Том Кланси
Срещу всички врагове (21)

19
Нови съглашения

Католическа църква „Светото сърце“

Хуарес, Мексико

Мур седеше на последната пейка отдясно, загледан към прозорците с цветни стъкла, които изобразяваха Исус и Дева Мария. Лъчи светлина, в които трепкаха прашинки, осветяваха почти двуметровото месингово разпятие върху мраморния постамент. Църквата „Светото сърце“, малка постройка в западнал район в покрайнините на града, стоеше като оазис на надеждата в истински коптор с ръждясващи коли и графити по стените. По червения килим, който водеше към осветения от свещи олтар, се виждаха тъмни петна, и Мур реши, че сигурно са от кръв и чистачите не са успели да ги отстранят. Тук нямаше свята земя или линия, която не може да бъде прекрачена. А не беше тайна, че картелите шантажират местните църкви, изнудват ги за пари и използват свещениците и пасторите да предават посланията им пред паството: „Настоятелно призоваваме всички жители да останат по домовете си тази неделя. Не излизайте на улицата“. При един удар само преди две седмици някаква жена, чиято къща бе на три преки от църквата, организирала парти за рождения ден на шестнадесетгодишния си внук. В интерес на безопасността тя решила да направи партито в дома си, а не в църквата или общинския център. Но не знаела, че внукът й е свързан с картела „Синалоа“ и че на гърба му има мишена. Четирима главорези от картела „Хуарес“ дошли на партито и започнали да стрелят. Били убити тринадесет души, включително едно осемгодишно момче.

Мур се чувстваше все по-неспокоен, а иконите по задната стена на църквата му заприличаха на образите на демони и вече си представяше двама мъже до олтара — един с брада, с черен тюрбан и с автомат АК-47 в ръце и друг по-нисък мексиканец, който дърпа щифта на граната. Затвори очи, каза си, че трябва да се успокои и че ЦРУ знае точно къде се намира, че Фицпатрик пази гърба му и че разбойниците от „Синалоа“ все още са много предпазливи, също като него. Стомахът му се сви.

По-рано през деня дебелакът Торес беше дошъл с него в банката, където Мур изтегли 50000 долара в брой и му ги даде на място. Онзи остана силно впечатлен и отношението му се промени удивително много при вида на пачките пари. Срещата с ръководителя на картела „Синалоа“ Зунига се уреди и Мур отиде с колата си в църквата, където трябваше да чака другия човек.

Колко ли срещи като тази беше провел? Спомни си една нощ в Саудитска Арабия, където прекара тринадесет часа в очакване на информатор. Повече от седмица живя в канавка в провинция Хелманд, за да разговаря пет минути с един афганистански вожд. Прекара девет дни в сомалийската джунгла в очакване един ислямистки боец да се върне от скривалището си. Твърде много чакане. Твърде много време за размисли. Замисли се за бог и за живота след смъртта, а после и за полковник Ходай и младия Рана, както и за всички останали приятели, които беше загубил. Реши да се моли за прошка. Изпоцапаният килим се превърна в плочки в мислите му, а светлината на свещите му напомни за яркия блясък в старата зала за инструктаж на самолетоносача „Карл Винсънт“. Зад командира се виждаха американското знаме и емблемите на Военноморските сили на САЩ.

— Ще проведем хидрографско разузнаване на нефтения терминал край Басра. Информацията е от съществено значение при планирането на утрешното нападение.

Мур беше определен за командир на един взвод тюлени, а Кармайкъл — за негов помощник, въпреки че имаше същото звание, но повече знания и инат. Физическото предимство на Мур Кармайкъл компенсираше с тактическите си умения. Запомняше карти, планове и всичко видяно или прочетено. Можеше да заведе и изведе групата бързо, безопасно и без да гледа уреда за глобално позициониране. Двамата представляваха страховита двойка, а славата им се носеше навсякъде.

— Безславна работа — обади се Кармайкъл. — Отиваме да снимаме нефтена платформа на иракчаните. Майчице!

