Том Кланси
Срещу всички врагове (15)

13
Където ни е мястото

Хотел „Бонита Реал“

Хуарес, Мексико

Всички високотехнологични играчки на света не можеха да заменят старомодния човек на място при събирането на разузнавателна информация и Мур често разсъждаваше над въпроса как точно това му позволява да печели доста добре през всичките години. Ако някой ден инженерите изобретят андроид, който да прави всичко, което сега прави той, може би ще трябва да свали маската от лицето и да върне шпионския си пропуск, тъй като по неговото скромно мнение светът скоро щеше да свърши, защото машините ще го превземат. Старата тема от научната фантастика щеше да стане реалност и Мур се надяваше искрено, че ще може да наблюдава от първите редове как се случва това, с хотдог в едната ръка и бира в другата.

Но въпреки това продължаваше да се диви на шифрованите данни, които наблюдаваше на телефона си. В момента разглеждаше видео в реално време от хотела и виждаше какво става отвън, без дори да стане от леглото, вдигнал крака и пуснал тихо сутрешните новини на телевизора. Шпионските спътници се управляваха от Националната разузнавателна служба (в която работеха хора от Министерство на отбраната и от ЦРУ) и висяха на ниска околоземна орбита за оптимално качество на образа в продължение на няколко минути, преди всеки от тях да отстъпи наблюдаваната от него територия на следващия спътник, като данните се предаваха по прецизна релейна система.

Получаваше и текстови предупреждения от аналитиците у дома, които гледаха същите видеоматериали и привличаха вниманието му към някои неща. В полета на екрана виждаше географските координати на всички останали членове на групата си, както и още снимки на други цели в града, като например къщата на боса на картела Зунига. Да, агресивна наблюдателна кампания от компютърни специалисти, посръбващи кафе с мляко от другата страна на света.

Мур се намираше в стая в хотела на Данте Коралес (посочен от Тауърс като най-висшия член на картела, известен досега на властите). Както всички добри трафиканти, Коралес започваше да се обгражда със законни дейности, но дори и в този случай се допускаха грешки, перяха се пари и бедните и честни хора, които наемаше на работа, щяха да получат обвинения за неговите престъпления или да си загубят работата, когато затворят фирмите му, след като го арестуват.

Но нямаше да го заловят скоро. Трябваше им на свобода, за да помогне да открият самия шеф и Коралес им се струваше достатъчно неподчинителен и недисциплиниран, за да се изпусне.

За него имаха откъслечни данни от улични информатори и намерени лични документи. Интересно беше, че родителите му са убити в хотел, а той е купил хотел. ЦРУ се радваше на арогантността му, защото можеха да я използват. Стремежът му към лъскави коли и дрехи го правеше лесно забележим из града. Вероятно около леглото му имаше афиши от филма „Белязания“ и дори в известен смисъл наподобяваше Мур като юноша — войнствен, наперен и без усет за това, че решенията му в настоящето ще се отразят на бъдещето му.

Мур стана, остави телефона и навлече една риза тип „поло“ и скъп, свободно падащ панталон. С оформената си и прибрана на опашка коса и ниско подстригана брада той съвсем не приличаше на човека от Афганистан и Пакистан. Имаше и фалшиви диамантени обеци на ушите си. Взе едно кожено куфарче и се отправи към вратата. Часовникът му „Брайтлинг Хрономат“ показваше 9:21 сутринта.

Слезе с асансьора от стаята си на петия етаж и мъжът на гишето, на чиято значка пишеше „Игнасио“, му кимна учтиво.

Зад него стоеше една абсолютно зашеметяваща млада жена с дълга черна коса и очи на вампир. Носеше рокля в сребърно и кафяво, а между гърдите й се спускаше златно разпятие. Вирнатите й гърди бяха уголемявани, но съвсем не като балоните на някоя порнозвезда.

Мур хвана телефона си, спря се, престори се, че проверява имейл, и щракна безшумно с камерата, насочена горе-долу към нея.

Намръщи се още веднъж, премести с палец страницата и вдигна поглед. Жената му се усмихна формално, той отговори на усмивката й и се отправи навън към колата си под наем. След като се настани, изпрати снимката на хората в Ленгли.

