Мариус Габриел
Белязани с грях (9)

Сан Франциско

Пълната неподвижност на Майкъл Флорио говореше или за ненакърнимо спокойствие, или за наелектризирано напрежение. Бедата беше, че детектив Бианки не можеше да реши точно кое беше.

Знаците бяха противоречиви. Високата му стройна фигура бе облечена в наситено черно и тя не можеше да определи дали заради траура (според приятелите му Флорио беше набожен католик), или заради някакъв декадентски шик (според враговете му той бил сериозно загазил с наркотици, алкохол и разврат ако не през целия си живот, то поне през някои периоди). Все още не го беше виждала без черните му очила „Рей Бан“. Дали ги носеше, за да прикрие подути от плач очи, или за да лъже по-лесно? Което и от двете да беше, тъмните стъкла не слизаха от лицето му пред детективите, които го разпитваха.

Карла Бианки се облегна на прозореца с гръб към светлината. Партньорът й Ал Рейгън седеше зад отрупаното си бюро, Флорио бе придружен от адвоката си Пол Филипи, който се ползваше с добра репутация, въпреки някои твърдения, че е малко остър. С четиримата души стаята се изпълваше с клаустрофобична атмосфера.

Докато Рейгън говореше, Бианки си мислеше, че би се въздържала от мнение дали Флорио е най-интересният мъж, когото бе срещала, докато си свали очилата. Би било голямо разочарование, ако очите под тях се окажеха зли или вели. Останалите черти на лицето му издаваха сила, носът му беше орлов, устата — с прекрасна жестока извивка. Беше от лицата, които те карат да пожелаеш всичко, което изразяват — упадъка и набожността, злобата и състраданието. Сложна личност, няма спор. Излъчваше авторитет, което напълно го отличаваше от разпитваните, с които тя и партньорът й обикновено се срещаха в тази стая. Нито угодничеше, нито се държеше враждебно. Бе отговорил спокойно на всичките им въпроси, въпреки многото възражения на припрения дребосък — адвоката му.

— Господин Флорио — каза Ал Рейгън, — криминалната ни лаборатория анализира вида на изгарянията и хората там са сигурни, че пожарът е тръгнал от гардероба на съпругата ви. Цял екип проучва всяка улика. Най-вероятната версия, до която достигнахме, е, че дрехите й по някакъв начин са се подпалили на закачалките си. Логическото обяснение е, че е имало подпалване.

— И защо това ще е логично, детектив Рейгън? — попита нервно адвокатът.

— Когато пожарът убива някого, адвокате, ние веднага го класифицираме като подозрителен. Освен ако не намерим доказателства за обратното. Като късо съединение или електрическа крушка, оказала се твърде близо до абажура. Нищо такова не сме намерили там.

— Но не сте намерили и никакво друго доказателство? — попита Филипи.

Рейгън поклати глава.

— Все още не.

— Няма ли устройство?

— Не.

— Никакви следи от запалително вещество като газ например?

— Все още не. Но пожарите могат да се разгорят и без тях. — Той се обърна към Флорио. — Как така във вашето семейство са станали толкова много пожари, господин Флорио?

— Нямах представа, че е така. — Флорио имаше дълбок, малко дрезгав глас.

— Добре, нека да погледнем архива на пожарната. Повикани са миналата година, когато по-малката ви дъщеря е подпалила куклите си и е изгорила градинския навес. Спомняте ли си това?

— О, да — каза Флорио. — Куклите. — Стори им се, че леко се усмихна, омаловажавайки целия случай.

— Няколко месеца преди това тя е била замесена и в друг пожар, нали? Олио за готвене се подпалило и за малко ситуацията да стане плачевна. Спомняте ли си това?

— Терез не е трябвало да бъде оставяна без надзор в кухнята.

— Точно така. Предишната година ваша служителка, Кармен Прунеда, е била тежко обгорена, когато леглото й се подпалило. Тя ви съди за това, нали?

— Кармен Прунеда беше заклета пушачка — намеси се Филипи. — Заспала е със запалена цигара. Има хиляди такива случаи всяка година.

— Тя твърди, че ги е отказала.

