Мариус Габриел
Белязани с грях (17)

Урбино

Когато Ребека пристигна на следващата сутрин, Девън учеше в кухнята, която очевидно беше любимата й стая. Тя помогна на Ребека да си занесе нещата на горния етаж. Нямаше и следа от Терез. Вратата й бе затворена и тя очевидно си бе в стаята.

Не беше нужно много време, за да си подреди дрехите и да си сложи четката за зъби в чашата. Сложи чантата с лекарствата под леглото. Имаше достатъчно боклуци, за да излекува двайсет различни болести и не можеше да понесе да се раздели от оръдията на труда си. Слезе обратно в кухнята и се захвана да приготвя вечерята — първият й ангажимент в къщата на Флорио.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Девън.

— Не, благодаря, трябва ми само минутка — обеща Ребека и отвори вратите. — Когато съм за първи път в някоя кухня, си имам специална техника. Разтварям всички шкафове широко, за да виждам какво има вътре.

— Да не си избиеш зъбите — предупреди я Девън, гледайки към множеството чамови врати, които Ребека бе отворила. Тя седеше тихо на масата и се потеше над уроците си, докато Ребека разглеждаше и бърникаше.

Намери чесъна, дафиновия лист и босилека в един от шкафовете. С тях приготви доматен сос, като използва част от сушените на слънце домати на госпожа Фиорентини, които хазяйката й набута тази сутрин в ръцете. Пусна парчета пушена наденица в ароматната смес, после я изля в квадратно керамично блюдо, което намери в дъното на шкафа. Сосът стана пикантен и тежък и тя реши да го използва като добавка към доста семейни обеди и вечери по-нататък. Пусна сухите макарони направо в същото блюдо. Те щяха да поемат влагата на доматите при печенето, така pasta alforno щеше да стане достатъчно гъста, за да се реже като пай, и достатъчно хранителна за това мразовито време. Ако не друго, в къщата на Фиорентини поне се бе научила да готви селска храна по тоскански!

Девън вече я гледаше внимателно и дъвчеше края на молива си.

— О, това мирише прекрасно.

— Най-лесната за приготвяне храна на света.

— Какво е това?

— Това ли? — Ребека вдигна големия стъклен буркан. — Това е сирене моцарела, виждала си го разтопено върху пицата си.

— Не съм предполагала, че има такъв вид — каза Девън озадачена.

— Трябва да се държи във вода, иначе изсъхва. — Тя извади няколко меки бели топчета и затвори отново буркана. — Прави се от млякото на водни биволици.

— Майтапиш се. Имали водни биволи в Италия?

— Нагоре по долината на река По живеят много. Там има и оризища.

Кафявите очи на Девън бяха широко отворени.

— Жестоко. Почти нищо не знаем за тази страна.

— Баща ви не ви ли е водил тук преди? — попита тя разсеяно.

— За пръв път ни е. Идвали сме в Европа много пъти, но обикновено ходехме в Австрия на ски или пък в Ирландия. Имаме къщи и на двете места. Но досега за татко тази къща беше негово лично убежище.

— Убежище ли?

Девън се усмихна.

— Нали разбираш, бърлогата на лисицата, гнездото на орела, нещо такова. Дойде тук малко след като с мама се разделиха.

Ребека режеше моцарелата за макаронената смес и поръсваше парчетата сирене допълнително с риган.

— Сигурно тежко сте понесли раздялата.

— Беше единственото нещо, което можеха да направят — каза Девън. — През цялото време само се караха.

— И това явно не е било лесно.

— Не беше. Но сега всичко свърши.

Ребека долови нещо в гласа на момичето и се обърна. Очите на Девън бяха плувнали в сълзи.

— О, съжалявам — каза с угризение Ребека. — Не исках да те разстроя.

— Няма нищо. — Издуха си носа и се върна към уроците си. Но Ребека виждаше, че очите й са замъглени и пълничката й долна устна трепери. Тъй като не знаеше как да я утеши, сложи ястието в пещта с дърва, като го бутна чак в дъното, върху тлеещата жар.

Апетитният аромат на печащи се макарони скоро изпълни къщата. Ястието беше превъзходно и тя се надяваше да хареса на Терез. Правеше го заради нея, следвайки теорията, че пътят към сърцето на детето минава през стомаха.

Майкъл Флорио се върна от работата си, покрит с дървени стърготини. Той подуши миризмата.

— Тук мирише като в петзвезден ресторант.

— Мирише като в истински дом, татко — отсече Девън рязко, както понякога говореше. На Ребека й идеше да я прегърне за тази кратка забележка.

Флорио погледна във фурната и изсумтя.

— Във всеки случай изглежда по-добре от риба тон със салата.

— Ще отида да повикам Трий — каза Девън. Тя опразни масата от учебниците си и се качи горе.

Флорио отвори бутилка вино със сламена обвивка, докато Ребека нареждаше масата.

— Как се справяш? — попита я той.

— Опипвам си пътя. Още не съм видяла Терез.

— Обича да си седи в стаята — каза лаконично Флорио.

— По цял ден ли е там? — попита Ребека с вдигнати вежди.

— Горе-долу.

— Води самотен живот.

— Най-добре е да свикнеш — отвърна Флорио. — Не се опитвай да се сближаваш прекалено много с нея.

Съветът изнерви Ребека. Звучеше като рецепта за отблъскване и пренебрежение. Но не каза нищо. Извади керамичното блюдо от фурната. Макароните се бяха опекли идеално. Сиренето бе станало златисто и цвърчеше, а всичко миришеше невероятно приятно.

Девън слезе сама.

— Терез не иска да вечеря — докладва тя.

Ребека хвърли презрителен поглед на Флорио и зачака да започне да настоява малката му дъщеря да слезе. Но той само леко поклати глава.

— Добре. Да започваме.

— Закусвала ли е? — попита Ребека.

— Дори не е ставала от леглото — отвърна Девън. — Чете.

— Наистина ли чете онези томове? — поинтересува се Ребека. — Дикенс и Тролъп?

— И двете четат такива книги — каза Флорио.

— Разликата е, че Терез ги чете по шест-седем наведнъж — допълни Девън. — Тя работи с неколкостотин мегахерца по-бързо от всички нас.

Ребека бе до болка разочарована, че Терез не е тук да сподели първото й ястие.

— Но тя не е закусвала и не е обядвала. Сигурно е прегладняла.

— Ще се промъкне долу, когато няма никой — каза Флорио, — и ще омете половината блюдо. Не се тревожи за нея.

— Така е — потвърди Девън. — Наричаме я госпожица Плъх. — Тя стана и дръпна стол за Ребека. — Защо не седнеш, Ребека?

Ребека бе отвратена от мисълта, че Терез ще мишкува след тях като някакво отхвърлено дете. Тя безмълвно сложи чиниите пред Девън и Флорио. После сипа трета порция и я сложи на табла заедно с чаша вода и парче хляб.

— Къде отиваш с това? — попита Флорио. Тъмните му очи бяха впити в нея.

— Ще го занеса в стаята й. Поне ще може да му се наслади, докато е горещо.

— Забрави.

— Не ми струва нищо — каза Ребека решително и вдигна подноса.

— Ребека, остави го — каза той. — Щом не иска да яде с нас, значи няма да яде с нас.

— Тогава може да яде в стаята си — каза тихо Ребека. И излезе.

Качваше се по стълбите и тихо гореше от гняв. Не й трябваше много, за да разбере как Терез се бе оказала в такова окаяно положение. Беше парий в собственото си семейство. Никой не се интересуваше дали сутрин е станала от леглото, дали се е измила като хората, дали се справя с уроците си, нито дори дали се храни достатъчно, за да оцелее. Каквато и вина да бе изпитвала относно плана си да отвлече Терез, сега тя бързо се изпаряваше. Дисциплинираният, винаги успяващ Флорио и неговата дисциплинирана по-голяма дъщеря се справяха идеално, докато малката Терез изглеждаше не на място. Немирна и непокорна. Наричаме я госпожица Плъх.

Стиснала ядно зъби, Ребека стигна до вратата на Терез и почука. Никакъв отговор. Почука по-силно и чу гласа на Терез.

— Какво?

— Донесох ти храна. Ребека е.

— Не искам никаква храна.

— Приготвила съм я специално за теб.

Не последва отговор, затова тя отвори вратата и влезе. Пердетата бяха спуснати и стаята беше тъмна като първия път, когато влезе там. Миризмата на зоологическа градина и бъркотията отново се бяха възцарили и Ребека се зачуди как момичето бе успяло да изцапа толкова много дрехи за толкова кратко време.

