След това тя спа лошо и сънят й бе смутен от тежки сънища. Бягаше от Майкъл през тъмните коридори на къщата и не знаеше дали той иска да я убие, или да спи с нея. Събуждаше се отново и отново задъхана, докато най-накрая към седем и половина потъна в дрямка. След около час гласовете на семейството я събудиха и тя стана, чувствайки се съвсем крехка.

Облечена в джинси и дебел пуловер, Ребека слезе в кухнята и намери и тримата там. Майкъл бе сложил престилка и пържеше бекон с яйца на газовия котлон. Обърна се и се усмихна, докато тя влизаше. Усмивката му се заби право в сърцето й и я накара да затаи дъх. Беше толкова хубав и когато лицето му нямаше онова мрачно, заплашително изражение, сякаш огряваше цялата стая. Чудеше се какво ли би станало, ако й бе отправил предложението в някоя огряна от слънце стая, а не в онази тъмнина със зловещо проблясващ огън, където всичко, което у него я плашеше, се умножаваше.

Терез седеше и държеше в ръка чаша. Тя се усмихна срамежливо на Ребека.

— Погледни навън.

Ребека хвърли поглед към прозореца и видя, че е навалял дебел сняг, от който всичко наоколо бе побеляло.

— Хей, кога се случи това?

Майкъл сервира закуската и те започнаха да ядат. Двете момичета изглеждаха щастливи и възбудени от снега. Терез дори си бе сресала косата, освен ако Девън не го бе направила вместо нея, и носеше бежово-зелен пуловер с висока яка, който караше тъмната й коса да блести.

— Днес ще ходим в града — обяви Майкъл. — Трябва да купя някои неща.

Момичетата скочиха и започнаха да разчистват масата. Ребека стана да им помогне. Доколкото можеше, избягваше погледа му, усещайки как по тялото й се разлива топлина. Страхуваше се, че ако срещне очите му, ще се изчерви и ще изглежда като глупачка.

Урбино беше станал много красив. В стария град се носеше приказна атмосфера, за която допринасяха снегът, глъчта и миризмата на печени кестени. Улиците бяха оживени и шумни. Витрините на магазините, които обграждаха виещата се павирана улица, бяха препълнени с всякакви видове изкушаващи стоки, в производството на които италианците, изглежда, бяха най-добри.

Ребека изведнъж остана сама с Терез пред примамливата витрина на магазин за дамска мода.

— Погледни тази рокля. — Тя въздъхна жадно. — Италия е невероятна страна. Дори в малък магазин в малък град като този можеш да намериш дрехи на Валентино, Армани, Версаче.

— Да, страхотни са. — Терез се притисна в Ребека. Без да се замисля, тя обви ръце около раменете на момичето и я притегли към себе си.

— Благодаря ти, че дойде снощи при мен — каза Терез.

— Няма нищо. Сигурно си сънувала някой лош сън.

— Сънувах, че всички сме мъртви и хора в черни дрехи идват да ни отнесат.

— Звучи ужасно — каза съчувствено Ребека.

Терез гледаше витрината със сериозни очи.

— Често сънувам такива неща.

Някъде в тълпата се чу звънливият смях на Девън.

— Татко е в добро настроение тази сутрин — коментира Терез.

— Да, нали? — каза неутрално Ребека.

— Какво правихте с татко, след като аз заспах снощи?

— Поговорихме малко, после си легнахме. Отделно — добави Ребека, без да се замисля, и се почувства глупаво.

— Вие се харесвате, нали? — попита Терез, все още взирайки се в дрехите.

Ребека първо изстина, после й стана горещо.

— Той е мой работодател, Терез. Няма нищо повече от това.

— Ти нищо ли не изпитваш?

— Много съм привързана към теб, ако това имаш предвид.

В настъпилата тишина Терез облегна глава на рамото на Ребека. Беше лека като перце.

— Толкова добре се контролираш — каза Терез тихо. — Иска ми се да бях като теб!

Ребека се замисли.

— Обикновено много педантично планирам живота си — каза тя накрая. — Но напоследък всичко ми се случва по начин, който не бих могла да контролирам.

— Страхуваш ли се от чувствата си? — попита Терез.

— Понякога.

— Дори когато са добри?

— През повечето време съм уравновесена и контролираща се. Когато чувствата ме връхлетят изневиделица, изпадам в паника.

— Трябва да се научиш от време на време да се отпускаш — каза сериозно Терез.

Ребека се засмя и я целуна по слепоочието. Косата на момичето миришеше на нещо хубаво и странно.

— Права си. Трябва да се науча да се отпускам.

Пак бе започнало да вали сняг, малките блестящи снежинки се въртяха във въздуха, като че ли бяха прекалено леки, за да паднат на земята. Майкъл и Девън пристигнаха натоварени с пакети.

— Странна двойка сте двете — каза Майкъл на Ребека. — Бихте могли да сте майка и дъщеря.

Ребека усети, че сърцето й се сви. Той винаги й се бе струвал строг човек, с мрачни очи, които нищо не пропускат. Сега, когато беше отпуснат и весел, изглеждаше доста по-различен. Подаде й нещо.

— Взех това за теб.

Тя несръчно пое мекия пакет.

— О, благодаря.

— Отвори го — нареди й той.

Ребека усети, че страните й пламват, докато отваря красивата опаковка. Вътре имаше кашмирен шал, богато обагрен с есенно злато.

— О, Майкъл! Много е красив.

Той й се усмихна.

— Сложи го.

Тя го уви около шията си. Беше мек и гальовен като докосването на любим човек.

— Не трябваше да ми го купуваш, Майкъл. Много е скъп.

