Том Кланси
Срещу всички врагове (11)

9
Confianza

Хотел „Бонита Реал“

Хуарес, Мексико

Искаше му се да я души, докато правят секс, защото беше чел за еротичното душене, а и от нея знаеше, че й е приятно той да доминира.

Но докато Данте Коралес стискаше врата на Мария с две ръце, а краката й обвиваха силно раменете му, се поувлече и след като достигна до оргазъм, откри, че тя не мърда.

— Мария! Мария!

Отмести краката й и легна до нея, приближи ухо до устните й, но чуваше само своето накъсано дишане, а пулсът му се ускоряваше, докато през главата му минаваха мисли за предстоящото погребение.

Разтрепери се и изпадна в паника.

— О, господи! О, господи!

Изведнъж тя отвори очи.

— Копеле мръсно! Можеше да ме убиеш, бе!

— Какво става? Преструвала си се!

— А ти какво мислиш? Че съм толкова глупава, че да се оставя да ме убиеш? Данте, трябва да внимаваш!

Той я зашлеви през лицето.

— Тъпа кучка такава! Знаеш ли, че щях да се насера от страх!

Тя също го зашлеви, при което той отвори широко очи, сви ръка в юмрук и стисна зъби.

Но в този момент тя го изгледа. И избухна в смях. Той я грабна и я преметна върху краката си така, че стегнатият й лъскав задник да му е подръка. Шляпа я толкова, че бузите й се зачервиха.

— Повече да не правиш така! Никога!

— Да, татенце, да…

Петнадесет минути по-късно излезе от хотела, след като беше проверил дали Игнасио на рецепцията държи всичко под контрол. Няколко дребни дилъри трябваше да дойдат, за да вземат малко продукти, и той разсъждаваше над подробностите по сделката.

Коралес беше купил хотела преди няколко месеца и сега му правеше цялостен ремонт — пребоядисване, смяна на мокета, мебелите и всичко останало. Искаше му се неговите родители да могат да го видят.

— Аз не работя тук — щеше да им каже той. — Аз съм собственикът.

Сградата имаше само четири етажа и към четиридесет стаи. Той възнамеряваше поне десет от тях да се превърнат в апартаменти „лукс“, за да привлича повече клиенти. Трудно намери строители, защото всички работеха по тунелите през границата. Водопроводчиците и монтажниците на гипсокартона вече работеха. Нае и декоратор от Сан Диего, а Мария го беше уговорила да доведе своя приятелка — брокерка, която се занимавала с фън шуй, за да ориентират „енергията“ във всяка стая. За да достави радост на приятелката си, той се беше съгласил без гримаси и насмешка.

Пое с колата по улица „Мануел Гомес Морин“, а после по широкия път покрай границата, за да стигне до малкия квартал с къщи с порти от ковано желязо и прозорци с решетки. Имаше и нови къщи с керемидени покриви и с бронирани лимузини в дворовете. Повечето жители членуваха в картела или имаха роднини в него. Коралес стигна до една задънена улица, обърна колата и зачака. Най-после от една врата излязоха Раул и Пабло и се качиха в колата му. И двамата носеха шити по поръчка панталони, ризи и кожени якета.

— Нека тази вечер да ни се чуе думата — каза им Коралес. — Останалите задници готови ли са?

— Да — отвърна Пабло. — Няма проблем.

— Така каза и преди — напомни му Коралес. Говореше за хотела в Ногалес, където откриха измъкналия им се втори шпионин на Зунига. Тялото на първия бяха изхвърлили пред входната врата на една от къщите на Зунига в Ногалес, но от онзи нямаше никаква реакция до момента. Ернесто Зунига с прякор „Ел матадор“ имаше къщи в много градове в Мексико, а наскоро си беше построил една в подножието на планината югоизточно от град Хуарес. С площ 320 квадратни метра, павирана алея до гаража и охраняван портал, тази сграда се пазеше от часови из целия район.

Нямаше как да се промъкнат дотам и Коралес не мислеше над този въпрос. Стигаше му съперникът да знае, че ги има, и затова трябваше да му изпратят едно незабравимо послание.

Коралес изучаваше Зунига вече три години и знаеше всичко за хората му, за дейността му и за неговото минало. Разбира се, човек трябва да държи враговете по-близо от приятелите си и Коралес често обясняваше на новите sicarios колко коварен и смъртоносен е картелът „Синалоа“.

