Мариус Габриел
Белязани с грях (13)

Сан Франциско

Гробът на Барбара Флорио, дискретно покрит със зелено платнище, бе разположен на великолепно място на един от най-високите нови парцели на гробището. Оттам се откриваха панорамни гледки към града и залива отвъд него.

Под слънчевата светлина на късното утро колоните на моста „Златната порта“ блестяха ярко. Макар че днес портата не беше от злато, а обвита в облаци. Силен североизточен вятър шибаше водната повърхност и от дълбините на океана се вдигаше ледена вода. Студеното течение гонеше треперещите плувци към брега и охлаждаше топлия тихоокеански въздух, който се кондензираше в гъста кремообразна мъгла, стелеща се непрестанно към сушата и заливаща долините.

Кортежът пристигаше. Бианки и Рейгън, които бяха дошли по-рано, гледаха как черните лимузини пълзят нагоре по хълма. Рейгън дръпна за последен път от цигарата си, хвърли фаса и закопча якето си.

— Ето ги — каза той.

Процесията плъзна от лимузините навън и се насочи към мястото. Една-две по-възрастни жени вече бършеха лицата си с носни кърпи, явно бяха плакали по време на заупокойната меса. Отскубнало се дете лудуваше отзад, докато бавачката и родителите не отидоха да го върнат в правия път. Пристигналите нарочно не обръщаха внимание на полицаите, защото ги бяха разпознали и не искаха да се припомня за зловещия и нелицеприятен начин, по който Барбара Флорио беше загинала.

— Ето я и тежката артилерия — каза Рейгън. Пристигна тъмночервен „Сатурн“. Паркира и от него слязоха Луис Щиглиц и Дейвид Кендал, придружени от Ленард Мур, шеф на отдел „Подпалвания“. Бианки и Рейгън отидоха да ги посрещнат. Стиснаха си дискретно ръцете.

Мур разглеждаше наоколо.

— Е, днес тук се е събрал каймакът на градското общество. Истинско светско погребение.

— Говорихте ли с Флорио тази сутрин? — Рейгън попита Мур.

— Все още не. Имаме среща утре. Подали сме молба до съда за разрешение да вземем двете момичета за разпит. Съдията ще иска междинна психиатрична експертиза. Ако Терез изнесе пак малкото си представление, съдията няма начин да откаже. Тогава ще можем да отведем и двете момичета някъде, където Бранспет ще може да рови колкото си иска.

— Страхотно. Къде са момичетата?

— При баща си, в неговия апартамент. Семейният лекар им е предписал някакви успокоителни, защото и двете не можели да спят добре. Миналата нощ прекараха в къщата на Тихоокеанските възвишения.

— Където е умряла майка им? Що за идея?

— Очевидно така са искали.

Гробището вече беше пренаселено с хора и огласено от внимателно приглушени разговори. Повече от сто души бяха пристигнали да видят как ще погребат Барбара.

Катафалката бе паркирала под разперените клони на огромен кедър. Полицаите млъкнаха и загледаха как вдигат ковчега и го понасят към гроба след един млад католически свещеник. Нямаше и следа от Майкъл Флорио. Бианки усети, че й се гади.

— Къде е Флорио? — попита тя. — Не го виждам.

— Аз също — каза Рейгън. — Може да е някъде отзад.

Тя разгледа облечената в черно тълпа, но не видя високата фигура на Флорио. Нито пък момичетата. Тя хвърли поглед към Рейгън. Очите им за миг се срещнаха. После тя забърза през гробището, като си пробиваше път през опечалените към свещеника. Стигна до него, преди той да доближи гроба, и го докосна по ръкава.

— Отче — каза тя с тих глас, — Майкъл Флорио и дъщерите му още ги няма.

Той вдигна поглед, по-скоро шокиран, отколкото ядосан от намесата й.

— Коя сте вие?

Тя му показа значката си.

— Казвам се детектив Карла Бианки. Работя по случая с госпожа Флорио.

— Тогава би трябвало да знаете, че господин Флорио и дъщерите му няма да присъстват на погребението. А сега, моля ви…

— Защо?

Той нервно прелисти страниците на молитвеника си.

— Моля ви. Трябва всеки миг да започна службата.

— Защо? — настояваше тя.

По гладките бузи на свещеника изби червенина.

