Том Кланси
Срещу всички врагове (16)

14
A sangre fría

Полицейски участък в Делисиас

Хуарес, Мексико

Глория Вега скочи на предната пътническа седалка на джипа „Форд F-150“ с думите Policía Federal на вратите. Носеше пълна тактическа екипировка, включително кевларена жилетка и маска на лицето, както и каска, закрепена надеждно с ремъка под брадичката. Имаше и два пистолета „Глок“ на хълбока и 9-милиметров автомат „Хеклер и Кох MP5“, чиято цев държеше вдигната близо до рамото си. Мислеше си какво ли биха казали някои детективи у дома, ако видят как се облича един полицай тук. Те идваха на местопрестъплението в цивилни дрехи и само с един пистолет, без жилетки и без пудра захар от понички по устните.

Мъжът на волана, побеляващият Алберто Гомес, носеше дрехи като на Вега и я предупреди, че да идеш на местопрестъплението постфактум може да е също толкова опасно, колкото и по време на инцидента. Често пъти телата се използваха като примамка, която sicarios взривяваха, за да убиват ченгетата. Понякога, ако тялото не е минирано, по покривите разполагаха снайперисти и отново се извършваха масови убийства на полицаи.

Гомес сви рамене и обясни, че вече инспекторите не носят цивилни дрехи. Изгледа я с толкова уморени очи, че тя се зачуди защо още не се е пенсионирал.

Всъщност тя знаеше защо. Не я сложиха с него просто така. Федералната полиция може и да нямаше доказателство, но Гомес се намираше на върха на списъка с инспектори, заподозрени във връзки с картелите. Но за съжаление никой не искаше да го обвинява заради дългия му стаж в полицията и многобройните „успешни“ удари. Съществуваше негласно споразумение, че ще го оставят да си изкара годините и никой няма да му пречи. Той имаше семейство — четири деца и единадесет внуци, и доброволно обучаваше децата в местните училища относно престъпността и безопасността. Помагаше в католическата църква и членуваше в „Рицарите на Колумб“, в които участваше и заместник-губернаторът. Работеше като доброволец в градската болница и при възможност прекарваше почивните си дни да помага на възрастни жени да пресичат улиците.

Вега подозираше, че всичко това е сложна маскировка, фалшив живот, който го кара да се чувства по-добре, заради факта че е на заплата в картела.

Старшите членове на федералната полиция, особено новите администратори и служители, се отнасяха много по-агресивно и нетърпимо към корупцията, докато окръзите често пъти гледаха в другата посока — от уважение, заради старшинството и най-вече от страх. И така Вега сега седеше до най-мръсния от всички полицаи в Хуарес.

— Имаме три тела. Като стигнем там, не казвай нищо — предупреди я Гомес.

— Защо?

— Защото никой не се интересува от твоето мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не ме интересува колко години си служила в град Мексико. Не ме интересува колко впечатляващо ти е досието. Нито званието или пък милите думи от колегите ти. Важно е само да ти помогна да останеш жива. Разбираш ме, нали, млада госпожице?

— Разбирам. Но не разбирам защо не мога да говоря. Не знам дали ти е известно, но ние, жените в Мексико, имаме право да гласуваме и да заемаме обществени длъжности. Ти може да не си чел вестници от известно време.

— Виждаш ли? Ето това ти е проблемът. Отношението. Предлагам ти да го прибереш в чантичката си и да стои там, докато си тук, в Хуарес.

— О, я да видя дали мога да си намеря чантичката. Не, имам само пистолети и допълнителни пълнители.

Гомес свъси лице.

Тя поклати глава и стисна зъби. Осем години в армейското разузнаване и четири като полеви агент на ЦРУ бяха довели до това — да седи в кола и да слуша глупостите на дърт корумпиран инспектор от федералната полиция. Абортът, разводът, отчуждението от братята и сестрите й… и за какво? За това ли? Обърна се към Гомес и го изгледа страшно.

Заслушаха се в съобщенията от другите коли и след десет минути излязоха на улица с розови, бели и морави жилищни блокове, с балкони, отрупани с пране. Няколко върлинести момчета на десет или дванадесет години ги наблюдаваха и се обаждаха по мобилните си телефони. Те бяха наблюдателите на картелите и Гомес се постара да запомни лицата им.

