Том Кланси
Срещу всички врагове (35)

33
Той не трябва да разбере за картела

Къщата с презграничния тунел

Калексико, Калифорния

Мур и Ансара паркираха пикапа зад ъгъла на къщата с тунела. Преди да излязат, Мур получи обаждане от Тауърс.

— Полицията на Калексико е арестувала много хора в къщата. Мулета и, според съгледвачите, огромна пратка с дрога. Това потвърждава думите на Рубен. Аз проучвам въпроса, обаче местните полицаи отричат да са арестували някого. Опитвам да проследя колите, но са изчезнали. Или полицията от Калексико работи за картела, или някой прави адски сложни акробатики, за да открадне дрогата.

— Не знам какво да кажа — отвърна Мур. — Но ще ги търсим. Ти дръж всички далече от къщата. Ще ти се обадя по-късно.

Двамата с Ансара си проправиха път през редиците храсти и приближиха къщата от отсрещната улица. Клекнаха зад две палми. Камионът на картела стоеше паркиран на заден ход, като един от мъжете седеше в кабината, а другите двама по всяка вероятност се намираха в къщата.

Трябваше да са влезли през задния вход, за да не ги видят. Мур направи знак на Ансара да чакат. Непрекъснато си напомняше, че задачата им е да следват тези с камиона, да видят къде отиват парите, а не да ги спират, въпреки че двамата едва се удържаха да не нарушат заповедта. Особено Ансара, който загуби контакт с информатора си.

Изчакаха още пет минути, преди вратата на гаража да се отвори и двамата мъже да се появят в светлината на слабата крушка. Мъжът, когото Мур разпозна като шофьора, се зае с ключалката на задната врата на камиона. Мъжът в кабината слезе и отиде при другите двама, които започнаха да прехвърлят сандъците с оръжие в гаража. След като разтовариха камиона, спуснаха вратата на гаража.

Колко ли ще чакат? Онези не можеха да пренесат всичкото оръжие наведнъж. Пет минути? Десет?

Ансара даде знак на Мур. „Да тръгваме“. Мур се поколеба и кимна.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Фернандо Кастильо влезе в офиса на сеньор Рохас, обзаведен като плашещ паметник на този мъж, пред когото всички се огъваха, сякаш беше ураган. Хората… правителството… Всички се адаптираха към него и решенията му. Правеше го и непоколебимо лоялният Кастильо. Рохас го беше измъкнал от бедността, осигурил му бе невъобразими богатства и уважение, каквото не получаваше дори от собственото си семейство.

Кастильо хвърли поглед към рафтовете книги, които се издигаха почти осем метра и обхващаха дванадесетметровата стена в задния край на стаята. Огромното махагоново бюро на Рохас се издигаше в сянката. Върху него имаше цели четири компютъра с подредени в полукръг плоски екрани. Всъщност бюрото представляваше център за информация на човека, който седеше в купения от Париж луксозен кожен стол и пиеше вино „Монтраше“. До лявата стена на стаята имаше серия телевизори, настроени към кабелните финансови мрежи по целия свят. Те бяха монтирани съвсем наскоро под надзора на Кастильо. Като шеф на охраната той не трябваше да се занимава с тези неща, но напоследък Рохас му доверяваше много от личните си задачи и решения, особено тези във връзка с Мигел.

Рохас прокара пръсти през косата си и откъсна поглед от един от екраните.

— Какво мога да направя за теб, Фернандо?

— Извинете, че ви притеснявам, сеньор, но исках да обсъдя един въпрос лично с вас. Тялото на Данте все още не е намерено, а убийството в хотела не го примами. Ако си спомняте, Пабло също го няма, както и приятелката на Данте, Мария.

— Да, знам. Знам. Какво те тревожи? И защо ми досаждаш с такива дреболии? Аз ти плащам много добре, за да решаваш тези въпроси. Намери го. Той знае, че не е успял да защити сина ми. Знае последствията.

— Да, сеньор, но това е важно и трябва да го знаете. Имахме проблеми в новия тунел. Откраднали са нова пратка.