— Не искат.

— Бяха ли на месата? — попита тя.

Свещеникът поклати глава, почти безсловесен от гняв. Гласът му беше задавен.

— Не пожелаха.

— Кога ви казаха, че няма да дойдат?

— Снощи. А сега, ако обичате, оставете ме да започна службата…

— По кое време снощи?

— Около десет. Наистина настоявам. Нямате право.

— Съжалявам — каза тя и бързо се отдалечи.

Свещеникът се настани с отворения молитвеник в ръка до покрития гроб. Настъпи тишина. Той прочисти гърлото си и започна да говори с висок глас, последван от приглушеното „амин“ на опечалените. Любопитни очи проследиха над почернените рамене и изпод тъмните воалетки Бианки, докато се отдалечаваше.

Лицето й бе мрачно, когато се върна при групата полицаи.

— Няма го тук — каза тя кратко. — Нито Терез и Девън. Обадил се снощи около десет на свещеника, за да му каже, че няма да дойдат. Ти говори с него тази сутрин, нали, Ал?

— По телефона. Обадих се да проверя подробностите около погребението. Нищо не спомена за отсъствие.

— На мобилния му телефон ли се обади? — попита Бианки.

Настъпи тишина.

— Обади му се пак — нареди Мур.

Рейгън извади от джоба си телефон и набра номера. Очите на енориашите бяха впити в него, някои гневни, други заинтригувани, и реакциите им бяха противоречиви. Рейгън набра няколко номера и всеки път промълвяваше по няколко думи, накрая поклати глава.

— В момента не отговаря на никой от телефоните си. Помолих Уонг да провери къщата.

Свещеникът държеше съд със светена вода. Сега говореше нещо напевно на латински, което без съмнение би имало тържествен ефект, ако петимата полицаи не разсейваха хората. При това положение гласът му трепереше и той звучеше сякаш пречупваше цялата работа.

Церемонията беше почти към края си. Далечното трополене на лифта долиташе до тях през неподвижния въздух. Върху нечия изумрудена ливада забръмча тревокосачка. От океана продължаваше да се стеле мъгла. Почти беше погълнала моста „Златната порта“. Над гъстото море от пара стърчаха само кулите на стълбовете.

Започнаха да спускат ковчега в гроба. Свещеникът довършваше последните латински изречения и пръскаше светена вода върху снишаващия се бронзов сандък.

Тишината бе прорязана като с нож от иззвъняването на мобилен телефон. Рейгън припряно извади апарата си от джоба и отговори кратко. После се обърна към останалите.

— Уонг каза, че Флорио е изчезнал — съобщи той. — Момичетата също. Не са в къщата.

— Колата му там ли е?

— Все още е паркирана отвън. Тръгнали са по някое време през нощта. Сигурно е взел Терез и Девън със себе си.

— Сега ли ще изпаднем в паника или по-късно? — попита иронично Карла Бианки.

— Как се е промъкнал покрай ченгетата? — попита яростно Рейгън. — Можем веднага да поискаме общонационално издирване.

— Нека да отидем до къщата и да огледаме, преди да направим нещо прибързано — каза Мур.

Ковчегът на Барбара Флорио бе спуснал на мястото си за вечен покой и мрачен старец в костюм с английска кройка пристъпи напред и хвърли шепа пръст отгоре му.

Ленард Мур се прекръсти и махна с ръка на останалите.

— Да тръгваме.

Обгарялата част на къщата бе отделена с мушама и очевидно строителите вече бяха започнали работа. Домът беше толкова голям, че част от него можеше да изгори и пак да остане достатъчно място за живеене. Една прислужница ги пусна да влязат през главната порта и ги поведе към хола. Масата в центъра на стаята бе отрупана с множество изтънчени закуски за опечалените, гарафи от гравирано стъкло, пълни с шери, и прекрасни бели лилии. Беше прекрасно, но още миришеше на дим.

Икономката госпожа Де Кастро беше на погребението и очевидно бе избързала да се върне със същата скорост като полицаите, за да посрещне опечалените. Тя прие детективите с някаква смесица от опърничавост и горделивост. Очите й бяха силно подути от плач, но лицето й бе непроницаемо. Беше облечена изцяло в черно. Една прислужница със същия латиноамерикански вид и също силно подута от плач стоеше зад нея с плътно скръстени ръце и толкова колосана престилка, че бе станала твърда като броня. В далечината се суетеше някакъв мъж, явно помощник-градинар, в случай че потрябваше.