Петдесет и две годишният Зунига, син на говедовъд, беше родом от Ла Туна до град Бадирагуато, Мексико. Казваха, че като дете продавал цитрусови плодове, но на осемнадесетгодишна възраст вече отглеждал макове в ранчото на баща си. Баща му и чичо му помогнали да си намери работа като шофьор в картела „Синалоа“ и почти до тридесетата си година превозвал марихуана и кокаин из Мексико.

Толкова впечатлил шефовете си, че като станал тридесетгодишен, те го направили отговорник за всички пратки от планината Сиера за различните градове и гранични райони. Един от първите, използвали самолети за превозване на кокаин направо в Съединените щати, той координираше и всички пратки по море. Имаше командни центрове из цялата страна, които често обираха пратките на други картели по маршрута. Картелът „Хуарес“ например беше обиран от хората на Зунига поне дванадесет пъти.

След като картелът „Синалоа“ остана без водач след една масирана федерална полицейска операция през 90-те години, Зунига зае поста му. Ожени се за деветнадесетгодишна звезда от сапунен сериал и й направи две деца, но картелът „Хуарес“ я екзекутира заедно с двете момчета, след като Зунига им открадна кокаин за два милиона долара. Зунига изпрати десет хиляди рози за погребението, но самият той не отиде там, което се оказа умно решение. Членовете на картела „Хуарес“, които го причакваха около погребалната агенция и църквата, щяха да убият и него.

Коралес мечтаеше за военно нападение над дома на Зунига, с гранатомети, картечници и управляеми ракети тип „Джавелин“, които се изстрелват рязко нагоре, правят висока дъга, а след това политат надолу към покрива на къщата, която изпепеляват заедно с човека в нея с кратък взрив като звезда. Знаеше как действат тези ракети от канала „Дискавъри“.

Но шефовете му казваха, че Коралес трябва да действа в малки мащаби, колкото да държи Зунига под напрежение, докато получат позволение за по-смели действия. Освен това, ако можеха да заловят Зунига жив, щяха по-лесно да конфискуват имотите му и да завладеят цялата му дейност, като го измъчват. Заради неясните отговори за срокове и политика от шефовете Коралес реши, че е време за някои от по-малките му планове.

Закара двамата мъже на мястото на стар разрушен жилищен блок, където от купищата бетон и гипс стърчаха като зъби дървени греди. Слязоха от колата, заобиколиха първите две купчини и намериха четирима новозавербувани бойци, насочили пистолети към други двама мъже. Новаците нямаха и двадесет години и носеха широки панталони и тениски. А двама от тях имаха и големи татуировки. Задържаните мъже носеха подобно облекло, но имаха бради и мустаци.

— Отлично — похвали хората си Коралес. — Мислех си, че ще оплескате работата.

Едно върлинесто хлапе с врат като на жираф изгледа Коралес злобно.

— Тези боклуци са лесни. А и ти трябва да ни имаш повече доверие, ако искаш да знаеш.

— Така ли?

— Да — сопна се хлапето. — Така.

Коралес се приближи до него, огледа го и каза:

— Дай да видя пистолета ти.

Хлапето се намръщи, но подаде пистолета си на Коралес, който рязко отстъпи и го простреля в стъпалото. Онзи нададе смразяваш кръвта вой, а останалите трима затрепериха. Един дори се напика.

Двамата заловени се разреваха, когато Коралес се извърна рязко към тях.

— Млък! — каза и ги простреля в главите.

От ударите на куршумите двамата отметнаха глави назад и паднаха безжизнено на покритата със спечена прах земя.

Коралес въздъхна.

— Добре. На работа.

Обърна се към хлапето, което простреля в крака.

— Лошо, че си толкова нахален. Можеше да си полезен.

Насочи пистолета, при което хлапето вдигна ръце и запищя. Изстрелът прекрати отвратителния му рев, а Коралес пое дълбоко дъх и изгледа останалите.

— Имате пет минути.

 

 

Отидоха веднага след това при къщата на Зунига, спряха пред портала и още преди двамата телохранители да стигнат до тях, останалите новаци от хората на Коралес измъкнаха телата на заловените мъже и ги оставиха близо до вратите. След това Коралес натисна газта и потегли обратно по пътя, като се забави само за малко, за да види как охраната извика още двама души за подкрепление и четиримата отвориха портите и отидоха да огледат телата.