Рохас се намръщи.

— Още една ли загубихме? Шегуваш ли се?

— Всичко загубихме. Мулетата, полицейските коли, цялата пратка.

— По-бавно. Какви полицейски коли? За какво говориш?

— Нашите съгледвачи ми казват, че полицията от Калексико, изглежда, е нападнала къщата, но никой не е видял кога полицейските фургони са стигнали в полицейското управление. Изчезнали са по пътя.

— Това е абсурдно. Сменили са колите. Кой е трябвало да ги следи? Искам да го убиеш.

Кастильо въздъхна.

— Нещата са по-лоши. Избили са семейството на Педро Ромеро, нашия главен инженер. Него го открихме мъртъв в къщата, а в тунела намерихме едно от мулетата. Пратката оръжие от Минесота пристигна и хората от онзи екип са ги открили. Сега пренасят оръжието през къщата, но токът е прекъснат.

Рохас разтри очи, изруга тихо и запита:

— Какво мислиш?

Кастильо затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Когато се върнахте от Колумбия, ми казахте за срещата си със Самад и за онова, което той иска.

— Не, това не е възможно — бързо отвърна Рохас. — Аз ги предупредих и ще сгрешат, ако се занимават с нас. Данте или Зунига ни краде.

— Сеньор, напълно възможно е този Самад да е използвал тунела, за да премине в Съединените щати.

— Не го вярвам.

Тонът на Кастильо стана по-категоричен.

— Когато полицията е изнесла раниците, нашите хора са преброили шест допълнителни багажа. Съгледвачите са сигурни, че това не са обичайните раници, и знам, че не са били преди това в къщата. Пренесени са през тунела.

— Ще се обадя на Самад още сега.

— Ако е той, няма да отговори.

— В такъв случай Рахмани трябва да отговаря.

— А ако отрече всичко?

Рохас скочи от стола си и повиши тон:

— Значи всичко, което изградихме заедно, е застрашено.

Кастильо потръпна сякаш от студ.

Рохас се сепна.

— Фернандо, извинявай, че ти викнах. Аз просто… знаеш, че мислех да спра. Да се махна от всичко, но ако това, което ми казваш, е вярно…

— Разбирам, сеньор. Ще се обадя на Рахмани, за да му кажа, че трябва да си плати, ако Самад е преминал в Съединените щати. Всяка заплаха за картела трябва да бъде отстранена.

Рохас остана прав и загледан някъде далече, сякаш си представяше как над всеки голям американски град избухват атомни гъби.

— Нашите информатори от Калексико са добре платени. Притисни ги силно. Намери шофьорите на тези полицейски коли. Искам да съм сигурен, преди да действаме. Ясно, нали?

— Както винаги, сеньор.

Кастильо излезе от кабинета. Искаше да сподели и друга лоша новина, но Рохас имаше достатъчно главоболия. Мигел опитваше да разучава къщата и търсеше някаква информация в Интернет, но, разбира се, това не бяха първите му опити да шпионира баща си. Случваше се понякога да изтече информация в пресата, че сеньор Рохас е свързан с инвестиционни измами или с кражба на имоти, а дори и подправянето на гласове при избори, и въпреки че Мигел открито заставаше на страната на баща си, Кастильо знаеше, че младежът има някакви съмнения. Вероятно скорошният опит за покушение срещу баща му отново е засилил любопитството му. Кастильо мислеше да проведе дълъг разговор с Мигел, за да уталожи съмненията му за пореден път. Сеньор Рохас беше заявил най-категорично, че синът му в никакъв случай не трябва да научава за картела.

 

 

Къщата с презграничния тунел

Калексико, Калифорния

Мур опита да си представи вътрешността на къщата, когато отвори задната врата възможно най-тихо и пристъпи в малка стая. От стаята започваше тесен коридор с две врати към странични стаи и трета в края. Ансара тръгна напред с пистолет в ръката към вратата на гаража. Междувременно Мур потърси входа за тунела в първите две стаи. Вътре имаше само евтини мебели и един матрак върху мърляв килим. Ансара, с когото се срещна обратно в коридора, му каза:

— Пренесли са само половината сандъци. Ще се върнат за останалите.