— Е, не можем да й се предоверим, нали така? — каза Филипи с тънка усмивчица.

— Известен ни е и поне още един предишен пожар. Семейна кола изгоряла на улицата през октомври преди три години. Съвсем нов мерцедес. Това прави пет сериозни пожара, господин Флорио. Едно тежко обгаряне, една смърт и много разрушения. Не ви ли се струва странно?

— Не си длъжен да отговаряш на това, Майкъл — каза Филипи.

Флорио послуша съвета на адвоката си и замълча. Главата му беше арогантно килната и на красиво изрязаната му уста още играеше онази леко иронична усмивка. Бианки видя как си изви китката така, че да си погледне часовника, някакво суперфино платинено устройство.

— Искаме да подчертаем — каза Бианки тихо, — че налице е предистория, която ни навежда на мисълта за подпалвачество. Пожарът е целял убийство по три причини. Първо, защото е станал в ранните сутрешни часове, когато наоколо не е имало никого. Второ, защото се е разпространил бързо. И трето, защото жертвата е била дрогирана.

— Дрогирана? — заинтересува се припряно Филипи.

— Не сте ли виждали доклада от кръвния анализ? — попита Бианки, правейки се на изненадана.

— Не — отвърна кратко Филипи.

— Беше ви изпратен в четвъртък — излъга без усилие Рейгън. — Може да се е забавил по пощата.

— Забавил? — Филипи премести войнствен поглед от единия на другия. И двамата полицаи бяха едри, солидни хора. Карла Бианки бе щастливо омъжена, дълбоко в сърцето си беше загрижен човек, който гледа на работата си като на мисия да укрепва едно разпадащо се общество. Ал Рейгън беше преминал през кошмарен развод и дълбоко в сърцето си беше зъл човек. Не смяташе да укрепва каквото и да било, интересуваше се само от арести и присъди.

— Ето. — Бианки извади екземпляри от лабораторния доклад и ги подаде на Флорио и адвоката му. И двамата се взряха в ксерокопията. — Вече знаем, че смъртта е настъпила вследствие на вдишания дим. Госпожа Флорио е била мъртва, преди пламъците да я достигнат. Не е ставала от леглото. Вероятно не е била в състояние. Както виждате, лабораторните анализи показват високо съдържание на алкохол в кръвта и високо съдържание на… — Тя започна внимателно да чете, за да не обърка имената. — … амитриптилин, циклобензаприн, лоразепам и диазепам. Познати ли са ви някои от тези наименования, господин Флорио?

— Звучат ми като транквиланти и антидепресанти — отвърна Флорио, вдигайки поглед от листа. — Жена ми беше пристрастена и към двата вида.

— Аха. Най-високо е било съдържанието на циклобензаприн. Виждате ли? В основата си това е отпускащо мускулите средство. Говорихме с лекаря на съпругата ви доктор Брокмън. Точно това лекарство не е било предписано от него.

— Жена ми подхождаше безразборно към лекарствата — каза Флорио. Косата му беше опърлена в спасителната акция и в резултат на това му се бе наложило да се подстриже много късо. Отиваше му. Имаше няколко превръзки на ръцете. Бианки забеляза, че под черните панталони и ризата тялото му бе изваяно със същата опасна фина грация като лицето му. — Такива хора развиват необичайна устойчивост. Знам го много добре. Минал съм през това.

Нямаше как да не замълчи за малко след това признание.

— Имали ли сте проблем с наркотиците?

— Може и така да се каже.

— Имате ли нещо против да ни кажете с какви наркотици? — попита Рейгън.

— Амфетамини, алкохол, кокаин, хероин — каза спокойно Флорио. — Каквото се сетите. Върнах се от Виетнам с камък около шията.

— И дузина медали по гърдите — добави бързо Филипи. — Това няма нищо общо със случая. Няма ли да продължим по същество?

— Само момент — изръмжа Рейгън. — Колко дълго бяхте пристрастен, господин Флорио?

— Все още съм — отвърна мазно Флорио.

Рейгън рязко се изправи на стола си.

— Все още вземате наркотици?

