Том Кланси
Срещу всички врагове (12)

10
Начален курс и подводна диверсия

Военноморски център за специални бойни действия

Коронадо, Калифорния

В една студена нощ през октомври 1994 г. Максуел Стивън Мур лежеше в казармата на поделението за специални бойни действия, готов само след няколко секунди да се откаже, въпреки че тук мъжете не казваха „отказвам се“. Всъщност, ако тази дума се появи в мислите ти, значи не си никакъв тюлен от ВМС. Обучението по подводни диверсии щеше завинаги да промени живота на осемнадесетгодишния младеж. И това значеше всичко за него.

Но не можеше да продължи.

Пътуването започна почти два месеца преди пристигането му във Военноморския център за специални бойни действия, за да изкара началния курс. Ръководителят на класа Джек Килиън, с кафеникаво на цвят лице, неразгадаеми присвити очи и рамене с огромни мускули, беше задал въпроса, който често се чуваше в Коронадо:

— Чувам, момчета, че искате да сте водолази, така ли?

— Тъй вярно! — беше общият отговор.

— Трябва първо да се справите с мен. Падни!

Мур и останалите от клас 198, около 123 кандидати, се бяха хвърлили на плажа за лицеви опори. Като прости кандидати нямаха право да стъпват на „месомелачката“ — светия асфалтиран площад на базата за обучение, където само преминалите първоначално обучение можеха да се упражняват и да търпят всевъзможни изтезания, които формираха първата фаза на обучението по подводни диверсии — седем седмици, предвидени за проверка на физическата издръжливост, умението за оцеляване във вода, способността за работа в екип и психическата твърдост. Никой не можеше да започне първата фаза, без да премине двуседмичния начален курс. Първоначалният изпит по издръжливост включваше следното:

• плуване петстотин метра бруст и/или странично за по-малко от дванадесет минути и тридесет секунди.

• минимум четиридесет и две лицеви опори за две минути.

• минимум петдесет коремни преси за две минути.

• минимум шест коремни преси, увиснал надолу с главата (без ограничение по време).

• пробягване на два и половина километра, обут с дълъг панталон и обувки за по-малко от единадесет минути.

Мур все още трябваше да работи върху горната част на тялото си, но се справяше отлично с плуването и тичането, като редовно побеждаваше съкурсниците си с доста голяма разлика. И точно през това време му бяха разяснили концепцията за „приятеля плувец“ и факта, че никога не трябва да го оставяш сам и че никой, жив или мъртъв, не се изоставя.

— Никога няма да сте сами. Никога — им беше казал Килиън. — Ако оставите другаря си от плувната двойка, ви чака жестоко наказание. Жестоко!

Човекът от неговата двойка се казваше Франк Кармайкъл — пясъчнорус синеок младеж, когото лесно можеха да вземат за сърфист. Постоянно се усмихваше и говореше спокойно, заради което Мур не мислеше, че от него ще излезе тюлен. Кармайкъл беше израснал в Сан Диего и минал по същия път като Мур, за да стигне дотук — базово армейско обучение с последваща препоръка да се запише за тюлен. Казваше, че искал да иде в Анаполис и да стане член на клуба по кану, както наричаха Военноморската академия, но не се класирал заради прекалено многото глупости в гимназията и лошите си оценки. Дори не си направил труда да кандидатства в Тренировъчния корпус за младши офицери от запаса. Имаше немалко други кандидати за тюлени, вече офицери или мичмани, а и такива, които дори бяха натрупали стаж във флота. Но тук всички ставаха равни — всеки кандидат трябваше да издържи едни и същи изпити и офицерите не се ползваха с привилегии.

Мур и Кармайкъл веднага си бяха допаднали — момчета от средната класа на обществото, които искат да направят нещо извънредно с живота си. Заедно търпяха осемкилометровия крос по плажа, който трябваше да пробягат за по-малко от тридесет и две минути. Килиън завършваше всяка своя заповед с думите „Искам ви мокри и мърляви“. Целият клас се втурваше в мразовитата вода, излизаше, търкаляше се по плажа и след това, застанали като мумии, като зомбита, получаваха следващата си задача. Веднага разбраха, че тук навсякъде се тича, включително и до столовата, отдалечена на два километра.