Към края на улицата, при следващата пряка, лежаха три тела. Вега извади бинокъла от конзолата пред скоростния лост и завъртя бутона за фокусиране.

Оказаха се млади момчета, двама проснати по корем сред локви кръв, а третият лежеше с лице към небето и едната му ръка притискаше сърцето. Носеха тъмни дънки и тениски, а бижутата им, ако изобщо са имали такива, отдавна бяха откраднати. На дванадесетина метра стояха паркирани две полицейски коли, а полицаите клечаха зад вратите им. Гомес паркира зад едната и отвори широко очи.

— Не казвай нищо.

Излязоха и Вега незабавно огледа покривите, където стояха поне половин дузина мъже и гледаха, а някои от тях говореха по телефоните си. Тя стисна автомата малко по-здраво и устата й пресъхна.

Зад тях спря микробус, от който излязоха още двама полицаи с две кучета бомботърсачи. Докато кучетата душеха наоколо, мобилният телефон на Гомес звънна и той се върна в джипа, за да се обади. Но Вега забеляза, че старият полицай носеше два телефона и че не използва онзи, от който й се беше обадил. Сега говореше от друг телефон. Интересно.

Не чуваше какво казва заради крясъците на полицаите пред нея. Екипът с кучетата се движеше бавно и след като огледаха района и телата, един от тях махна с ръка и извика. Чисто.

Един куршум от пушката на снайперист го улучи в главата от лявата страна и повечето от черепа му се пръсна.

Просто така. Без предупреждение. Посред бял ден. И хората наблюдаваха от балконите на апартаментите си.

Докато останалите се разкрещяха да заляга, вторият водач на кучето получи куршум във врата, който го улучи в тила и избухна под брадичката му.

Чу се залп от автомати АК-47, а куршумите се забиха в телата на улицата и в кучетата, които паднаха, докато Вега пълзеше напред и се притискаше към предното колело на джипа. Вдигна автомата си и отвърна на огъня от покривите, като куршумите й улучваха ръбовете и къртеха мазилката.

— Не стреляй! — викна Гомес. — Не стреляй!

И след това стана тихо. Чуха се няколко вика и над улицата се разнесе смрад на барут, а горещият асфалт топлеше лицето на Вега.

Вниманието й привлече пищене на спирачки. На съседната улица спря бял пикап без заден капак, а от една пресечка изскочиха трима души с автомати — AR-15 и един АК-47. Затичаха към пикапа и скочиха на платформата му. Някои от полицаите откриха огън, но колата вече заминаваше. Всъщност полицаите май не се и целеха, защото нито един куршум не улучи пикапа.

Вега скочи на крака и изтича от страната на пътника, където Гомес седеше приведен и клатеше глава.

— Давай! — подтикна го тя. — Давай!

— Ще се обадя за подкрепления. Други ще ги преследват.

— Тръгваме веднага! — викна тя.

Очите му се разшириха и той повдигна рязко глас:

— Аз какво ти казах?

Тя си пое дъх, сподави една ругатня, след това се изправи и се извъртя към един от покривите, където снайперистът, убил двамата полицаи, я държеше на прицел.

— О, господи — прошепна тя миг преди стрелецът да се скрие зад парапета на покрива.

Вега примигна. Пое си дъх.

И се осъзна веднага.

— Онзи е горе — викна. — Там!

Другите полицаи останаха до колите си и я подканяха с глави да заляга и да се крие.

Тя се върна при Гомес и клекна до него.

— Оставяме ги да се измъкнат.

— Други ще ги намерят. Ти чакай. Не сме тук, за да се бием с тях. Дойдохме да разследваме местопрестъплението. А сега млъкни!

Вега затвори очи и в този миг разбра, че подхожда съвсем погрешно. Тя трябваше да се сближи с този човек, да спечели доверието му, а не да го превръща във врага, за когото го смяташе. Тя трябваше да е негова дъщеря, да му позволи да я учи за всичко в града и той да започне да я харесва, вероятно дори да я уважава, и може би да свали достатъчно гарда си, за да успее тя да нанесе удар.

Но нейното самочувствие и взискателност й попречиха и тя обърка всичко.

Останаха така още две-три минути, след което полицаите отпред тръгнаха бавно към телата, а хората от апартаментите излязоха отново по балконите, за да гледат представлението.