— Не, откачих се от наркотиците преди години. Но няма бивш наркоман, детектив. — Той замълча. — Точно както няма и бивш алкохолик.

Рейгън, който имаше проблем с пиенето, се скапа от заключението.

— Интересно, как се откачихте от хероина?

— Потърсих помощ и я получих.

— За религиозна или медицинска помощ става въпрос?

— Има ли значение? — В дълбокия му глас се прокрадваше хладно забавление. Бианки усети, че разпитът се е отклонил в странична посока, и се опита да го върне в релси.

— Жена ви може и да е имала устойчивост към лекарствата, господин Флорио, но ефектът на циклобензаприна в такива големи дози е нещо, от което не можеш да се отърсиш просто ей така. Той я е направил прекалено отпусната. И като прибавим алкохола, открит в кръвта й, вероятно не е могла да се помръдне. Дори и да е искала. Но сигурно е осъзнавала какво й се случва.

— Това е ужасно, ужасно тъжно — каза Флорио. Дрезгавият му глас бе станал ужасно сериозен, като на актьор. Побиха я тръпки по ръцете, но въпреки това успя да усети иронията в тона му. Дали не си играеше с тях, и то демонстративно?

— Има една странна подробност — продължи тя. Избра една снимка 20/25 в близък план от папката с посмъртните заключения и тръгна напред. Протегна я така, че да могат Флорио и адвокатът му да я видят. — Тук се вижда предмет, който намерихме в ръцете на госпожа Флорио. Виждате ли какво е това?

Наблюдаваше как Филипи и Флорио разглеждат снимката, Филипи изви глава, за да види по-добре.

— Прилича на кукла — каза той.

— Точно така, господин Филипи, наистина е кукла. Позната ли ви е, господин Флорио?

Флорио изглеждаше невъзмутим.

— Мисля, че не.

— Главата и крайниците са направени от порцелан. Той е оцелял в пламъците, въпреки че цветът му е силно променен, а косата и дрехите са изгорели. Всичко се е стопило и сляло в гръдния кош заради ужасната жега. — С върха на молива си Бианки посочи към един детайл. — Това също е оцеляло. Малък медальон около шията. С надпис.

Най-накрая Флорио протегна ръка и си свали тъмните очила. Очите му не бяха нито зли, нито вели. Бяха черни, нахални и пронизващи. Беше невероятно красив мъж. Клепачите с гъсти мигли се повдигнаха и погледът му срещна нейния. Усети как против волята й сърцето й заби по-силно. Тя приближи снимката до лицето му.

— Може би ще го прочетете?

Флорио не откъсна очи от нея. Филипи прочете надписа.

— „На Терез от татко. Инсбрук, 1996“. Познато ли ти е това, Майкъл?

— Сега вече се сетих — отвърна Флорио и се облегна. — Купих я на дъщеря си по време на почивка в Австрия.

— Знаете ли къде обикновено е държана тази кукла? — запита Бианки.

— В моя апартамент. Беше една от малкото кукли, които не бяха унищожени, когато…

— Когато тя изгори останалите? — помогна му Рейгън.

Флорио извърна глава. Сега, след като си беше свалил очилата, Бианки видя, че има обгаряне високо на скулата си. Мястото беше зачервено и подпухнало.

— Да.

— Да сте забелязали, че липсва от обичайното й място?

— Не, не съм. Беше прибрана в чекмедже.

— Каква ще е причината жена ви да е стискала точно нея в предсмъртните си мигове?

— Нямам представа.

— Може би някой я е поставил в ръцете й? Някаква извратена шега?

Адвокатът докосна клиента си по ръката, за да го възпре от отговор.

— Няма нужда да отвръщаш, Майкъл.

Флорио само поклати глава. Тънката усмивка вече я нямаше. Лениво си играеше с тъмните очила.

Ал Рейгън ставаше все по-раздразнителен и Бианки го усещаше.

— Осиновили сте Терез, когато е била бебе, нали?

— Беше само на седмица.

— А втората си дъщеря, Девън, сте осиновили по-късно?

— Да.

— И тя е била по-голяма.

— Оставаха няколко месеца до шестия й рожден ден. — Флорио впи черните си очи в Рейгън. — Накъде биете?