Това беше 1994 г., когато списание „Тайм“ нарече интернет „един непознат нов свят“. Мур мърмореше, че днешните кандидати могат да научат от мрежата десет пъти повече за предстоящото си обучение, отколкото той самият преди време. Днес хората можеха да разглеждат интернет страници, посветени на обучението за тюлен, или да гледат видеозаписи и изкусно направени предавания по „Дискавъри“. А Мур и другарите му разчитаха единствено на разкази от предишни класове, на слухове и предупреждения за неописуемите предстоящи ужаси, за които можеше да прочетеш нещо в някой стенвестник. Преувеличаваха ли? Да, в някои случаи, но Мур и Кармайкъл бяха издържали достатъчно предизвикателства с много по-малко подготовка от сегашните групи.

От цялото начално обучение Мур най-много обичаше плуването. Учеха го как да рита, да загребва и да се плъзга във водата и най-вече как да се чувства в нея като у дома си. Именно в това тюлените превъзхождаха останалите войски. Плувайки незабелязани, събираха информация, която помагаше на морските пехотинци и на много други бойци. Научи се да връзва сложни моряшки възли под вода и да не изпада в паника, докато с вързани ръце се учи как да постъпва, когато се дави. Отпуснат, излизаше на повърхността, поемаше си дъх и се потапяше за нов опит, за разлика от няколко души от Военноморската академия, които, откачили от страх, се бяха отказали веднага. А Мур демонстрира обратното на своите инструктори, които го обикаляха с водолазните си костюми и го чакаха да се паникьоса. Легнал на дъното на басейна, задържа дъх…

Почти пет минути.

Един от инструкторите с уголемени от очилата очи се приближи и му даде знак да излиза на повърхността. След още няколко секунди усмихнатият Мур се подчини и излезе на въздух. Със сигурност можеше да издържи още — научил се беше от непрекъснатото тичане и плуване.

Като разбра за случая, Килиън предупреди Мур вече да не го прави. Но с намигване.

Плуването петдесет метра под вода се оказа интересно за мнозина. Килиън завърши описанието на теста със следните думи:

— И не се тревожете — като припаднете, ще ви съживим.

Но Мур премина петдесетте метра и още няколко, като плуваше под вода, сякаш е създаден за нея — завършен плувец. От Кармайкъл разбра, че даже някои от инструкторите изругали от удивление.

Господин Лоенгард откри таланта на шестнадесетгодишния Мур. Лоенгард не само беше учител по физическо в гимназията, а и страстен велосипедист. Накарал беше Мур да направи тест на велоергометър и откри, че е способен да задържа кислород на нивото на мнозина атлети от световна класа. В покой пулсът на Мур стигаше до 40 удара в минута. Тялото му пренасяше и усвояваше кислорода много по-ефективно от средностатистическия човек, а това според Лоенгард бе много хубав генетичен подарък. Именно след това учителят започна да уговаря Мур да иде в армията и по-конкретно да стане тюлен. По ирония нито той, нито някой от роднините му бяха служили в армията. Учителят просто се възхищаваше на военните и уважаваше обичта им към родината.

Когато Мур и съкурсниците му не се намираха в басейна, ги връщаха на плажа и в океана, където пясъкът влизаше във всеки отвор на телата им. Дори силните и леденостудени душове не можеха да отмият всичкия пясък. Военноморските сили искаха той и останалите просто да се слеят с плажа и с Тихия океан.

Двамата с Кармайкъл, който не се отделяше от него, лягаха на плажа по гръб, с изправени стъпала и изпълняваха многобройни бързи ритания като при плуване, но без да докосват пясъка. Трябваше да движат краката си нагоре и надолу на разстояние от двадесет до тридесет сантиметра. Всичко, което правеха като тюлени, изискваше силни коремни мускули и Килиън и останалите инструктори се отнасяха маниакално към подобни упражнения, от които по корема на Мур се изопнаха мускули като стоманени релси. Не спираше да работи и по горната част на тялото си, защото Килиън непрекъснато му напомняше за втората седмица, но не казваше какво предстои.

