Том Кланси
Срещу всички врагове (27)

25
Ако отстъпя, убийте ме

Сан Хуан Чамула

Чиапас, Мексико

Мур, Фицпатрик и Торес проследиха синята кола и един микробус в зелено и бяло, който, изглежда, ги водеше извън Сан Кристобал де лас Касас, към градчето Сан Хуан Чамула на десет километра оттук, в подножието на планината. Мур знаеше от вестниците, че точно там хората от племето на маите цоцил се готвеха за карнавала, който привличаше туристите в началото на лятото. Бедният град не само ги развличаше с танци, песни, музиканти, фойерверки и дълги паради през главната улица, но и си осигуряваше доход, от който имаше силна нужда.

Торес постоянно нареждаше на Фицпатрик да се приближи, но Мур се противеше, като казваше, че ако ги забележат, може да убият заложниците, и тогава нямаше да има дойна крава за сеньор Зунига, нито пък преговори за отваряне на презграничните тунели за ползване от „Синалоа“.

Торес и Фицпатрик обаче не знаеха, че приятелката на Мигел Соня Батиста (тя всъщност се казваше Оливия Монтело) носеше чип в рамото си, който позволяваше на ЦРУ да я проследи. Мур трябваше да остане за малко ненаблюдаван от Торес, за да каже на Фицпатрик какво става. Но за момента двамата трябваше да знаят само, че е нужно да пазят дистанция. Междувременно Тауърс и ЦРУ полагаха максимални усилия, за да установят кои са похитителите, макар да бяха почти сигурни, че са „Отмъщаващите лешояди“ — гватемалската група на смъртта, която по някаква причина е измамила картела „Хуарес“. Все пак границата с Гватемала се намираше само на няколкостотин километра, а и за отношенията между гватемалците и картела „Хуарес“ се знаеше доста. Мур нямаше представа какво е предизвикало това вгорчаване на връзката, но онези не бяха от обикновените млади, тъпи разбойници, каквито се намираха в изобилие. На първата среща на групата Тауърс предупреждаваше, че в сравнение с тези, главорезите на картела изглеждат жалки. Мнозина от тези хора бяха бивши военни или членове на групата „Каибилес“ от специалните сили на Гватемала с девиз: „Ако тръгна напред, следвай ме. Ако спра, подкани ме да тръгна. Ако отстъпя, убий ме“.

Още по-интересно се оказа, че действат съвсем сдържано. Облечени като цивилни, те носеха само пистолети и до момента операцията им беше съвсем проста. Но Мур смяташе, че това няма да продължи така. Не и сега, когато можеха да преговарят и очакваха ответно нападение. Потрепери при мисълта, че Соня ще я докосват, насилват и измъчват.

Мур измъкна телефона си и се зае да разглежда спътниковото изображение на града, върху което синя, бавно движеща се по пътя точка показваше къде е Соня.

— Сега карти ли гледаш? — запита Торес и се наведе над рамото му.

— Не, порно.

— Защо все си такъв отворко?

Мур изсумтя.

— Не ме карай да отговарям.

Вече с усилие изтърпяваше този дебелак.

От друг екран с данни за градчето Мур установи, че Чамула има собствена полиция и в него не допускат военни или полиция отвън, а на туристите не се позволява да правят снимки по време на посещението си там. Строги правила наистина, но дали „лешоядите“ нямат уговорка с местните полицаи? Дали не са планирали залавянето и отвеждането на двамата в идеалната тайна къща, от която да водят преговорите? Това изглеждаше много вероятно, защото онези не караха обратно към Гватемала.

Фицпатрик насочи колата по един зле павиран път, който се виеше като змия нагоре към църквата „Сан Хуан“ — скромна постройка с прашни бели стени, зелени парапети и входна арка, богато украсена с плочки. Мур каза на Фицпатрик да паркира до няколко коли на туристи и таксита срещу две-три сергии с цветни чадъри. Над главите им се вееха дълги ленти, окачени на островърхата камбанария. Намираха се на пазара, който представляваше лабиринт от сергии със стотини туристи. По тревните зони се виждаха одеяла с плодове и наредени като кегли за боулинг портокали.

— Не можем да паркираме сега — излая Торес и посочи отдалечаващите се коли. — Ще ги изгубим!

— Аз следя колата, заднико — обади се Мур и показа телефона си. — Сложих им проследяващо устройство.

— Кога успя?

— Преди да дойдеш — излъга Мур. — Сега млъкни. Хайде да излизаме. Зад църквата има гробище. Отиваме на хълма зад него.