В този момент от спалнята се чуха стъпки.

Двамата се шмугнаха в по-малката стая, зад вратата, като не смееха дори да дишат, за да не ги чуят мъжете, които минаха през антрето към вратата за гаража.

Мур се чувстваше спокоен зад вратата и погледна Ансара, който вече не задържаше дъха си. Гърдите му се вдигаха и спадаха, а дишането му се чуваше все по-силно. Мур вдигна длан, сякаш за да каже „успокой се“.

Ансара кимна бързо.

Мъжете преминаха с тежки стъпки обратно по коридора към спалнята. При шума от влачещи се крака и дрънкане на метал лицето на Мур се изкриви в гримаса.

Вдигна пръст. „Чакай… чакай…“ Извади телефона си и изпрати съобщение до Тауърс: в къщата сме, готови да влизаме в тунела. Оръжията се изнасят. Чакай…

Кимна на Ансара да тръгват. Излязоха бързо от стаята и тръгнаха към спалнята, където близо до вратата на гардероба лежеше мъртвец с подгизнала от кръв риза. Ансара се наведе над него и прошепна:

— Познавам го. Казва се Педро Ромеро. Ръководеше строежа. Свързал се беше с моето муле.

Ансара се намръщи.

— Странни неща стават тука. Картелът „Синалоа“… или кой знае…

Не знаеха защо е убит инженерът. Докато Ансара снимаше мъртвеца и пращаше снимките на Тауърс, Мур огледа входа на тунела. Надолу се слизаше по алуминиева стълба, купена от железария за 89,99 долара (етикетът с цената още стоеше в горния й край).

Ансара даде знак, че иска да води. Стълбата изскърца и Мур потръпна. Последва приятеля си, който вече стоеше долу, на около два метра под пода на стаята. Двамата тръгнаха по тунела. Въпреки доста грубия вход самият тунел се оказа цяло инженерно чудо. С малките фенерчета, които извадиха от джобовете си, и с готови за стрелба пистолети, двамата забързаха напред. Впечатлен от акустичните панели, Мур почука един от тях с пръст. В тунела имаше лампи, които сега не светеха, вентилация и тръби за кабели, а и нещо като отводнителна тръба по изметения и подравнен пръстен под. Мур смяташе, че това е най-сложният и смел тунел, правен досега от картелите.

Пред тях трепна някаква светлина и Ансара замръзна на мястото си, убеден, че тя идва към тях, но след като отново тръгнаха, двамата откриха нещо като параклис в малък страничен тунел, в края на който лежаха дървени греди на снопи, завързани с алуминиеви ленти. Свещите, кръстовете и снимките привлякоха вниманието му и той забеляза тялото едва когато Ансара прошепна:

— Това е хлапето.

На пода се виждаха две бразди от влаченото по гръб момче.

Ансара коленичи и освети очите на момчето. На гърдите му се виждаше рана от нож. Някой беше отнел живота му за миг.

Изведнъж Ансара сложи ухо на устните на момчето.

— Мамка му, още диша!

— Да, но не можем да останем тук — настоя Мур. — Онези може вече да са изчезнали. А ние можем да следим само един мобилен телефон. Ако онзи го угаси, ни го навират.

Ансара кимна и се обърна към Рубен.

— Знам, но опитва да каже нещо. Кой ти причини това, Рубен? Кой?

Мур се приближи до Ансара и се загледа в устните на момчето, които се размърдаха, но не можаха да възпроизведат думите.

— Дръж се, момче — каза Мур. — Ще се върнем за теб. Обещавам.

Хлапето вдигна ръка и стисна Мур за китката.

— Спокойно, не се напрягай — обади се Ансара. — Не се тревожи.

Мур измъкна ръката си и тръгна. Погледна през рамо и видя Ансара, загледан в момчето през насълзените си очи и задъхан. Мур знаеше много добре колко виновен се чувства приятелят му.

