Том Кланси
Срещу всички врагове (2)

Пролог
Среща „Фокстрот“

2:15 часът

Арабско море, 5 мили южно от река Инд, Пакистанският бряг

„Корабът без светлини е обречен кораб“ — каза си Мур, застанал до рубката на катера тип „ОСА-1“ на име „Куват“. Произведен в корабостроителния завод в Карачи по стар съветски проект, катерът носеше четири ракети „земя-въздух“ HY-2 и две зенитни оръдия калибър 25 мм. Три дизелови двигателя и три вала тласкаха 40-метровия кораб с тридесет възела през вълните, проблясващи в сребристата светлина на лунния сърп, който трептеше ниско на хоризонта. Движението на тъмно означаваше, че са угасени всички навигационни светлини — на мачтата, на кърмата и на носа. Международните разпоредби за предотвратяване на сблъскванията в морето изискваха тези светлини да бъдат включени и независимо от обстоятелствата „Куват“ щеше да е виновникът при всеки инцидент.

По-рано същата вечер, на здрачаване, Мур и младши лейтенант Сайед Малах с четирима бойци — екип от военноморската група за специални операции на Пакистан, подобен на тюлените от САЩ, но с не дотам способни оператори — се качиха на борда на „Куват“. След това Мур беше настоял да огледа набързо кораба. Огледът завърши с кратко представяне пред командира лейтенант Максуд Каяни, който не им обърна много внимание, защото даваше заповеди за излизане от пристанището. Лейтенантът не изглеждаше по-възрастен от тридесет и пет годишния Мур, но приликите спираха тук. Широките рамене на Мур контрастираха рязко със слабото тяло на велосипедист на Каяни, което едва успяваше да задържи униформата върху себе си. Лейтенантът имаше гърбав нос и не си личеше да се е бръснал през изминалата седмица. Въпреки външния му вид екипажът от двадесет и осем души се отнасяше почтително към него. Кажеше ли нещо, те скачаха. Накрая Каяни стисна здраво дланта на Мур и каза:

— Добре дошли на борда, господин Фредриксън.

— Благодаря, лейтенант. Благодаря за съдействието.

— Естествено.

Разговаряха на урду, официалния език на Пакистан, който Мур успя да научи по-лесно отколкото дари, пущу или арабския. За тези бойци от пакистанските ВМС той се казваше Грег Фредриксън, американец, въпреки че с тъмната си кожа, гъстата брада и дългата черна коса, която сега носеше на опашка, минаваше и за афганистанец, пакистанец или арабин, ако поиска.

Лейтенант Каяни продължи:

— Не се тревожете, сър. Планирам да стигнем бързо на определеното ни място, а може и да подраним. Името на катера означава „могъщ“ и той е точно такъв.

— Отлично.

Точка „Фокстрот“, мястото на срещата, се намираше на три мили от пакистанския бряг, в края на делтата на река Инд. Там щяха да се срещнат с индийския патрулен кораб „Аграй“, за да приемат от него един затворник. Индийското правителство се беше съгласило да предаде един наскоро заловен командир на талибаните, Ахтер Адам, за когото казваха, че е „цел с висока стойност“ с информация за операциите на талибаните по южната граница между Афганистан и Пакистан. Индийците смятаха, че Адам не е успял да предупреди своите за залавянето си и вероятно го мислят просто в неизвестност от 24 часа насам. Но трябваше да се бърза. И двете правителства не искаха талибаните да узнаят, че Адам е в ръцете на американците. Затова в операцията по прехвърлянето не използваха американски военни, освен един оперативен служител от ЦРУ на име Максуел Стивън Мур.

Да, Мур имаше лошо предчувствие за сигурността си с младия, неопитен младши лейтенант, но от инструктажа знаеше, че Малах, местно момче от Тата в провинция Синд, е напълно лоялен, верен и уважаван. Според Мур лоялността, доверието и уважението се заслужаваха и сега щеше да види дали младши лейтенантът ще се справи. В края на краищата имаше лесна задача: да наблюдава прехвърлянето и да защитава Мур и затворника.

Ако прехвърлеха успешно Ахтер на борда, Мур щеше да започне да го разпитва по пътя обратно към Карачи. Искаше да използва това време, за да прецени наистина ли пленникът е ценен и заслужава сериозно внимание от страна на ЦРУ, или може да остави пакистанците да си играят с него.