— Това ли е новата ти партньорка? — запита един от полицаите.

— Да — отвърна кратко Гомес.

— До края на седмицата ще я убият.

Гомес изгледа Вега.

— Да се надяваме, че не.

Тя преглътна.

— Съжалявам. Не осъзнавах, че ще е така…

Гомес вдигна вежда.

— Може би ти трябва да вземеш вестник.

 

 

Клуб „Монарх“

Хуарес, Мексико

Данте Коралес искаше да убие някого. Трима от неговите sicario лежаха мъртви в Делисиас, а инспектор Гомес се обади, за да каже, че е притеснен. Федералната полиция го наблюдавала по-строго и даже му дали нова колежка, която сигурно работи за службата на президента. Не можело да й се вярва и сега, след като го наблюдават, трябва да е много внимателен.

Освен това в хотела му имаше някакъв американец, господин Скот Хауърд, и Игнасио подразбрал, че онзи търси имот за бизнеса си. Коралес не вярваше в това и нареди да следят американеца. До момента всичко отговаряше на истината.

Докато Раул и Пабло доставяха голяма сума пари в брой на онзи, когото наричаха „банкера“, Коралес се отправи към „Монарх“, за да обядва и да пие бира. Телефонът му звънна — Балестерос го търсеше от Богота. Какво ли иска тоя дебелак, по дяволите?

— Данте, знаеш ли, че онези от ФАРК пак ме нападнаха? Ще ми трябва още помощ.

— Добре, добре. Ще говорите с тях, когато той дойде там.

— Кога?

— Скоро.

— Обаждаха ли ти се от Пуерто Рико?

— Сега ли?

— Не гледаш ли новините?

— Имах работа.

— ФБР провели нова вътрешна операция. Арестувани са над сто полицаи. Знаеш ли какво значи това за мен? Ние разчитахме на тези хора. За един ден загубих цял маршрут. Знаеш ли какво означава това?

— Млъквай, мамицата ти, и спри да ревеш, тлъст шибаняк такъв! Шефът скоро ще е при тебе. Спри да ревеш, мамицата ти!

С тези думи Коралес изключи телефона, изруга и зави в паркинга на клуба.

На сцената имаше две стриптийзьорки, от дневните, които имаха деца и не се свеняха да показват белезите от цезарово сечение. На бара седяха двама от редовните посетители — възрастни мъже с широкополи шапки, дебели кожени колани и каубойски ботуши.

Коралес седна на една маса в задния край, където имаше среща с приятеля си Джони Санчес — висок дългокос сценарист и репортер от Щатите, но с латиноамериканска кръв, който носеше малки очила и пръстен от колежа „Бъркли“ в Калифорния. Джони беше син на кръстницата на Коралес и го потърси, след като завърши образованието си в САЩ, за да пише статии за наркокартелите в Мексико. Не го винеше, че работи за картелите. Каза само, че по негово мнение Коралес знае много за тях. Повече не обсъждаха тази тема.

През последните няколко месеца Коралес помагаше за изготвянето на сценарий, който да опише собствения му живот. Обедните им срещи често представляваха най-добрата част от деня му, разбира се, ако не правеше секс с Мария.

С негово позволение Джони публикува статия в „Лос Анджелис Таймс“ за насилието на картелите покрай границата. Статията акцентираше предимно върху корупцията сред полицаите, заради която вече властите не знаеха кой е добър и кой — лош. И точно така искаха нещата от картела „Хуарес“.

— Статията се прие много добре — каза Джони, след което отпи дълга глътка бира.

— Радвам се.

— Аз се вълнувам много — отвърна Джони.

Разбира се, разговаряха на испански, но от време на време Джони преминаваше несъзнателно на английски, както при последните си думи, с което объркваше Коралес. Понякога наркотрафикантът се дразнеше толкова, че удряше с юмрук по масата и Джони мигаше и се извиняваше.

— Какво каза? — запита Коралес.

— О, извинявай. Получих над сто имейла за статията си и редакторът иска да пиша цяла поредица.

Коралес поклати глава.

— Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху сценария.

— Така ще направя. Не се тревожи.

— Аз разговарям с теб, защото си син на кръстницата ми и защото искам да разкажеш историята на живота ми, от която ще излезе хубав филм. Не искам да пишеш повече статии за картелите. Хората ще се ядосат. И аз ще се страхувам за теб. Ясно ли е?