 

 

Рубен крещеше в мислите си, но нямаше силите да превърне тези мисли в звуци, разбираеми за агента от ФБР: „Шантажираха Педро. През тунела минаха араби! Терористи! И ме промушиха! Наръгаха ме! Сега са в Съединените щати. Минаха. Не ме оставяйте тук. Ще умра.“.

Мислите му преминаваха бързо, неорганизирано и разбъркано и той не можеше да се съсредоточи върху тях. Представи си как Ансара казва на майка му, че е убит:

— Съжалявам за сина ви.

Смъртта му щеше да е достатъчно силен шок, но как ли щеше да понесе майка му вестта за наркокартела и ФБР? Едва ли щеше да я преживее.

За друго не можеше да мисли и дори не осъзна, че вече спира да диша и че светлината от свещите угасна.

 

 

Мъжът не се представи по телефона, но Хосе разбра какво става и внезапната поява на още коли и поне още десетина sicarios му даде да разбере, че онзи е важен човек и е добре да изпълнява нарежданията му.

— Но запомнете — каза Хосе. — Аз съм El Jefe. Коралес го няма.

— Да, добре, хлапе. Сега прави каквото ти казвам. Ти си във фургона, нали? Виждаш ли сейфа под бюрото?

— Да.

— Клекни до него. Натисни бутона за включване. Въведи 43678009, а после бутона диез. Разбра ли?

Хосе послуша думите, въведе номера, поиска да му го повторят, въведе го отново и чу щракване. Сейфът се отвори и младият мъж ахна при вида на съдържанието му. Горният рафт беше натъпкан с подвързани пачки долари по двадесет и петдесет. Зае се да ги пъха в джобовете на коженото си яке, което си купи, след като видя колко шик изглеждаше Коралес в своето.

— Свърши ли да крадеш парите?

Хосе потръпна.

— Не съм пипал парите.

— Да, вярвам ти — изсумтя мъжът. — Виждаш ли радиостанцията вътре?

— Да.

— Това не е радиостанция. След като донесат оръжията, изпрати хората обратно в тунела и го взриви, докато са още вътре. Включи устройството и натисни големия червен бутон. Можеш ли да направиш това, Хосе? Имаш ли достатъчно мозък за подобно нещо? Защото ако имаш, може да задържиш парите.

— Мога. Но кой си ти?

— Фернандо. Шефът ти. Аз работя за „Лос Кабалерос“. И ти си джентълмен като мен. Това е.

 

 

В далечния край на тунела се виждаше дървена стълба от греди и шперплат. Точно там свършваха акустичните панели и дъното се издигаше малко. Отгоре мъждукаше светлина — вероятно от фенерчета. Мур чу тихи гласове и шум от отварянето на метална ролетна врата.

Затаи дъх и последван от Ансара, се заизкачва бавно по стълбата, погледна над ръба й и разбра, че изходът се намира в нещо като ремонтна работилница с помпи до стената и шкафчета, а също и строителни материали, кофи и метли. Вратата зееше отворена и през нея се виждаше голям склад с таван поне десет метра над пода. Отдясно и отляво имаше дълги редици палети със строителни материали — тухли, торби цимент, снопове армировъчни пръти. Право пред себе си Мур забеляза сандъците с оръжието, които хората товареха в някакъв джип.

Мур се обърна към Ансара, отвори широко очи и му направи знак да чака.

Когато се обърна и вдигна глава малко по-високо, за да се огледа по-добре, някакъв задник с бакенбарди и брадичка, които се сливаха и образуваха нещо като каишка за шапката му, влезе в стаята.

— Ей, мамка му! — викна той, като видя Мур. — Кой си ти?

— Ние сме с онези — бързо отвърна Мур.

— Глупости!

Мъжът се извърна рязко към останалите.

— Хосе!

В този момент телефонът на Мур завибрира и Ансара викна:

— Тауърс се обади. Отвън има голяма група хора!

Мур вкара два куршума в главата на брадатия мъж, обърна се към Ансара и викна:

— Бягай!