В тъмнината пред себе си забеляза три бързи бели проблясъка от фара в устието при Туршиян, който охраняваше входа към река Инд. Поредицата светвания се повтаряше през двадесет секунди. На изток, към кърмата, Мур видя сигнала на фара в залива Кайджар, който светваше през дванадесет секунди. Фарът в този често оспорван залив, познат още като Сир, се намираше на границата между Пакистан и Индия. От картите по време на инструктажа Мур специално беше запаметил местата и имената на фаровете, както и честотата, с която светят. Старите навици на тюлена не се забравят бързо.

В тази нощ, когато луната залязваше в 2:20 и при облачността от петдесет процента, Мур очакваше абсолютна тъмнина за срещата в 3:00 часа. Индийците също плаваха без светлини. Е, при нужда щеше да се ориентира по фаровете в Туршиян и Кайджар.

 

 

Лейтенант Каяни удържа думата си. Стигнаха в точка „Фокстрот“ в 2:50, Мур заобиколи рубката и застана до монтирания на десния борд единствен бинокъл за нощно виждане. Каяни вече гледаше през него. Междувременно Малах и хората му чакаха на главната палуба по средата на катера, където щяха да поемат затворника от индийския кораб.

Каяни отстъпи от бинокъла и го предложи на Мур. Въпреки облаците звездите освобождаваха достатъчно фотони, за да окъпят индийския патрулен кораб в призрачнозелено зарево, което позволяваше да се вижда изписаното 36 на носа му. Два пъти по-тежък от „Куват“, петстотинтонният корвет „Аграй“, който идваше право срещу тях, имаше осем ракети „Граал“ от тип „земя-въздух“ и две ракетни установки РБУ-1200 на носа. Всяка от тях, с по десет тръби, можеше да изстрелва топлинни примамки и ракети за стрелба по повърхността и по подводници. До него „Куват“ изглеждаше дребен.

Докато „Аграй“ се носеше към десния им борд и се готвеше за сближаване, Мур забеляза името, написано на кърмата с черни букви, което сякаш се издигаше над разпръснатата от винтовете мъгла. След това се извърна и погледна през вратата на рубката към лявата страна, където фарът светна късо, дълго, късо и пак дълго. Помъчи се да си спомни кой фар светеше така. „Аграй“ завърши завоя и Каяни се наведе над десния борд, за да ръководи поставянето на гумените кранци, които трябваше да пазят кораба от повреда след сближаването на двата съда.

Фарът светна отново — късо, дълго, късо, дълго.

„Това не е фар“ — каза си Мур. „АЛФА-АЛФА“ според международния морзов код означаваше „Кои сте вие, дявол да ви вземе?“.

Почувства студ по гърба си.

— Лейтенант, отдясно ни подават код „АЛФА-АЛФА“. Питат ни кои сме!

Каяни се втурна през рубката към левия борд и Мур забърза след него. Колко ли пъти вече е подаван сигналът? Какви ли са правилата за започване на бойни действия в пакистански води?

Над главите им избухна осветителна ракета, която отблъсна нощта и изрисува гъсти сенки по палубите на двата патрулни кораба. Мур погледна напред и видя на около хиляда метра пред себе си висока черна кула и тъмна палуба, от която се оттичаше вода, а носът на този кошмар стоеше насочен към тях. Командирът беше извел подводницата на повърхността, за да се поинтересува кои са, а след това бе изстрелял осветителната ракета, за да потвърди визуално целта.

Каяни вдигна бинокъла от гърдите си и се вгледа в подводницата.

— Това е „Шушук“! Тя е от нашите. Трябваше да е на пристана!

Нещо в гърдите на Мур се сви. Какво, по дяволите, търсеше пакистанската подводница тук, на мястото на срещата?

Извърна глава към „Аграй“, където според него талибанът трябваше вече да е изведен на палубата. Според плана Адам щеше да е с черен гащеризон и тюрбан и с вързани китки. Трябваше да го съпровождат двама добре въоръжени морски командоси от индийската армия. Мур се извърна към подводницата…

И в този момент я видя — една линия, която проблясваше във водата и се удължаваше бързо, като мина край палубата им и се отправи срещу „Аграй“.

Посочи с ръка.

— Торпедо!

