Мариус Габриел
Белязани с грях (16)

Сан Франциско

Детективите Ал Рейгън и Карла Бианки дочакаха търпеливо аудиенцията си при Рандолф П. Монтроуз ІІІ. Бяха зарязани в приемната пред кабинета на великия мъж и оставени да седят там цял час. Присъствието на възрастната секретарка, която очевидно нямаше много работа, им пречеше да разговарят. И на двамата им стана до смърт досадно да разглеждат старомодните мебели, подвързаните с кожа книги и маринистките маслени платна, когато нещо на бюрото на секретарката иззвъня и тя ги въведе във вътрешните покои.

Монтроуз ги чакаше, големите му длани бяха скръстени върху лъскавото празно махагоново писалище. Очите му не бяха зачервени като последния път, когато полицаите го видяха, но докато ставаше и се ръкуваше с тях с кокалестата си ръка, на Бианки отново й заприлича на хищна птица.

— Надявам се, че ми носите положителни новини — каза той зловещо, докато им посочваше столовете. — Предупреждавам ви, че не очаквам нищо по-малко.

Това не беше сводка специално за Монтроуз и Рейгън се намръщи. Но Бианки се усмихна мило на стареца.

— Напредваме, господин Монтроуз — каза му тя, — и аз ви обещавам, че скоро ще имаме новини за вас. Надяваме се посещението ни тази сутрин да попълни някои празнини.

— Празнини? — избухна той. — Къде е Флорио? Това е най-голямата празнина, която виждам, детектив.

— Работим по въпроса — каза тя търпеливо.

— Това означава ли, че имате някаква представа къде са той и внучките ми?

— Не — призна тя, — не означава.

— Значи, като казвате, че „напредвате“ — изсумтя старецът, — лъжете, така ли?

Бианки преглътна обидата. Монтроуз вече бе упражнил натиск на високи нива в полицейското управление и този натиск бе стигнал по йерархията до техния отдел. Човекът имаше влиятелни приятели и обидите към него нямаше да доведат доникъде.

— Смятаме, че господин Флорио и момичетата са отлетели за Канада в деня на погребението — каза тя равно. — Мислим, че оттам са продължили със самолет за Европа, като са използвали подправени паспорти. В момента канадците проверяват архива в компютъра на авиокомпанията и се опитват да проследят къде евентуално са отишли. Изглежда, господин Флорио внимателно е планирал заминаването, а това означава, че откриването им ще отнеме известно време. Но ще го направим, господин Монтроуз. Имате думата ми. И веднага щом имаме информация, ще ви уведомим.

— Очаквах нещо по-добро от това — каза хладно Монтроуз. — Възнамерявам да подам оплакване срещу това бавене.

— Това е ваше право, господине — отвърна тя.

— Може ли да поговорим за финансовите условия на брака на дъщеря ви? — попита Рейгън, без да се впечатлява от заплахата на Монтроуз. — Говорихме с адвокатите на дъщеря ви, но те ни препратиха при вас.

— Разбира се, че ще ви препратят. Аз им наредих така — каза Монтроуз. Тонът му беше остър. — Доколкото ми е известно, не покойната ми дъщеря е заподозряна. Не виждам причина да се ровите из делата й.

— Това е полицейско разследване — каза раздразнено Рейгън. — Ние не сме някакви клюкари.

— Никой не се опитва да хвърли подозрение върху госпожа Флорио — каза помирително Бианки. — Тази информация е много важна за нас, господин Монтроуз.

— Имате предвид, за да откриете мотив за убийство? — натърти Монтроуз. — Зет ми не внесе нито пени в този брак. Всичко, което имаше, бе издоил от нея. Ако се бе развела с него, той щеше да бъде запратен в тинята, от която бе изпълзял. Как ви се вижда това като мотив за убийство?

Старецът излъчваше отровна енергия. Бианки хвърли бърз поглед към партньора си.

— Може ли да бъдете малко по-конкретен? — попита тя.

Монтроуз я изгледа за миг, след това извъртя стола си и се обърна с лице към стената. Отсреща в него се взираше цяла редица, оградени в златни рамки, мрачни маслени портрети на мъже от миналия век.

— Той не се интересуваше от нищо друго, освен от пари — започна рязко Монтроуз. — Нямаше и цент. С майка й я умолявахме да размисли, но той я беше омагьосал. Беше я хипнотизирал. Заби зъбите си в нея като пираня и нищо не можеше да го накара да я пусне. Нищо.

Бианки се зачуди дали това означава, че Монтроуз се бе опитал да плати на Флорио, за да се откаже от брака, и не бе успял.

— Чувствали сте, че той всъщност не обича дъщеря ви? — попита тя.