При тези думи Мур увеличи изображението, като докосна сензорния екран с палеца и показалеца си. Похитителите спряха пред малка група къщи западно от гробището. Хълмовете представляваха отличен наблюдателен пункт.

— Ей, а ти защо го щадиш толкова, а? — обърна се Торес към Фицпатрик.

— Защото го бива. Нали ги проследи. Ти проследи ли ги? Без него вече щяхме да сме ги загубили.

Торес изруга продължително под носа си, след което се измъкна с усилие от колата. Вдигна фотоапарата си, за да се прави на турист, но Мур го плесна през ръцете.

— Какво искаш, бе?

— Тук не се снима, нали ти казах. Не местните не им харесва. Да тръгваме.

Извадиха от багажника три тежки раници с оборудване, което включваше три снайперски пушки в разглобено състояние.

Потеглиха по тясна камениста пътека, прорязана дълбоко от летните дъждове. Торес се спъна два пъти в тези бразди, а после тримата навлязоха в гробището с бели, сини и черни дървени кръстове и хилави борчета, и с електрически и телефонни стълбове отстрани. Под тях се намираха руините на църквата „Сан Себастиян“, с отдавна пропаднала камбанария и с дълбоки и разклонени като вени пукнатини по пожълтелите, ронещи се стени. По горните краища на стените, до покрива, се виждаха мъх и плесен.

След като изкачиха най-високия хълм, Мур ги заведе до няколко скупчени борчета и тримата коленичиха сред тях. Включи камерата на телефона си и пусна програмата за увеличаване на образа, която превръщаше апарата в устройство за компютърно увеличени изображения чрез налагане на контури с данни за размера и далечината до различни конструкции и постройки, към които е насочен обективът. Освен това системата получаваше и данни в реално време за къщата, в която онези заведоха Соня и Мигел. Мур знаеше, че компютърджиите у дома също наблюдават къщата и че до тридесет секунди ще получи и техните изображения. Сложи си една безжична слушалка на ухото и я включи.

— Торес, виждаш ли синята къща долу, тази до по-високата бежова сграда? — запита той.

— Да.

— Е, там са Мигел и Соня. Май онези правят същото, което ние искахме — значи нямаме много време. Защото вече може да звънят на Рохас.

— Значи всичко свърши. Как можем да кажем, че сме взели сина му за заложник, като той е при онези?

Мур се усмихна криво.

— Мисля, че не трябва да се тревожим за това, докато не ги спасим, за да ги отвлечем ние.

— А защо не изчакаме да се появи Рохас? — запита Фицпатрик.

— Не сме сигурни, че ще го направи. Бихме искали да дойде лично за преговорите, но кой знае какво искат онези — изтъкна Мур. — Може просто да искат парите, без да ги е грижа кой ги е донесъл.

Мур погледна Торес и продължи:

— Имаш ли бинокъл в раницата? Наглеждай онази къща, Флекс.

Фицпатрик вдигна вежди, като чу този прякор.

— Искам да те сложа на източната страна, за да наблюдаваш полицейския участък. Ще ти покажа добро място.

Мур го подкани с ръка и двамата се изгубиха между дърветата и след минутка се отдалечиха достатъчно от Торес.

Мур припряно разказа всичко на агента.

— Мамка му — възкликна Фицпатрик.

— Това казвам и аз.

— Значи тази операция наистина е спасителна.

Мур кимна.

— И сега не знам какво да правя с Торес.

— Той може да стане дебел проблем, да ме прощаваш за каламбура — каза Фицпатрик.

Мур се усмихна.

— Е, сега май ни е нужен. Тревожа се, че може да убие Соня. Вече каза, че иска да го направи. Мисли си, че така ще обезкуражи момчето. Може да я застреля, когато нападнем.

Фицпатрик сви рамене.

— Ще го ликвидираме — освен ако не искаш той да попадне под кръстосан огън…

— Или може да го изпратим на самоубийствена мисия.

— Да — каза Фицпатрик с блеснали очи. — Ще накараме дебелака да си мисли, че е герой.

— Великите мозъци мислят еднакво, брат ми.

Фицпатрик кимна.

— Няма проблем. Аз много пъти съм искал да го очистя, та ще измислим нещо.

Мур спря и се загледа в пазара, скрит отчасти от развалините.

— Карнавалът започва при залез-слънце. А пушките и фойерверките звучат еднакво и май до момента това е единственият ни късмет.

— Ще се възползваме. А ако успеем да си върнем Мигел и момичето, какво ще ги правим?

Мур се разсмя.

— Знаеш ли? Дори не съм се питал…

— Искам да кажа, че щом имаме дълбоко покрит агент при Рохас и семейството му, трябва ли да ги държим за заложници? Може първоначалният план да е сговнен. Онези от нейния екип трябва да ни се обадят.