В следващия миг Мур застана зад Каяни, метна го през борда и го последва в момента, когато торпедото удари „Аграй“ с ужасяваща експлозия, чийто гръм и блясък му се сториха нереално близо. От корпуса на „Куват“ отскочиха отломки, които се посипаха като дъжд върху водата и я разплискаха.

Очите на Мур се разшириха при вида на връхлитащата ги, вдигаща пара и съскаща вълна, нагрята от нажежените до бяло парчета от трюма, които торпедото откъсна от „Аграй“. Падна във водата, като се размина на косъм с едно ръбесто парче ламарина в мига, когато пламъкът наближи ракетите „Храал“ и другите за борба с подводници на носа на „Аграй“.

Мур се гмурна под повърхността, а обувките му се блъснаха в нещо отдолу. Изплува отново и се огледа за лейтенанта. Видя го близо до себе си.

Изведнъж три от ракетите „земя-въздух“ на „Аграй“ се взривиха и пламъкът им блъсна ракетната установка „Силкуърм“ на борда на „Куват“. Последва толкова мощна експлозия, че Мур се гмурна обратно под водата, за да се скрие. Заплува към лейтенанта, който лежеше по гръб на повърхността и изглеждаше в полусъзнание, с лице, окървавено от дълбока рана отляво на главата. Изглежда се беше ударил в нещо при падането. Мур изплува до рамото му. Плисна солена вода в раната и Каяни го изгледа с мътен поглед.

— Лейтенант! Хайде!

Тридесет метра встрани от тях в морето бушуваха пламъци от потеклата нафта. От смрадта Мур сбърчи лице и за първи път чу дълбокото ръмжене на дизелов двигател наблизо… Подводницата. Имаха време. Тя нямаше да се доближи дотук, преди пламъците да стихнат.

Във водата имаше и други хора, които едва се виждаха, но виковете им отекваха сред експлозиите. Наблизо се чу задавен вик. Мур се огледа за своя затворник талибан, но поредният взрив го накара да се гмурне обратно под вода. Когато изплува и се извърна назад, забеляза, че „Куват“ вече се накланя силно надясно и е готов да потъне. Носът му се намираше изцяло под вода, а огънят и гъстият черен дим бушуваха разярено, подклаждани от боеприпасите, които се взривяваха с рязко пукане и заглушен трясък. Въздухът се насити с мъгла, която вонеше на горяща гума и пластмаса.

Като си наложи да запази спокойствие сред парещата лицето му жега от пламъците, Мур свали обувките си, завърза връзките им една за друга и ги окачи на врата си. „Три мили до брега…“, но точно сега, на повърхността на водата, нямаше представа накъде е плажът. Освен пламъците всичко друго пред погледа му изглеждаше мастиленочерно и всеки път, когато поглеждаше към тях, се налагаше да чака, за да привикне отново към тъмното.

Видя три отблясъка. Да, досети се. Започна да брои… едно, хиляда, две хиляди… при деветнадесет видя още три бързи отблясъка. Сега знаеше къде е фарът в устието при Туршиян.

Мур хвана Каяни и го завъртя. Лейтенантът, все още в полусъзнание, погледна към него и към заобикалящите ги пламъци, и изпадна в паника. Протегна ръка и хвана Мур за главата. Очевидно не разсъждаваше добре, а такова поведение не беше рядкост сред жертвите на инциденти. Но ако Мур не направеше нещо, обезумелият лейтенант можеше лесно да го удави.

Без да се забави нито миг, той хвана с длани Каяни отпред за бедрата. Изтласка го в хоризонтално положение и лейтенантът разхлаби хватката си. Мур освободи главата си и изкрещя:

— Успокой се! Държа те! Извърни се и дишай.

Хвана го отзад за яката.

— Сега лежи по гръб.

Повлякъл мъжа зад себе си, Мур започна да плува кучешката с една ръка около горящите отломки и около вировете пламтящ мазут, които постепенно се разширяваха към тях, а в ушите си изпитваше болка от непрекъснатите гърмежи и рева на пламъците, които се изстрелваха във въздуха и плющяха като бичове.