Терез се бе свила на леглото, навсякъде по измачканото одеяло имаше книги. В ръцете си държеше дебел том, беше го навряла в лицето си, за да може да вижда буквите под слабата светлина. Тя погледна гневно Ребека.

— Казах ти, че не искам никаква храна — каза тя хладно.

— Дори не си я опитала. — Ребека постави подноса на леглото и отиде до прозореца. Дръпна пердето, както бе направила преди. Зимната светлина се втурна в стаята. Терез извика леко и зарови лицето си в одеялото.

Ребека отиде при нея и я докосна по рамото. Усети, че мускулите на момичето са стегнати и треперят.

— Няма нужда да слизаш долу, щом не искаш. Просто изяж храната, докато е топла. Като изстине, няма да е вкусна.

Терез се претърколи в леглото. На Ребека й се стори, че го направи със скоростта на диво животно. Дебелата книга прелетя покрай ухото й и страниците прошумоляха.

— Остави ме на мира! — изръмжа Терез с глас, който не приличаше на нищо, което Ребека бе чувала преди. — Как се осмеляваш да влизаш в стаята ми без покана?

Поразена, Ребека отстъпи няколко крачки назад. Погледна книгата, която Терез бе хвърлила по нея. Беше обемиста и с твърда подвързия.

— Терез, с това можеше да ме нараниш. Моля те, не хвърляй вече нищо по мен.

Момичето се сви назад, като кобра, готова да ухапе. Голямата й уста бе разтегната от напрежение.

— Не ми казвай какво да правя! — каза тя с треперещ глас. — Изчезвай оттук!

— Виж сега… — Ребека се връщаше към леглото и протягаше към нея ръце, когато Терез се надигна. Сграбчи подноса и с неподозирана сила го метна по Ребека. Той се удари в гърдите й и я заля с храната, чашата се разби на пода.

Дълбоко шокирана от грубостта й и наранена от нападението, Ребека се погледна. По нея се стичаше разтопено сирене и я пареше през дрехите. Ако я беше улучила в лицето, щеше да стане голяма беля.

Терез дишаше тежко и се олюляваше на ръба на леглото. Бледото й лице бе изкривено от гняв.

— Махай се — просъска тя. — Махай се.

Ребека от години работеше с деца, но никога не бе виждала подобно поведение. Децата, с които бе свикнала, болните деца, показваха необикновен кураж и самоконтрол, търпеливо понасяха болката и безкрайната скука. Никога не се бе чувствала така обидена и ядосана. Едва се удържа да не зашлеви момичето.

Тя свали парещия пуловер и ризата. Застана срещу Терез само по сутиен.

— Стани от леглото и почисти тази мръсотия — каза тя тихо.

Очите на Терез блестяха.

— Гледай си работата.

— Хайде. Веднага. — Тя сграбчи тънката ръка на Терез и я вдигна нагоре. — Ти го счупи. Ти ще го чистиш.

— Няма!

— О, да! — Терез се съпротивляваше с неподозирана сила, дърпаше се настрани и дишаше тежко през носа. Но Ребека бе твърдо решена да не се плаши от едно избухване. Тя измъкна Терез от леглото. Момичето бе облечено само с тениска, слабите му бледи крака бяха боси. Тя избълва цял куп ругатни през стиснатите си зъби. Ребека сграбчи и другата й ръка и я разтърси.

— Престани — каза тя рязко. — Вече не си дете.

Терез започна да се бори с плашеща ожесточеност и я заблъска с ръце. Вече не ругаеше, но Ребека едва я удържаше. На Ребека започна да й става ясно, че се бе опитала да поеме по-голям товар, отколкото може, и гневът у нея отстъпи място на паниката. Едва отблъскваше Терез да не й издере лицето и очите. Тя залитна назад и й се прииска да повика Флорио и Девън, но се уплаши какво ще си помислят, като видят тази сцена.

Безмълвното боричкане продължи още няколко ужасни секунди. После дращенето на Терез се промени и стана по-малко целенасочено. Ребека видя как жилите на врата й изпъкнаха, очите й вече не гледаха зло, а започнаха да се претъркалят навътре.

— Терез! — извика тя тревожно.

Ударите й се превърнаха в безцелно повтарящо се махане. Ребека се опита да я върне в леглото, но преди да успее, гръбначният стълб на Терез се изви и главата й се отметна назад. Тя се свлече на пода. Спазъмът бе извил тялото й на дъга, а крайниците й продължаваха конвулсивно да се свиват. Дишаше на пресекулки през стиснатите си зъби. Ребека видя, че по устните й избиха кръв и пяна. Терез сигурно си бе прехапала езика, но тя не можеше да я накара да си отвори устата. Какво, за бога, беше това? Епилептичен припадък? Успя да пъхне пръст между стиснатите зъби на Терез и да издърпа езика й. Отчаяно се мъчеше да си спомни всичко, което знаеше за епилепсията. Голите крака на Терез бяха мокри. Беше се изпуснала.

Флорио и Девън вече бяха дотичали от кухнята.

— Помогнете ми да я кача на леглото — каза тя задъхано.

Вдигнаха заедно Терез и я сложиха на леглото. Ребека я обърна на една страна в безопасно положение. Повдигна клепачите й. Очите й още бяха с бялото навън.

— Какво й направи? — попита Девън.

— Дръпнах пердето — каза Ребека, докато мереше пулса на Терез. — Тя изпадна в ярост и запрати подноса по мен. Опитах се да я накарам да го почисти и тя ме нападна. После се случи това.

— Казах ти да я оставиш на мира — каза рязко Флорио.

Тя вдигна поглед към него, вцепенена от яд и страх.

— Откога има тези припадъци?

— От няколко години.

— Тя е болна. Има нужда от лекар.

— Ходила е при цяла дузина лекари — отвърна Флорио. — Няма никакъв физически проблем. Просто има нужда да бъде оставена на мира да живее както иска. Казах ти, но ти не ме послуша, по дяволите. — Той седна на леглото и взе главата на Терез в скута си. Погали разчорлената коса на момичето с големите си ръце. — Наранена ли си? — попита той Ребека.

— Малко съм изгорена — отвърна тя и изведнъж си спомни, че е полуразсъблечена. — Трябваше да ме предупредиш.

Девън събираше счупените парчета.

— Терез може да бъде опасна — намеси се тя. — Казах ти го. Предупредих те.

Под ласките на баща й треперенето на Терез започваше да намалява. Ребека притвори очи. Каква ужасна бъркотия. Първият й ден в къщата. И ето я, разсъблечена и трепереща, всичко около нея се разпада.

— Съгласи се да правиш каквото ти кажа — каза мрачно Флорио. — Защо ме излъга?

Ах, ти, копеле, за малко не изстреля тя срещу него. Започваше да реагира на случилото се. Кожата й бе настръхнала.

— Не може да прекара живота си в тъмна стая, четейки Дикенс.

— Не ти си човекът, който ще реши това — каза Флорио, гласът му режеше като бръснач. Видя, че погледът му се насочва към гърдите й. Твърдите им зърна изпъкваха под тънкия сутиен. Чувстваше се изложена на показ и от това й призля. Страхуваше се, че той ще я изгони още сега, ще й каже да се маха от живота им.

Тя скръсти ръце и се прикри.

— Съжалявам — каза тя, като с мъка намираше думите. — Не исках да стане така.

Флорио се изправи и Девън зае мястото му, прегърна сестра си, притисна бузата си в лицето й и започна да шепне успокоителни думи. В ръцете на Девън Терез започна да се отпуска. Тежкото й дишане се превърна в уморен плач. Обви ръце около сестра си и се притисна в нея.

— Излез оттук — заповяда с тих глас Флорио. — Просто ни остави на мира.

Почти разплакана, Ребека веднага излезе от стаята. В огледалото мярна собственото си лице. Имаше същото изражение, което бе виждала у жертвите на катастрофи.

Извади медицинските си принадлежности и ги прерови. Имаше шишенце транквиланти, които бяха стандартното лечение за такова нещо. Но не искаше сега да дава на Терез от тях. Можеха да помогнат по-нататък.

Дали Флорио щеше да я уволни утре и да й каже да се разкара от живота им? Лежеше на леглото, покрила лице с ръцете си.

На другата сутрин Ребека стана рано. Къщата бе тиха и неподвижна. Слезе в кухнята. В огнището бе останала само жарава, затова тя хвърли още дърва вътре и след малко огънят весело запука. Беше дори по-студено от вчера. Тя видя, че по тревата и дърветата има слана.