Джони се постара да не се мръщи.

— Добре.

Коралес се усмихна.

— Добре.

— Има ли нещо?

Коралес прокара пръст по изпотената бутилка, после вдигна очи и каза:

— Днес загубих няколко свестни мъже.

— Не знаех за това. Нищо не казаха по новините.

— Аз мразя новините.

Коралес наведе поглед към масата. Картелът „Хуарес“ държеше здраво в ръцете си местните медии, които понякога опитваха да се противят, но след неотдавнашното обезглавяване на двама добре известни репортери пред телевизионните им студиа някои неща „закъсняваха“ значително или изобщо не се появяваха в новините. Много журналисти продължаваха да се противят, но другите се страхуваха да пишат по теми, свързани с картелите и с тяхното насилие.

— Искам да говорим за деня, когато онези sicarios са те заплашили — каза Джони в опит да разведри обстановката. — Много добра сцена ще стане. После ще те покажем да падаш на колене пред хотела, а пожарът ще бушува на заден фон и ти… там… ще плачеш, като знаеш, че родителите ти са вътре, че мъртвите им тела горят, защото си се опълчил на картела и си отказал да се подчиниш. Представяш ли си сцената? О, господи! Каква сцена! Публиката ще плаче заедно с теб! Ето те — младо момче без бъдеще, което иска да остане извън света на престъпността, а ония те наказват заради това! Наказват те! И оставаш без нищо. Абсолютно нищо. И ще трябва да градиш всичко от пепелта. Трябва отново да се изправиш и ние всички те поощряваме! Но всъщност избор няма. Блокиран си в един град, който не ти предлага нищо и в който има само един бизнес, затова правиш каквото трябва, за да оцелееш.

Джони винаги се разпалваше, като заговореше за филма, и Коралес също се увличаше от ентусиазма му. Тъкмо възнамеряваше да коментира предположението на Джони, че е член на картела, но събеседникът му извърна глава и се загледа към бара.

— Залегни — изкрещя той, като се хвърли през масата и събори Коралес на пода в мига, в който пушката изгърмя, последвана от най-малко половин дузина сачми, които се удариха в масата и се забиха в стената зад тях. Стриптийзьорките се разпищяха, а барманите се развикаха на стрелеца да спре.

След това, докато Коралес се търкаляше по пода, Джони го изненада адски силно, като отвърна на стрелбата с един пистолет „Берета“ в дясната си ръка.

— Това ли искате? — изпищя Джони на испански. — Това ли искате от мен?

Стрелецът до бара се извъртя и изхвърча навън, докато Джони изпразваше пълнителя след него.

Двамата останаха на пода, загледани един в друг.

Джони наруши мълчанието:

— Мамка му…

— Откъде имаш пистолет? — запита Коралес.

Джони се забави малко с отговора:

— От братовчед ми в Ногалес.

— Къде се научи да стреляш?

Джони се засмя.

— Стрелял съм само веднъж досега.

— Е, достатъчно беше. Ти ме спаси.

— Просто го видях пръв.

— Затова съм жив.

— И двамата щяхме да сме мъртви.

— Да — съгласи се Коралес.

— Защо искат да те убият?

— Защото не съм в картела.

Джони въздъхна.

— Коралес, ние сме почти роднини. И не ти вярвам.

След това журналистът поклати бавно глава.

— Не можеш ли да ми кажеш истината?

— Е, май съм ти задължен. Добре. Аз съм начело на картела „Хуарес“ — излъга Коралес. — Аз контролирам цялата операция. А тези са от картела „Синалоа“. Ние сме във война с тях за презграничните тунели и защото ни пречат на пратките.

— Аз си мислех, че може би си sicario. А ти си босът?

Той кимна.

— Значи не трябва да се появяваш така на обществени места. Глупаво е.

— Няма да се крия като страхливец. Не като останалите босове. Аз ще бъда тук, на улицата, за да ме виждат хората. За да знаят кой е истинският им приятел. Не полицията или правителството, а ние…

— Но това е много опасно — възкликна Джони.

Коралес се разсмя.

— Може би и това ще влезе във филма, а?

Изражението на Джони премина от дълбока в опулена гримаса, сякаш вече гледаше през окуляра на камерата.

— Да — каза накрая той. — Да.