— Никоя жена не трябва да излиза пред хората незабрадена — каза той. — Добре, фамилия, да тръгваме. — Когато излизаха от Урбино, той хвърли поглед към Ребека. — Добре ли прекара?

— Страхотно, благодаря — отвърна тя и докосна мекия шал около шията си.

— От студа бузите ти са поруменели.

Изражението му беше недвусмислено. Майкъл посегна и я хвана за ръката. За миг тя почувства топлината на дланта му. После го отблъсна бързо и твърдо.

Когато пред тях се показа воденицата, голяма и успокоителна, Ребека се зачуди дали няма и среден път, изпратено от бога разрешение, което можеше да се роди тук. Възможно ли е всичко да стане толкова приказно лесно, колкото й се иска?

Не, помисли си тя недоверчиво. Не е възможно. Не и докато не се увери, че Майкъл не е убиец.

През следващите дни Терез видимо се промени. Прекарваше по-малко време заключена в стаята си със своите книги. Изглежда й харесваше да е около Ребека и тихо се приближаваше към нея, за да й помогне в някоя домакинска работа. Дори си събра всичките неща от пода и ги нареди спретнато по полиците. Приличаше на напъпило цвете.

Ребека бе изпълнена с радостно вълнение. Най-накрая чувстваше, че постига нещо — бе преодоляла агресията и объркването, които затискаха дъщеря й, и се бе приближила до красивата същност, скрита дълбоко у нея — интелигентна, мила, уязвима.

Дори веднъж, докато седяха заедно в стаята й, тя накара Терез да говори за майка си.

— Не трябваше да знаем нищо около причините за раздялата им — каза Терез, — за да не бъдем наранени или нещо подобно. Но в общи линии знаехме, че тя го обвинява, че й изневерява с друга жена. Така и не разбрахме с коя. Може наистина да й е изневерявал. С Девън не се интересувахме особено.

— Може би майка ти е изпитвала друго? — предположи Ребека.

— Ами той искаше да ни вземе, но мама не ни пускаше. Доставяше и удоволствие да ни държи разделени. Накара адвокатите да заплашват татко с какво ли не. Той не искаше да ни мъкне по съдилища. Казваше, че всичко можело ужасно да се изроди. Затова трябваше да се задоволи с това, което можеше да изтръгне, защото се страхуваше, че може да ни загуби, и защото беше много по-хитър от нея. Така и направи. Тя не знаеше, че се виждаме с него всеки ден. Трябваше да се храним в училищната столова, но татко омая учителките, въпреки че повечето от тях бяха монахини. Много му се удава.

— Мога да си представя — каза сухо Ребека.

— Взимаше ни всеки ден на обяд. Понякога се хранехме в апартамента му. Или пък ни водеше в най-добрите ресторанти, които знаеше. — Тя леко се усмихваше на спомена.

— Щастливи ли бяхте при майка си? — попита тя.

— Искахме да живеем при татко.

— Защото майка ви се държеше лошо с вас ли?

— Тя беше болна — отвърна Терез.

— В какъв смисъл болна?

— Пиеше алкохол и хапчета. Искаше само да наранява хората.

— Наранявала ли е теб? — попита Ребека много тихо.

— Всички нараняваше.

— Физически ли?

— Както дойде. Когато беше трезва, го правеше с думи. Когато беше прекалено гипсирана, за да може да говори, ставаше агресивна. Веднъж наби Девън с шнура на лампата. Тя още има белези по гърба си. Искаше да унищожи татко.

— Да го унищожи ли?

— Да му съсипе бизнеса. Да направи така, че той да загуби всичките си пари.

— Разводът може да бъде ужасен. Съжалявам.

— Татко никога не ни е наранявал. Никога. На теб ти се струва, че е студен и безмилостен, нали?

— Не бих употребила толкова силни думи — каза с неохота Ребека. — Той е властен човек. Предполагам, че най-напред съм опознала лошата му страна. Напоследък го харесвам много повече.

— Той е прекрасен баща. Ще ме защити каквото и да се случи. Той е единственият човек на света, с когото се чувствам напълно сигурна. Понякога ми се иска да изпълзя в джоба му и да остана там. — Тя вдигна замъгления си поглед към Ребека. — Аз съм болна, Ребека, но искам да оздравея.

— Ще оздравееш — обеща й тя.

Голямата й тъжна уста се изви в кисела гримаса. Неочаквано Терез протегна ръце към Ребека.

— О, Терез — прошепна тя и прегърна момичето. Чувстваше я как се притиска към нея, като изморен плувец, повлечен от мощно течение. — Тук съм, с теб — прошепна тя. — Завинаги.

На следващия ден наваля още сняг и след закуска момичетата тръгнаха да търсят коледно дръвче. Излязоха увити до ушите и носеха лента, която да вържат на избраната елха. Ребека ги чуваше как се смеят.

Майкъл си довършваше кафето.

— Това е твоя заслуга, Ребека — каза той.

— Кое?

— С децата. Ти си цяло чудо.

— Не, не съм. Само защото момичетата са радостни, не означава, че проблемите ви са решени. Как биха могли? Докато не стигнеш до дъното на това, което става в мозъка на Терез, как биха могли проблемите ви да се разрешат, и то тук, на края на света?

Той се намръщи.

— Започваш да ми звучиш като онези хора, от които измъкнах Терез.

— Онези хора само са се опитвали да помогнат — каза тя.

— Те разбират помощта като натиск. А на Терез малко й трябва, за да се прекърши. Като неин баща смятам за свой дълг да я защитавам от всякакъв натиск, който би могъл да я нарани. Точно затова сме тук, на края на света. Просто осигурявам на Терез мир и спокойствие, които да й помогнат да се излекува.