Замисли се над събитията от вчера и изпита ужас от това, което щеше да й донесе днешният ден. Започна да приготвя фокация — правеше се от тесто за пица със зехтин и домашно смляно брашно. У семейство Фиорентини се бе научила как да я изпече, за да стане лека и с хрупкава коричка, с парчета шунка и настъргано сирене. До огнището висеше и една типична дълга и плоска лекарска лопата. Помисли си, че семейство Флорио гледат на нея като на декоративна украса, но всъщност беше полезна вещ. Използва я, за да метне фокацията в пещта, и след това зареди машината с току-що смляно кафе. После седна и се замисли в какво, по дяволите, се беше забъркала.

Когато чертаеше грандиозния си план, си представяше как бързо установява контакт с Терез, спечелва доверието й и й казва коя е, после я отвлича надалече. Но защо, за бога, си бе втълпила, че ще е лесно да спечели доверието й? Само защото беше биологичната й майка? Това бе глупаво. И след като Терез е била преглеждана от най-добрите специалисти, как щеше тя да я излекува с ограничените си познания по психически болести? Би дала всичко да има сега подръка няколко добри учебника по психиатрия, но това бе невъзможно.

Чу стъпки и вдигна поглед. Беше Терез. Носеше синя джинсова рокля, черен вълнен клин и черна риза с дълги ръкави. Бялата шапка на „Джайънтс“ бе нахлупена над очите й и скриваше по-голямата част от лицето й, освен онази тъжна уста. Под едната й мишница имаше книга.

Ребека се опита да звучи небрежно.

— Здрасти. Как спа?

— Добре — каза Терез с тих глас. Мушна ръце в джобовете си и надникна във фурната.

— Това е фокация — каза Ребека. — Типичната закуска за тази част на горския район.

— Какво е това?

— Ами нещо като пица без плънка.

Терез леко вдигна глава, така че едното й сиво око да се види изпод козирката. Не гледаше Ребека в очите, а покрай нея.

— Какъв е смисълът да се прави пица без плънка?

— Една от причините е, за да не става прекалено тежка за закуска. Може да ти хареса.

Терез обърна гръб на Ребека без коментар и се загледа през прозореца в сланата. Подръпваше тънката верижка около врата си и си играеше с малкото ключе на нея. Напрежението между двете беше болезнено. На Ребека й се струваше почти трагично.

От горния етаж долетя ясният смях на Девън, Флорио каза нещо с дълбокия си глас, после се чу весел писък и отново смехът на Девън. Ребека погледна Терез. Момичето не бе помръднало, но може и да си въобразяваше, стори й се, че слабите му рамене се бяха свили болезнено. Искаше й се да се приближи и да я погали, но знаеше, че това би било глупаво. Стоеше права и се вслушваше в стъпките на Флорио и другата му дъщеря, които приближаваха, вслушваше се във веселото им бърборене.

Точно преди да влязат, Терез полуобърна глава и откри едната си страна на лицето.

— Вчера не исках да те нараня — каза тя с толкова тих глас, че Ребека по-скоро усети думите й, а не ги чу.

— О, Терез — отвърна тя, — и аз не исках да те разстройвам. Може ли да обявим примирие?

Видя как козирката на шапката кимна едва доловимо. Тогава влезе Девън, която все още се смееше на нещо, казано или направено от баща й.

— Здрасти — каза тя на Ребека и в този миг видя сестра си. — Терез, ти си станала и си се облякла! — Целуна я по бузата. — Хей, тук мирише страхотно!

Влезе и Майкъл Флорио, тъмната му коса бе още мокра от душа. Кимна сериозно на Ребека за поздрав. После и той прегърна Терез.

— Как е малкото ми момиченце? — попита той нежно.

— Добре — каза Терез. Ребека видя, че тя не реагира на прегръдката на баща си. Просто стоеше там с ръце в джобовете и гледаше към сланата навън, Флорио вдигна шапката, целуна я по слепоочието и после пак я нахлупи на главата й. Не изглеждаше разстроен от безразличното й държание.

 

 

Закуската продължи дълго, защото никой, освен Терез не се въздържа да си поиска втора и трета порция от фокацията. Дори Терез изяде няколко хапки и изпи чанта портокалов сок, докато тихо седеше и четеше от книгата си — „Мидълмарч“ на Джордж Елиът. Ребека се чудеше как момиче на нейната възраст може да е така погълнато от толкова претенциозна книга, но Терез обръщаше страниците така, сякаш вдишваше буквите.

Райън някога четеше така, спомни си тя изведнъж. Той толкова бързо поглъщаше книгите, че тя го обвиняваше, че прескача, но после той можеше да й цитира цели откъси наизуст. Може би бе наследила от него този невероятно ненаситен интелект.

Девън, помисли си Ребека, беше дъщерята, за която всички родители мечтаеха — ученолюбива, уравновесена, зряла. Изведнъж се зачуди какъв ли би бил животът на Терез, ако Барбара и Майкъл Флорио не бяха осиновили и другото момиче. Засега, доколкото Ребека можеше да прецени, Терез не беше нищо повече от сянка на жизнерадостната Девън. Това много я натъжи.

След закуска момичетата излязоха от кухнята и оставиха Ребека сама с Флорио. Тя пое дълбоко въздух.

— Ако искаш да ме уволниш, не мога да те упреквам — каза тя тихо. — Постъпих глупаво. Просто искам да ми повярваш, че намеренията ми бяха добри.

— Да. — Той бутна кафеварката към нея и тя си сипа още кафе. — Пас съм и по двата въпроса.

Тя се опита да се отпусне.

— Колко често се случва това?

— Понякога по цели месеци нищо не става. Друг път припада по три-четири пъти за кратък период от време.

— Объркана ли е след това? Сънена?

Флорио поклати глава.

— Не, не е епилептичка. Това е хистерия, според повечето лекари, въпреки че според един от тях може и да е аутизъм.

Ребека си спомни съскащия бяс, животинската ожесточеност и внезапния припадък. Тя потръпна.

— Не е аутизъм. Винаги ли става агресивна преди това?

— Не. Може да стане много агресивна и без да получи припадък. А понякога може да изпадне в такъв спазъм без никакво предупреждение.

— Проявявала ли е подобни симптоми преди смъртта на майка си?

— Един-два пъти. Когато с майка й решихме да се разделим.

Тя отпи от кафето си.

— Това ли е една от причините, поради които искаше да я отведеш далеч от Сан Франциско?

Изражението му се промени.

— Току-що приключи с извиненията си. Не задавай прекалено много въпроси, Ребека. — Той стана и излезе, като я остави да разчисти кухнята.

 

 

На следващия ден в Урбино имаше пазар, затова Ребека предложи да отиде на покупки, Флорио я заведе в гаража и й показа как да отвори ролетната врата. Вътре, до един мотоциклет, беше огромният джип.

— Джипът е с автоматични скорости — каза й той. — Погрижи се да заключиш капачката, след като заредиш с бензин. Ако заседнеш в калта или в чакъла, ето така ще задействаш и четирите колела.

Когато й показа лостовете, той извади една купчина италиански банкноти от джоба си.

— Това са около петдесет долара. Достатъчни ли са?

— Повече от достатъчни — каза тя, опитвайки се да звучи приятно. — Казах ти, че съм добра в пазаруването.

— До скоро тогава — каза той. Не й се усмихна и се отдалечи.

Тя запали джипа и пое надолу по пътя. Зимата вече беше в разгара си. Небето тъмнееше, а сланата образуваше бели дантели по живите плетове. Джипът беше тежък, но проходим, големите му гуми пореха замръзналата кал. Тя стигна до портата на имението и спря, за да отвори. Слезе и отключи катинара на веригата. Тъкмо се канеше да се върне в колата, когато чу слаб вик.

Обърна се назад. Видя тичащ силует, който се приближаваше към нея. Разпозна бялата бейзболна шапка и почувства смесица от страх и приятно свиване на сърцето.

Терез се приближи запъхтяна. Беше облечена в дънков гащеризон върху пуловер на райета, маратонките на краката й бяха кални.

— Какво си намислила? — попита я Ребека.

— Искам да дойда с теб — отвърна Терез.

— Баща ти знае ли, че си тук?

— Разбира се — отговори Терез.

Ребека се пресегна и вдигна бейзболната й шапка. Лицето на Терез бе сгърчено от студ.

— Наистина ли?

— Разбира се — отвърна раздразнено Терез. — Не бих се измъкнала, без да му се обадя.

Ребека се замисли, разкъсвана от противоречия. Не вярваше на Терез. От друга страна, това беше уникална възможност да бъде насаме с нея.

— Ако не ми казваш истината, и двете ще бъдем обезглавени.

— Истината ти казвам.