— Кога тръгнаха? — Ленард Мур попита госпожа Де Кастро.

— Не мога да съм сигурна. Прибрах се в стаята си в осем и трийсет и гледах телевизия, докато заспя. Това трябва да е било към десет и половина. Когато станах сутринта в седем, тях ги нямаше.

— И не чухте никакво раздвижване?

— Бях пуснала телевизора високо — отвърна тя. — С едното ухо съм малко глуха.

— Господин Флорио не ви ли спомена, че не смята да присъства на погребението на съпругата си?

— Не.

— Не видяхте ли, че си стягат багажа?

— Господин Флорио донесе от апартамента си една чанта. Малка чанта. Трябва да я е взел със себе си, когато е заминал.

— Ами Девън и Терез?

Тъмните й очи блеснаха.

— Не съм имала време да преглеждам нещата им. Не бих могла да знам.

— Може би ние бихме могли да проверим?

— Имате ли заповед за обиск? — попита госпожа Де Кастро и настръхна като лъскав таралеж.

— Госпожо Де Кастро, опитваме се да разберем какво се е случило с Терез и Девън. Тревожим се за тях.

— Щом са с баща си, Терез и Девън са добре — каза госпожа Де Кастро рязко. — Няма да ви оставя да тършувате из къщата, особено сега.

— Бихте ли накарали някого да провери? — помоли внимателно Бианки. Също така добави и милата си усмивка.

Госпожа Де Кастро съвсем малко се посмекчи. Тя изстреля нещо на испански през рамо към прислужницата, която веднага се изниза.

— Тя ще провери. Може би вие, дами и господа, ще благоволите да изчакате в кабинета на госпожа Флорио?

— Разбира се — каза Мур. — Не искаме да пречим повече от необходимото.

Коридорът бе започнал да се пълни с опечалени. Те последваха величествения гръб на госпожа Де Кастро. За Бианки това бе знак, че зад привидната си въздържаност госпожа Де Кастро е била деен съучастник на измъкването на Майкъл Флорио и дъщерите му от къщата, което е останало незабелязано, въпреки не чак толкова дискретно паркираната полицейска кола на улицата.

„Кабинетът“ на госпожа Флорио беше една женска всекидневна, пълна с хубави дрънкулки. Покойницата беше писала върху резбовани орехови писалища и луксозни бюра. По стените, облепени с тапети от милирана хартия, висяха пастелни портрети на членовете на семейството, подписани от самата Барбара Флорио. Картините й имаха качества. Сред тях имаше и прекрасен шарж на Майкъл Флорио. Явно се бе опитала да представи съпруга си романтично дяволит като Хийтклийф, но щрихите бяха резки и неточни и цялостното впечатление беше мрачно и страховито. През големите прозорци, разточително засенчени с бежова коприна, се виждаше панорамна гледка на ливада, простираща се до голямата задна градина.

— Просто са излезли през задната врата — каза Мур.

— Точно така са направили — обади се и Рейгън и се присъедини към Карла Бианки и Луис Щиглиц до прозореца. — Зад градината тръгва алея, която стига до Дивисадеро. Сигурно там го е чакало паркирано друго превозно средство.

— Ако е тръгнал снощи рано, значи вече е спечелил осемнайсет часа, за да се покрие.

Колосаната прислужница, която се казваше Емилия, влезе в кабинета.

— Нито една от вещите на Терез и Девън не липсва — каза тя.

— Дори и четките за зъби?

— Нищо, госпожо.

— Благодаря ви — каза Бианки. — Те са имали свои вещи и в апартамента на баща си, нали?

Прислужницата кимна.

— Да, госпожо.

— Благодаря ви.

— Господин Монтроуз иска да поговори с вас, господине.

— Рандолф П. Монтроуз Трети е бащата на госпожа Флорио — промърмори Мур към останалите.

— Какво представлява?

— Богат, консервативен, влиятелен.

— Страхотно.

Вратата на кабинета се отвори и влязоха двама мъже. Единият беше мрачният старец, който пръв хвърли пръст на гроба, другият приличаше на него достатъчно много, за да му е син. И двамата бяха бледи и изпити.