Каяни се успокои, но като преминаха край няколко тела на моряци от екипажа му и всякакви парчета и отломки, започна да вика хората по име и Мур засили тласъците с крака, за да се махне оттук по-бързо. Но водата ставаше все по-неприятна — в нея плуваха ръце и крака. Отпред изникна нещо тъмно. Тюрбан. Тюрбанът на затворника се носеше по водата. Мур спря и извърна глава надясно и наляво, докато забеляза едно безжизнено тяло върху вълните. Отиде при него, преобърна го, колкото да види брадатото лице, черния гащеризон и ужасния прорез през гърлото, прекъснал сънната артерия. Това беше техният човек. Мур стисна зъби и хвана по-здраво яката на Каяни. Преди да тръгне отново, погледна към подводницата. Нямаше я.

Едно време, като тюлен, Мур можеше да плува две морски мили за по-малко от седемдесет минути. Щеше да се справи по-бавно сега, когато трябваше да тегли друг човек за яката, но не позволи това предизвикателство да смачка духа му.

Съсредоточи се върху фара, като се зае да диша и рита в ритъм, с плавни, грациозни и пестеливи движения, с които насочваше силата си в необходимата посока. От време на време вдигаше глава, поемаше си дъх и продължаваше напред като машина.

Един вик някъде зад него го накара да забави ход. Завъртя се и се загледа в малка група мъже — десетина или петнадесет, които плуваха към него.

— Следвайте ме — извика той. — Следвайте ме.

Вече не опитваше да спаси само Каяни, а мотивираше и останалите оцелели да плуват към брега. Те бяха бойци от военноморските сили, обучени да плуват, и то добре, но три мили са ужасно много, особено ако си ранен. Другите не трябваше да го изпускат от очи.

Млечната киселина се натрупваше в ръцете и краката му, като отначало пареше леко, но заплашваше да се усили. Той забави ход, разтърси крака и едната си ръка, пое дъх и си каза: „Няма да се откажа. Никога“.

Щеше да се съсредоточи върху тази мисъл. Щеше да води отпред, да доведе останалите у дома, дори ако това го убие. Поведе ги през леките вълни, като редуваше ритниците и изпитваше истинска агония, заслушан в гласовете от миналото, гласовете на инструкторите, посветили живота си да помогнат на другите да освободят скрития дълбоко в сърцата и непроявен воински дух.

 

 

Почти деветдесет минути по-късно чу пляскането на вълните по брега и при спадането на всяка виждаше как по плажа святкат фенерчета. Те означаваха, че там има хора. Слезли бяха да гледат огъня и експлозиите в морето и дори можеше да го видят. Тайната операция на Мур май щеше да се появи по заглавията на вестниците. Изруга и погледна назад. Хората зад него бяха изостанали доста, към петдесетина метра или повече — не можеха да плуват толкова бързо. Едва ги виждаше.

Когато стъпи с босите си крака на пясъчното дъно, Мур беше напълно изтощен, изразходвал всичките си сили в Арабско море. Каяни продължаваше да припада и да се свестява, когато Мур го изтегли от водата на плажа и извика на петимата или шестима селяни около себе си да потърсят помощ.

В далечината пламъците продължаваха да осветяват ниските облаци, които изглеждаха като на негатив, но силуетите на двата кораба вече ги нямаше — само изтеклият от тях мазут догаряше.

Мур извади телефона си, но той не работеше. Реши да си вземе непромокаем модел за следващото нападение от подводница. Поиска телефон от един от селяните — двадесетинагодишен хлапак с тънка брада.

— Видях как корабът избухна — каза задъханият младеж.

— И аз — рязко отвърна Мур. — Благодаря за телефона.

— Дай го на мен — викна Каяни от брега със слаб глас, но сякаш с много по-ясно съзнание. — Чичо ми е полковник от армията. Ще ни докара хеликоптер до час. Така е най-бързо.

— Вземи тогава — каза Мур.

Той беше гледал картите и знаеше, че до най-близката болница има много път с кола. Срещата нарочно се провеждаше срещу рядко населен крайбрежен район.

Каяни се свърза с чичо си, който обеща веднага да ги прибере. Обади се и на командира си, за да организира спасяването на хората в морето, но пакистанската брегова охрана нямаше хеликоптери, а само китайски корвети и патрулни катери, които нямаше да пристигнат по-рано от сутринта. Мур се загледа в морето, във всяка вълна, за да търси оцелели.

Изминаха пет минути. След това десет. Не виждаше нищо. Жива душа нямаше там. Можеше със сигурност да се предположи, че при тази кръв и части от тела, пръснати из водата като някаква безбожна манджа, са пристигнали акулите. И то бързо. А и може би раните на останалите живи са се оказали твърде силна примамка.