— Франк, разчитам на теб за обичайните неща.

Кармайкъл се намръщи.

— Е, нима трябва да ме питаш? Нали още от началото ти пазя гърба? Какво има?

Стомахът на Мур се сви още повече.

— Нищо.

— Господин Хауърд?

Мур отвори рязко очи и се обърна към централната алея.

Ернесто Зунига се оказа много по-нисък и слаб от онова, което се предполагаше по снимките. Оредяващата му коса беше пригладена с гел назад, а бакенбардите му побеляваха. Лицето му не изглеждаше добре — белязано от акне и с дълбока резка от стара рана от лявата буза към челюстта. Част от ухото му липсваше. Според досието беше на петдесет и две години, но според Мур изглеждаше по-скоро към шестдесет. Или се обличаше така, за да не привлича внимание, или имаше навик да носи тениски и джинси, но Мур вътрешно се усмихна на контраста между него и контето Данте Коралес от картела „Хуарес“. Зунига можеше да мине за човека, който продава портокали в плик на ъгъла на улицата, и може би той точно така предпочиташе.

— Сеньор Зунига, благодаря, че дойдохте.

— Не ставайте.

Зунига се прекръсти, поклони се и седна на пейката при Мур.

— Всяка неделя хората се молят насилието да спре.

Мур кимна.

— Затова съм тук.

— Вие можете да отговорите на молитвите им?

— Двамата с вас можем.

Зунига се засмя тихо.

— Някои твърдят, че аз съм причината за проблема.

— Не само вие.

Събеседникът му сви рамене.

— Доколкото разбирам, вие искате да направим сделка.

— Имаме еднаква цел.

— Платили сте доста пари за тази среща, затова ще ви изслушам… за няколко минути.

Мур кимна.

— Картелът „Хуарес“ мачка бизнеса ви. Знам какво са ви сторили.

— Нищо не знаете.

— Убили са жена ви и синовете ви. Знам, че за това не сте си отмъстили.

Зунига стисна Мур за китката.

— Не говорете за отмъщение в божия дом.

— В такъв случай ще говоря за справедливост.

— Какво знаете вие? Губили ли сте близък човек, като сте толкова млад? Знаете ли какво е истинската болка?

Мур замълча, а после каза:

— Не съм толкова млад. И повярвайте, знам как се чувствате.

Зунига направи гримаса, а после изсумтя:

— Идвате тук с лайняните си разкази за купуване на имот за фирмата ви за слънчеви панели, а после казвате на Луис, че сте платен убиец, но сте поредният гаден служител на Агенцията за борба с наркотиците от Калифорния или Тексас, който опитва да ме преметне. Цял живот се занимавам с такива неща, а вие се опитвате да ме изкарате глупак? Ще им пратим главата ви по пощата и ще приключим с вас.

— Грешите за мен. Ако работим заедно, ви обещавам, че нито вие, нито някой от вашата операция ще пострада. Моята група е много по-силна от вашите врагове.

— Каквото и да говорите, господинчо от Агенцията за борба с наркотиците, няма да ви помогна. А за да излезете жив оттук, ще трябва да платите още петдесет хиляди.

Мур се усмихна.

— Не работя за Агенцията, но сте прав. Не се интересувам от имотите ви, а само от вашите врагове и ви обещавам, че групата, за която работя, не само ще ви плати добре, но можем да създадем ново смесено дружество за превоз на опиум, както в момента прави картелът „Хуарес“. Да бъдем откровени. Хората в тази църква не се редят на опашка да ви помогнат, а знаем, че имате нужда от помощ.

— Изкушавате ме с лъжите си. Наистина. Но се боя, че си губите времето, защото нито вашата група, нито аз ще успеем някога да сразим картела „Хуарес“.

Мур се намръщи силно.

— Защо казвате това?

— Мислех, че знаете всичко.

— Ако знаехме всичко, нямаше да сме тук.

— Добре.

Зунига си пое дъх и следващите му думи прозвучаха като репетирани, като нещо, което е обяснявал на хората си и преди.