Ребека импулсивно реши да поеме последствията, каквито и да са те.

— Добре. — Тя се усмихна. — Качвай се на борда.

Накара Терез да си сложи колана и потеглиха. Хвърли поглед към спътницата си, която се взираше през прозореца.

— Странно ми е да те видя без книга в ръка. Да не би това да са симптоми на отдръпване?

Терез не се усмихна.

— Току-що довърших „Мидълмарч“.

— Колко време ти отне четенето?

— Няколко дни.

— Охо, помня, че на мен ми трябваха седмици, когато бях ученичка. Не е много лека за четене.

— Преди това съм я чела два пъти — каза Терез безизразно. — Някои книги ги препрочитам вече за четвърти път.

Ребека премигна.

— Искаш да кажеш, че препрочиташ тези книги отново и отново?

— Докато не получа нови — отвърна Терез.

Ребека беше едновременно впечатлена и разтревожена.

— Имаш изключителен мозък, Терез. Но не мислиш ли, че от време на време би трябвало да се занимаваш и с нещо друго?

— Какво?

— Да се разхождаш. Да дишаш чист въздух.

— Като сме у дома, татко ме води на мачове на „Джайънтс“.

— Обичаш ли бейзбола?

— Не — каза Терез.

— Тогава защо ходиш?

— Той мисли, че си прекарвам страхотно. А и Девън мрази бейзбола.

— Разбирам — каза бавно Ребека. Значи това обясняваше привързаността към шапката на „Джайънтс“. Бейзболните мачове бяха единственото място, на което Терез можеше да има баща си само за себе си.

Имаше нещо, което ужасно много й се искаше да направи, и това беше да свали шапката на Терез, да оправи разрешените й коси и да изпие с поглед лицето й. Откакто се бе запознала с дъщеря си, имаше само бегла представа как изглежда. Терез и беше там, и не беше, като някое горско същество винаги успяваше да замаскира присъствието, с каквото й попаднеше подръка. Косата й наистина беше ужасна: удобен гъсталак, зад който да се скрие.

— Знаеш ли какво? Днес фризьорката ходи у госпожа Фиорентини да й подстригва косата. Това е бившата ми хазяйка. Къщата ни е на път и имаме много време. Какво ще кажеш да се отбием и да видим дали няма да те измие и да ти направи прическа?

— Не — долетя безизразен отговор.

Ребека за миг се замисли.

— Чуй ме, Терез. Баща ти жива ще ме одере, когато се върнем. Знаеш го. Направи ми само тази услуга и аз няма да се чувствам толкова зле, когато той извади бича. — Хвърли поглед към Терез, която рисуваше нещо с пръст по прозореца. Никакъв отговор, но нямаше и отказ. — Госпожа Фиорентини е много мила. Мисля, че ще ти хареса. — И на следващия разклон тя зави към къщата на Фиорентини.

Бусът на Марчета бе паркиран пред къщата. Госпожа Фиорентини бе увита в найлон в кухнята, зарадва се да види Ребека и така се засуети, сякаш не я бе виждала от седмици, а не от няколко дни. Ребека представи безмълвната Терез като едно от новите си задължения и обясни какво иска. Марчета се съгласи на драго сърце. Тя довърши прическата на госпожа Фиорентини и я изсуши. После махна на Терез.

— Хайде — подкани я Ребека с усмивка, като видя, че Терез се колебае. С напрегнато и измъчено изражение тя остави Марчета да свали шапката й.

— Нормална ли е? — госпожа Фиорентини попита Ребека на италиански, гледайки озадачено.

— Тя е самотно и странно момиче — отвърна Ребека. — Но не мисля, че й има нещо. — Тя не спомена за предположението, че Терез е подпалила пожара, в който е загинала осиновителката й.

Марчета накара Терез да се наведе над мивката и й насапуниса хубаво косата, като цъкаше с език на всеки възел. Ребека видя как кокалчетата на Терез побеляват от стискането на мивката. Дано да не стане сцена, замоли се тя. Последното нещо, което желаеше, бе Терез да направи припадък точно тук. Когато косата й бе измита, Марчета я уви в кърпа и я настани на стола.

Ребека бъбреше с Фиорентини, докато ножиците на Марчета тракаха, но вниманието и бе съсредоточено изцяло в Терез, а не в празните разговори. Тя тайно разглеждаше лицето на момичето. Не беше и наполовина хубава колкото Девън, но имаше много по-интересно лице от стандартната красота на сестра си. Носът й беше дълъг и прав, с деликатно извити ноздри. Имаше хубави очи, изглеждаха големи и спокойни, когато си направеше труда да те погледне, но краищата на клепачите й имаха онази бледосинкава отсянка, която Ребека свързваше с изтощението, а отдолу се очертаваха тъмни сенки. Най-изразителната й черта беше голямата подвижна уста. Само ако можеше поне веднъж да я накара да се усмихне, вместо тъжно да виси, знаеше, че приликата с Райън ще е още по-голяма, болезнено силна. Терез стискаше облегалките на стола също толкова отчаяно, колкото бе стискала ръба на мивката. Ребека внезапно се изпълни със съжаление. Животът на това момиче, изглежда, се бе оказал дълга поредица от изпитания.

— Добре ли се отнасят с теб? — попита загрижено Фиорентини.

— Мъжът си пада малко тиранин, но другото момиче е много сладко. Карам я както дойде.

— Ако не потръгне, винаги можеш да се върнеш тук — увери я Фиорентини. — Никой няма да заеме стаята до средата на зимата. И дори и да настаня някого, винаги можем да се сместим заради теб.

— Оценявам жеста, госпожо Фиорентини — каза Ребека.

Без да изпуска от очи действията на Марчета, Фиорентини скръсти длани под големите си гърди.

— И ако този мъж те пипне и с пръст, само кажи, моите момчета ще го накарат да съжалява, че се е родил.

Ребека виждаше как Терез буквално скърца със зъби, докато я подстригват. Марчета непрекъснато й бърбореше, но очевидно момичето нищо не възприемаше. Но когато свърши и започна да я изсушава, резултатът беше вълнуващ.

— Изглеждаш чудесно — каза зарадвана Ребека. — Толкова си хубава, Терез! Погледни!

Терез хвърли бърз поглед към отражението си в огледалото, което Ребека й бе поднесла. Изглежда, не беше впечатлена от преобразяването, но на Ребека й носеше дълбоко удовлетворение. Сплъстената грива се бе превърнала в множество блестящи къдрици. Отстраняването на мръсните възли коса от страните и тила сякаш бе променило изцяло формата на лицето. Беше разкрило широките й скули и бе премахнало свития миши вид, като показваше дългата стройна шия. Изглеждаше прекрасно.

Марчета извади флакона с пяна за коса, но Ребека поклати глава.

— Така е идеална, Марчета. Много ти благодаря.

— Прилича на теб, все едно ти е дъщеря — каза Фиорентини през смях. Случайната забележка накара Ребека да трепне и тя бе доволна, че думите минаха покрай ушите на Терез. Каквото и недоволство да я чакаше, като се прибере в мелницата, никой не би могъл да се противопостави на тази градивна промяна във външността на Терез.

Плати на Марчета и се сбогува с Фиорентини, после с Терез тръгнаха към джипа.

— Преди изминавах това разстояние на веспата си — каза ти на Терез, доволна от това, което бе постигнала. — С джипа на баща ти е доста по-забавно.

Терез седеше с шапката в скута си и гледаше напред. Изглеждаше толкова различна, сякаш прическата я бе освободила от някаква магия. Изправената й тънка шия изглеждаше уязвима, но и някак си дръзка.

— Много добре се вписваш сред тези хора — каза Терез.

— Е, те са много мили.

— Да, но те не са ти никакви, нали? Ти си им непозната. Аз никога не мога да се отпусна така с хора, които не познавам.

— Трябва да им дадеш нещо от себе си — каза Ребека. — Ако ти направиш първата крачка, хората обикновено откликват.

Терез обърна към нея тъжните си очи.

— От твоята уста звучи толкова лесно. Иска ми се да бях като теб.

Ребека не отговори на това, защото си нямаше доверие.

— Може би вече трябва да се връщаме. Наистина ли каза на баща си, че идваш с мен?

— Оставих му бележка — каза Терез.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза твърдо Терез. — Няма нужда да се връщаме. Да отидем на пазар, както беше решила.

— Добре.

Стигнаха в Урбино и по древните улици успяха да намерят място за паркиране, като се набутаха между вратата на църквата и мраморния водоскок с преплетени фигури на делфини. Терез слезе и се огледа с широко отворени очи.

— Можеш ли да носиш едната кошница? — попита я Ребека.