Към края на първата седмица от класа бяха отпаднали шестнадесет души. Сякаш бяха си опаковали нещата посред нощ и се изпарили. Мур и Кармайкъл не ги бяха видели, а и не ги обсъждаха, за да останат позитивни.

Клас 198 поздрави предпазливо трасето с препятствия в 5 сутринта от първия ден на втората седмица. Трасето представляваше адска поредица от препятствия, разработена от злонамерени хора като поздрав към онези, които щяха да бъдат допуснати в техния забранен и елитен клуб.

На плажа имаше двадесет препятствия, маркирани със знаци, и докато ги оглеждаше, Мур имаше чувството, че всяко следващо изглежда по-сложно и предизвикателно от предишното. Килиън се приближи до него и Кармайкъл.

— Господа, имате дванадесет минути да преминете трасето.

— Тъй вярно! — извикаха те в отговор.

Мур поведе тичешком към първото препятствие — успоредката. Вдигна се на ръце на брусовете и тръгна по тях, а когато скочи на пясъка в другия край, имаше усещането, че раменете и трицепсите му горят. Останал без дъх, зави бързо надясно, вдигна ръце над главата и заподскача през гумите от камиони (широки към петнадесет и дълбоки тридесет сантиметра), и се отправи към ниската стена. Изкачи се по двата различно високи пъна, първо с десния, а после с левия крак, и с пъшкане се метна върху дървената стена, прехвърли се от другата страна и падна на пясъка много по-силно, отколкото очакваше. Глезенът го заболя остро, но той изтича до другата стена, която май стигаше три метра височина, но му изглеждаше като петнадесетметрова. Хвана едното въже, което се забиваше болезнено в дланите му, и се закатери нагоре.

В началото на трасето Килиън крещеше рязко заповеди, но Мур едва го чуваше. Задъхан и с разтуптяно сърце, изтича до редицата пънове с опъната върху тях бодлива тел. Под телта имаше две дълги канавки. Скочи в тази от лявата страна и запълзя на длани и колене. За секунда му се стори, че ризата му се е набола на телта, но се оказа, че се е закачила на един от пъновете. С въздишка на облекчение завърши това препятствие, изправи се и промърмори:

— Мамка му.

Между два стълба, високи най-малко 12 метра, имаше опънати мрежи. Мур незабавно реши, че мрежата е по-здрава до стълба, отколкото в средата, и затова се закатери бързо нагоре близо до него.

— Добре се справяш, малкият — обади се Кармайкъл, който го следваше по петите.

Мур сгреши, че погледна надолу, защото осъзна, че няма никакви предпазни мерки, и му се зави свят, когато се прехвърли от другата страна. Нямаше търпение да стигне земята и забърза надолу по мрежата. И пропусна едно стъпало, хлъзна се и падна няколко метра надолу, докато като по чудо се хвана за мрежата и се спря. Всички от курса го бяха зяпнали и се развикаха, когато той се съвзе и стигна земята.

Двамата с Кармайкъл упорито се спуснаха към следващото забавление — дънери за равновесие. Наименованието говореше достатъчно. Паднеха ли, Килиън щеше да ги кара да си поправят грешката с лицеви опори. Мур се стегна и мина лесно по първия дънер, направи лек завой наляво и се отправи към следващия, зашеметен от изненада, че не е паднал. Кармайкъл го следваше по петите и двамата стигнаха трупите — шест, наредени в пирамида. С длани на тила изтичаха нагоре по пирамидата и стигнаха до въжето, с което трябваше да се прехвърлят нататък. Мур все още се чувстваше добре, но Кармайкъл едва си поемаше дъх, а ударите на сърцето му определено се намираха в червения сектор на скалата.

— Ще се справим, давай — насърчи той приятеля си, след което се хвана за първото въже, изкачи се около три метра по него, залюля се, хвана с една ръка едно от металните стъпала на стълбата, пусна първото въже и се засили към второто. Залови се и слезе. Кармайкъл трябваше да се засилва няколко пъти, но и той се справи.