— Ще ви разкажа за един човек, пораснал в бедно семейство и видял брат си да умира пред очите му. Човек, спестил достатъчно пари и отишъл в Америка да учи, след което се върнал в Мексико, за да започне различни дейности. Това е човек, използвал трафика на наркотици като източник на пари за другите си дейности и който през годините станал един от най-богатите на света. Това е човекът, когото искате да съборите, царят, когото искате да отхвърлите, но ресурсите му са безкрайни и ние можем само да водим малки битки във война, която губим.

— Как се казва той?

Зунига се засмя.

— Сериозен ли сте? Ако групата ви е толкова силна, значи вече знае.

— Съжалявам, но не знаем.

Зунига сбърчи лице.

— Хорхе Рохас.

Мур щеше да падне от пейката. Добре знаеше това име.

— Рохас е водач на картела „Хуарес“? Той винаги е представлявал интерес за нас, но не сме имали истински доказателства. Вие откъде знаете?

— О, знам. Лично ме е заплашвал. И се е скрил зад стена от красиви лъжи, за да не може никой да го пипне. Дързък е като Пабло Ескобар и има парите на Бил Гейтс. Той е най-умният и могъщ наркотрафикант в историята на света.

— Хората ви знаят ли това? Знаят ли колко силен е врагът им?

Зунига поклати глава.

— Не е необходимо да го знаят. Твърде потискащо е да го обсъждам с тях и затова не говорим на тази тема…

Мур кимна бавно. Това обясняваше защо Фицпатрик не беше им казал преди, че Рохас е водач на картела.

— Ако има толкова пари, защо продължава да ръководи картела?

Очите на Зунига се разшириха.

— А защо не? Хората питат защо през тези трудни времена фирмите му оцеляват. Защото им помага с наркопари и винаги го е правил. Рохас знае само това, но не се занимава изобщо с всекидневната работа на своите хора. Убеден съм, че вече живее в свой измислен свят. Наистина. Кръщава училища на себе си и казва, че е светец, а наема демони да му вършат мръсната работа.

— Данте Коралес.

Зунига трепна при звука на това име.

— Да. Откъде знаете името му?

— Казах ви — знаем много, но не всичко.

— Какво друго знаете?

— Знаем, че контролират презграничните тунели и ви обират. Чухме, че осуетяват и крадат пратките ви и че използват федералната полиция да избива вашите хора, но не закачат техните момчета. Знаем, че сега ви нападат гватемалците. Мога да ви осигуря достъп до тунелите и да накарам полицията и гватемалците да не ви закачат. Можем да работим заедно и ще намерим начин да съборим Рохас.

Зунига сви устни в колеблива усмивка.

— Смешна мечта. Съжалявам, господин Хауърд. Луис ще ви заведе до банката. И ще му дадете още петдесет хиляди долара. След това ще решим дали да ви оставим жив.

Мур заговори с по-мек и категоричен тон:

— Ернесто, не съм сам тук. А и ти нямаш нужда от още врагове. Имаш си ги достатъчно. Пусни ме и ще спечеля доверието ти. Обещавам. Дай ми номер, на който да ти се обаждам директно.

— Не.

— Няма какво да губиш. Всъщност ще загубиш много повече, ако не предприемеш нещо съвсем скоро. Дори да не вярваш, че съм този, за когото се представям, и да мислиш, че работя в Агенцията за борба с наркотиците, все тая. Казвам ти, че няма да те докоснем с пръст. Искаме картела „Хуарес“. Искаме Рохас.

— Умеете да убеждавате, господин Хауърд. Дори ми се струва, че сте прекалено спокоен — явно сте го правили много пъти досега.

Зунига се оказа доста наблюдателен и определено имаше право, въпреки че последния път, когато Мур се намираше в молитвен дом, беше махнал пренебрежително с ръка към капелана от ВМС.

— Не можеш да изоставиш вярата си — беше му казал капеланът. — Не и в такъв момент, когато само тя може да те поддържа. Ще преодолееш всичко.