— Как би могла да се излекува сама?

— Терез може да се излекува единствено сама. Никой друг не би могъл да го направи вместо нея. Ние можем само да създадем среда, в която това да се случи.

— Майкъл, щом си отхвърлил тяхната помощ, ти си поел цялата отговорност.

— Аз съм поел тази отговорност в деня, в който съм я осиновил — отвърна Майкъл.

Ребека бавно кимна.

— Мога ли да попитам защо с жена ти решихте да осиновите деца?

— Барбара имаше няколко спонтанни аборта — отвърна той. — Всеки следващ увреждаше тялото й още повече, докато накрая ни казаха, че никога няма да имаме деца.

— Не искам да си навирам носа — каза Ребека. — Знам, че жена ти отчаяно е искала деца. Но дали и ти си ги искал толкова много? Или просто си се съобразил с желанието на съпругата си?

Той я погледна с тъмните си очи.

— Мислиш, че не обичам децата си ли?

— Не съм казала такова нещо.

— Обичам ги повече, отколкото можеш да си представиш — каза той дрезгаво, стисна юмрук и го притисна до гърдите си. — Те са част от мен, Ребека. Както сърцето ми е част от мен. Не бих могъл да живея без тях.

Беше впечатлена, дори изпита известно страхопочитание от страстта, изписана на лицето му.

— Това е нормално родителско чувство.

Видимо той леко се отпусна.

— Хората имат всякакви погрешни представи за осиновителите. Мислят, че не сме истински родители, разбираш ли какво имам предвид? Че не изпитваме това, което „истинските“ родители изпитват. Когато Терез беше малка, аз й казах, че е осиновена. Тя ме попита какво означава това. Казах й, че това означава, че е била по-голяма късметлийка от другите деца, защото баща й толкова много я е искал, че е направил нещо много специално заради нея. Нещо повече от това, което правят другите бащи. И наистина вярвах в това, Ребека.

— Предполагам, че се е наложило да й кажеш, когато сте взели Девън. Терез трябва да е изживяла голям шок.

— Наистина беше шок — съгласи се той кротко. — Но всеки път, когато се ражда брат или сестра, е шок, нали?

— Може би при вас е било малко по-силно от обичайното.

— Може би. Ние искахме и други деца. Искахме Терез да има брат или сестра. — Погледът му се вглъби. — Никога не съм виждал майката на Терез. Барбара се срещна с нея. Каза, че била сериозно, интелигентно и красиво момиче. Беше впечатлена от нея. Докато Терез беше бебе, доста дълго обсъждахме една идея — да я помолим да ни дари с още едно дете. На което аз да съм бащата.

Ребека усети как в главата й нахлува гореща кръв. Той не гледаше към нея и не забеляза реакцията й.

— Това е странна идея — каза тя със сподавен тон.

— Не е толкова странна — отвърна той, очевидно още вглъбен в миналото. — Беше създала прекрасно дете — Терез. Заедно можехме да създадем още едно такова.

— Тя със сигурност никога не би се съгласила — каза Ребека и се извърна, за да не може да види лицето й.

— Смятахме да й предложим пари.

— Защо не се свързахте с нея?

Той помълча за известно време.

— Барбара накрая не можа да го понесе — отвърна Майкъл. — Разви някакви фантазии, че съм щял да се влюбя в момичето и да избягам с нея и децата. Много добре знаеше, че всичко щеше да стане по клиничен път. Осеменяване от донор. Никакви емоции. Дори нямаше нужда да се срещаме. Но Барбара изпитваше дълбок ужас да не ме загуби. Нямаше да го преживее.

— Но най-накрая те е изгонила — отбеляза Ребека.

— Знаеш много малко за живота ни. Ще ти трябва време, за да ни разбереш. Но повярвай ми, Барбара беше лош човек. Отначало не, но после стана лоша. Беше вманиачена и жестока. Отправяше ми невероятни обвинения. Изпитваше удоволствие да ни наранява до кръв. Измъчваше Девън и Терез години наред. Най-накрая се освободихме от нея, въпреки че никой не е искал тя да умре. Сега Терез има шанс да оздравее.

— Тя още държи снимката на Барбара до леглото си — каза Ребека с тих глас.

— Някога Барбара беше любяща съпруга и майка. Много отдавна. — Майкъл стана и отиде до нея. — Какво има? Изглеждаш разстроена.

— Не съм разстроена.

— Изглеждаш разстроена. Какво има, Ребека? — той посегна да я прегърне, но тя бързо се отдръпна. — Ребека, мисля, че не разбираш какво изпитвам към теб — каза той тихо. Очите му излъчваха топлота.

— Току-що ми казваше каква отговорност изпитваш спрямо Терез — отвърна тя. — Е, сега не можеш да я изоставиш заради някакъв глупав флирт.

— Чакай малко — каза той. — Първо, никога не преставам да мисля за Терез. Ако не смятах, че си подходяща за нея, никога не бих те погледнал. И второ, това, което изпитвам към теб, е много по-различно от флирт. — Ребека усети как сърцето й подскочи, когато той я взе в прегръдките си. Този път тя не се противопостави. Той я притисна плътно към тялото си и зарови устни в буйните й кестеняви къдрици. — Миришеш страхотно — прошепна той.

Ребека искаше да го отблъсне, да се освободи от тази прегръдка, която й се струваше толкова желана, но все пак невъзможна. Ала тялото й я предаде.

— Това не може да продължава винаги — каза тя с треперещ глас. — Рано или късно ще ви проследят.

