Том Кланси
Срещу всички врагове (17)

15
Строителят и мулето

Строежът на презграничен тунел

Мексикали, Мексико

Педро Ромеро смяташе, че до седмица ще приключат с копаенето. Избраната от тях сграда в Калексико, Калифорния, се намираше в гъсто населен район със семейства от долната средна класа, а членовете им работеха в близките магазини и предприятия. Картелът „Хуарес“ притежаваше сградата, закупена по предложение на Ромеро, който обсъди внимателно плановете си за изграждане на тунела с младия „представител“ на картела г-н Данте Коралес. Именно Коралес го беше отмъкнал от друг строеж в граничната зона на Силиконовата долина, където напоследък повечето му колеги излизаха в принудителни неплатени отпуски. Икономическите трудности спираха разрастването на фирмите и свързаното с това строителство.

Ромеро слезе в тунела, последван от двама изкопчии. Шахтата беше висока към два метра, широка около метър, и при завършването си щеше да е дълга почти шестстотин метра. Копаеха само на три метра дълбочина заради разочароващо плитките подземни води и всъщност два пъти се беше наложило да изпомпват вода от тунела, когато случайно задълбаваха повече.

По стените и тавана имаше тежки бетонни укрепващи греди, а Ромеро дори вкара вагонетки на релси, с които работниците изнасяха пръстта. Тя се товареше на самосвали и заминаваше на друга строителна площадка на десетина мили южно.

За да пазят тишина, цялото копаене се извършваше с лопати. Ромеро използваше групи от петнадесет души, които работеха на смени денонощно. Макар и винаги предпазливи, за да не пострадат от пропадания, вече бяха загубили четирима души по най-неочакван начин. Това се случи около 2:30 сутринта, когато началник-смяната беше събудил Ромеро по телефона, за да му каже, че на пода на тунела се отворила огромна дупка и погълнала четирима мъже, след което стените й се срутили. Дупката била към три метра дълбока и на дъното й се виждала вода. Падащите пясъчни стени вкарали мъжете под водата и те се задушили в тежката кал, преди да ги измъкнат. Макар целият екип да беше стреснат от случая, работата, разбира се, трябваше да продължи.

Началото на тунела от мексиканска страна започваше в един склад на голям строеж на завод на фирмата „Z-Cells“ Производителят на соларни клетки изграждаше пет постройки и самосвалите от копаенето на тунела се маскираха лесно сред машините, които идваха и тръгваха от строителните площадки. Тази идея не принадлежеше на Ромеро. Коралес беше казал, че тя е на самия ръководител на картела, чиято самоличност оставаше в тайна от съображения за сигурност. „Редовните“ строители в обекта не задаваха въпроси във връзка с изкопаването на тунела, заради което Педро смяташе, че всички са на заплата към картела, дори и директорът на „Z-Cells“. Всички знаеха какво става, но стената на мълчанието нямаше да падне, докато им се плащаше.

Според чертежите на Ромеро този тунел щеше да е най-смелият и сложен досега и по тази причина му плащаха сто хиляди долара за работата. Отначало Ромеро се беше отнесъл скептично към картела, но не можа да устои на тези пари, заплатени предварително и в брой, защото наближаваше четиридесетте, а най-голямата му дъщеря, Бланка, вече на шестнадесет години, се нуждаеше от трансплантация на бъбрек. Анемията и костната болест, от които страдаше, изискваха скъпа диализа. Парите от тази работа щяха да помогнат да плати растящите разходи за лечение. Макар само малко от работниците му да знаеха всичко това, слухът се разпространи и Ромеро научи от един началник-смяна, че всички ще работят най-усилено, за да му помогнат да спаси дъщеря си. Изведнъж се превърна от мошеник, който взема подкуп от картела, в семеен човек, който опитва да спаси момиченцето си. Мъжете дори бяха събрали пари, които му дадоха в края на предишната работна седмица. Трогнат, Ромеро се помоли заедно с тях да не ги заловят до края на работата.

Всъщност скриването на пръстта от тунела представляваше малко предизвикателство. Имаше друго, по-сериозно: мексиканското и американското правителство използваха георадари, които откриваха тунелите. И в този случай близкият строителен обект щеше да маскира повечето шум от първоначалната работа, който се улавяше и от сензори REMBASS-II на военните, които се следяха от граничните патрули. Освен това самият тунел се строеше на секции под ъгъл от четиридесет и пет градуса, вместо да върви по права линия на север. Заради формата му щяха да го мислят за натрошена отводнителна тръба. Ромеро знаеше, че всички сеизмични данни се записват дори и ако компютрите се интересуват от обект встрани от техния. Агентите от граничните патрули можеха да изследват серията карти на сеизмичните дейности в опит да видят какъв е редовният трафик и останалите дейности в обекта и около него. Самият тунел щеше да се отрази на сеизмичното поле, защото поглъщаше звуците, които минаваха през него, и понякога забавяше предаването на тази информация, като създаваше ехо или кънтене, което се виждаше като „призрак“ върху екраните на оборудването на агентите. За да се справи с този въпрос, Ромеро беше поръчал хиляди акустични панели, с които облицоваха стените на тунела не само за да прикриват шума от копаенето, но и да имитират естествения терен в максимално възможна степен. Дори доведе един специалист по земетресенията от град Мексико, който му помогна да обмисли плана. Но всичко щеше да свърши скоро. Ромеро беше успял да заплати цялата вноска. С божията помощ дъщеря му щеше да получи трансплант.