Следващото препятствие носеше името „Мръсната дума“ и един поглед стигаше човек да разбере защо: то представляваше три направени от трупи конструкции във формата на буква „И“, като две от тях, по-къси, се намираха едно до друго, за да може да ги преодоляват две редици кандидати. По-дългата и по-високата се намираше след тях. Мур изтича по наклонения дънер на първото „И“, скочи към следващия прав дънер и се покатери по него. След това се изправи в горния му край и се хвърли към по-дългата конструкция, за да повтори всичко. Ударът върху втория дънер го накара да произнесе въпросната мръсна дума, както стана и при скока на земята.

Очакваше го втора пирамида от трупи — десет, по-стръмни и по-високи. Когато се прехвърли през горния край, се подхлъзна и се просна по лице на земята. Преди да разбере какво става, някой го вдигна на крака.

Кармайкъл го изгледа с опулените си очи и изкрещя:

— Тръгвай!

След това се обърна и побягна.

Мур се спусна след него.

На пътя им стоеше нещо като двойка огромни стълби под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Килиън крещеше:

— Това е „Усукването“! Минавайте между коловете!

Мур се притисна към първия кол, завъртя се около него, спусна се под следващия и като се извиваше, се запромъква нагоре и надолу между коловете, а главата му се замая. Кармайкъл се бореше със съседното препятствие и го изпревари само с няколко секунди.

Въженото препятствие, известно като „Бирманския мост“, представляваше единично дебело въже за стъпване и две тънки за опора, във формата на буква „V“. Кармайкъл вече беше се изкачил в горния край на моста и тръгна по въжето. Мур направи първата си стъпка по дебелото въже и скоро разбра, че най-добре е да стъпва в местата, където въжетата са завързани едно за друго. Тръгна от възел на възел по разлюляния от Кармайкъл мост, който скоро свърши. Когато Мур стигна края му, се закле да запомни усещането за ритъм, което получи, за следващия път.

Двамата с Кармайкъл се изкачиха по поредната пирамида от трупи, след това отидоха до високата платформа на „Пързалката на живота“ — четириетажна постройка, в която трябваше да се качват на всяка следваща площадка на ръце (нямаше въжета или стълба), докато стигнат края. Там имаше два начина за преминаване на препятствието: да се качат до самия връх и да се спуснат по въжетата, опънати под ъгъл от четиридесет и пет градуса, или просто да се спуснат до първата платформа и оттам да слязат с долните въжета, за които Килиън казваше, че ще им протрият ръцете, но пък бяха по-безопасни. Първият път искаше да се качат догоре. Когато стигнаха, Кармайкъл хвана лявото въже, а Мур — дясното. Наведе се напред, преметна десния си крак върху въжето и така се спусна с лице напред, като с ръцете се придържаше към въжето. Не беше слязъл дори до средата, когато въжето започна да го пари по всички места, в които се допираше до него. Изпревари Кармайкъл, скочи на земята две секунди преди него, след което се хвърли към въжената люлка, която щеше да го прехвърли до един кръст от дънери, няколко дъски за катерене и още една греда след тях. Грабна въжето, хвърли се напред и пропусна дънера. Кармайкъл обаче се хвана за въжето и с лекота се метна на гредата. Мур също успя при втория опит, но приятелят му вече отново го водеше.

След втора серия от гуми стигнаха до висока наклонена стена, която трябваше да изкатерят. Тя ги заведе до стълба на паяците, висок към пет метра, с парченца дърво, закрепени с болтове така, че да образуват нещо като много тясна стълба. Човек можеше да се хваща за нея само с връхчетата на пръстите и краката си. Мур успя да се спусне, като силно напрягаше пръстите си. Ръцете му още пареха от въжето и затова не можа да се задържи на последното стъпало, но успя да отскочи от стената, преди да падне.

Кармайкъл обаче стъпи накриво на едно от дървените стъпала и падна, след което трябваше да започне отново и загуби ценно време.

Сега, когато му оставаше едно препятствие и спринт, Мур се втурна към последните пет дънера, поставени на нивото на хълбока му. Намираха се на два метра един от друг и ги наричаха „Овчарския скок“.