 

 

Хосе се отдели от групата в мига, в който неговият човек Тито падна по корем. Зад него се намираше входът за тунела и не се виждаше кой го е застрелял, но можеше да се предположи, че се стреля оттам.

Затича и викна към тримата носачи на оръжие, след това нахлу в ремонтната работилница и провери местата зад помпите и когато стигна до входа на тунела, останалите мъже застанаха задъхани зад него.

Хосе махна с пистолета.

— Влизайте. Прочистете тунела. Искам да хванете шибаняка, който направи това.

Въоръжени с mata policías, тримата се спуснаха по стълбата.

С разтуптяно сърце Хосе изтича обратно при другите и се развика да товарят оръжието и че ще дойде при тях след минутка.

Каза си, че трябва да се успокои, докато се отдалечаваше от джипа и от групата. Извади детонатора от джоба си и го включи. Зелената лампичка освети лицето му и той остана загледан в нея няколко секунди, сякаш хипнотизиран.

След това, като реши, че екипът с оръжието е около триста метра навътре в тунела, се разсмя, защото знаеше каква сила контролира.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Соня остана до вратата, когато Мигел влезе в кабинета и се прокашля. Баща му вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Мигел, съжалявам, но работих до късно снощи и сега съм изключително зает. Има ли нещо?

— Искам да видя трезорите в мазето — издърдори синът му.

— Какво?

— Заведи ме в мазето още сега. Покажи ми какво има там.

Най-после баща му отклони погледа от мониторите пред себе си и се намръщи.

— Защо?

Мигел не можеше да каже истината.

— Аз просто… никога не съм бил там. Исках да покажа на Соня, но там има охрана през цялото време.

— Добре, да вървим.

— Сериозно ли? Ти винаги отказваш. Колко пъти съм те молил? Най-малко двадесет, нали?

— Добре, затова сега ще ти покажа.

Рохас стана от стола си, мина покрай Мигел, отвори рязко вратата и стресна Соня, която пишеше съобщение по телефона до баща си.

— И ти ли искаш разходка? — сопна се Рохас.

— Съжалявам, сеньор. Не искахме да ви безпокоим.

Бащата на Мигел вдигна ръка и се втурна надолу по коридора.

Синът му и Соня го изгледаха разтревожени, а после тръгнаха бързо след него.

Стигнаха двойната врата, която водеше към широкото стълбище, и баща му нареди на охраната да отключи и да ги пусне да влязат.

— Изключи и алармата — нареди той.

Погледна Мигел през рамо.

— Знам за какво става дума. И съм разочарован.

Мигел прехапа устна и отклони поглед. Баща му се втурна през вратата, която телохранителят държеше отворена, а Мигел и Соня го последваха.

Стълбището беше покрито с дебел червен килим и с две междинни площадки, преди да стигне до долния етаж. Лампите в тавана, контролирани от обемни датчици, се включиха автоматично при движението на тримата по коридора. Зад тях имаше гараж, за който Мигел не знаеше. В него се намираха десетина ретроавтомобила с асансьор, който можеше да ги изкачи до наклонен изход. На младежа му се стори забавно, но не и изненадващо, че мазето на къщата им е така добре обзаведено, както и останалата част.

В далечния край се виждаха два трезора, каквито човек очаква да види в банка. Вратите им бяха затворени. Баща му отиде до едно контролно табло от дясната страна на единия трезор. Набра код и сложи ръката си върху тъмно парче стъкло. В окото му блесна светлина, след което той пъхна показалеца си в друго устройство. Компютърен глас каза:

— Вземане на проба.

Рохас издърпа пръста си, по който сега имаше кръв, и го облиза.

Вратата на трезора избумтя няколко пъти, след което се отвори, като отнякъде съскаше въздух.

— Хайде. Погледни, докато отворя другия — каза бащата.