— Тогава ще се изправим срещу тях. И ти ще си с нас.

— Не мога да ви помогна.

— Ти вече много ни помогна. И продължаваш да помагаш на Терез да закрепне и да се изправи срещу обвинителите си. Когато му дойде времето, ще ги оставим да задават каквито си искат въпроси. Но не преди това.

Ръцете му нежно я галеха. Вдигна поглед към него, овалното й лице беше бледо и напрегнато. Той хвана лицето й в шепи и докосна с устните си нейните.

— Това вярно ли е?

— Кое?

— Че когато Терез стане по-добре, ще се върнете и ще се изправите срещу тях?

— Да, разбира се.

Целувката му беше малко по-силна от докосване. Топлината на тялото му я обгърна само за миг, не повече. Но тя усети как реакцията й заля цялото й тяло като гореща вълна, от която я побиха тръпки. Майкъл прошепна името й и я придърпа по-силно към себе си.

Този път целувката му беше брутално силна. Устните й се разтвориха под напора на неговите. Почувства как той взе долната й устна между зъбите си и жестоко я захапа, докато тя не се отдръпна и не се защити със собствените си зъби. Веднага след това езикът му сякаш я помоли за прошка, обходи устата й и срещна порива на нейния.

Усети как решителността й се стопява като в пещ. Тя сложи ръце на шията му и придърпа главата му към себе си, искаше още, искаше той да не си спестява нищо.

Ръцете на Майкъл се плъзнаха под мекия вълнен пуловер, с който беше облечена, и дланите му погалиха ребрата й. Под докосването му кожата й започна да пари. Не носеше сутиен и голите й гърди непоносимо се втвърдяваха в очакване на приближаващата ласка. Тя леко се отдръпна и го погледна унесено в очите. Не можа да прикрие реакцията си, когато дланите му покриха гърдите й, започнаха да галят копринено меката кожа и да опитват тежестта им.

— Желая те — каза той дрезгаво. — Кажи ми, че и ти ме желаеш.

Не можа да изрече тези думи. Но се притисна към бедрата му и почувства твърдостта на възбудената му плът. Видя как изражението на очите му се промени.

— Ребека, желая те до болка от първия миг, в който те видях.

Преди да може да отговори, отвън се чуха гласовете на момичетата, които тичаха към къщата. Двамата бързо се отделиха. Ребека се обърна към шкафа, отвори го рязко и се зарови сляпо в него.

Вратата на кухнята се отвори и вътре се втурна Терез. Страните й бяха порозовели, очите й блестяха, кафявата й коса се спускаше от шапката. Ребека никога не я бе виждала толкова весела.

— Намерихме! — каза тя задъхано. — Най-красивото коледно дръвче на света. Ей там е, на хълма. Хайде, татко. Хайде!

Гласът на Майкъл звучеше неравно.

— Добре — каза той. — Да отидем да отсечем горкото беззащитно дърво.

Дървото, което момичетата бяха избрали, не беше голямо, но иначе бе идеално. Майкъл сложи борчето в голяма кофа и го подпря с камъни. Беше добра, макар и не съвсем естетическа подпора, но момичетата го увиха в кухненско фолио и го украсиха с блестящи нишки, за да прикрият подръчните материали. Девън се върна към уроците си, а Терез прекара следобеда затворена във всекидневната и твореше чудеса, украсявайки елхата. Дори след като свърши, тя отказа да пусне когото и да било да види какво е направила.

— Не и преди да светнат лампичките — каза тя решително и затвори вратата.

По-късно вечерта, докато лежеше в леглото си, Ребека притвори очи и видя лицето на Майкъл. Чувстваше се като във водовъртеж. Нямаше доверие на този мъж, дори в много отношения не го харесваше. Отчаяно искаше да му отнеме Терез. Но в чисто физически план той я възбуждаше. Онези кратки мигове тази сутрин я разтърсиха. Рядко бе отвръщала на мъж по начина, по който отвърна на Майкъл.

Дори да успееше да му отнеме Терез, какво щеше да постигне? Трябваше да признае, че не притежава онази безмилостна сила, която Майкъл бе демонстрирал. Когато бе почувствал, че дъщеря му е заплашена, просто я бе отвел надалеч. Бе изоставил бизнеса си, живота си, бе рискувал да се изложи на криминално преследване. И изобщо не му пукаше. Както бе казала преди Девън, просто правеше това, което е необходимо, направо и понякога грубо. Притежаваше сила, от която тя се възхищаваше. Вдъхваше страхопочитание у всеки, който се изпречеше на пътя му. Ребека не искаше да се замисля какво би могло да се случи, ако той усети, че тя се опитва да му отмъкне Терез.

Ребека се събуди от дълбокия сън от разтърсване по рамото. Претърколи се в леглото и напразно се взираше в тъмнината, за да види кой е.

— Кой е? — промърмори тя.

Един тих глас й отговори.

— Аз съм, Терез.

— Терез? Какво има?

— Можеш ли да ми помогнеш? — каза тихият глас.

Ребека седна в леглото и драсна една клечка кибрит. Светлината огря лицата им и те премигнаха. Запали свещта на нощното шкафче и погледна Терез.

— Кажи ми какво има.

— Мисля, че съм неразположена — каза тя и лицето й се сгърчи от неудобство.

Ребека провеси крака от леглото, отиде при Терез и я прегърна леко.

— Толкова се радвам, че дойде при мен — прошепна тя.

— Имаш ли болки?

— Да, по целия корем и в кръста.

— И мен там ме боли — каза Ребека. — Искаш ли нещо за болките?