Терез взе кошницата, сякаш тя беше някакво непознато животно. Ребека я поведе по стръмните каменни улици, като й посочваше забележителностите. Терез се озърташе с пребледняло лице. Ребека виждаше, че я очароват най-необичайни неща: забързана монахиня в черно-бяло расо, витрина, пълна с хляб, дори малките фиатчета костенурки, които бяха идеалното превозно средство за тези тесни улици.

— Какво пише тук? — попита Терез, като се спря пред един каменен надпис на църковната стена.

— На латински е — каза Ребека. — Нещо за някакъв строеж, осъществен от понтиф на име Инокентий. Това е един от папите.

Терез разчете латинската дата.

— Било е през 1468-а, нали?

— Да.

— Преди петстотин и трийсет години.

— Невероятно, нали? Обожавам този град — каза весело Ребека. — Не мислиш ли, че е красив?

— Всичко е толкова старо — каза Терез колебливо.

— Е, ти предпочиташ да живееш някъде около 1860 година, няма как да ти хареса.

Стигнаха до гъмжащия пазар. Дори и в най-ужасното време планините от плодове и зеленчуци придаваха наситен колорит на мястото. Продаваше се всичко, което човек можеше да си представи — приличащи на цигани мъже предлагаха съмнителни уокмени и дори още по-съмнителни дискове, темпераментни сенегалски амбулантни търговци излагаха африкански мъниста и странни дрехи втора употреба, бегълци от Босна и Македония хвалеха пъстри килими от бог знае къде.

Терез се сви при тази врява, но Ребека здраво я стисна за ръката.

— Хайде — засмя се тя. — Да се гмуркаме в бъркотията.

На пазара се вдигаше оживена и задъхана гюрултия и ако човек знаеше кои са най-добрите места за покупки и как да се пазари, можеше да си купи всичко на по-малко от половината от цената му в супермаркета, но ако не бе наясно с тези неща, можеше да бъде хубавичко обран. Тя се опита да покаже на Терез колко интересен е пазарлъкът, но момичето не прояви особен интерес. Опита се да я научи, че по тези градски пазари търговията бе далеч от официалните взаимоотношения между потребителите и организациите. Тук се водеше ръкопашна схватка, дуел, от който всяка от страните можеше да излезе без дъх, но победител. Ребека бе започнала да обича тези отношения и се надяваше забавлението да се предаде и на Терез.

Флорио й бе дал повече от достатъчните пари за това, което бе необходимо. Натоварена с натежали от плодове и зеленчуци кошници, тя се спря пред сергията на цветаря, силно изкушена от букетите бели зимни лилии. Къщата при воденицата беше хубава, но някак си гола. Една ваза с цветя щеше много да разведри обстановката.

— Какво ще кажеш? — попита тя Терез.

Терез сви рамене.

— Татко никога не купува цветя, но на Девън ще й харесат.

Ребека взе импулсивно решение.

— Добре, хайде да профукаме десет хиляди лири.

Тя купи голям букет лилии, чийто лек меден мирис беше завладяващ. Терез пъхна нос в цветята и вдъхна аромата. Тичинките оставиха жълта прашна следа по брадичката й. Продавачът избра една роза и им я подаде с усмивка.

— За красивата ви дъщеря — каза той на Ребека.

Терез взе розата с малко по-силно от обичайното си кимване, а Ребека засия. Докато си проправяха път през сергиите обратно към джипа, изпитваше нещо непознато досега, специалното удоволствие да получиш комплимент за детето си. Мислеше, че знае какво й бе липсвало през всичките тези години. Днес започваше да осъзнава какъв огромен период бяха тринайсет години в живота на едно дете. Но дори и тези черни мисли не можеха да помрачат щастието й. Предобедът мина прекрасно.

Докато пътуваха към къщи, Терез бе мълчалива както винаги. Ребека знаеше, че тази сутрин бе голям успех за нея, но не бе толкова глупава, че да очаква някакво потвърждение за това от Терез.

— Сега какво смяташ да четеш? — попита тя.

— Пак започвам книгите за семейство Палисър.

— Те са на Тролъп, нали? — попита Ребека. Терез кимна. — Колко бяха?

— Шест. И всичките за едно и също семейство.

— Колко време ще ти трябва да ги прочетеш?

— Зависи. Ще се опитам да го удължа колкото може повече.

— Ти си страшно погълната от тях, нали? — каза Ребека.

— Тролъп е великолепен — отвърна Терез с повече ентусиазъм, отколкото Ребека я бе виждала да проявява към каквото и да било друго. — Той прави така, че героите му оживяват, наистина са като живи.

— Така ли? Винаги съм харесвала повече Дикенс, отколкото Тролъп.

— Аз също, когато бях по-малка — каза Терез като че ли не беше нищо особено. — Когато Тролъп изгражда характер, той стига до самото сърце на личността. В продължение на три-четири страници може да ти описва някоя старица и когато ги изчетеш, си казваш: „А, тя сигурно съществува.“ Иска ти се да се върнеш и да го препрочетеш отново.

— Е, това е страхотно — каза лаконично Ребека. Беше поразена от патоса, с който едно тринайсетгодишно момиче вижда повече познати неща в героите на стогодишен роман, отколкото в заобикалящия го свят. — Ще трябва да ми покажеш.

Терез вдигнал поглед, очите й светеха.

— Искаш да ти покажа най-добрите пасажи?

— Да, бих искала.

— Добре. Като се върнем вкъщи. — Предложението, изглежда, още повече бе оживило Терез. — Говоря си за книги с Деви, но двете мислим толкова еднакво, че почти няма нужда да казваме каквото и да било. Деви ми е поръчала много нови книги от една книжарница в Оксфорд в Англия. Трябва скоро да пристигнат.

— Двете с Девън мислите еднакво? — попита Ребека. Тонът й бе неутрален, но в същото време се чудеше доколко интровертен човек като Терез може да се сравнява с уравновесена личност като Девън.

— Разбира се. Знаеш ли, че не сме истински сестри? — Тя хвърли поглед към Ребека. — И двете сме осиновени.

Ребека си прочисти гърлото.

— Баща ти не ми е казал.

— Но сме много близки. Тези биологически глупости нямат никакво значение, нали? Искам да кажа, че най-важното е кой те е отгледал. С кого растеш. — Тя все още се взираше в Ребека с ясните си сиви очи. — Не мислиш ли?

— Да — каза сухо Ребека. — Предполагам, че си права. Кой те е отгледал, вероятно е най-важното нещо за оформянето на характера ти. Но това, което наричаш „биологически глупости“, също е важно.

— Изобщо не искам да се срещам с биологическата си майка — каза Терез сприхаво и се извърна.

— Така ли? — попита Ребека, чувствайки се сякаш някой я стисна за сърцето.

— Никога — каза с леден тон момичето. — Девън не може да се срещне с истинските си родители, защото и двамата са починали. Моите са живи, но аз изобщо не искам да ги виждам. И защо? Не са ме искали, когато съм се родила. Едва са дочакали да се отърват от мен. Защо тогава да се интересувам от тях?

Устата на Ребека беше суха.

— Може би не е било толкова просто — започна тя, но Терез я пресече с желязната логика на тринайсетгодишно дете.

— Била съм на осем дена, когато майка ми ме е дала за осиновяване. На осем дена. Както вече казах, едва са дочакали. Когато човек знае такова нещо, то остава да го боли до края на живота му. Не можеш да простиш.

В джипа настъпи кратка тишина. Ребека продължаваше да кара с каменно изражение. Но беше на автопилот, като вцепенена. Дали Барбара Флорио бе насадила тези мисли у Терез?

— Е, предполагам, че има логика — каза тя накрая, гласът й звучеше кухо. — Откъде знаеш, че истинските ти родители са живи?

— Баща ми ми каза преди няколко години. Предложи ми да се опитаме да се свържем с тях. Но аз не проявих интерес.

— И защо той го направи? — попита тя.

— Тогава започнах да правя странни неща. Той си мислеше, че такава среща може да помогне.

— А ти не мислеше ли, че може да… помогне?

— Тогава щях още повече да откача. Мама се е срещала с биологическата ми майка, преди да се родя. Каза ми, че тя изобщо не се интересувала от мен. Сякаш дори не желаела да си признае, че е бременна. Просто искала да продължи да си гледа живота.

— Майка ти каза ли на колко години е била тази жена? — попита тихо Ребека.

— На достатъчно, за да има дете — каза Терез. — Ако си достатъчно голям, за да имаш деца, значи си достатъчно голям, за да знаеш какво правиш.

— Двете не са непременно свързани — каза Ребека.