Монтроуз се взираше в предците си. Без съмнение всички тези грозни старци бяха от семейство Монтроуз и това ставаше ясно от носовете им като клюнове, смръщените очи и от факта, че отдавна несъществуващата фамилна фабрика се виждаше във фона на няколко от картините.

— Той беше боклук — каза Монтроуз накрая. — Твърдеше, че е италианец, но господ знае какъв беше наистина с тези очи и с тази кожа. Какъвто и да беше, идваше от тинята.

Доколкото Бианки знаеше, родителите на Флорио бяха трудолюбиви почтени хора, които бяха емигрирали от Италия след войната. Майкъл Флорио имаше няколко братя и сестри и всичките живееха добре. Каквито и да бяха недостатъците му, сигурно не му е било лесно да има за тъст злобен двуличник като Рандолф П. Монтроуз III. Тя се покашля.

— От думите ви ни стана ясно, че не сте харесвали зет си — каза тя. — Сигурно чувството е било взаимно, предполагам?

— Той ме презираше. Презираше всички ни. В това имахме взаимност.

— Казахте, че господин Флорио не е донесъл никакви пари в семейството. Значи успехът му се дължи на парите на дъщеря ви? — попита Бианки.

— Успех ли? — изсумтя Монтроуз. — Нека ви кажа колко се измъчихме с този Флорио. След сватбата се опитахме да заровим томахавките. Най-вече защото искахме Барбара да е щастлива. Предложихме на Флорио работа в нашия бизнес. Дори да стане член на борда. Тлъста заплата, кола, и то да ги получи без никакви усилия. Той ни ги захвърли в лицето. Каза ни, че иска да следва собствения си път. Знаете ли какво означаваше това? Да използва името Монтроуз, за да изтръгне всеки кредит, който може, законно и незаконно. Взе назаем цяло състояние, като заложи имотите, принадлежащи на дъщеря ми, и ги наля в онази рекетьорска охранителна фирма. Искаше нашето име да прикрие истинското лице на грозния му насилнически бизнес.

— Мислех, че бизнесът на Флорио е златна кокошка — каза Рейгън.

— Лесно е да правиш печалби, когато имаш зад гърба си нечие чуждо име и чуждо богатство — каза презрително Монтроуз. — Но Флорио все още дължи доста пари в този град, детектив. Според вас как щеше да се разплати, ако Барбара го беше изритала?

— Да не би да говорите за терена на „Южният пазар“, който дъщеря ви е възнамерявала да дари на католическата църква? — попита предпазливо Бианки.

Монтроуз се обърна и застана с лице към нея.

— Това беше най-важният фамилен имот, който той се опита да ипотекира.

— Дъщеря ви сигурно го е насърчила да вземе пари срещу този имот — каза Рейгън. — Всъщност би трябвало да му е дала разрешението си. Да не искате да кажете, че след това се е отказала от решението си?

— Повечето кредити бяха уредени чрез частна банка, над която семейството ми има влияние — каза Монтроуз. Очите му блеснаха. — Барбара позволи имотът да се използва като гаранция за най-големия заем, като си запази правото да се отърве от него, когато и по какъвто начин иска. После реши, бих прибавил с моето пълно одобрение, да дари терена на църквата.

— Да го дари — каза дълбокомислено Рейгън, — а не да го продаде?

Монтроуз наклони глава.

— По този начин имотът излиза от семейството, но пари не влизат. Което означава, че кредитът на господин Флорио вече не е гарантиран. Няма земя, няма пари в брой, нищо.

Рейгън се облегна назад и се взря в стареца.

— Това не е ли като да убедиш един човек да се качи на бурето и да си надене примката на врата, а после да му ритнеш бурето под краката?

Лицето на Рандолф Монтроуз почервеня. За миг на Бианки й се стори, че ще последва избухване. После яркият цвят по хлътналите бузи на стареца се разсея. Той дори се усмихна и показа жълтите си зъби.

— Моето семейство, детектив, уважава гаранциите. Това беше полица, която получих още в началото на брака на дъщеря ми. За нейна защита. Разбирате ли ме? Знаех, че ще дойде време, когато ще имаме нужда от тази гаранция, дори и тя да не го знае.

Бианки се покашля и каза:

— Значи без подкрепата на семейство Монтроуз господин Флорио е рискувал да изгуби собствеността над бизнеса, който сам е създал?

— Освен ако не изстиска няколко милиона от инвеститори, и то скоростно — каза Монтроуз.

— Знаете ли дали е опитвал?

— Нито знам, нито ме интересува. Но се съмнявам, Флорио не беше от хората, които биха позволили някой друг да притежава бизнеса им. Беше прекалено самоуверен, прекалено надменен.

— Доколкото разбирам, дъщеря ви не е успяла да направи дарението, както е планирала? — поинтересува се Бианки.