Наблюдаваше ги през огледалото за обратно виждане, а щом доближиха, вдигна дистанционния взривател и натисна бутона.

Хората в колата се разкрещяха, когато експлозията разтресе земята, откъсна портите и погълна охранителите в огнена топка, която се издигна като гъба.

— Казахме му да държи хората си далеч от границата или нещата ще станат лоши — обясни Коралес. — Виждате ли какво става? Не внимава. Но този път може и да се събуди…

В подножието на хълма към тях се приближи тъмен автомобил и Коралес забави ход, после спря до другата кола, като свали затъмнения си прозорец. Другият шофьор направи същото и Коралес се усмихна на мъжа с буйна като лъвска грива сива коса и гъст мустак, стиснал в ръка радиостанция.

— Данте, мисля, че имахме споразумение.

— Съжалявам, Алберто, но и ти наруши обещанието си — отговори Коралес и кимна с глава към пушека нагоре по хълма. — Хванахме още двама в опит да взривят един от нашите тунели и трябваше да се разправим с тях. Ти ми обеща да ги държиш настрана.

— Не знаех за тях.

— Ами това е проблем. Хората ти много ли ги е страх да помагат? Страх ли ги е?

— Не. Ще се заема.

— Надявам се да го сториш.

Алберто въздъхна разочарован.

— Виж, като постъпиш така, ме затрудняваш много.

— Знам, но това ще мине.

— Винаги казваш така.

— Но винаги е вярно.

— Добре. Тръгвай сега, преди да дойдат нашите групи. Този път колко бяха?

— Само двама.

— Добре…

Коралес кимна и натисна газта, като вдигна прах след себе си.

Алберто Гомес беше инспектор в мексиканската федерална полиция с повече от двадесет и пет години стаж. Почти двадесет от тези години получаваше пари от някой от картелите и с наближаването на пенсията ставаше все по-раздразнителен и вбесяващо предпазлив според Коралес. Ползата от него приключваше, но все още го използваха, защото продължаваше да вербува други от колегите си. Федералната полиция щеше да им помогне да смачкат картела „Синалоа“ — добре за имиджа на полицията, както и за бизнеса на „Хуарес“.

— Какво ще правим сега? — запита Пабло.

Коралес го изгледа.

— Ще празнуваме.

— Мога ли да питам нещо? — поде Раул от задната седалка, като нервно гладеше тънката си брада.

— Сега пък какво? — сопна се Коралес.

— За оня, дето го застреля. Наперен беше, но пък можеше да е свестен. Всички сме били наперени, особено в началото. Нещо друго ли има?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не си ли… ядосан за нещо?

— Да не мислиш, че си изливам яда върху тия боклуци?

— Може би.

— Виж какво, Раул. Само на двадесет и четири години съм, но дори аз го виждам. Онези боклуци нямат никакво уважение, както са имали бащите ни и както ние би трябвало все още да имаме.

— Но ти ни каза, че няма вече граници, че всичко е цел — майки, деца. Всички. Каза, че трябва да ги удряме така силно, както те нас.

— Точно така.

— Да, значи не разбирам.

— Млъквай, Раул! — каза Пабло. — Ти си идиот. Той ти казва, че трябва да имаме уважение към по-старите наши хора, а не към враговете, нали така, Данте?

— Трябва да уважаваме смъртната опасност, която враговете ни представляват.

— И това означава, че трябва да им изтръгнем сърцата и да ги наврем в гърлата им — вметна Пабло. — Нали разбираш?

— Онзи можеше да ни е полезен — обади се Раул. — Само това искам да кажа. Можеше да използваме дърдорко като него.

— Или като теб? — запита Коралес.

— Не, шефе.

Коралес изгледа Раул в огледалото за обратно виждане. Очите му блестяха и постоянно шареха към прозореца, сякаш иска да избяга.

Коралес повиши тон:

— Раул, ще ти кажа нещо… на такъв не можеш да се доверяваш. Ако отвръща на шефа си, значи винаги ще мисли първо за себе си.

Раул кимна.

Коралес не каза нищо повече. Боклукът, когото уби, наистина много приличаше на самия него.

Защото и на него не можеше да се довери човек. Нямаше да забрави това, докато работеше за картелите, защото по ръцете им все още личеше кръвта на родителите му.