— Разбира се, че са. Тя е трябвало изобщо да не ме ражда.

— Е, алтернативата е аборт, а това е много, много тежко решение.

— Аз съм за правото на избор — каза Терез с твърд глас. — Ти да не си от защитниците на живота?

— Не мисля, че подобни квалификации могат да помогнат при изясняването на такъв сложен проблем. Аз съм здравен работник и ние сме се клели да закриляме живота.

— Дори когато някой е в агония? — отвърна Терез. — Дори когато трябва да заставиш майките да раждат деца, които мразят? Лекарите трябва да позволяват на жените да абортират бебетата си, вместо да ги принуждават да ги раждат, когато не ги искат.

— В такъв случай тебе сега нямаше да те има, Терез.

— Точно за това говоря — каза Терез с тих и хладен тон.

Ребека бе шокирана.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да не си се раждала? И при всичко, което представляваш, при цялата си интелигентност, при всичката си жизненост и ум — точно ти ми казваш, че предпочиташ това да не се е случвало?

— Ти не разбираш — каза Терез със същия тих глас. Тя дърпаше нервно златното ключе, което висеше на шията й. Ребека се почувства изпразнена и изтощена. Тя жестоко бе подценила трудностите, които щеше да срещне, докато се сближих Терез и спечели доверието й.

След последвалото дълго мълчание тя каза:

— Терез, ти си специално, безценно, прекрасно същество. Светът щеше да обеднее, ако ти не се бе родила. Ти ще обогатиш живота на безброй много хора. Може би ще станеш учител, който ще показва на учениците как да ценят великата литература. Или може би ще правиш прекрасни филми, ще композираш чудесна музика, ще пишеш великолепни книги. Може би ще станеш любяща майка, каквато биологическата ти майка не е успяла да стане, а това е най-великото от всичко. Но недей да говориш, че е по-добре да не си се била раждала. Това е все едно да предпочиташ тъмнината пред светлината.

Но Терез започна още по-силно да дърпа златното ключе и верижката се вряза в бледата й шия. Ребека се чудеше дали изобщо я слуша. Дали изобщо нещо би могло да проникне в този мрак. Искаше й се да избухне в красноречие, но сега не му беше времето, а и на нея не й стигаха думите.

Спряха пред къщата и започнаха да разтоварват покупките. Ребека бе започнала да се изнервя от предстоящата среща с Флорио, но първият човек, когото видяха, беше Девън. Тя изтича от кухнята да ги посрещне в коридора.

— Трий! Какво стана с теб?

— Нищо не е станало с мен — отвърна Терез. — Отидох на пазар с Ребека.

— Как може да си толкова безотговорна? — каза задъхано Девън. — Знаеш ли какво му беше на татко?

— Оставих му бележка къде отивам — каза Терез, влачейки кошницата след сестра си. — Той знаеше къде съм.

— Да не си откачила? — каза Девън. Тя се взря в Терез. — Какво е станало с косата ти?

— Заведох я при госпожа Фиорентини за измиване и подстригване — отвърна Ребека. — Къде е баща ти?

— Излезе да ви търси с мотора — отговори Девън.

Сърцето на Ребека се сви.

— Това наистина не беше необходимо.

Девън нервно кършеше пръсти.

— Не трябваше да постъпваш така, Ребека — каза тя тъжно. — Предполагам, че Терез те е излъгала, нали?

Ребека хвърли поглед към Терез, която нареждаше плодовете и зеленчуците в панерите и очевидно се наслаждаваше на композицията си.

— Нямаше нужда никой никого да лъже — каза тя хладно. — Беше просто една разходка по пазара. Терез много ми помогна.

Девън поклати глава.

— Ти нищо не разбираш — каза тя.

— Всички все това повтаряте — каза Ребека и се насили да се усмихне.

След няколко минути чуха рева на калния мотор, който спря отпред. Последва тропот на ботуши нагоре по стълбите. Целият мръсен, вътре влетя Майкъл Флорио. На Ребека й се стори, че се стовари като гръмотевица отгоре й. Без да й обръща внимание, той се спусна право към Терез.

— Добре ли си? — попита той тихо.

— Добре съм — каза Терез. Тонът й беше небрежен, но Ребека усети метална нотка в него.

— Какво си направила с косата си?

— Ребека ме води при едни нейни приятели. Там имаше и фризьорка. — Лицето на Терез се сгърчи при вида на изражението на баща й. — Нищо не е станало, татко. Нали ти оставих бележка?

Флорио се взря за миг безмълвно в дъщеря си.

— Върви в стаята си. По-късно ще поговоря с теб.

— Ако ще се караш на Ребека, не си прави труда, татко. Всичко стана по моя вина.

— Не виждам защо изобщо се обсъжда въпросът за нечия вина — каза Ребека и пристъпи напред. — Беше съвсем безобидна разходка.

Флорио дори не я погледна.

— Моля те, върви си в стаята, Терез. Ти също, Девън.

Терез хвърли поглед към Ребека, после сви рамене, взе си книгата и излезе. Девън я последва, обикновено свежото й лице сега бе бледо от напрежение. Когато и двете излязоха, Флорио се обърна към Ребека. Очите му бяха толкова студени, че тя потрепери.

— Седни.

— Бих предпочела да остана права — каза тя сухо.

Той посегна към ципа на якето си и го отвори с едно движение. Пружината издаде грозен звук.

— Тук си от два дни и вече два пъти се издъни — каза той зверски, а очите му проблеснаха.

— Не ми крещи — отвърна тя. — Тази сутрин Терез се забавлява. Нищо не се е случило. Нищо не се е объркало. Нямаш право да ми държиш този тон.

— Нямам право ли? — попита той, повишавайки още повече глас. — Ти за коя се мислиш, по дяволите? Да не мислиш, че ти ще определяш правилата тук?

— Знам кой ги определя — каза тя. — Няма нищо необичайно, че сме отишли да пазаруваме, излезли сме в реалния свят.

— Тя не е обичайно дете — каза той напрегнато. — Нормалните неща са забранени за нея.

— И не може да излиза? — попита невярващо Ребека. — Никога ли?

— Не и без мое разрешение. Никога, без да знам аз. Повече никога не прави така, Ребека. Не я извеждай от къщата. Не й подстригвай косата. Не се опитвай по никакъв начин да я манипулираш. Това, което направи, беше глупаво, безотговорно и необмислено повече, отколкото можеш да си представиш.

— Да я манипулирам? Я почакай малко. Не съм я карала да идва. Тръгнах от къщата сама, а тя трябва да ме е чакала. Дотича при мен на портата.

— Тогава е трябвало да я върнеш обратно тук.

— В затвора, така ли? — Каза го от гняв, но се оказа грешка. Той тръгна към нея, сякаш да я нарани физически. Тя вдигна брадичка. — Вече ме наруга. Няма ли и да ме удариш сега?

— Ти си нахално, самоуверено нищожество — каза той тихо.

— Не съм длъжна да търпя това — каза тя и се завъртя на пети.

— Не, не си — чу го да казва след нея. — Също така не си длъжна да оставаш тук.

Тя се спря и бавно се обърна с лице към него. Челюстите му бяха изпъкнали от гняв.

— Добре — каза тя. — Предполагах, че ще се разстроиш. Трябваше да откажа да я взема със себе си. Истината е, че изпитвам огромно съжаление към нея. Мислех, че желанието й да излезе с мен е положителен знак.

— Положителен?

— Тя е затворена в малък тъмен свят, Майкъл. Желанието й да подиша чист въздух може да се тълкува само като положителен знак.

— Ами ако е била намислила нещо повече, отколкото да подиша чист въздух? Какво щеше да стане, ако се бе извърнала, след като си купила патладжани, и бе открила, че е изчезнала, избягала, изпарила се е във въздуха?

— Не би го направила! — каза Ребека с широко отворени очи.

— За детска сестра си много наивна — отвърна той хладно.

— Е, тя не направи нищо откачено, нали? — предизвика го Ребека. — А аз си мислех, че ще си доволен от прическата й. С нея изглежда толкова по-добре. Не мога да повярвам, че един баща ще остави детето си да стане толкова… мърляво.

— Никой не се интересува какво вярваш — каза той презрително.

Настъпи тишина.

— Искаш ли да си отида? — попита тя тихо накрая.

— Просто искам да правиш каквото ти се казва — каза той, сякаш говореше на олигофрен. — Разбираш ли това?

— Правя каквото мога, за да помогна, Майкъл. Мисля, че преувеличаваш с реакциите си.