 

 

Петнадесет минути по-късно се срещна с един брокер на недвижими имоти от другата страна на града, но не и преди да мине покрай малка кръчма, пред която имаше паркирани няколко полицейски коли и от която полицаите извеждаха хора с белезници. Хайка в бар сутрин рано в Хуарес — странна работа.

Брокерът се оказа дебела жена с яркосини сенки около очите и с бакенбарди. Още преди да успее да се измъкне от изгниващата и прашна „Киа“, тя разтърси енергично ръката му.

— Трябва да ви призная, господин Хауърд, че тези имоти са на пазара вече повече от две години и никой не се е интересувал от тях.

Мур, който се представяше тук за Скот Хауърд, отстъпи малко, за да огледа двата завода, разделени от осемдесет декара изоставена прашна земя. Постройките изглеждаха сякаш са пострадали няколко пъти от торнадо — освен оцапаните им с графити стени нямаше почти нищо друго. Мур не можа да се въздържи и се смръщи при вида на обсипаните с натрошено стъкло и покрити със сивкав прах места между скъсаните огради. Извади телефона си и направи няколко снимки. След това се насили да се усмихне широко и каза:

— Госпожо Гарсия, благодаря, че ми ги показвате. Както споменах по телефона, ние търсим имоти навсякъде из Мексико, за да строим заводи за сглобяване на слънчеви панели. Нашите заводи ще се намират тук, а административната част, инженерните отдели и складовите съоръжения ще останат в Сан Диего и в Ел Пасо. Търся земя точно като тази с отличен достъп до шосета.

Мур просто говореше за онова, което знаеха като макиладора, по името на програма между САЩ и Мексико, която позволяваше ниски мита за стоки, сглобени в Мексико. От двете страни на границата имаше буквално хиляди такива предприятия.

Всъщност Мур беше вечерял с един свой приятел от тюлените, който работеше за телекомуникационната компания „Дженеръл Инструментс“. Като управител на предприятията „макиладора“ на фирмата приятелят му се натъкнал на проблем, когато трябвало да превозва суровини от Щатите в Мексико. Всички стоки за производството трябвало да са с произход от Мексико и не можело преди използването им да са собственост на фирмата. Тогава приятелят на Мур измислил умно решение: продавал стоката на мексиканска фирма за превози, която ги карала в страната и там ги откупувал по себестойност плюс mordita (бакшиш), като стоки с произход от Мексико. Както беше казал приятелят му: „Мексико съществува от mordita“. Именно от този разговор Мур измисли идеята за прикритието си в Хуарес.

Докато брокерката се усмихваше, Мур огледа двамата боклуци, спрели с колата си от другата страна на улицата. Следяха го, но това не го притесняваше. Не очакваше да го оставят без наблюдение. Само се чудеше от кой картел са.

Или по-лошо… може да са от Гватемала. Отмъщаващите лешояди…

Мур вдигна вежди.

— Мисля, че този терен ще свърши отлична работа, и бих искал да се срещна със собственика, за да обсъдим цената.

Жената изохка.

— Опасявам се, че това не е възможно.

— О, а защо? — престори се на учуден Мур, защото вече знаеше причината — Зунига, водач на картела „Синалоа“, притежаваше тази земя.

— Собственикът е много скромен човек, а и пътува много. Всичко тук ще се продава чрез адвокатите му.

Мур се намуси.

— Аз не обичам да работя така.

— Разбирам — каза жената. — Но той е много зает човек. Дори аз рядко успявам да го открия на телефона.

— Е, надявам се да опитате. И се надявам да направи изключение в моя случай. Кажете му, че времето, което ще ми отдели, ще си струва. Ето…

Бръкна в куфарчето си и извади една папка с маркетингови материали за фиктивната си фирма. В папката имаше съвсем тънък маяк за географско позициониране. Мур се надяваше, че жената ще даде материалите на Зунига, а той ще ги провери и ще установи, че фирмата е фиктивна.

Човек не може просто да позвъни на вратата на боса на картел и да пита дали не се интересува от сделка. Такава среща нямаше да е възможна. Трябва да „вдъхновиш“ любопитството на онзи отсреща, и то дотолкова, че той да поиска да се срещне с теб. Тази игра Мур беше играл много пъти с афганистанските вождове.

— Ето, моля, дайте това на собственика.

— Господин Хауърд, ще направя каквото е по силите ми, но не мога да обещая. Надявам се, че каквото и да става, вие сериозно ще помислите за тази земя. Както казахте, идеална е за вашата дейност.