— Да, мисля, че искам.

Ребека извади изпод леглото малка чантичка и даде на Терез аспирин и чаша вода.

— Имаш ли превръзки?

— Девън има. Но не искам да я будя.

— Добре. Аз ще ти дам. — Тя отвори нощното шкафче и извади превръзки за Терез. — Да отидем в банята ти.

Отидоха в пълно мълчание до стаята на Терез.

— Поздравления — усмихна се Ребека. Терез я гледаше уплашено. — Разстроена ли си?

— Е, всичко ми е малко непознато.

— Това не може по никакъв начин да ти навреди. Всъщност е нещо прекрасно. Сигурна съм, че майка ти е обяснила всичко, нали?

Терез кимна несигурно.

— Каза ми за проклятието.

— Наистина мразя тази дума — каза весело Ребека. — Тя е средновековна, пълна с предразсъдъци негативна дума. А в това няма нищо лошо. Абсолютно нищо. Само в никакъв случай не се приближавай до мляко, защото със сигурност ще се вкисне.

Ребека бе възнаградена със слаба усмивка.

— Знаеш ли как да ползваш превръзките?

— Разбира се.

Терез очевидно се гордееше със себе си, но не беше съвсем сигурна що за явление е това. А Ребека изобщо не бе сигурна, че Барбара или Девън са си свършили добре работата и са обяснили биологичния феномен по позитивен начин.

— Как са болките? — попита Ребека.

— Продължават.

— Аспиринът постепенно ще те отпусне. Защо не си легнеш обратно? Ще поседя при теб.

Терез послушно се вмъкна в леглото. Погледна Ребека и задържа завивката отметната.

— Защо не легнеш при мен? — покани я тя неуверено.

Ребека изведнъж усети огромната самота на момичето.

— Готово. Тук е леденостудено. — Легна под завивката при Терез. Леглото не беше достатъчно голямо и за двете, но Терез се сви до нея. Ребека чувстваше, че се разтапя. Тя прегърна Терез с една ръка.

— Всичко ще е наред.

— Да — каза Терез и облегна глава на рамото на Ребека. — Благодаря ти, Ребека.

— Няма защо. Това не е проклятие, Терез, защото без него никоя жена не може да създаде живот. А много малко човешки постижения могат да се сравняват с това чудо.

— Милиони жени имат деца. Не е кой знае какво.

— Когато пораснеш, ще разбереш, че най-важните неща в живота са най-простите.

— Е, засега ще чакам следващия път… Какво? Колко дълго ще продължи?

— Може би четиридесет години.

— Четиридесет години? Мама е била права. Наистина е проклятие.

Ребека се усмихна.

— Едно от нещата в живота. Ще свикнеш.

— Мама имаше ужасен предменструален синдром — каза Терез. — Нахвърляше се на всичко и на всички.

— Може да се окаже тежък кръст — каза Ребека и погали нежно косата на Терез.

— Тя не е могла да има собствени деца. Нещо не е било наред с нея. Затова са ни осиновили.

— Знам — каза внимателно Ребека.

— Странно — каза отнесено Терез. — Мама не казваше за осиновяването на никого. Искам да кажа, че всички знаеха, че сме осиновени. Всичките ни приятели, цялото семейство, всички. Нямаше как да се скрие — Девън дойде при нас на шест години. Но мама не обичаше да говори за това нито с нас, нито с когото и да било. Когато се запознавахме с нови приятели или с други хора, веднага им казвахме, че сме осиновени. Така беше по-лесно, защото понякога се задаваха неудобни въпроси. А мама много се ядосваше, направо побесняваше. Искаше да се преструваме, че сме нейни биологически деца.

— Това показва, че много ви е обичала.

— Така ли? Ако някога се решах да попитам за истинските си родители, дори най-безобиден въпрос, тя полудяваше. Започваше да ги обижда, да ми казва как не са ме искали, как едва са дочакали да се отърват от мен. Същото беше и с Девън, въпреки че нейната истинска майка беше мъртва.

Ребека прегърна по-силно момичето и се зачуди какво да й каже и как е могла Барбара Флорио да бъде толкова глупава. От егоизъм и суета бе създала на момичето комплекс за малоценност.

— Вече веднъж ти казах, Терез. Грешките на другите нямат никакво значение. Те са в миналото. Важното е, че ти не си грешка. Животът ти е в собствените ти ръце. Трябва само да го вземеш и да го превърнеш в нещо красиво. Ще видиш колко е вярно това веднага щом цялата тази бъркотия приключи.

Момичето притисна бузата си в рамото на Ребека. Скоро Терез заспа. Ребека стана от леглото й внимателно, за да не я събуди, и я зави хубаво. Погледна спящото лице. В ума й властно изникна образът на бебето, което бе държала в ръцете си преди толкова много години. Гърдите я заболяха, като си спомни как го бе кърмила. Дали Терез също носеше, погребан дълбоко в подсъзнанието й, образа на майчиното лице, което тогава се надвесваше над нея? Имаше ли някаква, дори и минимална, частица от него някъде в заключените тайни на мозъка й? Нямаше как да разбере.

Взе свещта и се върна в стаята си.

Сутринта в коридора най-напред й се наложи да се изправи пред напрегнатата физиономия на Девън.

— Терез ми каза, че снощи е била неразположена — започна тя без въведения.

— Точно така — кимна Ребека.

— Защо не ме събуди?

Ребека се усмихна.

— Терез не беше толкова притеснена, Девън. Дадох й превръзки и малко си поговорихме, после си легнахме. Тя беше добре.