— Казах ти да не се сближаваш прекалено много с нея — отвърна той. — Ще пострадате и ти, и тя, гарантирам ти. Стой настрана, Ребека. Ако не можеш да го направиш — каза той тихо, но властно, — по-добре да си тръгнеш още сега.

— Позволи ми да кажа само още едно нещо — отвърна тя. — Терез прекарва двайсет и три часа в денонощието в затъмнена стая, поглъщайки романи от деветнайсети век. Аз пък като медицинска сестра ти гарантирам, че това не е здравословен начин на живот за никое дете, още по-малко за проблемно. Тя има нужда от развлечения. Има нужда да бъде извадена от самовглъбението си, дори това да стане с едно пазаруване в близкия град!

— Ти не си лекар и тя не е твой пациент.

Той се извърна и се отдалечи от нея. В къщата се възцари зловеща тишина. От горния етаж не се чуваше нито звук. Като се бореше с напиращите сълзи, Ребека разтреби и приготви обяда. Бе предвидила да празнуват с миди, скариди и маслини. Имаше чувството, че в стомаха й има цял гранитен камък.

В кухнята влезе Девън, която още изглеждаше бледа.

— Ребека, не му се сърди — каза тя. — Той прави всичко, което е по силите му, за нея. Както всички ние.

— Не се сърдя — отвърна Ребека, без да се притеснява, че това си беше чиста лъжа.

— Трябва да разбереш, че отведохме Терез далеч от Сан Франциско, за да я защитим. Татко просто иска да е възможно в най-голяма безопасност, докато е тук. Не иска да се излага на никакви опасности.

— Опасности ли? В Урбино?

— Ти не разбираш — каза Девън и поклати русата си главица.

— Добре, обясни ми тогава — каза Ребека и пое дълбоко дъх, за да потисне гнева си. — Кажи ми какво се е случило в Сан Франциско.

— По-добре е, че не знаеш — каза Девън и пак излезе.

Ребека се чувстваше все едно газеше река и усещаше, че с всяка крачка водата става все по-дълбока, а течението — все по-силно.

Процесът щеше да е бавен и дълъг и най-вероятно много объркан. Но след като беше нагазила дотук, не си и помисляше за връщане, иначе течението щеше да я отнесе и да я унищожи.

Качи се в стаята на Терез. Момичето лежеше на леглото си. Пердето беше спуснато както винаги и книгите бяха разхвърляни в безпорядък около нея.

— Когато дойде с мен в града — започна Ребека, — имаше ли намерение да избягаш?

Терез не вдигна поглед от книгата си.

— Не знам за какво говориш.

— Баща ти мисли, че се каниш да се измъкнеш оттук.

Терез погледна към нея. Физиономията й беше кисела, но изглеждаше сто пъти по-добре с прическата, която Марчета й направи.

— Крещя ли ти?

— Не беше много мил — отвърна лаконично Ребека.

— Прави каквото може.

— Терез, ти ме постави в ужасно положение. Не обичам да ми се карат. Ако видя, че мога да ти имам доверие, бих могла да направя много за теб. Но ако разбера, че ме правиш на глупачка, ще започна да се държа с теб като всички останали.

— И как?

— Като с човек, който не може да поеме и най-малка отговорност.

Преди това никога не бе чувала Терез да се смее. Беше безизразен, невесел смях.

— Не искам да поемам никакви отговорности, но все пак благодаря.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ до края на живота си да живееш в затвор?

Тялото на Терез леко се стегна. Още я побиваха тръпки от спомена за нападението на момичето през първия й ден в къщата.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Тази къща е затвор — каза Ребека. — Баща ти и сестра ти смятат, че трябва да бъдеш държана под ключ. Според мен това е ужасно. Не мога да повярвам, че има някаква полза за теб.

Терез гледаше напрегнато.

— По-добре семейството ми да ме държи под ключ, отколкото някой кретен в бяла престилка.

Ребека седна на леглото й.

— Хората в бели престилки могат да помогнат. — Видя, че лицето на Терез се изопна още повече, но тя продължи да я притиска. — Бягството от проблемите не може да ги разреши. Те винаги те настигат и тогава са по-големи и по-страшни отпреди. Все някога трябва да се изправиш лице в лице с тях.

Терез придърпа към себе си коленете си, както бе завита с одеялото, и ги обгърна силно със слабите си ръце. Изражението й беше ожесточено.

— Баща ми никога няма да позволи да ме затворят.

— Прекалено много книги на Дикенс си чела. Вече не затварят децата — каза внимателно Ребека.

— Ти май не живееш в този свят — каза горчиво Терез. — Защо мислиш, че дойдохме тук?

— Нямам представа.

— Аз убих майка си.

Дъхът на Ребека секна. Тя сложи длан на рамото на момичето.

— О, Терез — простена тя. — Не мога да го повярвам!

— Но много други хора могат!

— Кои?

— Полицията и социалните работници, психиатрите и съдиите — тези, които си мислят, че знаят всичко. Винаги казват „моля“ и „благодаря“ и живеят в стаи с тапети на цветя и пухкави играчки, но всъщност искат да ти бръкнат в мозъка и да извадят всичките ти малки тъмни тайни. — Терез говореше бързо, почти неразбираемо, цялата трепереше. Ребека си помисли, че тя всеки миг ще получи нов припадък.

— Чуй ме, Терез — каза настойчиво. — Спомняш ли си, че си убила майка си? Или това е нещо, което другите са ти втълпили?

— Не знам. — Терез трепереше, пръстите й се забиваха в прасците. — Ако знаех, щях да съм нормална, нали? Но аз не знам. И това значи, че съм луда.

— Нищо подобно не значи — каза Ребека, на която й стана ужасно мъчно за момичето. — Ако не си направила нещо лошо, тогава няма защо да се страхуваш от когото и да било. А ако ти се струва, че наистина си направила нещо лошо, тогава имаш нужда от помощ. Можеш да решиш проблема само ако се изправиш лице в лице с него.

— Да не си една от тях? — попита Терез тихо. Тя се взираше напрегнато в Ребека.

— Имаш предвид от хората, които искат да те затворят? Не, Терез, не съм една от тях.

— Казала си на баща ми разни неща за себе си, които не са верни. Девън казва, че може да си ченге под прикритие.

Много трудно беше да излъжеш пред очите на Терез. Ребека успя леко да се засмее.

— Нищо такова не съм. Всъщност не съм много по-различна от теб. Аз също имам проблем, от който бягам.

— И татко така казва.

— Баща ти е много проницателен.

— Какъв проблем?

— Все още не мога да ти кажа, но един ден обещавам да го направя.

— Тогава поне кажи от какъв характер ти е проблемът.

Тя се пресегна и погали с върха на пръстите си Терез по бузата. Кожата на момичето беше нежна като розов лист.

— Голям проблем. Половината от живота ми се обърка, защото не исках да застана лице в лице с него. Преди много време направих ужасна грешка. Сега се опитвам да събера кураж да оправя нещата. Но няма да е лесно.

— Няма лесни неща — каза уморено Терез. Тялото й полека се отпускаше. Като видя, че момичето се е поуспокоило, Ребека се наведе и внимателно я целуна по челото.

— Всичко ще се оправи, Терез — каза тя. — Никога не бих те наранила, кълна се. Дойдох тук, за да те помоля да ми имаш доверие, това е всичко.

— Аз на себе си не мога да имам доверие. Затова не съм много доверчива към другите.

— Добре — каза Ребека, след като помълча. — Радвам се, че си поговорихме. — И си тръгна, страхувайки се, че вече бе казала прекалено много на Терез.

Ребека слезе долу в пералното помещение. Мразеше физическите усилия от прането на ръка. Из цялата къща бяха прекарани кабелите, навсякъде имаше контакти, а на таваните бяха монтирани халогенни лампи с датчици, но нямаше ток, животът беше примитивен и електрическите уреди бяха само за украса.

Флорио усърдно работеше по турбината, явно искаше да я завърши, преди да настъпят първите големи студове. За присъствието му напомняше само бученето на бетонобъркачката и виенето на инструментите.

Още не си бе направила труда да подреди големия букет лилии, който бе купила от пазара. Просто ги бе пъхнала в кофа с вода и ги бе зарязала. Събра мокрите стръкове и ги аранжира в голяма ваза. Занесе я във всекидневната и я сложи на масата далеч от камината, в която всяка вечер Флорио стъкваше огън. Точно дооправяше лилиите, когато чу стъпки от коридора. Хвърли бърз поглед през рамо и видя Майкъл Флорио. Не се обърна повече, докато той се приближаваше зад нея.

— Много са красиви — каза той тихо.

Болката и ядът гризяха Ребека отвътре като рана. Не отговори, но гърбът й се стегна.