Мур не отвърна, а се обади на Тауърс и получи официално нареждане: да спаси Соня Батиста, но да не пречи на мисията й по никакъв начин, което според него означаваше, че трябва да ги пуснат.

Това нямаше да се хареса на дебелака Торес. Изобщо нямаше да му хареса.

Сякаш чул разговора им, Торес ги повика.

— Какво? — запита Мур.

— Дойде една кола. Изкараха един от хората на Коралес. Сега го вкарват в къщата.

— Кой е той? Раул или Пабло?

— Мисля, че е Раул.

— Сигурен ли си, че е само един?

— Напълно.

— Идвам — каза Мур.

 

 

Мигел изохка, когато завързаха ръцете зад гърба му с въже за простор. Същото обрулено и вкоравено от дъжда и слънцето въже използваха и за краката му, след което го натиснаха да седне на дървения под в ъгъла до прозореца към задния двор. Соня, която също завързаха, седеше до отсрещния прозорец, наведена напред и загледана с празен поглед в пространството.

Онези бяха шестима, но никой не отговаряше на въпросите му. Двамата със Соня бяха спрели да си говорят преди десетина минути и сега слушаха как най-високият от групата — мъж с ниско подстригана коса и тесни очи, когото останалите наричаха капитан Салу, говореше тихо в телефона си с акцент, от който много трудно можеше да се разбере какво казва.

От притеснение Мигел вече дишаше затруднено и стомахът му се сви на топка. Не успя да защити приятелката си, провали се пред баща си и оскверни паметта на скъпата си майка. Позволи да го използват като пионка и сега виждаше съвсем ясно, че ако тези не получат каквото искат, ще убият и него, и Соня. Вече му оставаше да се моли само за бърза смърт.

Но съдейки по лъстивите им гримаси, това нямаше да се случи. Соня щеше да им дойде добре за вечеря.

Защо се случи така, по дяволите? Защото баща му беше наел тъпаци да ги охраняват. И трябва ли да вини баща си? Може би Фернандо е наел тези хора. Може би той е виновен. Неговата некомпетентност ги докара дотук…

Соня го погледна с болка в очите.

— Не се тревожи — каза той със съвсем слаб глас заради пресъхналата си уста. — Баща ми ще се справи с тези псета. И то съвсем бързо.

Тя го погледна, после отмести очи към прозореца, а после назад към малката дървена маса със столовете, на които седяха двама души и пиеха кока-кола от бутилки. В стаята влезе трети мъж с няколко маслиненозелени раници, върху които се виждаше емблема с пламтящ меч. Пусна раниците на пода и каза:

— Сега всички вземете радиостанции. По заповед на капитана.

Предната врата се отвори и в стаята влязоха още трима. Мигел зяпна, като видя един от хората на Коралес, Раул, който беше допуснал да го заловят. Сега ръцете му бяха вързани, а в устата имаше парцал. Салу се обърна към Мигел и запита:

— Този твой служител ли е?

— Да — отвърна момчето. — Бодигард ми е. Много добре се справи, нали…

Салу и останалите избухнаха в смях и избутаха грубо Раул в стаята, след което капитанът стана сериозен.

— Ние си искаме парите.

— Не знам за какво говорите. Кои сте вие?

Салу погледна към останалите сякаш за одобрение. Сбърчи тънкия си нос — не му харесваше как смърди Раул. После каза:

— Ние сме войници на справедливостта. И искаме ти и приятната ти придружителка да разберете това. Искаме да знаете, че държим на думата си. И ще ви го докажем.

Двама от мъжете събориха Раул на пода, с лице надолу, между Мигел и Соня. Единият седна върху Раул, другият заклещи краката му, а трети го хвана за косата.

Мигел извъртя глава, за да проследи един от мъжете, който стана от масата и изчезна в кухнята, за да се върне с голям сатър.

— Не, чакайте, не е необходимо да го правите — каза младежът. — Баща ми има пари. Искате пари? Ще ви ги дадем. Няма нужда от това!

Салу взе сатъра и пипна острието с палец.

— Вярваме ви — обади се Соня. — Вярваме ви, че ще ни убиете. Не трябва да ни го показвате. Знаем го.

— Това не е само заради вас — отвърна капитанът. — Това е за всички, които ни измамиха и се възползваха от нас.

Той погледна през рамо към един от хората си, който извади малка видеокамера от раницата си и я включи, при което светодиодите по нея започнаха да мигат.

Раул се разкрещя през парцала и опита да се гърчи, за да се освободи. Но не успя. Тримата го държаха здраво към пода, а Салу застана пред него и замахна със сатъра няколко пъти, за да се упражни.