— Аз имам превръзки за нея — каза троснато Девън. — Аз трябваше да поговоря с нея. Не трябваше да идва при теб.

— Но тя дойде при мен — каза делово Ребека. — Каза, че не иска да те безпокои.

— Не ти вярвам — каза Девън. Беше бледа, очите й бяха широко отворени и гледаха втренчено. Ребека започна да осъзнава, че тя наистина е ядосана. — Това беше нещо специално. Нещо важно.

— Ами, знам това, Девън…

— Нямаш право да се месиш!

— Аз не се меся — каза Ребека и се обърна лице в лице с момичето. — Тя ме помоли за помощ и аз просто откликнах.

— Но ти не си никаква на Терез — каза Девън с бесен тон. — Ти не си от семейството, ти си никоя. Някаква си жена, която татко е взел от улицата!

— Това е съвсем вярно — каза Ребека спокойно, не искаше да се ядосва. — Но аз обичам Терез. И съм медицинска сестра. Не мисля, че ситуацията беше извън компетенциите и опита ми.

— Не знаем дали наистина си сестра. Нищо не знаем за теб. — Девън бе стиснала дланите си в юмруци и кокалчетата й бяха побелели. — Трябваше да ме събудиш. Нямаш право да се месиш. Толкова чаках това. Не разбираш ли? Чаках го. Бях съвсем готова. И щях да бъда до нея. А ти провали всичко!

В очите на Девън светнаха сълзи на гняв и мъка. Ребека се оказа неподготвена за силата на тази атака. Постара се да запази спокоен тон.

— Не мисля, че съм провалила всичко. Ти пак можеш да говориш с Терез. Не се тревожи за нея.

— Че кой друг би се тревожил за нея, ако не аз? — отвърна горчиво Девън. — Ти ли? Веднага щом тази работа ти писне, ще отидеш да слугуваш в някое друго семейство някъде другаде. Ти си временно тук и си никоя. Терез има само мен. Тя има нужда от мен. И аз ще съм пак до нея, когато теб отдавна няма да те има.

— Девън…

— Нямаш право да се натрапваш. Трябваше да ме събудиш. Повече никога не прави така. Или… — Тя млъкна, пълните й устни трепереха.

— Или какво? — попита Ребека.

— Или ще изхвърчиш оттук толкова бързо, че краката ти няма да докоснат земята.

Ребека си представи как Барбара Флорио казва същите думи със същия леден тон. Тялото на Девън беше изопнато. Ребека почувства, че и най-малкото увеличаване на напрежението ще я направи агресивна, а не се чувстваше особено привлечена от идеята да се защитава физически срещу такова силно момиче като Девън.

— Съжалявам, че ти се е сторило, че се натрапвам в отношенията между теб и сестра ти — каза тя тихо. — А що се отнася до това, че съм временно тук и съм никоя, може би си права. Но нямаш право да намекваш, че не ме е грижа за Терез или за теб. Грижа ме е и за двете.

Думите й очевидно усилиха клокочещия бяс на Девън.

— Забрави за хитричките си планове чрез подмазване да се намъкнеш в семейството ни. Няма да докопаш баща ми. Преди това ще те убия.

Докато изстрелваше последното изречение, от очите на Девън потекоха сълзи. Обърна се рязко и избяга от коридора. Ребека бавно пристъпи в кухнята. Къщата беше зловещо безмълвна. Терез очевидно още беше в стаята си, четеше или спеше. Ребека имаше намерение да отиде да я види как е, но не искаше повече да разстройва Девън.

Беше шокирана от дълбочината и силата на чувствата й. Не можеше да предположи, че такава спокойна личност е способна на такъв гняв. У Девън имаше повече от Майкъл, отколкото Ребека бе предполагала.

Обидните думи, които Девън изля върху нея, бяха инфантилни и злобни, но въпреки това я бяха наранили. Опита се да не мисли за тях, но те непрекъснато звучаха в ума й като развалена плоча.

Залови се с кухненска работа. Беше разтреперана и потисната и не можеше да се отърси от тъмната буря, която Девън бе оставила след себе си.

След час Девън се върна. Ребека се стегна, страхувайки се от нова атака. Но лицето на момичето беше спокойно. Тя се приближи към Ребека.

— Аз съм единствената майка, която е останала на Терез — каза тя без предисловия.

— Всичко е наред, Девън — каза предпазливо Ребека. — Разбирам.

Девън вдигна поглед към нея.

— Трябва да я защитавам. Трябва да съм до нея, когато има нужда от мен.

— Ти си до нея, когато тя има нужда от теб.

— Толкова се тревожех за неразположението й. Обидих се, че е дошла първо при теб, а не при мен.

— Разбирам те. Съжалявам за обидата ти. Но аз просто направих каквото мога за сестра ти, това е всичко.

— Да, знам. — Тя се усмихна ведро — типичната ясна усмивка на Девън. — Приятелки ли сме отново?

Девън протегна ръце за прегръдка и Ребека се почувства принудена да отвърне. Тя леко целуна Девън по бузата.

— Да, приятелки сме — каза тя.

— А това за теб и татко — каза Девън и отстъпи от Ребека. — Просто се опитвах да те уязвя. Но изобщо не е моя работа и няма да се разстроя каквото и да стане. Обещавам. Това си зависи от теб и от татко.

Ребека нямаше думи.

— Това е много зряло отношение — каза тя накрая. — Знам, че баща ти ще бъде откровен с теб. Аз също.

Девън въздъхна дълбоко и сякаш се отърси от цялата си обида.

— Ох, радвам се, че всичко свърши. Мразя да се ядосвам така. Тогава започва да ми се гади и да ми призлява.