— Просто питам, господин Флорио. Откога бяхте разделени със съпругата си?

— Трийсет и един месеца.

Бианки си отбеляза точността на отговора.

— Кога имахте намерение да се разведете? — попита тя.

— Когато Терез и Девън пораснат малко.

— Мислех си, че раздялата за едно дете е тежка толкова, колкото и разводът — каза тя.

— Разводът е доста по-окончателен изход — отвърна той.

А смъртта е най-окончателният от всички, помисли си тя.

— Дъщерите ви бяха ли разстроени от раздялата?

Флорио помълча известно време.

— И двете знаеха, че не се разбирахме — каза той най-накрая.

— Карахте ли се със съпругата си? — попита тя спокойно.

— Решихме, че ще е по-добре, ако се разделим — отвърна той.

Погледът й не се отделяше от очите на Флорио. Ал Рейгън гледаше напрегнато. Дребният мургав адвокат седеше на ръба на стола си, очевидно готов да се намеси, ако клиентът му стъпи накриво.

— Разпитахме прислугата на съпругата ви, господин Флорио. Техните отговори показват, че жена ви е имала необичаен брой сексуални контакти след вашата раздяла. Знаехте ли, че тя поддържа връзки с други мъже?

— Да — каза той.

— Това разстройваше ли ви?

— Не.

— Защо не?

— А защо да ме разстройва?

— Трябва да сте били загрижен за дъщерите си.

— Те са най-голямата ми грижа — отвърна той и наклони глава.

— А мислите ли, че Девън и Терез са знаели за връзките на майка си с други мъже?

— Барбара беше откровена с дъщерите ни, доколкото биха я разбрали. Съмнявам се, че връзките й са наранявали момичетата.

— А нараняваха ли вас?

— Не съм ревнувал — каза той рязко. Но тъмните вежди сега бяха свъсени над вдлъбнатите му очи. Спокойният му поглед се изостряше. Трябваше да продължи да го притиска.

— Нямахте претенции с кого спи тя, така ли?

— Не съм и правил усилие да я контролирам — отвърна той още по-рязко.

— Имаше ли връзки с други мъже, докато още живеехте заедно, господин Флорио?

— Не.

— Как бихте могли да сте сигурен в това?

Лицето му се изопна от гняв и арогантност.

— Проблемите ни не бяха от сексуално естество, детектив. Нямаше нужда да търси удовлетворение другаде.

Тя се усмихна леко и си помисли: Успявал си да задоволиш малката си женичка, а? Нямала е нужда от любовници, защото си я оправял редовно. Но на глас каза:

— Щом не са били от сексуално естество, тогава какви са били?

— Отнасяха се до личностното ни развитие.

— Вие сте се развивали, а тя не, така ли? — попита тя сладко.

— Развивахме се в различни посоки. — В гласа му се усети метална нотка. — Отдалечавахме се. Но между нас никога не е имало непримирими противоречия.

— И все пак не сте могли да живеете заедно?

— Решихме да имаме отделни домакинства — отговори той. — Но все още много неща ни свързваха.

— Обичахте ли я все още, господин Флорио?

— Да, обичах я — каза той натъртено. — И двамата обичахме дъщерите си.

— Все още не мога напълно да разбера защо сте се разделили — каза тя и пак му се усмихна. — Тригодишна раздяла би трябвало да означава сериозна несъвместимост, нали?

— Несъвместимост, но не и враждебност. — Той я гледаше зло и по страните му избиваше червенина. Изгореното място пламтеше. От прилива на кръв сигурно ужасно го болеше. — И у двама ни нямаше злоба.

— О, я стига, господин Флорио. Простете, но това е доста необичайно.

— Според вашите разбирания — вероятно. Но не и според моите.

Адвокатът поклати гелосаната си глава.

— Детектив Бианки, отвратен съм от начина, по който с партньора си притискате моя клиент — каза той тъжно. — Държанието ви е неуместно и грубо. Наистина ли е необходимо?

Бианки сви рамене. Това не беше нищо повече от обсъждане със съвсем малко законова стойност.

— Споменахте за отделни домакинства: за какво по-точно става въпрос?

