е влюбен? Удивително е.

 

 

Телефонът му започна да вибрира, когато пред хотела спря още една кола, а вътре се втурнаха поне трима души и Мур реши, че ако влезе, или ще го заловят, или ще го застрелят, защото е на неподходящо място в неподходящо време. Коленичи зад една кола и измъкна телефона: на екрана се виждаше номерът на Фицпатрик и пропуснато обаждане от Тауърс. Отговори на Фицпатрик.

— Къде си? Все още не можем да намерим другите двама, а и от Коралес няма следа.

— По дяволите, трябва да ги открием — каза Мур. — Но аз съм до хотела на две преки от вас. Пътят е много стръмен. Момчето и момичето са вътре, а някакви идват, за да ги заловят.

— Кои са те, мамка им?

— Не знам. Но ще разберем. Вземи колата и ела тук!

— Слушай, защо нещата се осраха така бързо?

— Не знам. Идвай.

 

 

Коралес се чувстваше много разочарован от себе си, че допусна онези да го издебнат изотзад и да го вкарат в сградата. Гордееше се, че е в хармония със сетивата и обкръжението си и че усеща всяка опасност по свръхестествен начин, сякаш успява да разчете мислите на другите, да усети телесната им топлина от няколко метра и да узнае предварително какви тъмни намерения крият в сърцата си.

Но това бяха глупости, а той се осра, защото се отпусна и забрави, че в този бизнес всеки ден някой иска да те убие.

Затова онези тихи копелета успяха да го вмъкнат в осеяния със строителни материали бивш магазин за дрехи.

Въпреки че го обезоръжиха, не можаха да го хванат добре и той се измъкна от ръцете на единия като змия, но вторият го простреля в рамото от упор, преди Коралес да успее да му изтръгне пистолета.

Преди двамата нападатели да се усетят, той ги простреля в сърцата.

След това падна на пода задъхан, а от рамото му бликаше кръв. Изруга. После пак. И пак. И друг път го бяха ранявали, но леко, не като сега.

Потърси телефона си, набра Мигел и зачака. Не получи отговор. Набра Пабло. Нищо. Изправи се и седна, като продължаваше да кърви. Набра Раул. Свърза се с гласовата му поща. В далечината се чуха сирени и туристите от другата страна на прашната витрина извъртяха глави към една полицейска кола.

Онези копелета несъмнено щяха да хванат Мигел и Соня. Как щеше той да обясни това на шефа си Кастильо? Едноокият глупак щеше да побеснее, а за провала си Коралес щеше да бъде екзекутиран, ако не намери сина на шефа си и момичето.

Кастильо щеше да пита:

— Защо те нападнаха гватемалците? Казах ти да ги наемеш, за да убиват хората на „Синалоа“.

Но Коралес нямаше как да отговори. Не можеше да каже на Кастильо, че излъга гватемалците с плащането и че парите им отидоха за ремонта на хотела. Предплатил им беше двадесет процента, срещу които онези убиха пет-шест души, но после Коралес ги прецака. Съвсем меко казано, онези побесняха. След като убиха Джони, го намериха чак тук. Коралес не беше предвидил колко отмъстителни са тези копелета и как всичко сега се разпада.

Мамка му, трябваше да намери болница.

 

 

Мигел стисна пистолета и учудено поклати глава към Соня. По ръката й имаше кръв, но това не я притесняваше. Похитителят им лежеше на земята, а от врата му бликаше кръв като гейзер.

Тя отвори рязко вратата, но бързо се върна назад, като чу, че по стълбите тичат хора.

— Насам! — викна тя.

Завиха рязко наляво и намериха друго стълбище. Този път той дръпна вратата.

По това стълбище също тичаха хора.

— Колко са тези? — запита смаяно Мигел.

— Твърде много — отговори Соня.

— Ще ни хванат в капан.

Момичето прехапа устни, завъртя се и се спусна тичешком към най-близката хотелска врата и я ритна рязко с босия си крак. Изруга от болка. Вратата не поддаде.

— Назад — извика той, след което стреля два пъти в касата и разцепи дървото. Ритна вратата и тя се отвори. Двамата се вмъкнаха в стаята.

Вътре миришеше на почистващи препарати, а леглото беше оправено идеално. Празна стая. Добре.