— Ребека, бях много притеснен. — Гласът му беше дрезгав. В него вече нямаше гняв. — Не знаех какво се е случило с Терез, а напоследък все си мисля за най-лошото.

Тя пак не отговори, а само довърши подреждането на цветята.

— Бях груб с теб. Не исках да те обидя.

— Не си — отвърна тя със сподавен глас, пак без да се обръща.

Той се поколеба.

— За краткото време, през което те познавам, започнах да изпитвам уважение към теб. Момичетата също. Всички смятаме, че си специален човек. Просто те моля да ми имаш доверие, че знам кое е най-добро за Терез.

Присъствието му зад нея беше толкова осезателно, че по гръбнака й пробягваха тръпки. Ако беше котка, досега козината й щеше да настръхне като четка. Изведнъж й хрумна, че ще пристъпи напред и ще обвие ръце около кръста й, че ще почувства как тялото му се притиска към гърба й и ще усети устните му върху шията си.

Боейки се, че мислите й могат да предизвикат това наистина да се случи, тя рязко се извърна и срещна мрачния му поглед.

— Да не би да се опитваш да се извиниш?

Това като че ли заседна на гърлото му.

— Говорех съвсем сериозно. Но признавам, че може би се изразих малко неподходящо.

— И аз така си помислих — отвърна тя рязко. — Но това никого не интересува. Каза каквото си беше намислил и аз се съгласих да се подчинявам. Да не започваме пак.

— Не искам да започваме пак. Просто искам да си върнем нормалните взаимоотношения.

— Че кога сме имали нормални взаимоотношения? — Тя се усмихна с онази гримаса, която пазеше за мащехата си. — Всичко е наред. Неизвинението ти се приема.

Той я погледна отгоре с тъмните си очи.

— Изглеждаш уморена — каза той нежно. — Да не би работата да ти идва в повече?

— Разбира се, че не — отвърна тя и вирна брадичка.

— Казах ти, че Терез може да бъде трудна.

— Не тя е трудната — отвърна тя, без да мисли. После се изчерви от собствените си думи, обърна се и трескаво започна да оправя стръковете.

След последвалото мълчание Флорио каза:

— Купувай цветя, когато ти се прииска. Тази къща има нужда от такива неща.

Прогнозата на Терез, че от Англия ще пристигнат още книги, се изпълни на следващия ден. Пощальонът направи едно от редките си посещения до къщата и донесе бележка на името на Девън, с която й известяваха, че има колет и може да го получи от Централната поща в Урбино. Девън помоли Ребека да я закара и те отидоха заедно с джипа.

Девън беше по-различен тип спътник от сестра си, бъбреше и кипеше от впечатления. През последните няколко дни бе валял лек сняг и пейзажът бе зацапан с бяло. Но по улиците на Урбино кипеше оживление.

— Татко беше ли строг с теб онзи ден? — просто попита Девън, докато вървяха към пощата.

— Разменихме си няколко думи, както би казала мащехата ми.

— Казах му да се извини. Надявам се, че го е направил.

Ребека не отговори, въпреки че й стана леко неприятно, като разбра, че Майкъл бе дошъл при нея само по настояване на Девън.

— Терез може съвсем да издивее — продължи Девън. — Може да си мислиш, че установяваш контакт с нея, но това обикновено не продължава дълго. Изведнъж тя губи всякакви задръжки. Никога не се знае какво ще направи след малко. — Девън погледна Ребека. — Казах ти, че може да стане опасна. Говорех сериозно. Мама го разбра по най-ужасния начин.

Ребека си наложи да остане спокойна.

— Какво имаш предвид?

— Полицията смята, че Терез го е направила. Че е убила мама. Затова татко ни отведе от Сан Франциско. Тя ти каза, нали? — попита тя Ребека.

— Да. Защо са решили, че Терез е способна на такова ужасно нещо?

— Защото е правила много пожари. И защото мама имаше склонност към малтретиране.

— А ти, Девън? Ти какво мислиш?

Девън се усмихна.

— Няма особено голямо значение какво мисля аз, нали? Никога не съм се страхувала от Терез. Тя никога не ме е наранявала. Никога не би го направила.

— Полицията не подозира ли баща ти?

— Защо? — каза рязко Девън. После се засмя и тръсна русата си коса. — Може би си права. Татко би могъл да убие човек. Но в никакъв случай не би убил мама. Майка ни ставаше много груба, особено когато се напиеше, но той и с пръст не я е докосвал. Обичаше я чак до края, когато тя се превърна в съвсем друг човек. Ако добре познаваш баща ми, ще разбереш, че никога не би направил такова прикрито нещо като да запали пожар. Той е най-честният и откровен човек в света. Когато иска да каже нещо, го казва право в очите. Нали знаеш, че повечето охранителни фирми се държат подмолно? Спестяват си пари, като слагат малки камери навсякъде и оставят двама души да следят стотици монитори. Представата на татко за сигурност е обучени и въоръжени патрули и пазачи. Той лично ги тренира. Затова е най-добрият. Прави само това, което е необходимо. — Тя извърна лице към Ребека. — Знаеш ли какво имам предвид? Човек, който подпалва пожар, за да убие някого, е потаен. А татко не е потаен.

— Терез потайна ли е?

Погледът на Девън охладня. Тя извърна очи от Ребека.

— Ето го и моя колет.

Пакетът беше голям и много тежък. Носеше стикер на книжарницата „Блакуел“ в Оксфорд.

— Какво има вътре? — попита Ребека. — Събраните съчинения на Дикенс?

— Тя вече ги има — каза Девън. — Повечето са книги на Тролъп. Не може да му се насити. Написал е над петдесет книги и, слава богу, почти всичките са огромни тухли.

— Но ти не си ги чела всичките, нали?

— Цял живот няма да ми стигне да прочета това, което Терез прочита за половин година. Но знам какво харесва. Просто се грижа да не й свършат запасите. — Страните на Девън бяха зачервени от студа и усилието от носенето на книгите. Косата й чаровно се спускаше изпод шапката.

Спряха в бара на Алфредо за капучино и препечени сандвичи. Заведението както винаги беше препълнено със студенти. Сгушени в дебелите си палта и завити в колежанските си шалове, те бяха заели почти всички маси, спореха и пиеха кока-кола, докато дойдеше време за лекции. Девън вдишваше атмосферата като тежък парфюм.

— Нямам търпение да отида в колеж — въздъхна тя.

— Имаш ли си приятел? — попита я Ребека.

Очите на Девън блестяха.

— Имам една страхотна фантазия за Брад Пит. Искаш ли да я чуеш.

— Щом трябва.

— Той слиза от един огромен ревящ мотор. Хваща ме за ръка и побягваме към плажа. Разкъсваме си дрехите. Той има една кофичка с карамелен сладолед. Размазва го по цялото ми тяло и после го облизва. След това ме прегръща и се любим диво и страстно, а вълните се разбиват в телата ни. Какво ще кажеш?

— Звучи интересно — каза без ентусиазъм Ребека. Но беше поразена от откровения еротизъм на въображението на Девън.

— Ами ти? — попита Девън. — Някой маже ли те с карамелен сладолед, за да те оближе после?

— От време на време — усмихна се тя.

— Някой по-специален?

— В момента не.

— Как така?

— Не мисля, че точно сега съм готова за сериозна връзка. Девън, може ли да ти задам един въпрос, който би могъл да ти се стори нахален и глупав?

— Давай.

— Терез някога казвала ли ти е нещо за пожара? Признавала ли е направо, че е отговорна за него?

Усмивката на Девън бързо се изпари.

— Боже, тя се е превърнала в идея фикс за теб.

— Не ми е идея фикс. Просто съм загрижена.

— Защо?

В кафявите очи на Девън проблясваше някаква твърдост, която Ребека не бе виждала преди. Спомни си как Терез каза: „Девън мисли, че може да си ченге под прикритие.“

— Нямам задни мисли, Девън. Но на сестра ти й се струва, че е убила майка ви, а това е непосилен товар за едно тринайсетгодишно момиче.

— Да — отвърна лаконично Девън.

Между тях се настани недвусмислена хладина. Ребека се опита да стопи леда с усмивка.

— Казах ти, че може да ти се сторя нахална и глупава — извини се тя. — Забрави всичко.

— По-добре да се прибираме — каза Девън, без да отвръща на топлотата й.

Преди да поемат към къщата, Ребека, която не можеше да забрави молбата на Майкъл, купи цветя, този път жълти и червени лилии. Също така взе една торба кестени, които да изпече на огъня вкъщи, и една традиционна за този край бадемова торта. Можеше да се опита да създаде малко коледно настроение.