— За Барбара остана семейната къща на Тихоокеанските възвишения. Аз се изнесох в апартамент в центъра.

— И дъщерите ви посещаваха ли ви там?

— През повечето уикенди бяха при мен. Освен това ги виждах почти всеки ден. Девън и Терез посещават католическо училище в центъра. Излизах от работа и се срещахме за обяд.

— Те бяха ли доволни от подобно подреждане на нещата? — попита Бианки.

— Приемаха го. И двете са много практични момичета.

— При евентуален развод кой би получил родителските права над дъщерите ви?

— Може би щяхме да продължим по същата схема.

— Ако разводът се бе състоял, господин Флорио, как би ви се отразило това финансово?

Търпението на Флорио очевидно се изчерпваше.

— Не разбирам.

— Така ли? Когато сте се оженили, съпругата ви е била доста богата. Притежавала е собственост на стойност десетки милиони долари. Предполагам, че тя ви е помогнала да започнете бизнеса си. Така че — каза тя с меден глас, — мисля, че въпросът е справедлив. Как биха изглеждали финансите ви след един развод?

— Щеше да има справедлива делба — намеси се Филипи, изпреварвайки клиента си. — Нямате право да искате от господин Флорио да прави предположения по нито един от тези въпроси. Не отговаряй, Майкъл.

Гаден, надут дребосък, помисли си Бианки. Беше принудена да кимне дружелюбно.

— Ще изоставим този въпрос. Засега. — Остави заканата да виси във въздуха, но Филипи не изглеждаше впечатлен. Той погледна масивния си златен часовник.

— Господа полицаи, господин Флорио все още е шокиран и опечален. Може ли вече да приключваме?

— Ясно ви е какво представлява саботаж, нали, господин Флорио? — внезапно се намеси Рейгън.

Адвокатът сграбчи ръката на клиента си, за да го спре да не отговаря, но Майкъл Флорио го бутна грубо и дланта на адвоката увисна.

— Да, имам някаква представа какво представлява саботажа. Но тя е отпреди повече от двайсет години.

— Господин Филипи каза, че сте отличен с ордени във Виетнам.

— Да, бях отличен — каза вяло Флорио.

— Мога ли да попитам колко пъти?

— Не си спомням.

— Назначението ви е предполагало изпълнението на необичайни мисии, ако не греша?

— По време на война много малко неща са необичайни — каза Флорио мрачно.

— Може би трябваше да кажа специални задачи.

— Подобно определение би било по-точно.

— Това, което имам предвид — продължаваше да го притиска Рейгън, — са саботажи, прикрити бомби, такъв вид неща. Това ли правехте?

— Понякога.

— Да сте подпалвали някога нечия къща със зипото си?

— Чакайте, по-спокойно — намеси се бързо адвокатът, като почти се изправи на стола си, сякаш беше в съда. — Майкъл, не отговаряй на тази възмутителна забележка!

— Няма нищо — каза Майкъл Флорио. — Не, не съм подпалвал ничия къща със зипо. Виждал съм други да го правят. Какъв е следващият ви въпрос, детектив? Да не би да искате да знаете дали мога да подпаля пожар, без да оставя следи?

Рейгън присви очи.

— Да, бих искал да знам това. Ако желаете да ни отговорите.

— Отговорът е да. Подпалването на пожари не е трудно. При едно условие.

— Какво е това условие?

— Трябва да си способен да изгориш до смърт невинно човешко същество.

— Вие сте убивали във Виетнам, господин Флорио.

— Както десетки хиляди други млади американци. — Флорио барабанеше със стройните си пръсти по бедрото си. Имаше красиви ръце, силни и умели. — Грижа се за сигурността на бизнес помещения, детектив Рейгън. По някакъв начин гражданската ми специалност е продължение на военния ми опит. Наемам обучени и въоръжени хора, обучени и въоръжени прями хора.

— Детективи — каза надуто Филипи. — Искам да отбележите категоричното ми възражение към съдържанието на последните ви няколко въпроса. Също така не харесвам и тона ви. Бих искал вече да приключваме.