— Онези ще видят вратата — каза момичето, като се втурна към прозореца.

— Соня, ти си удивителна. Не изпадна в истерия.

— В истерия съм. Но я крия — отвърна тя, като опитваше да си поеме дъх. — Хайде, трябва да излизаме.

— Ти уби човек — каза Мигел.

— Господи, знам.

Тя рязко отмести дългата завеса, отвори прозореца и сряза с ножа мрежата за комари. Погледнаха надолу — до алеята имаше пет метра.

— Връзвай чаршафите! — викна Соня. — Бързо! Връзвай чаршафите.

— Няма да бягаме така — отвърна той. — Нали имам пистолет.

— Забрави. Онези са твърде много. Трябва да бягаме.

Мигел поклати глава.

В мига, когато Соня се спусна да отметне одеялото, вратата се отвори с трясък.

Мигел стреля по първия човек и го улучи в корема, но вторият влетя бързо и вдигна пистолета си към Соня.

— Стреляй отново, сеньор. И тя ще умре.

 

 

Стрелбата от хотела и полицейските сирени на цели три коли заставиха Мур да се отдалечи и да иде до ъгъла, където приклекна зад стар фолксваген „костенурка“ и се обади на Тауърс.

След като чу десетсекундното обяснение на ситуацията, Тауърс изруга и каза:

— Имам новини за теб, приятелю. Много лоши новини…

Именно тези думи беше използвал и приятелят му Кармайкъл секунди след угасването на светлините по платформата.

— Забелязаха ни! Много лоши новини! Забелязаха ни!

Кармайкъл беше качил тримата тюлени от групата си на платформата, за да обезвредят експлозивите на Революционната гвардия. Хората на Мур чакаха под пилоните и той разбра, че трябва да ги разкара. Нареди им да вземат лодката и да изчезват и те се подчиниха неохотно. След това се обади на командира си, за да поиска да изпратят надуваема лодка с твърдо дъно от иракския патрулен катер, който всъщност управляваха тюлени. Лодката щеше да ги изведе оттук много по-бързо. Но трябваше някак да отклоняват вниманието на войниците на платформата, докато се измъкнат.

— Мейко две, вкарай екипа във водата. Скачайте!

— Ясно! — изкрещя Кармайкъл през гърмежите от стрелбата.

Мур наблюдаваше как един от мъжете падна във водата, последван от втори.

А какво ставаше с останалите?

— Мейко две, виждам само двама?

— Знам! Знам! Удариха Шести. Трябва да го измъкна!…

В слушалката се чуха други гласове и още изстрели, подобно на радиосмущения, които откроиха по-добре страха и гласовете на хората му, а после, в един миг, продължил сякаш през всичките години на тъга, се чу гласът на Тауърс:

— Мур, там ли си?

— Да.

— Слушай внимателно. Твоето управление, изглежда, се интересува силно от господин Хорхе Рохас — толкова, че са вкарали агент под прикритие вече цяла година. Класически случай на ситуация, при която дясната ръка не знае какво нрави лявата.

— Чакай. Какво говориш, по дяволите?

— Казвам, че това е приятелката на момчето, брат ми. Тя е от ЦРУ. Вербували са я в Европа преди много време. А ти ми казваш, че си я загубил заради някакви други?

Мур изскърца със зъби.

— Мамка му. Но не, още не сме ги загубили. Ще ти се обадя.

Мур не се почувства изненадан. Раздразнен? Невероятно ядосан? Готов да убие някой зад някое бюро, който не е предупредил шефовете му? Разбира се. Досието за мисията на групата му, изглежда, е било забравено или недоставено до необходимото бюро, за да се координират действията на всички агенти по случая. Не за първи път закъсняла или недостатъчна информация проваляше операциите на Мур и нямаше да е последен. Доста често агенции като ФБР и ЦРУ не обменяха информация, но този случай се оказа много по-дразнещ.

Мур затвори телефона, когато Фицпатрик и Торес завиха зад ъгъла с малката си бяла кола под наем. Седна на задната седалка.

— Вижте синята кола ето там. Не се приближавайте. Ако не са мъртви, ще излязат от онази врата.