Ребека отвърна на усмивката й колкото може по-сърдечно.

— Аз също.

Девън се обърна и хвърли поглед към тенджерите, които Ребека бе сложила на печката.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Можеш да наредиш масата, ако искаш — каза Ребека. Изглежда, бурята внезапно се бе разминала и слънцето отново бе блеснало силно. Но докато работеха заедно, Ребека се замисли, че внезапната промяна на Девън към предишната й чаровна личност толкова приличаше на характера на Майкъл, колкото и шокиращият й гняв. А свадата, колкото и неприятна да беше, бе увеличила неимоверно уважението й към Девън Флорио.

— За какво бяха крясъците тази сутрин? — Майкъл попита Ребека по-късно същия следобед.

Беше ясен ден, но студен заради снега. Срещнаха се в градината.

— Не мислех, че си чул — каза тя и бързо го погледна.

— Чух. Девън ти се беше развикала за нещо, нали?

— Беше обидена, че Терез снощи е дошла при мен за помощ. — Ребека сви рамене. — Обаче, изглежда, вече й мина.

Той я погледна загрижено.

— Там има пейка. Да седнем да поговорим.

Пейката беше в слънчев кът и един стар изкорубен дъб я пазеше от вятъра. Седнаха един до друг и се загледаха в тъмните неподвижни води на воденичното езеро.

— Искам да ти благодаря за това, което направи за Терез. Тя си няма кой да я съветва в пубертета, а бог ми е свидетел, че един баща не може да замести майката в тези неща. Свърши много добра работа.

— Е, Терез си има Девън.

— Девън никога не може да бъде майка на Терез. — Той погали Ребека по бузата и тя трепна. — Ти си истинска благословия — каза той сериозно. — Да гледаш чужди деца, е неблагодарна работа. Децата могат да се превърнат в груби експлоататори на бавачките си.

— Не се чувствам като експлоатирана — каза тя. Изпитваше неудобство от похвалите му. — И наистина искам да помогна. Особено на Терез.

Той кимна.

— Терез е много специално дете. Обичам и двете, но съм наясно, че Терез има по-голяма нужда от Девън. А в живота си често е получавала твърде малко.

— От теб ли?

— Да — призна той. — Но особено от майка си.

— Барбара предпочиташе Девън?

— Барбара отчаяно искаше да има деца. Но отглеждането на бебе не се оказа сладкият рай, който си бе представяла. Дразнеше я, че трябва да прекарва толкова много време с Терез. Смяташе го за досадно. Когато взехме Девън, вече на шест години, Барбара сякаш си намери нова играчка.

— Искаш да кажеш, че е прехвърлила цялото си внимание на Девън? — попита Ребека и почувства хлад и гняв дълбоко у себе си, както често ставаше, когато се заговореше каква майка е била Барбара Флорио.

— Барбара заряза Терез и се зае да превърне Девън в принцеса. Втурна се да й купува дрехи и играчки, записа я на всички уроци, които можеш да си представиш, а някои дори не можеш да си ги представиш. Майката на Девън е била много болна жена през целия си живот, всъщност неизлечимо болна. Не е могла да даде нищо на Девън. Когато дойде в нашия дом, тя беше интелектуално и емоционално жадна. Барбара нямаше търпение да я моделира.

— Мислиш ли, че това е било нечестно спрямо Терез? — попита Ребека сподавено.

— Разбира се. — Той кимна. — Но гневът към Барбара нямаше да помогне. Тя самата беше разглезено момиче от богато семейство. Аз съм се борил за мястото си в обществото. Имах четирима братя и две сестри, с които делях всичко, и нямах време за глезотии. Семейните ценности ми бяха втълпени от ранна възраст. Аз съм дълбоко привързан към семейството. Но Барбара не беше такава. Така че нямаше смисъл да й показвам гнева си, въпреки че ме разкъсваше.

— Терез сигурно се е чувствала пренебрегната.

— Да, пренебрегната и объркана. Не можеше да разбере защо майка й изведнъж е загубила интерес към нея.

— Ти не се ли опита да компенсираш липсата?

Той сви рамене.

— Правех каквото можех. Но доколкото знам от опит, за малките деца най-важна е майката.

— Тогава ли започнаха проблемите с Терез? Когато Девън дойде в семейството?

— Не точно. Дълго време се държеше, докато нещата в семейството не тръгнаха на зле.

— На зле?

— Девън влезе в пубертета и стана много сприхава. Барбара бе започнала да се налива с алкохол и да се тъпче с хапчета. Това много бързо се превърна в голям проблем. Успях да я настаня в клиника за алкохолици няколко пъти, но това отключи у нея някаква маниакална параноя. Мислеше си, че заговорничим да я затворим в лудница. Отказваше всякаква терапия. Започна да ми отправя налудничави обвинения. Точно тогава Терез започна да получава припадъци и да излиза от релси.

— Какви обвинения? — намеси се Ребека.

Лицето на Майкъл се сгърчи от отвращение.

— Не искам да се впускам в подробности. Въображението й не беше съвсем здраво. Събра цяла армия адвокати и ми постави ултиматум: или се изнасям от къщата и оставям двете момичета при нея, или ще започне агресивно бракоразводно дело на базата на обвиненията си. Обеща, че ще направи живота ми ад, и знаех, че говори сериозно. Момичетата искаха да дойдат при мен, но Барбара беше непоколебима. Възможността да се боря за тях по съдилища ме плашеше. Наистина се страхувах, че ще ми отнеме децата завинаги. Затова поговорих кротко с тях и се изнесох.

— И ти се погрижи да се виждаш с момичетата.