Мигел подкани с ръка Соня и двамата минаха през гигантската врата в трезора, който се простираше двадесетина метра навътре и беше почти толкова широк. Стотици творби на изкуството стояха наредени на стативи, а в далечния ъгъл имаше двадесет или дори тридесет ръчно изработени мебели, бюра, скринове и шкафове — Мигел си спомни как баща му беше купувал някои от тях. На две дълги маси лежаха пушки като онези, които имаше във ваканционното жилище, а други стояха подредени в кутии на пода до тях. На дълги релси непосредствено вляво от тях висяха двадесетина екзотични килима, несъмнено купени от баща му в Азия, като документите за всеки един все още висяха закачени за ъглите им. В шкафове с контролирана влажност на въздуха се намираха колекциите на баща му от редки книги, издавани преди 1900 г. Първи издания, за които Мигел знаеше, че струват цяло състояние. Соня гледаше учудена, а Мигел се обърна към вратата, на която се появи баща му.

— Какво очакваше? — запита той с обвинителен тон.

— Не знам.

— Вече ми нямаш доверие, а?

— Ъ, ако искате да ви оставя, ще ида в другия трезор — обади се Соня, като неловко пристъпваше от крак на крак.

— Не, няма проблем, остани — каза Мигел твърдо. — Според мен проблемът е, че може би ти ми нямаш доверие. Ако няма какво да криеш, защо не си ми показал това още преди години?

— Защото исках да ми вярваш. Представа нямаш колко важно е това за мен. Не мисли, че не е така. Искаш ли да видиш другия трезор?

— Там има също такива неща, нали?

— Ще ми трябва друга къща, за да ги изложа на показ. Майка ти винаги казваше, че очите ми са по-лакоми от стомаха, а това важи и за нещата, които купувам.

Мигел осъзна, че досега си е губил времето. Ако баща му наистина искаше да крие нещо, нямаше да каже, че не желае да показва трезора. По-скоро така само ядоса баща си. Но съмненията останаха.

— Извинявай.

— Мигел, аз искам само най-доброто за теб. В работата ми няма нищо незаконно. Вестниците пишат какво ли не, за да продават реклами. От години ме наричат престъпник, но виждаш какво опитвам да правя за страната и колко много й връщам. Искрено говоря. Майка ти ме научи на много неща и отвори сърцето ми.

Мигел погледна към Соня, която стисна устни и кимна.

— В такъв случай трябва да помоля за нещо. Преди да убият Раул, той се молеше и каза, че картелът би платил всичко. Ако работи за нас, защо ще иска картелът да плаща?

Баща му сви рамене.

— Не знам. Фернандо назначава сам много от хората. Не се съмнявам, че някои от тях може да са работили за картела, и ние ги спасяваме от този живот.

Мигел си пое дъх дълбоко.

— Ако те питам нещо, обещаваш ли да кажеш истината?

Баща му кимна.

— Ти работиш ли с наркокартелите?

Рохас се усмихна слабо и отклони поглед.

— Не, разбира се.

— Добре, извинявай.

Баща му се задави. Внезапно се приближи до сина си и го прегърна силно.

— Ти си единственият ми син. Ти си моят свят. Трябва да ми вярваш.

 

 

Лъжата причини дълбока болка в сърцето му и го върна към спомена за убития му брат, чиито очи блестяха странно, последван от спомена за жена му в ковчега, с бяла като гипс и безжизнена кожа. Лъжата беше като смърт.

Докато прегръщаше сина си, се опитваше да си внуши, че не убива нито себе си, нито Мигел, като крие истината от него, и че всичко, което прави, е за доброто на сина му.

Но болката се оказа толкова силна, че му се прииска да може да отведе Мигел и Соня в задния край на трезора, да отвори добре маскираните врати и да му покаже втория трезор — вграден в този, — където чакаха изпиране милиони американски долари.

Той трябваше да изповяда греховете си. Мигел не биваше да научава всичко от други хора.

Но друга част от Рохас се бореше упорито срещу това. Всичко трябваше да остане както досега. Жена му така и не беше научила грозната истина. Не трябваше да я научава и синът му.

Рохас пусна момчето, вгледа се дълбоко в очите му и потръпна.

Да, лъжата беше като смърт.