Монтроуз поклати глава.

— Не. Тя умря часове преди да го узакони.

— Значи имотът?…

— Всичката собственост на Барбара остава за децата при условия на попечителство.

— Заедно с терена на „Южният пазар“?

— Да.

— И те ще ги наследят пълноправно… кога?

— Когато навършат двайсет и пет.

— Което дава на господин Флорио отсрочка от десет години, нали?

— Иначе защо според вас ще я убива? — каза презрително Монтроуз. — Като техен законен настойник той запазва контрола над имението за още едно десетилетие. И още по-дълго, ако успее през това време да помъти невинните им умове.

— Искаме да ви помолим да ни позволите да разгледаме подробностите около тези кредити — каза Бианки.

— Утре ще наредя да подготвят писмено съгласие — каза Монтроуз. — Ще го получите веднага. Банковите ми мениджъри ще ви покажат всичко.

— Вие сте го държали в ръцете си от самото начало — каза Рейгън и се изсмя дрезгаво. — Когато му е дошло времето, просто сте обяснили на дъщеря си как да го довърши, нали?

Устните на Монтроуз се сгърчиха от презрение, но той не отрече грубия коментар на Рейгън. Бианки се чудеше дали на Рандолф Монтроуз някога му бе хрумвало, че опитвайки се да кастрира по този начин Майкъл Флорио, може би сам е осъдил дъщеря си на ужасна смърт.

— Винаги съм правил каквото е необходимо, за да защитя децата си.

— Може би и господин Флорио е чувствал, че прави каквото е необходимо, за да защити своите деца — предположи тя, извивайки глас, за да прикрие неприязънта си към Монтроуз.

— Кога?

— Когато е отвел Терез и Девън далеч от Сан Франциско.

Гласът на Монтроуз стана гневен.

— Надявам се, че вече сте се отказали от налудничавата хипотеза, че Терез по някакъв начин е отговорна за смъртта на майка си. Няма как да не виждате, че това е невъзможно.

— Когато открием господин Флорио и момичетата, ще се наложи да поговорим и с тримата — отвърна неутрално Бианки.

Монтроуз се наклони напред.

— Не може да приемате сериозно думите на Терез — каза той остро. — Дори да ви даде писмено признание за убийство, то би било без значение. Бедното дете е побъркано.

— Побъркано? — повтори Рейгън.

Монтроуз осъзна, че е избрал неподходяща дума.

— Объркано. Тя не може да контролира думите и поведението си.

— Тогава как знаете, че няма пръст в избухването на пожара? — попита Бианки. — Нали е подпалвала и други неща?

На лицето на Монтроуз се изписа силна болка. Той се отдръпна назад.

— Не ми се обсъжда това.

Бианки се опита да заговори, но той вдигна ръка и я спря.

— Нямам намерение повече да обсъждам този въпрос с вас — каза Монтроуз. Той извади шишенце от джоба си и взе две хапчета от него. Мушна ги под езика си и затвори устни. Извади носна кърпа и попи устата си, а подпухналите му клепачи се затвориха за миг.

Рейгън едва се удържаше да не заговори, но Бианки поклати глава. Двамата детективи изчакаха Монтроуз да преглътне лекарството. След малко синкавите му устни си върнаха естествения цвят.

— Добре ли сте? — попита Бианки.

Старецът поклати глава и отвори очи. Сега тя видя, че ирисите му бяха сиви по краищата. Този арктически цвят донякъде му придаваше надменния като на хищна птица поглед. Но в действителност беше симптом на болест. Монтроуз постави ръка на гърдите си.

— Върнете ми дечицата — прошепна.

Трябва да бе натиснал някакъв бутон под писалището, защото вратата се отвори и възрастната секретарка влезе, за да ги изведе навън.

Като излизаха от офиса на Монтроуз, Бианки се чувстваше едновременно потисната и напрегната. Рейгън, за разлика от нея беше възбуден.

— Какво ти казах? — попита той, докато палеше цигара на улицата. — Казах ли ти, че имаме значим мотив? Флорио е щял да загуби бизнеса си.

— Мен финансовият аспект не ме притеснява, Ал — отвърна му тя. — Но не забравяй, че Барбара Флорио не е била светица. А Монтроуз е зъл старец. Ясно е, че е обичал да поставя Флорио на мястото му.

Бианки имаше странното предчувствие, че истината лека-полека започва да изплува — тъмна, зловеща истина.

— Бедните деца! — каза тя нежно. — Може да са в ужасна опасност, Ал.

— Те винаги са били в опасност — отвърна Ал Рейгън и отвори вратата на колата им. — От мига, в който са влезли в семейството, те са били в опасност. Всеки, пресякъл пътя на Майкъл Флорио, е в опасност. Да вървим.