Жената още говореше, когато в далечината се чуха изстрели от автоматично оръжие. В утринната тишина проехтя още един залп, последван от полицейска сирена.

Брокерката се усмихна меко.

— Това е, ъ, да, това е, както може би знаете, по-опасната част на града.

— Да, няма проблем — каза Мур, като махна пренебрежително с ръка. — За новата ми фирма ще трябва сигурност, знам. Ще ми трябва помощ и добра информация и по тази причина искам да говоря със собственика. Моля ви да го уведомите за това.

— Ще му кажа. Благодаря, че разгледахте имота, господин Хауърд. Ще държа връзка с вас.

Той се ръкува с нея, след което се върна в колата, като внимаваше да не гледа към хората, които го следяха. Седна в колата, спусна прозореца и остана така, като проверяваше последните снимки от външната страна на хотела и паркираните около него коли. Мъжете останаха. Мур погледна назад и установи, че не може да прочете номера на колата им, поради което запали двигателя и тръгна в южна посока към хотела. Едно рекламно табло на испански език предлагаше надпревара с хрътки на писта в града, със законно залагане.

Преди много години Мур и родителите му бяха отишли в Лас Вегас — стара мечта на баща му. Десетгодишното момче имаше усещането, че това пътуване е вечно и повечето време прекара в игри със своите фигурки на войници и бейзболните си карти. Майка му непрекъснато се оплакваше от дългото пътуване и от високата цена, а бащата отговаряше с доводи, че си струва и че има система за печалба, както и че професията му е да се занимава с числа. Ако тя му повярваше поне веднъж, може и да имат късмет.

Късмет нямаха. Баща му загуби много пари и не можаха дори да обядват, защото трябваше да напълнят гориво, за да се приберат у дома. Мур не беше гладувал така и през часовете, прекарани в горещата кола с развален климатик, намрази дълбоко всички числа и хазарта, както и всичко, което се харесваше на баща му. Числата, естествено, се оказаха добре дошли в часовете по математика, но през онези дни парите и счетоводството му се струваха зли фикс идеи, заради които майка му плачеше, а той гладуваше.

И когато като юноша гледаше филмираната версия на новелата на Дикенс „Коледна песен“, винаги си представяше баща си в ролята на Скрудж, който брои стотинките. Сега осъзнаваше, че младежкото му неподчинение е било неговият начин да отвърне на баща си, че не е супергероят, за когото Мур беше мечтал. Внушителният и своеволен мъж, смачкан от рака до крехка черупка, а после до подпухнала и натъпкана с лекарства жертва, почина на Коледа като последна насмешка към осмивалото го семейство.

Мур желаеше да има баща, който да го научи как да стане мъж, който да обича лова, риболова и спорта, а не началник — бюрократ от средно ниво с преметнат през плешивото теме кичур коса и увиснало шкембе. Искаше да обича баща си, но най-напред трябваше да чувства уважение към него, обаче колкото повече разсъждаваше върху живота му, толкова по-трудно му ставаше да изпитва подобно чувство.

Затова Мур откри не баща, а братя в армията. Стана част от строго йерархична организация, чисто име вдъхваше респект и страх във всички, които го чуеха.

— Къде си бил в казармата?

— Военноморски тюлен.

— Мамка му, вярно ли?

След обучението избраха Мур и Франк Кармайкъл за „Тюлени екип 8“ и ги изпратиха в Литъл Крийк, Вирджиния, където да започнат обучение, за което операторите казваха, че е „истината“, за истинска война. За двадесет и четири месеца премина от първоначалното обучение до реална мисия. Повишиха го в сержант втори клас и през 1996 г. получи три похвални писма — достатъчно командирът му да го препоръча за обучение в школата за кандидат-офицери. Прекара дванадесет дълги седмици там и излезе като мичман. През 1998 г. стана лейтенант с помощта на друго похвално писмо и медал от командващия ВВС. Заради отличната работа го избраха за предсрочно повишение и през март 2000 година го направиха старши лейтенант.

След това, през септември 2001 г., настана пълен ад. Екипът тюлени на Мур замина за Афганистан, където изпълняваха многобройни разузнавателни мисии и си спечелиха похвала от президента и препоръка от ВМС за операции срещу разбунтували се талибани. През март 2003 г. участва в операция „Анаконда“ — успешна акция за отстраняване на силите на „Ал Кайда“ и талибаните в долината Шахи Кот и планините Арма в Афганистан.