— Не гледай — каза Соня. — Не гледай.

Мигел затвори очи, но не издържа и ги отвори точно в мига, в който Салу замахна със сатъра отвисоко.

 

 

— Ах, мамка му, убиха го — каза Торес и свали бинокъла.

Мур го взе и се взря през прозореца, когато мъжът със сатъра, който май беше водачът им и изглеждаше най-възрастен от всички, протегна ръка и вдигна нещо. При вида на онова в ръката му Мур се сепна.

Друг агент се намираше на един сатър разстояние от смъртта и само той и двамата с него можеха да попречат. Тази отговорност го задушаваше и не му се вярваше, че историята се повтаря, но тя се повтаряше и всичко се случваше отново, защото вселената имаше мрачно чувство за хумор и винаги той опираше пешкира.

Затвори очи и дочу безплътен глас:

— Към вас идва лодка „Зодиак“! Тридесет секунди. Вземаме две веднага. Мейко едно, искаме те отгоре, веднага!

— Тръгвам, Мейко две, да действаме!

— Не, не. Не мога да се свържа с Шести.

— Мейко едно, тук Хищник. Обстрелват ме. Не мога да задържам хеликоптера повече. Изкарай хората си от водата и се махайте от платформата веднага.

Обади се друг глас, женски, мек, спокоен:

— Нали разбирате, че колкото и да си го спомняте, станалото не може да се промени? Разбирате, че споменът няма да промени резултата. Не може да направите така, че да се случи друго.

— Знам.

— Но това става. Вие отново и отново преживявате всичко, защото дълбоко в себе си все още вярвате, че можете да промените нещо. Обаче не можете.

— Никой не се оставя при врага.

— Знаете ли кой е останал? Вие. Светът ви задминава, защото не можете да се справите с тази ситуация. Затова живеете в чистилището и смятате, че нямате право на щастие заради случилото се.

— Как мога да съм щастлив? Как мога да се радвам на живота? Вие сте психоложката. Вие имате отговорите. Кажете ми как да съм щастлив, мамицата му, след онова, което направих! След тези шибани глупости!…

Мур отвори очи, когато Торес дръпна бинокъла от ръцете му и отново се загледа през прозореца.

— Виждам някакви военни раници. Много по-лошо е, отколкото си мислех.

След като си пое дълбоко дъх, Мур изскърца със зъби.

— Ще измъкнем хлапето и приятелката му. Няма да ги оставим.

— Но онези са седем дути, поне досега. Видях двама да си отиват. Кой знае още колко от тях има в Сан Кристобал.

Мур помисли над думите му.

— Видях ги, когато хванаха Коралес. Може вече да е мъртъв, след като не са го довели тук.

— Може да се е измъкнал. Хлъзгаво копеле е, мамицата му.

Мур стана и се отдалечи от Торес. Обади се на Тауърс и му каза да търси из града Коралес и Пабло. След това разказа за екзекуцията и за военните раници.

— Е, това е. „Отмъщаващите лешояди“ прецакват картела „Хуарес“, а ние сме между шамарите.

— Слушай, от теб искам много, и то бързо — прекъсна го Мур.

— Казвай.

— Изглежда, ще се обаждат по радиостанция. Искам да ги подслушате и да чувам и аз.

— Не е лесно.

— Никак даже, мамицата му.

— Друго?

— Можем ли да подслушваме комуникациите на Рохас?

— Екипът под дълбоко прикритие казва, че от месеци опитват, но онзи е взел контрамерки и е наел хакери, които постоянно следят за течове, та нашите досега нямат късмет.

— А телефоните на Коралес?

— Отдавна щях да съм ти казал, ако имаше нещо от него. Ние от самото начало следим телефона му, но много внимава на кого се обажда и какво казва… Знае, че го подслушваме.

— Е, виж дали ще можеш да потвърдиш, че още е жив. Както и Пабло.

— Друго?

— Да — отговори Мур тежко. — Няма да е зле да дойде екип тюлени.

— Ще се обадя.

Мур изключи връзката и се върна при Торес.

— Какво става сега?

— Отвратително. Омазаха лицето на момичето с кръв.

— Но не са й причинили болка.

— Още не.

— Колко са?

— Шест или седем души. Отвън май са оставили четирима на пост. Петият е в микробуса на улицата. Не знам колко други има вътре.

— Добре, Луис. Ако ще действаме, искам да се заемеш с най-трудната работа.

— Я ме погледни — отвърна Торес. — Да не мислиш, че тия путьовци ме плашат?

Мур се усмихна.

— Добре. Слушайте сега.