— Още един въпрос — каза Рейгън. — Господин Флорио, говорили ли сте с журналисти?

— Не.

— Не сте давали никакви интервюта?

— Никакви.

— Не сте правили изявления?

— Не — каза вяло Флорио.

— Предполагам, че сте видели таблоидите от вчера и днес? — изръмжа Рейгън.

— Никога не чета таблоиди.

— Но сигурно имате представа от съдържанието им.

Флорио кимна бавно, лицето му беше изопнато.

Карла Бианки погледна часовника си. Не мислеше, че Рейгън бие нанякъде, и Филипи щеше скоро да започне да настоява да измъкне богатия си клиент оттук.

— Искаме да ви благодарим, че дойдохте при нас днес, господин Флорио — каза тя набързо. — Още един последен въпрос. Бихме помолили за разрешението ви да разговаряме с дъщерите ви. Във ваше присъствие, разбира се, и в присъствието на какъвто вие пожелаете експерт.

Очите на Флорио срещнаха нейните. Въздействието им беше почти физическо. Усещаше непознатото, тайнствено присъствие на мъж, който е способен на много неща, за да постигне своето.

— Изключено — каза той просто.

Тя не се показа разочарована.

— Това си е ваше право. Но в този случай бихме искали да ви предложим момичетата да разговарят с нашия психиатър доктор Хелън Бранспет. Тя е доцент по клинична психология в университета. Консултант е на отдела ни и на пожарната, има опит е подрастващи. И двете момичета са травмирани от случилото се. Имат нужда да поговорят за това с професионалист, а доктор Бранспет е способна да ги накара да я приемат.

Адвокатът вдигна глава.

— Почакай, Майкъл. Детективи, искам да остана насаме с клиента си, преди да отговори.

— Разбира се.

Двамата детективи изключиха настолния касетофон и напуснаха стаята, като затвориха вратата след себе си. Тръгнаха заедно по коридора до стаята за почивка. Бианки носеше със себе си куфарчето си.

— Какво мислиш? — попита Рейгън до контейнера с охладена вода.

Партньорката му вдигна пластмасовата чаша с ледена течност към устните си.

— Куклата го извади от релси.

— Така ли мислиш? Според мен се преструваше.

— Не знам. Видя ли как закърши ръце, когато го попита за психическото състояние на Терез?

— И това беше преструвка. Двамата с Филипи са планирали целия този театър. Бяха доста по-напред от нас.

— А ти какво мислиш? — попита тя враждебно.

— Всичките пари са били на Барбара Флорио. Знаел е, че го чакат тежки времена, ако се разведат. Без финансовата й подкрепа, кой знае? Може би се е канела да го остави без пукнат грош. Освен това е щяла да вземе децата. Когато е умряла, той си е възвърнал мъжкото достойнство, запазил си е децата и всичките пари са останали за него. Не е лошо само с едно щракване на зипото, а?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Мисля, че е поставил някакво устройство — отвърна Рейгън, — като е знаел, че ще решим, че дъщеря му е виновна. Мисля, че той нарочно е захранил с тези истории таблоидите вчера.

Бианки порови в куфарчето си и извади два жълти вестника. И двата бяха отпечатали на първа страница снимка на Терез.

— Наистина ли мислиш, че ще остави тринайсетгодишното си дете да опере пешкира за всичко това?

— О, разбира се. Той си мисли, че ние дори няма да започнем разследване срещу Терез. Готов е да се обзаложи, че по-скоро ще закрием случая, отколкото да повдигнем обвинение срещу едно дете. А ако наистина опере пешкира и се затрие по психиатриите до края на живота си — ха, че тя е само осиновена!

— Флорио ми прави впечатление на суров човек, но не е чудовище.

— И двамата сме виждали много чудовища, които изглеждат като обикновени хора, Карла. — Рейгън взе от нея вестника и разгледа заглавията, които крещяха, че Терез Флорио е подпалила майка си. Избърса устата си с носна кърпа. — И ти ми казваш, че по-скоро би повярвала на тринайсетгодишно дете, което казва, че е изгорило майка си?