Дори Мур трудно вярваше, че е узрял толкова много от годините си на пъпчив ученик.

Разбира се, тук, в Хуарес, имаше достатъчно боклуци. Паркира пред хотела и направи няколко снимки на всяка кола в паркинга. Изпрати ги в Ленгли, след което влезе в хотела и си направи кафе във фоайето под наблюдението на Игнасио. Отвън се чуваха чукове, триони и викове на строителни работници.

— Добре ли мина всичко, сеньор? — запита мъжът на английски.

Мур отговори на испански:

— Да, отлично. Разглеждам много хубави имоти тук, в Хуарес, за да разширя бизнеса си.

— Сеньор, това е много хубаво. Можете да водите клиентите си тук. Ние ще се грижим много добре за тях. Много хора се страхуват да дойдат в Хуарес, но вече сме ново място. Без насилие.

— Много добре.

Мур се отправи към стаята си, за която Игнасио му каза, че ще е „евтина, евтина“, защото хотелът все още се ремонтираше. Мур не осъзнаваше колко силен е шумът, тъй като беше излязъл преди работниците да заудрят с чуковете си и да включат трионите.

В стаята си получи цялата информация, която успяха да намерят от Управлението за тъмнокосата жена, Мария Пуентес-Хиера, двадесет и две годишна, родена в град Мексико и приятелка на Данте Коралес. Не знаеха повече за нея, освен че прекарала около година като стриптийзьорка в клуб „Монарх“ — един от малкото останали барове за възрастни в града. Повечето от другите или биваха затваряни от полицията, или изгаряни от картела „Синалоа“. „Монарх“ принадлежеше на картела „Хуарес“ и се охраняваше от полицаи, които според доклада бяха чести негови гости. Мур реши, че Коралес е срещнал младата красавица в момент, когато е стискала лепкавия метален кол, окъпана от диско светлините. Любовта е разцъфтяла сред разводнени напитки и цигарен дим.

След като свърши с доклада, Мур провери състоянието на другите от групата.

Фицпатрик се беше върнал в картела „Синалоа“ след „ваканцията“ си в Съединените щати. Той и шефът му Луис Торес планираха нападение срещу картела „Хуарес“ като отмъщение за експлозията, убила няколко от хората на Зунига и причинила щети за над 10000 долара на главния портал и електронната охранителна система.

Глория Вега започваше първия си ден като инспектор на федералната полиция в Хуарес. Мур реши, че тя ще види и чуе много неща.

Ансара се обади, за да каже, че вече е в Калексико, Калифорния, на границата с Мексикали в Мексико и че заедно с агенти на главния контролен пункт опитва да открива мулета, за да вербуват някого за своя екип.

Агент Уитакър от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелно оръжие и експлозиви работеше по задачата в Минесота — разузнаваше няколко склада под наем, в които картелът съхраняваше оръжие.

Брокерката се намираше в своя офис и разговаряше по телефона, който експертите от Ленгли подслушваха и анализираха.

А Мур се подготви отново да се излегне на леглото, да пие кафе и изобщо да си отпочине, докато не го потърсят…

Както гледаше утайката кафе в стиропорната чашка, получи есемес от неочакван източник: Нек Вазир, старецът информатор от Северен Вазиристан. Съобщението го притесни. В него се казваше само „МОЛЯ ТЕ, ОБАДИ СЕ“.

Тъй като имаше номера на спътниковия му телефон, Мур го набра, без дори да се замисли за часовата разлика — със сигурност надвишаваше десет часа, което значи, че Вазир му е писал към единадесет вечерта в неговия часови пояс.

— Ало, Мур ли е на телефона? — запита Вазир.

Малко хора знаеха истинското му име, но предвид уменията и контактите на Вазир Мур му беше доверил тази най-съкровена информация донякъде, за да заздрави доверието и да обясни на стареца, че иска, и то съвсем искрено, да станат истински приятели.

— Вазир, аз съм. Получих съобщението ти. Имаш ли нещо за мен.

Старецът се поколеба и Мур затаи дъх.