По-възрастният Монтроуз не се церемонеше с формалностите.

— Да приема ли, че не ви е уведомил предварително? — попита той Джошуа Уонг с тънък дрезгав глас.

— Че няма да е тук днес ли? Не, господине. Казвал ли е нещо на вас?

— Разбира се, че не. Разбрахме в църквата. — Рандолф П. Монтроуз III ги изгледа зверски със зачервените си очи. — Е? Това изяснява всичко, нали?

— Какво по-точно имате предвид? — попита предпазливо Уонг.

— Не ме правете на глупак — каза старецът с поразителна енергичност. — Бягството му си е чисто признаване на вината. По дяволите! По дяволите, внучките ми са с него. Ще поискате ли заповед за арест?

— Ще реша това до края на деня, господин Монтроуз. Ако вие…

— До края на деня? — каза синът с горчив носов глас. — Той до довечера ще е в Бразилия.

— Не можем да сме сигурни, че господин Флорио иска да избяга — каза Уонг, като се опитваше да бъде едновременно твърд и учтив.

— Нормално ли е човек да се измъква незабелязано от къщата си по тъмно? — попита Монтроуз. — Нормално ли е човек да не присъства на погребението на съпругата си и да не позволи и на дъщерите си да присъстват? Нормално ли е всичко това, когато полицията все още разследва смъртта й?

— Не, господине — призна Мур.

— Взел е Терез и Девън със себе си — повтори старецът. Вдигна треперещите си пръсти към устата си, единственият знак, който издаде, че под гнева му се криеше мъка. — Бедните деца. Той и тях ще убие.

— Защо говорите така, господин Монтроуз? — попита Бианки.

Рандолф рязко се извърна към нея и й заприлича на някаква възрастна хищна птица.

— Той вече уби дъщеря ми — каза Монтроуз. — Убийството на Терез и Девън не е ли следващата логична стъпка на лудостта му?

— Смятате, че е луд ли? — попита тя.

— Той е много опасен човек — намеси се синът. — Виждали ли сте досието му от Виетнам? Той практически е военнопрестъпник.

— Някога заплашвал ли е дъщеря ви? — попита тя. — Споменавал ли ви е някога, че има намерение да нарани нея или момичетата?

— Нямаше нужда — каза мрачно Монтроуз. Той вдигна кокалестата си ръка и щракна с палец и показалец. — Ще ги очисти ей така като нищо. Знаехме си. И той знаеше, че ние знаем. За закоравял убиец, който е живял със седмици в онази гъмжаща джунгла и е убивал и обезобразявал, мислите ли, че би било проблем да очисти една жена и две момичета?

— Да не искате да кажете, че заплахата е прозирала във всичко, което е правил или казвал? — продължи да го притиска тя.

— Такъв човек — каза синът мрачно — няма нужда да отправя заплахи. — Това, което представлява той, вече е заплаха за всеки, който го ядоса.

— И той е бил разгневен на госпожа Флорио?

По-възрастният Монтроуз обърна орловото си лице към Бианки.

— По-добре си напишете домашното, детектив — каза той строго. — Нямам намерение да превръщам разговора ни в пресконференция във ваша полза. Току-що погребах единствената си дъщеря. — Той се обърна към Мур. — Незабавно поискайте заповед за арест и го докарайте тук. Приятен ден.

Рандолф П. Монтроуз и синът му кимнаха едва забележимо и излязоха от стаята. Бе показал пълен контрол над положението.

— Ще искаш ли заповед за арест? — Ал Рейгън попита Мур.

— Ще говоря със съдията по обяд. Докато не намерим някакво явно доказателство, се съмнявам, че той ще прояви особен ентусиазъм. Или че изобщо ще постигнем нещо.

— Той е избягал от правосъдието — каза мрачно Рейгън.

— Ако питате мен, вероятно е въоръжен и опасен.

— Не се пали толкова, Ал.

— Ще трябва да го обмислим — каза Бианки и пресече невъздържания отговор, който партньорът й се канеше да даде. — Много работа трябва да свършим, преди да се явим на предварително изслушване за даване на ход на делото.

Вратата на кабинета се отвори и пак се затвори и през нея долетя сподавеният шум от погребалния прием в предната част на къщата. Мур тежко въздъхна.

— Мисля, че ни дадоха свободно.