— Не може да докосваш с крака! — предупреди Килиън. — Само с ръце!

Мур изруга няколко пъти, като плесна с длани първия дънер и се прехвърли над него. Така премина и останалите, а Кармайкъл го следваше. Мур се подхлъзна на последния пън и удари коляното си зле. Падна и застена от болка. Кармайкъл стигна до него, вдигна го на крака, хвана го за ръката и я метна през рамо. Двамата заедно завършиха спринта, който приличаше по-скоро на маршировка с накуцване.

— Кармайкъл, ти постъпи правилно — каза Килиън. — Въпреки че бързахте, не изостави другаря си. Като за първи път — добре.

След това изгледа Мур намръщено.

— Как е кракът?

Коляното вече се подуваше, но Мур преодоля болката и викна:

— Кракът е наред, инструктор Килиън!

— Добре, заминавайте на плажа и се намокряйте!

Това изпитание не беше единственото — дори когато не се обучаваха, а просто подреждаха бараките си за проверка, инструкторите идваха и разхвърляха всичко, за да проверят как се справят с подобни проблеми. Мур стискаше зъби до самия край, до последната част на началното обучение, когато тренираха с малките надуваеми лодки. Лодките бяха четири метра дълги и тежаха към осемдесет килограма. В екипи от по седем души екипажите се обучаваха как да гребат с весла, как да „хвърлят“ лодката, като я преобръщат, и как да я носят на главите си, колкото и тежка да им изглеждаше. Казваха им, че започнат ли обучението, ще носят лодката навсякъде. Състезаваха се с лодките и даже правеха лицевите опори, като опираха краката си на гумените бордове. Макар и слаб като върлина, Кармайкъл се оказа забележително добър гребец и екипът му често печелеше състезанията. Победителите почиваха. Останалите се хвърляха на плажа за лицеви опори. Всички се учеха как да разпознават вълните и кога да се впуснат в луд бяг, за да прехвърлят лодката зад голямата вълна, без да я преобърнат.

В края на втората седмица отпаднаха двадесет и седем души от курса на Мур. Свестни момчета, избрали друго. Така поне им каза Килиън с предупредителна нотка в гласа — никой не можеше да се подиграва с отпадналите.

Но фактът си оставаше — те нямаше да получат значката за специални бойни действия на ВМС — велика чест и доказателство, че притежателят й е издържал върховния тест за физическа и психическа мотивация. Значката им напомняше девиза на тюлените: „Единственият лесен ден беше вчерашният“.

 

 

При последния инструктаж от встъпителния курс Килиън стисна твърдо ръката на Мур и каза:

— Имаш голям талант. Искам да стане нещо от тебе. И не забравяй — ти си един от моите курсисти. Искам да се гордея с теб.

— Тъй вярно!

Мур и Кармайкъл пееха наум, докато си пренасяха нещата в бараката на специалните военноморски сили. Вече не бяха обикновени посетители, а истински кандидати.

Но не ликуваха дълго.

Още на първия час от обучението отпаднаха тридесет и един души. Натискаха звънеца пред вратата на командира и нареждаха пред нея зелените си каски с белия номер на класа в спретната редица.

В този първоначален час инструкторите създадоха истински хаос в групата с постоянно мокрене и търкаляне в пясъка, последвано от ужасяващи упражнения на месомелачката, а после скокове в гумени лодки, пълни с леденостудена вода. Момчетата трепереха, плачеха, изпадаха в хипотермичен шок и припадаха.

А инструкторите едва сега започваха.

Курсистите трябваше често да пробягват по шест брутални километра на плажа. Седемчленните екипажи сега работеха с дънер. Четириметровият дънер тежеше към седемдесет килограма, но имаше и по-леки, а и доста по-тежки. Екипажите оставаха с онова, което им попадне. Мъкнеха дънера във водата, мокреха го, търкаляха го в пясъка, носеха го, маршируваха цели километри с него и през цялото време търпяха проверки, викове и крясъци от инструкторите, особено по-ниските момчета, които по-лесно можеха да оставят по-високите да мъкнат товара. Мур и Кармайкъл се справяха добре и дори успяха да не допуснат дънерът им да падне, когато последният от групата им се препъна и цопна във водата.