 

 

Прекара следващия час в разговори по телефона със Слейтър и О’Хара и едва след като изля гнева и разочарованието си върху своите шефове и се загледа през прозореца в на стаята си, очите му се наляха с парещи сълзи.

Кучите синове бяха убили Рана. А той беше само… едно умно момче, допуснало грешката да се съгласи да работи с Мур. И не за парите. Родителите му имаха пари. Момчето се оказа авантюрист, който искаше повече от живота, и с това донякъде приличаше на Мур, но сега носеха тялото му, увито в стари одеяла, към племенната територия Баджаур. Оказа се, че са го рязали и горили, за да измъкнат малкото информация, която той имаше. Според Вазир е издържал десет до петнадесет часа, преди да умре. До хората на Вазир стигнали слухове за мъченията и те отишли в пещерите, където намерили тялото. Талибаните го оставили като знак за другите пакистанци, които решат да тръгнат по „грешната“ пътека на справедливостта.

Мур седна на леглото и остави сълзите да текат. Изруга няколко пъти. После стана, извъртя се рязко, измъкна пистолета си от презраменния кобур и се прицели в прозореца, като си представяше главите на талибаните, заловили Рана.

После прибра пистолета, успокои се и се върна в леглото. По дяволите, стига с това, защото скоро може да дойдат онези, които го следяха.

Изпрати есемес на Лесли, каза й, че тя му липсва, поиска да му изпрати друга своя снимка, че нещата не вървят както трябва и че иска някой да го ободри малко. Изчака няколко минути, но там беше късно и тя не отговори. Той се излегна на леглото и го обзе същото чувство, както при обучението за тюлен — задушаващо желание да се предаде и да приеме поражението. Искаше му се Франк Кармайкъл да е тук и да го убеди, че смъртта на Ходай и на младежа не значат нищо и че няма по-лошо от това сега да се откаже. Но друг глас вътре в него, много по-разумен, му говореше, че годините минават, че има много по-безопасни и доходни начини за прехрана, като например консултант на частна охранителна фирма или представител на някой от големите производители на оборудване за военните или за полицията, и че в това си положение никога няма да се ожени и да има семейство. В работата му винаги имаше нещо интересно и вълнуващо до момента, в който твой познат, някой, с когото си изградил добри взаимоотношения на основата на дълбоко уважение и доверие, не бъде измъчван и убит. Отпуснеше ли се малко и позволеше ли си истински чувства към някого, отношенията с този някой биваха разкъсвани всеки път. Така ли иска да живее до края?

В края на 1994 г. двамата с Кармайкъл празнуваха в един бар в Литъл Крийк, Вирджиния, че с новия си екип тюлени щяха да стават специалисти по борбата с тероризма. Разговаряха с един друг тюлен с прякор Капитан Немо, оръжейник втори клас, изпратен в група „Браво“ като рулеви на десантни лодки и специалист по експлозивите. По време на генералната репетиция за мисията, при която Немо управляваше лодката, един от хората му се беше удавил. Колегата им отказваше да говори подробно за случая, но Мур и Кармайкъл знаеха всичко още преди да се срещнат с Немо, който, както научиха, искаше да напусне тюлените. Чувстваше се отговорен за случилото се, въпреки че следствието го оправда напълно.

Мур и Кармайкъл тъкмо се готвеха да започват кариерата си на оператори тюлени и Немо ги поля със студена вода.

И този път добрият стар Кармайкъл беше казал нещо мъдро:

— Не можеш да напуснеш.

— Така ли? И защо?

— Защото кой друг ще ти върши работата?

Немо се усмихна кисело.

— Вие. Новите, които са още твърде наивни, за да разберат, че не си струва.

— Чуй ме, братко. Това, че сме тук, е дар. Откликнали сме на призванието, защото дълбоко в себе си, много дълбоко, знаем без сянка съмнение, че не сме родени за обикновен живот, и помисли над това. Това сме го знаели още като деца. Знаем го и сега. Не можеш да се скриеш от тези чувства. Те ще са с тебе до края на живота ти, дори ако напуснеш. А напуснеш ли, ще съжаляваш. Ще се оглеждаш и ще си мислиш: „Не ми е тук мястото, а там“.

Мур стана от леглото в хотелската си стая и промърмори:

— Тук ми е мястото, по дяволите.

Телефонът му изпиука. Съобщение. Провери го. Лесли. Мур въздъхна.