— Искам да ви повярвам, отче. Наистина…

Мур присви очи и изгледа Зунига.

— Ще ви дам парите. Вие ме пуснете и докато обмисляте предложението ми, ще видя как мога да помогна на бизнеса ви. Мисля, че ще останете много изненадан.

— Всички ще кажат, че съм луд да ви се доверявам.

— Няма нужда да ми се доверявате. Още не. Казах ви, че ще спечеля доверието ви. Ще ми дадете ли тази възможност?

Зунига се намръщи.

— Не съм стигнал дотук, защото съм вървял по лекия и безопасен път. Казах на скъпата си съпруга да рискува с мен и тя го направи. И знам как се чувства.

— Благодаря ви, сеньор.

Мур подаде ръка и след миг колебание Зунига я пое… и я стисна твърдо, след което го дръпна към себе си.

— Постъпи правилно!

Мур отговори спокойно:

— Така ще постъпя.

 

 

Хотел „Консуладо“

Хуарес, Мексико

Наближаваше десет вечерта и Джони Санчес седеше сам в хотелската си стая, като пишеше яростно на своя ноутбук, след като изяде два чийзбургера и голяма порция пържени картофи, а омърляните с олио опаковки и кутии се търкаляха на бюрото до мишката. Светлините на града блестяха, а американското консулство се намираше само на петстотин метра оттук и се виждаше ясно през прозореца. Той бутна стола си назад и прочете отново написаното:

ГОРЯЩ ХОТЕЛ — НОЩЕМ

Коралес пада на колене на улицата, а бушуващият огън се издига към небето — истински ад, който изпепелява досегашния му живот. Момчето поглежда към небето, пламъците се отразяват в насълзените му очи и той се гневи на небесата. Ние плачем с него…

— Красиво е, мамицата му — извика Джони срещу екрана. — Мамка му! Кой е голяма работа? Ти, Джони! Ето този шибан текст ще се продава яко!

От коридора се чу леко щракане и Джони вдигна поглед в мига, когато вратата се отвори. Джони скочи от стола си и ахна при вида на един мъж с тъмен панталон и кожено яке. Мъжът беше над метър и осемдесет, с ниско подстригана брада, обеца и дълга коса, която носеше на опашка. Имаше вид на арабин или испанец — Джони не можеше да каже със сигурност, но с голяма сигурност позна марката на пистолета в ръката на мъжа. „Глок“, несъмнено зареден и насочен към главата му. С поставен заглушител. Пистолетът на Джони се намираше в чекмеджето на нощното шкафче далече от него, по дяволите.

— Какво става, бе? — запита Джони на испански.

Мъжът отговори на английски.

— Аз съм и ти казвам: „Здрасти, Джони. Четох ти статията. Бива я. Добре пишеш“.

— Кой си ти, бе, мамицата ти?

Изражението на мъжа се промени.

— Майка ти не те ли е учила да се отнасяш уважително към човек, който опира пистолет в главата ти? Такива житейски уроци е трябвало да ти дава.

— Свърши ли с мъжкарщината? Какво правиш тук, мамицата ти?

— Ти колко време мислеше, че ще мине? Въобразяваше ли си, че можеш да дойдеш тук, в Мексико, и да дружиш с картела, без да привлечеш внимание?

— Не знам за какво говориш. Аз съм разследващ журналист. Пиша за престъпността. Чел си шибаната ми статия. Мислиш, че спя с тях? Откачил си, мамицата ти. Сега ще се обадя на полицията.

Мъжът се приближи и вдигна пистолета още малко. Игривият му тон изчезна.

— Сядай, копеле.

Джони седна обратно на стола си.

— Исусе Христе…

— Завъртяха се колелата, а? Мислиш си: „Посрани боже, в какво се забърках?“ Ами да си мислил, преди да заработиш с Коралес. Кръвта вода не става, може това да е така, но както аз обичам да казвам, оловото винаги те прави мъртъв.