Ромеро поговори с един от електротехниците, който удължаваше силовите кабели в новата секция на тунела, а други двама окачваха някакви тръби за климатичната инсталация. Копачите бяха го помолили да направят малък параклис, просто за случай на инцидент или поне за да има къде да се молят, и Ромеро бе позволил да изкопаят къс страничен тунел, в който сега имаше свещи и снимки на семействата и където мъжете наистина се молеха преди всяка смяна. Трудни времена бяха и всички работеха здравата, като рискуваха арест. Ромеро знаеше, че молитвите им дават сила да продължават.

Той плесна електротехника по рамото.

— Как си днес, Едуардо?

— Много добре. Много добре! Новите електропроводи ще станат готови тази вечер.

— Ти си истински експерт.

— Благодаря, господине. Благодаря.

Ромеро се ухили и продължи навътре в тунела, като внимаваше да не се спъне в релсите. Включи фенерчето си и се зае да мирише студената и влажна земя, която хората му изкопаваха само с лопати, кирки и силата на раменете и гърбовете си.

Опитваше да не мисли за какво ще се използва тунелът, за милионите долари, за наркотиците и оръжието, които щяха да преминават тук благодарение на него и хората му, за онези, чийто живот ще се промени по невероятни и трагични начини. Казваше си, че има работа и че това е всичко. Дъщеря му се нуждаеше от него. Но чувството за вина го гризеше, крадеше от времето му за сън и го караше да трепери неволно при мисълта, че може да го арестуват и вкарат в затвора до живот.

— Какво ще правиш, когато всичко това свърши? — запита един от копачите, който го следваше.

— Ще си намеря друга работа.

— С тях ли?

Ромеро се сепна.

— Честно казано, надявам се да загубят.

— И аз.

— Бог ще ни пази.

— Знам. Вече го е направил, като те е сложил за наш началник.

— Добре, стига — усмихна се Ромеро. — Ставай и почвай да работиш!

 

 

Граничен пункт Калексико — Мексикали

Източна станция — посока север

Когато граничният пункт Калексико — Мексикали се претъпка с хора и преминаването за влизане в Съедините щати започна да отнема повече от час, седемнадесетгодишният американец Рубен Евърсън получи указания да кара шест мили на изток оттам, за да използва алтернативен граничен пункт — който работеше в подобни моменти и се знаеше предимно от местните, а не от туристите.

Рубен действаше като „муле“ за картела „Хуарес“ вече почти година. След повече от двадесет преминавания имаше над 80000 долара в брой — достатъчно да плати за четирите години обучение в колежа към щатския университет. Досега беше изхарчил само около 1500 от тези пари, а останалото се намираше във влогове. Родителите му нямаха представа с какво се занимава и определено не знаеха за банковата му сметка. Двадесетгодишната му сестра Джорджина подозираше, че има нещо, и постоянно го предупреждаваше, но той не й обръщаше внимание.

Рубен беше чул за възможността да стане муле на някакво парти от един приятел, който отговорил на обява в мексикански вестник с обещание за добро заплащане и допълнително възнаграждение. Запозна се с човек на име Пабло, който го „интервюира“ и му връчи портвайн за около две хиляди долара, за да го прекара пеша през границата. След като всичко мина добре, му дадоха един джип „Форд“ с табло и горивен резервоар, модифицирани да поемат огромни количества кокаин и марихуана. Таблото имаше таен код, който се набираше с дистанционно устройство, и централната секция с радиото и бутоните за управление на климатика се отваряше нагоре с електродвигател и осигуряваше достъп до отделение, което стигаше чак до преградата на двигателя. Рубен не можеше да повярва колко изтънчено работят, но точно по тази причина събра кураж за по-големи пратки. Отрязаха наполовина резервоара така, че горната му половина да поема блокчетата дрога, а бензинът в долната част да маскира миризмата й. Напръскаха резервоара с кал, за да прикрият заварките от граничарите, които търсеха с помощта на огледала признаци за наскоро извършвани работи по долната страна на купето. Два пъти вече успяваше въпреки проверките на колата, но и двата пъти не носеше нищо. Това също представляваше част от операцията — чести пътувания, за да го опознаят някои от граничарите и да си създаде солидно алиби, като например че работи в Мексико, но живее в Калифорния. Картелът се беше погрижил за това и много от граничарите запомниха колата му и самия него и по тази причина доста често го пускаха да преминава — поредното гимназистче, което си е намерило работа на половин ден в Мексикали.