— Не — каза тя с неохота. — Но бих повярвала, че е нещастен случай, дивашка шега, завършила трагично. Може би не е знаела, че майка й е толкова дрогирана. Вече два пъти се е опитвала да подпали семейството. Да не говорим за възпламеняването на съвсем новия мерцедес.

— Точно така. — Рейгън извади пакет „Кемъл“ и й предложи цигара, но тя поклати глава. — Какво по-добро прикритие може да се желае? — попита той и издиша дим. — Той има две дъщери. Едната се развива много добре. Другата е откачена. Убива жена си и хвърля откачената на кучетата. Връзва се, Клара. Знам го и ти го знаеш.

— Флорио е бил разделен с жена си почти три години.

— О. Джей е бил разделен с Никол две години преди тя да бъде убита.

— О. Джей го оправдаха.

Той я изгледа зверски.

— Не ми припомняй.

И двамата знаеха, че хората от лабораторията работят усилено, но нямаха особено големи надежди, че анализите ще доведат до нещо. Дори и така да станеше, близкото минало бе показало колко лесно един сладкодумен адвокатски екип би могъл да обърка подплатен с улики процес.

— Каза, че обичал жена си.

— Да бе, там за малко не си изплака очите.

— Определено е много хладнокръвен.

— Това е едната гледна точка. Какво ще кажеш за дебелокож?

— Може да е деформиран — размишляваше тя, все още опитвайки се да прецени тази тъмна, загадъчна личност. — След като се е отърсил от зависимост към толкова много наркотици, сигурно притежава изключителен самоконтрол.

— А може да не се е отърсил и може да е друсан като свиня зад тези „Рей Бан“.

— Допушвай си цигарата — каза тя сухо.

Стаята за отдих беше единственото място в сградата, където пушенето беше позволено. Рейгън дръпна жадно няколко пъти от цигарата си и я набучи в пепелника. Върнаха се обратно по коридора и зачакаха около стаята за разпит. Най-накрая вратата се отвори и смуглият адвокат ги покани вътре.

Когато влязоха в стаята за разпити, Бианки видя, че поразително привлекателната външност на Флорио е някак си посърнала от сланата на умората. Под очите му имаше сенки, бръчките около устата бяха станали по-дълбоки. Докосваше оголеното червено изгаряне на скулата си, сякаш го болеше.

Тя се настани зад бюрото си срещу Флорио и пак включи касетофона.

— Господин Флорио, повтарям молбата си дъщерите ви да поговорят с доктор Хелън Бранспет. Взехте ли вече решение?

Беше напълно убедена, че той ще откаже, затова се стъписа, когато той кимна.

— Да, съгласен съм.

— Благодаря ви — каза тя, без да показва триумфа си. — Кога ще могат да дойдат? Четвъртък следобед прекалено скоро ли ви се струва?

— Четвъртък следобед е приемливо време.

— Разговорите трябва да се състоят в дома на господин Флорио — каза припряно Филипи. — Той настоява да присъства. Аз също. Искаме да поканим и наш психиатър.

Бианки се облегна на стола.

— Това няма да са разговори, а симпозиум. С цялото ми уважение искам да ви помоля на доктор Бранспет да й бъде позволено да разговаря с дъщерите ви насаме, с всяка поотделно, за не повече от четиридесет минути за всяка. Разговорите могат да се проведат в дома ви и вие ще присъствате там, но не и в стаята. Обещавам ви, че това ще бъде много по-малко травмиращо за момичетата, отколкото някаква групова сбирка.

Флорио се замисли, Филипи очевидно изгаряше от нетърпение да предложи евтините си услуги, но Флорио не потърси съвета му. Най-накрая кимна.

— Много добре. Ще кажа на момичетата да се подготвят.

Бианки се усмихна. Най-добрите и най-лошите му отговори бяха свързани с дъщерите му. Всичко, което правиш — помисли си тя, — го правиш за тях, нали така?

— Страхотно. — Тя стана и му протегна ръка. — Довиждане и благодаря. — Ръката му сграбчи дланта й с неочаквана сила, сякаш искаше да й каже нещо, въпреки че тя не знаеше какво. На тръгване пусна пръстите й, които продължаваха да бъдат пронизвани от хиляди иглички.