— Виж какво, задник такъв, аз само пиша. Не вредя на никого. И от никого не взимам нищо.

— Но пък и не помагаш.

— Глупости. Аз показвам на американската публика окопите на местната нарковойна. Това е обиколка в ада зад кулисите, която показва колко осрано е обществото тук.

— Много драматично звучи и сигурно е така, след като в момента до главата ти има пистолет. Ще ме включиш ли в някоя статия?

— Кой си ти, мамка ти?

Очите на мъжа се разшириха.

— Аз съм последният ти приятел на света. Покажи ми ръката си.

— Какво?

— Покажи ми ръката си.

Джони протегна едната си длан и мъжът я грабна със свободната си ръка и я обърна нагоре.

— Дръж — каза мъжът и подаде пистолета.

— Какво става? — викна Джони.

— О, не се тревожи. Не е зареден.

Мъжът навря пистолета в свободната ръка на Джони, след което бръкна във вътрешния си джоб и извади голяма спринцовка, която заби в меката тъкан между палеца и показалеца му. Джони изпита остра болка и изпищя, след което настоя да разбере какво става. Мъжът го пусна и каза:

— Пистолета?

— Ти нормален ли си?

Мъжът направи гримаса.

— Пистолета?

— Какво ми направи? Отрови ли ме?

— Спокойно, Шекспир. Поставих ти имплант. Чип за глобално позициониране. За да те пазим.

— Кои сте вие?

— В азбуката има много букви, Джони, и се басирам, че като писател ще се сетиш.

— Агенцията за борба с наркотиците? — запита Джони. — О, господи!

— Съжалявам — отвърна мъжът. — Боя се, че току-що си легна с правителството на САЩ.

Раменете на Джони увиснаха.

— Това не е истина.

— Виж, не може да говориш за това. Късно е вече. Ако идеш при Коралес и му кажеш, че сме тук, ще умреш. Ние няма да те убиваме. Както казах, аз съм последният ти приятел. Без мен няма да се измъкнеш жив от Мексико.

Джони усети парене в очите си и се задъха.

— Какво искате? Какво трябва да правя?

— Картелът „Хуарес“ се ръководи от Хорхе Рохас.

Джони се разсмя.

— Това ли мислите, тъпи федерални? Господи… необуздана тъпота!

— Зунига ми го каза.

— Шегуваш се, нали?

Значи знаеш кой е и съм сигурен, че Коралес може да потвърди, че Рохас му е шеф. Искам да измъкнеш от Коралес всичко за Рохас.

— Ще трябва ли да нося жица?

— Не сега. Но ще видим.

Джони се смръзна.

— Не съм съгласен. Тръгвам си от Мексико още тази вечер, а вие, федералните, идете да се чукате.

— Да, и щом слезеш от самолета в Калифорния, ще те арестуваме.

— За какво?

Мъжът огледа опаковките от храна по бюрото.

— За това, че диетата ти не е балансирана.

— Слушай, по-добре си тръгвай още сега.

— Ти си син на кръстницата на Коралес. Той ти има доверие като на свой роднина. И подхранваш самочувствието му. Това е много важно и можеш да постъпиш правилно. Сега се боиш, но помисли колко души ще спасиш с помощта си. Мога цяла седмица да ти разказвам колко семейства са съсипани от дрогата.

— Спести ми разбитото си сърце. Хората съзнателно решават да ползват дрога. Коралес и картелът са само доставчици. Ако искаш да говориш за политика, давай да си говорим за мексиканската икономика.

Мъжът махна с ръка на Джони да млъква, след което измъкна визитка от джоба си и му я подаде. Казваше се Скот Хауърд и беше президент на фирма за слънчеви панели.

— Значи се казваш Хауърд? Да бе, да.

— Там е телефонният ми номер. Обади се преди следващата си среща с Коралес.

Хауърд, или както беше името му, прибра „празния“ пистолет в джоба си и бързо излезе през вратата.

Джони остана седнал в стола и се разтрепери, замислен какво да прави.