Към края на първата седмица отпаднаха още девет души. Клас 198 остана с 56 курсисти. Редицата каски пред вратата на командира нарастваше застрашително бързо и Мур всеки ден я гледаше с решителност и лоши предчувствия.

По време на закуска в края на първата седмица Кармайкъл каза нещо, което силно впечатли Мур:

— А за онези, дето се отказаха. Мисля, че знам защо са го направили.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами идват яко наперени, а после изведнъж ги няма. Като Маккалъм например. Свестен. Няма как да се откаже. Нямаше никакво намерение да се откаже, а после изведнъж тича по плажа, за да дрънка камбаната.

— Значи знаеш защо се е отказал? — запита Мур недоверчиво.

Кармайкъл кимна.

— Знам защо всички се отказват — защото не приемат нещата час по час и упражнение след упражнение. Твърде много мислят за бъдещето и още колко дни им остават да се мъчат и това ги отказва.

Мур въздъхна.

— Може и да си прав.

През третата седмица класът се запозна със скалния пристан — трябваше да излизат от водата с лодките си върху скалите. Водата блъскаше камъните като барабанист на хевиметъл група и се разплискваше в очите им. Кармайкъл излезе, завързал въжето на лодката около кръста си. Намери опора за краката си и се наведе напред, за да е сигурен, че тя няма да се върне обратно в океана. Мур имаше задачата да събере веслата на екипа, да скочи от лодката, да отиде с плуване до скалите, да се изкачи върху тях и да остави веслата на сухо. Останалите го последваха, като всеки опитваше да се измъкне от вълните, които ги връхлитаха, пляскаха ги през лицата и се отдръпваха.

Кармайкъл извика, че се качва, и Мур се втурна да тегли заедно с него лодката на скалите, а останалите, които успяха да се измъкнат от водата, дойдоха да помагат.

Когато приключиха, всички се изправиха задъхани върху скалата и силният вятър заблъска лицата им, от които капеше вода. Инструкторът поклати глава и извика:

— Много бавно!

 

 

Четвъртата седмица премина болезнено както за момчетата, така и за инструкторите. Някои от издържалите дотук, дали всичко от себе си и не се предали, трябваше да бъдат отстранени от класа просто защото не отговаряха на някои физически изисквания — енергичност, издръжливост, времето, за което преодоляват тренировъчното трасе и т.н. Това бяха мъже, които определено имаха сърцето и душата на тюлени от ВМС, но телата им не можеха да носят бремето на поста.

Мур и Кармайкъл оцеляха и през четирите седмици и се готвеха за легендарната и страшна Адска седмица — пет и половина дни непрекъснато обучение, през които можеха да спят общо едва четири часа. Не четири часа дневно, а четири часа за всичките пет дни. Мур не беше сигурен дори дали човешкото тяло може да остане будно толкова време, но инструкторите го уверяваха, че „повечето“ го могат.

Избраха го за водач на екипа заради отличните му умения във водата и при бягането. Вече беше доказал, че може да задържа дъх по-дълго от всички в този клас, че може да плува по-добре и да тича по-бързо. В събота следобед, преди началото на Адската седмица, всички чакаха заключени в една от класните стаи. Хранеха ги с пица и спагети, хамбургери, хотдог и кока-кола. Гледаха стари филми със Стивън Сегал на видео и опитваха да почиват.

Към 11 вечерта някой отвори вратата с ритник, лампата угасна и в стаята гръмна стрелба от всички краища. Така започна „разтърсването“ — симулиран хаос в боя. Мур се просна на пода, като се стараеше да се убеди сам, че въпреки шумотевицата онези стрелят с халосни патрони. Един от инструкторите носеше картечница петдесети калибър и тя гърмеше толкова силно, че Мур едва чу как вторият инструктор крещи:

— Чувате ли свирката? Пълзете към свирката!