Но днес имаше разлика. Отделиха го от редицата и го вкараха във втората зона за проверки. Там забеляза висок мъж, латиноамерикански тип, който приличаше на кинозвезда и не спираше да го наблюдава. Рубен паркира и излезе от колата, за да говори с един от граничарите, който провери книжката му и каза:

— Рубен, това е господин Ансара, от ФБР. Иска да говори с теб, преди да проверим колата. Няма за какво да се притесняваш.

Момчето постъпи по обичайния начин: представи си приятни мигове с приятелката си — ядене в ресторант, целувки, купуване на дрехи с допълнително изкараните пари. Успя да се поотпусне.

— Да, няма проблем.

Ансара присви очи и каза само:

— Последвайте ме.

Влязоха в претъпканата станция, където петнадесетина души с навъсени лица седяха на столове. Рубен незабавно реши, че всички те са опитали да минат през този граничен пункт и вероятно са заловени по едно и също време. Вероятно са се криели между стоката в някое ремарке. Една майка с две малки момичета ридаеше. Шест или седем души от граничните патрули стояха зад дълго гише, а един от тях опитваше да обясни на някакъв старец, че толкова пари в брой се декларират и сега трябва да го задържат и претърсят.

Рубен отвърна очи и забърза след Ансара по дълъг и стерилно чист на вид коридор. Рубен не беше влизал тук, сърцето му се разтуптя, когато Ансара отвори вратата на малка стая за разпити, в която друг младеж на неговите години, бял, с кестенява коса, седеше със скръбно изражение на луничавото лице. По ръцете си имаше татуировки и носеше златен пръстен с череп.

Ансара затвори вратата.

— Седни.

Рубен се подчини, а другото хлапе продължи да зяпа в масата.

— Рубен, това е Били.

— Как си? — запита Рубен.

— Пич, идея си нямаш — изстена другият младеж, без да си прави труда да го погледне.

Рубен се обърна към Ансара.

— Какво става? Проблем ли имам? Какво съм направил?

— Ще карам направо. Вас, гимназистчетата, ви вербуват и затова винаги започвам оттам. Няколко от приятелите ти ни казаха, защото се страхуват за теб. Обещах и на сестра ти, но не се тревожи, тя няма да каже на родителите ти. Та така, доведох тук Били, за да ти покаже нещо. Покажи му, Били.

Хлапето внезапно бутна стола си назад и вдигна стъпалата си върху масата.

Нямаше пръсти.

Всичките бяха отсечени, а белезите, все още пресни и розови, изглеждаха толкова грозни, че Рубен усети как му се повдига.

— Загубих товар за петдесет хиляди. Само на седемнадесет съм, затова решиха да ме пуснат условно. Но това не е важно. Онези минаха през границата и ме намериха. Хванаха ме един ден след училище. Хвърлиха ме в един фургон. И ето какво ми направиха, шибаните копелета.

— Кои са те?

— Приятелят ти Пабло и шефът му Коралес. Те ми отрязаха пръстите и ще го направят и с теб в момента, в който се оплескаш. Махай се още сега, брат. Махай се веднага.

На вратата се почука. Ансара я отвори и излезе да говори с един граничар.

— Наистина ли ония те подредиха така?

— А ти как мислиш? Мамка му, пич, мислиш ли, че някога ще успея да легна с мадама? Мислиш ли, че някоя жена ще погледне мъж с такива стъпала?

Били отметна глава и се разплака, след което се разпищя.

— Ансара, искам да се махам! Пусни ме! Стига!

Ансара отвори вратата, надникна и махна на Били да излиза. Онзи стана и понесъл в ръка странни на вид обувки, закуцука към вратата.

Вратата отново се затвори.

Рубен остана така пет, десет, петнадесет минути, а въображението му бушуваше. Представи си, че е в затвора, притиснат под някой душ от четиринадесет шкембести бандити, които искаха той да им стане малка кучка, само защото желаеше да учи в колеж и да изкара повечко пари. Но не го биваше много с науките. А и стипендията нямаше да помогне кой знае колко. Трябваха му пари в брой.

Изведнъж Ансара се върна и каза:

— Колата ти има много интересно табло и резервоар.

— Мамка му — изстена Рубен.

— Сигурно си мислиш, че тъй като не си осемнадесетгодишен, ще те пуснат условно, а?

Момчето не издържа и се разплака.

— Чуй ме, хлапе. Знаем, че тук има съгледвачи на картела и ни наблюдават. Ние постъпихме така, сякаш не сме открили нищо. Ще доставиш дрогата. Но вече работиш за мен. И имаме доста да си говорим…