Едва след половин час Мур забеляза първото тяло, което се носеше безжизнено по вълните. Много други щяха да го последват.

 

 

Измина повече от час, преди от северозападното небе да се появи един Ми-17 с ревящи турбодвигатели и с ротори, чието свистене във въздуха се отразяваше от хълмовете. Вертолетът беше специално разработен от Съветския съюз за войната в Афганистан и бе станал символичен в този конфликт — небесен Голиат, убиван с камък от прашка. Пакистанската армия разполагаше с почти сто такива машини, а Мур знаеше тази малка подробност, защото след няколко пътувания с тях научи от оплакващите се пилоти, че това са руски боклуци, които се чупят след всеки полет и че пакистанската армия има почти сто летящи железни ковчега.

Леко притеснен, Мур се качи на вертолета и двамата с Каяни заминаха в правителствената болница „Синд“ в предградието на Карачи, Лиакуатабад. По време на полета бордовият лекар им даде обезболяващи и от оцъклен погледът на Каяни стана по-спокоен. Кацнаха призори.

 

 

Мур слезе от болничния асансьор на втория етаж и отиде в стаята на Каяни. Вече два часа се намираха в болницата. Лейтенантът щеше да се хвали пред мадамите с хубав боен белег. И двамата бяха силно обезводнени, когато излязоха на брега, и в лявата ръка на лейтенанта стоеше забита иглата на система за вътрешновенозно вливане на течност.

— Как си?

Каяни вдигна ръка и докосна бинта на главата си.

— Още имам главоболие.

— Ще мине.

— Нямаше да успея да се върна сам.

Мур кимна.

— Силно се удари и загуби кръв.

— Не знам какво да кажа. Благодаря не е достатъчно.

Мур отпи дълга глътка от бутилката вода, която му беше дала една от сестрите.

— Забрави за това.

На вратата се появи една фигура и Мур се обърна. Там стоеше Дъглас Стоун, колега от Агенцията, който гладеше мръсносивата си брада и гледаше към него над очилата си.

— Трябва да тръгвам — каза Мур.

— Господин Фредриксън, чакайте.

Мур се намръщи.

— Мога ли да се свържа с вас?

— Да, защо?

Каяни погледна Стоун и сви устни.

— А, той е окей. Добър приятел е.

Лейтенантът се поколеба още няколко секунди, а после каза:

— Просто искам да ви благодаря… някак.

Мур взе тефтера и химикала от масичката до леглото и написа адреса на електронната си поща.

Лейтенантът стисна листчето силно в ръка.

— Ще се обадя.

Мур сви рамене.

— Добре.

Излезе в коридора, зави рязко встрани от Стоун и процеди през зъби:

— Е, Дъг, кажи ми какво стана, мамицата му?

— Знам, знам — отвърна Стоун с обичайния си успокоителен тон, но Мур нямаше настроение за това. Не и в този момент.

— Убедихме индийците, че срещата ще е чиста. Те трябваше да преминат в пакистанските териториални води. Много се притесняваха от това.

— Казваха ни, че пакистанците са се погрижили за всичко.

— Кой е изпял?

— Говори се, че командирът на подводницата не бил получил заповедта да остане в пристанището. Някой забравил да издаде тази заповед. Командирът минал по обичайния си патрулен маршрут и решил, че е попаднал на някаква схватка. Казва, че многократно питал кои са корабите пред него, но без отговор.

Мур се изсмя.

— Е, не мога да кажа, че сме го търсили, а като го видяхме, беше късно.

— Командирът казва също, че видял как индийците извеждат затворници на палубата.

— Значи е бил готов да стреля и по своите хора, а?

— Кой знае.

Мур спря рязко, извърна се и изгледа мъжа пред себе си.

— Единственият затворник при тях беше нашият човек.

— Макс, не те разбирам.

— Ела да плуваме три мили. Тогава ще разбереш.

Стоун свали очилата си и разтърка очи.

— Виж, и по-лошо можеше да е. Можеше ние да сме на мястото на Слейтър и О’Хара и да се чудим как да се извиним на индийците, като в същото време ги убедим да не взривяват Исламабад.

— Хубаво би било — защото сега отивам там.