Двамата с Кармайкъл се подчиниха и успяха да излязат от стаята, от която се озоваха в месомелачката, където петнадесет минути ги млатиха с противопожарни маркучи, без да им казват какво да правят. Двамата можеха само да вдигнат ръце и да пазят очите си, докато опитваха да избегнат ударите. Накрая им заповядаха да слязат до водата. Инструкторите продължиха да стрелят — Мур преброи над две дузини нови инструктори, докарани тук, за да помагат по време на Адската седмица.

„Ти не се отказваш никога — каза си той. — Никога“.

Изпитанията се сменяха бързо и внезапно: упражнения във водата, последвани от носене на дънер, а дори и носене на лодката в екип през трасето за началното обучение. Още през първия ден непрекъснато трябваше да излизат с лодката на скалистия бряг, после я носеха до столовата след почти десет часа усилена работа.

От преумора не можаха да спят предишния ден, след това тренираха цяла нощ и на сутринта на първия ден всичко това вече си казваше своето. На Мур всичко започна да му се струва объркано. Викаше инструктор Килиън, но Кармайкъл му напомняше, че вече не са на първоначално обучение, че това е истината — Адската седмица. Всички изглеждаха полузаспали и разговаряха безсмислено с привидения.

Това представляваше сериозен проблем, особено за водачите на екипите, които трябваше да следят внимателно инструкторите си, защото те нарочно пропускаха указания за задачите, за да проверяват дали тези водачи са все още в час. Ако те хванеха грешката и я споменеха на инструкторите, задачата на екипите им можеше да стане много по-лесна или дори да им разрешат да не я изпълняват.

Но Мур се оказа твърде изтощен, готов да припадне, и определено не му се носеше тежък дънер с останалите от екипа.

— Хващайте дънерите и се гответе!

При тази заповед повечето се втурнаха към дънерите, а няколко водачи на екипи останаха на място. Мур не беше сред тях. През рамо чу един от другите водачи да казва:

— Инструктор, нямахте ли предвид да хващаме дънерите и да ги мокрим и търкаляме в пясъка?

— Да! Твоят екип може да почива.

Раменете на Мур увиснаха. Оплескал се беше и целият екип сега трябваше да плаща заради грешката му.

 

 

Същата вечер по време на рядка почивка от час и четиридесет и пет минути Мур покри очите си с ръка. Кармайкъл се оказа прав. Мур не можеше да спре да мисли за болката и страданието от това да си отговорен за други. Дали му бяха ролята на предводител, а той се провали.

— Хей, брат — чу се глас от тъмното.

Махна ръката си и видя Кармайкъл, приведен над него.

— Осра се. И какво толкова.

— Оказа се прав. Готов съм да се откажа.

— Не, не си.

— Провалих се. Искам да се откажа сега, за да не затъват останалите с мен. Така е по-трудно за целия екип.

— Може би трябваше да носим дънера.

— Да бе, точно така.

Очите на Кармайкъл се разшириха.

— Виж какво. Нашето обучение ще е по-трудно от това на всички други. Когато се справим, ще можем да се хвалим, защото сме приели всяко едно предизвикателство и сме победили по най-трудния възможен начин. Не сме търсили лесен изход. Ние сме най-добрите.

— Другите не го казват, но знам, че винят мен за това.

— Говорих с тях. Не те винят. И те са замаяни като теб. Всички сме зомбита, така че спирай да се измъчваш.

След кратък размисъл Мур каза:

— Не знам.

— Слушай. Ти внимавай, но дори ако инструкторът пропусне някоя заповед, не казвай нищо.

Мур потрепери.

— Ти си откачил. Няма да издържим.

И не се шегуваше. Още в първия ден на това обучение си заминаха половината от момчетата.

Кармайкъл повиши глас:

— Ще кажем нещо смело. Преди няколко седмици ни питаха искаме ли да живеем живота на войни. Помниш ли?

— Да.

— Дошли сме да се бием. И ще им покажем на какво сме способни. Става ли?

Мур прехапа устната си.

— Не помниш ли какво ни казаха? Че са два начините да те победят: да умреш или да се откажеш. А ние не се отказваме.