И наистина Мигел и Соня излязоха, последвани от двама мъже с насочени към тях пистолети. Седнаха в колата и тя отпраши рязко.

— Ще чакам няколко секунди и ще ги последвам — каза Фицпатрик.

— Пази дистанция — предупреди го Мур.

— Коралес има много врагове — обади се Торес. — Те трябва да са наши приятели, но не са. Откраднаха ни млечната крава!

— Да, лошо — отвърна Мур.

— Нищо нямаме — каза Торес и се изплю. — Какво ще кажа сега на шефа?

— Спокойно, големия. Казах ти, че работя за мощна група, много по-силна от няколко шибаняци с пищови.

Мур погледна към Фицпатрик, който едва се удържа да не се усмихне.

— Ако ги загубим, някой ще трябва да плати — предупреди едрият мъж. — И няма да съм аз.

Мур изсумтя.

— Ако не млъкнеш, ще те изритам по дебелия задник и ще те накарам да ходиш след колата, копеле такова.

Торес се усмихна пренебрежително и се обърна към Фицпатрик.

— Не ги изпускай.

 

 

— Настоявам да ми кажете къде ни водите — каза Мигел. — Ако е просто отвличане, баща ми ще плати и ще приключим с това до края на деня, нали така?

Шофьорът, чието тъмно лице оставаше неразгадаемо в сенките на високите сгради, покрай които минаваха, хвърли поглед назад и се усмихна.

— Добре, шефе. Както кажеш.

— Кои сте вие и къде отиваме?

— Ако не млъкнеш, ще ти сложим парцал в устата — каза шофьорът.

Соня сложи ръка върху ръката на Мигел, а мъжът до шофьора насочи пистолета си към нея.

— Мигел, спокойно — каза Соня. — Нищо няма да ни кажат, така че не се хаби. Запази спокойствие. Всичко ще се оправи.

— Откъде знаеш? — запита младежът с насълзени очи. — Ще ни измъчват и ще ни убият. Мамка му! Мамка му! Трябва да се измъкнем!

— Не — каза тя и го стисна за ръката. — Не прави глупости. Ще се оправим. Те просто искат пари. От това се страхуваше баща ти. Просто ми се искаше Коралес да си беше вършил добре работата.

— Ще го убия, като го видя.

Соня сви рамене.

— Може вече да е мъртъв.

 

 

Коралес успя да се свърже с хотела — телефона вдигна Игнасио. Той изтича да търси Мария. Коралес издърдори нещо несвързано, каза й, че трябва тя и някой друг да дойдат тук за него. Каза, че ще търси болница, защото е прострелян.

Излезе от сградата, отиде до следващата пряка и загуби съзнание…

— Спокойно, Данте. Спокойно — каза Пабло.

Коралес отвори очи и осъзна, че е в хотелската си стая и че до Пабло стои един непознат мъж. Той имаше дълга посивяла коса, тънка брада и дебели очила.

— Това ще струва много — каза мъжът.

— Данте, този е лекар и ще извади куршума от рамото ти, без да задава въпроси.

— Ти как се измъкна?

Пабло въздъхна силно.

— Очистих единия. Не знам какво стана с Раул. После те намерих на улицата, и то навреме, но ти не се тревожи сега. Докторът ще ти даде лекарства, за да те приспи. После ще ти стане по-добре. Говорих с Мария и с някои от момчетата. Ще дойдат тук със самолет, за да ни вземат, както ти искаше.

— Не можем да тръгнем. Загубихме сина на шефа!

— Спокойно, спокойно. Ще ги намерим.

— Не. Няма. Те са при шибаните гватемалци.

Пабло подскочи.

— Защо?

— Защото не им платих и сега ще трябва да кажа на Кастильо за това. Той ще нареди да ме убият.

— Не, не му казвай нищо. Аз ще се погрижа. Сега почивай, приятелю. Всичко ще се оправи.

Но нищо нямаше да се оправи и когато възрастният мъж сложи маската на лицето му, Коралес си спомни младежкия си гняв и своите родители с огрени от огъня лица. Кожата им се разтапяше. Двамата излязоха от хотела, а баща му вдигна пръст и каза:

— Предупреждавах те да не се захващаш с картела. Те ни убиха. А сега ще убият теб.