— Добре.

— Тогава да го направим така!

Мур стисна юмруци и седна в леглото си. Изгледа Кармайкъл, който с кървясалите си очи, разбит и изгорял от слънцето нос, мазолести ръце и покрита със струпеи глава изглеждаше като негов огледален образ. Но в очите на Кармайкъл все още имаше пламък и затова Мур реши, че е прав и че винаги е бил прав. Карай упражнение след упражнение. Няма лесен изход. Няма лесен ден.

Пое си дълбоко дъх.

— Осрах се. Но това не е от значение. Няма да почиваме. Ще ритаме задници и ще записваме имена за още ритане. Да действаме.

И точно така направиха, докато пълзяха под бодливата мрежа и отвсякъде избухваха симулирани експлозии и бълваше дим.

Омърлян с кал и с изпълнено с истински ужас сърце, Мур се самоуспокояваше и се заричаше да не се отказва.

След това инструкторът пропусна една команда преди поредното пробягване на осем километра. Останалите водачи на екипи го доловиха.

— Пак ли пропусна, Мур? — извика инструкторът.

— Не!

— Защо не каза нищо?

— Защото този екип не търси лекото! Този екип е тук, за да се бие по-здраво от всеки друг! Този екип е достатъчно сърцат за това!

— Господи, синко, впечатляваш ме. Куражлия си. Защото току-що обрече целия си екип.

— Не, главен старшина, не съм!

— Тогава ми покажете какво можете!

Екипът се втурна да бяга. Минаваше петият ден на Адската седмица — последният. Момчетата бягаха недоспали, но пълни с неподозирана за самите тях воля.

Всъщност куражът на Мур и екипа вдъхваше страхопочитание, както той чу по-късно. С усилие преодоляваха поредното тичане, акостиране на камъните нощем, както и „околосветско“ плаване до северния край на острова и обратно до залива Сан Диего и военноморската база. Хвърляха се в мръсната кал на канавките и с нокти се измъкваха от тях, прилични на кафяви манекени с бляскащи очи.

— Ако се справите през следващите два дни, което едва ли ще стане, ви чака хубаво ядене — викна един от инструкторите.

— Остава ни един ден! — викна в отговор Мур.

— Не, два са.

Инструкторите ги лъжеха, будалкаха се с тях, но на Мур не му пукаше.

Държаха ги в леденостудена вода и почти ги докарваха до хипотермия. Измъкваха ги, даваха им топла супа, след това ги хвърляха обратно. Някои припадаха, свестяваха ги и пак ги връщаха във водата. Мур и Кармайкъл не губеха кураж.

През последния час, когато Мур, Кармайкъл и останалите от класа се чувстваха съвсем близо до смъртта, им заповядаха да излизат от океана и да се търкалят в пясъка. След това инструкторът извика всички да дойдат при него. Когато се събраха, той кимна бавно.

— Огледайте плажа! Погледнете наляво. Погледнете надясно. Вие сте клас 198. Вие сте воините, които оцеляха, защото работехте в екип. За клас 198 Адската седмица отмина!

Мур и Кармайкъл паднаха на колене с насълзени очи. Мур не познаваше такова изтощение и психическа умора. Виковете, крясъците и ревовете на останалите само двадесет и седем мъже прозвучаха сякаш от хиляда римляни, преди да нападнат.

— Франк, приятел, много съм ти задължен.

Кармайкъл се задави.

— Нищо не ми дължиш.

Двамата се разсмяха и сърцето на Мур се изпълни с неподправена радост от факта, че издържаха, а по гърба му полазиха тръпки. Стори му се, че ще падне, защото светът се завъртя пред очите му, но всъщност се оказа, че Кармайкъл му помага да се изправи.

По-късно направиха Мур почетен випускник на клас 198 заради способността му да вдъхновява останалите от курса да не се отказват, дори и да са го решили. Кармайкъл го беше научил как да го прави и когато Мур му каза, че всъщност той трябваше да е почетен випускник, Кармайкъл се усмихна.

— Ти си най-печеният тук. Аз те гледах и затова се справих.