Той леко се усмихна.

— Те ли ти казаха това? Да, монахините проявиха голямо разбиране.

— Не мисля, че одобрявам прелъстяването на учителки, особено на монахини.

— Никого не съм прелъстявал. Нямаше нужда. Барбара сбърка. Отиде в училището с обвиненията си. Директорката не й повярва, а освен това знаеше, че тя злоупотребява с алкохола и лекарствата. Аз отидох да се срещна с нея. Признах си всичките грехове и когато тя видя, че те не включват това, в което ме обвиняваше Барбара, ми позволи да вземам момичетата всеки ден за обяд. А през уикендите правехме специални неща. Понякога ходех с Терез на мачове на „Джайънтс“ или с Девън в природонаучния музей. Обикновено правехме нещо заедно. Беше почти като нормален семеен живот.

— До пожара.

— До пожара — съгласи се той и усмивката му се стопи.

— Ти всъщност не познаваш тъмната страна на Терез, нали? Пожарите, които е причинила. Откачените неща, които е правила. Ти не разбираш докрай това. Или може би го разбираш, но криеш какво знаеш?

— От полицията изпратиха психиатър да разпита момичетата. Тя накара Терез да припадне. Трябваше да видиш триумфа, изписан на лицето й, Ребека. Мислеше си, че е разрешила случая. Когато излезе, Терез бръщолевеше глупости, а тази жена реши, че това е пълно самопризнание за вина. Втурна се да иска съдебно решение, за да поеме попечителството и на двете момичета. Това ли имаш предвид под „тъмната страна на Терез“?

— Преодоляването на припадъците и намирането на истината са жизненоважни, Майкъл.

— Вярваш ли, че Терез е убила майка си? — попита я той, като внимателно я наблюдаваше за реакция.

— Не знам — отвърна тя тъжно.

— Е, аз не бях готов да ги оставя да я мъчат, докато изтръгнат от нея признание. Затова я отведох. Истината е, че тя просто не знае дали е запалила пожара, или не е.

— Може да е блокирала спомена в мозъка си — каза Ребека мрачно.

— Тогава един ден този спомен ще се върне — отвърна той, като все още я гледаше.

— Да — съгласи се тя. — Обикновено се връщат, по един или друг начин. Но могат да се натрупат и да я подлудят.

Майкъл не проговори известно време.

— От припадъка в първия ти ден тук Терез не е имала други.

— Аз не съм лечителка, Майкъл — каза тя меко. — Моля те да не гледаш на мен по подобен начин. Не се надявай, че ще стане някакво чудо само защото Терез е намерила в мен някакъв заместител на майка.

— Точно това си ти — каза той. — Заместител на майка. Ако Барбара беше като теб…

Тя се взря в него и усети как емоциите й се разбунтуваха. Настояваше Майкъл да търси истината, а тя самата криеше една от най-важните. Как щеше да запази самоличността си в тайна? Колкото повече отлага, толкова по-разрушително ще е разкриването й накрая.

Тя си призна, че вече бе започнала да се отказва от първоначалния си план за отвличане. Майкъл обичаше момичетата и те изпитваха същите чувства към него, както и помежду си. Трябваше да приеме това. Ако смяташе да се изправи пред Терез и да й каже, че е истинската й майка, ще трябва да го направи, като се съобрази с новото й семейство.

В такъв случай не беше ли най-добре да каже истината още тук и сега?

— Майкъл — чу се тя да казва, — има нещо, което трябва да ти кажа.

— Ти си зодия Близнаци и за нас няма надежда.

— Не се шегувам, Майкъл. По-добре се приготви.

— Добре — каза той, полуусмихнат на сериозния й тон. — Готов съм. Кажи ми.

— Аз…

Тя се поколеба, гласът й се задави в гърлото, докато търсеше подходящите думи, с които да му каже. Когато тъмните му очи се взряха в нейните, тя забеляза в тях топлотата и дори нещо повече, което избуяваше между тях от първия миг, в който се бяха видели.

Изведнъж се почувства напълно разголена. Разбра, че няма да може да му каже, не сега. Не й стигаше кураж. Тя му се усмихна пресилено.

— Някой друг път — каза тя измъчено.

Той я погледа още малко.

— Както решиш — каза той безгрижно. — Нямам намерение да се ровя в тайните ти. Въпреки че си мисля, че съм разгадал някои от тях вече.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и гласът й се извиси нервно.

— Била си омъжена, но не се е получило — каза той. — Познах ли?

Тя кимна.

— Как разбра?

— Създаваш ми такова усещане. Знаеш какво е да имаш брак, който те унищожава.

— Да — съгласи се тя тъжно, — знам.

— Деца? — попита Майкъл между другото.

— Не — каза тя, но знаеше, че лицето и очите й я издадоха. — Е, бях бременна.

— Но не го износи? — попита той внимателно.

— Загубих бебето — каза тя, за да спечели време.

— Съжалявам — отвърна й той с искрено съчувствие. — Помятането имаше ли нещо общо с разпадането на брака ти?

— Нещо такова — каза тя. Лицето и шията й горяха, езикът й бе надебелял. Мразеше да лъже. Не смееше да го погледне в очите.

— Няма нужда да ми разказваш — каза той и пак я погали по бузата. — Искаш ли да чуеш и другите ми предположения за теб?

— Прекалено си прозорлив, за да съм спокойна — отвърна му тя. — Но давай.

— Отишла си да се катериш в планината с някого, когото си харесвала. Но когато си паднала и си счупила коляното си, той те е изоставил подло. Което те е наранило и огорчило.

— Да — каза лаконично тя. — Напълно вярно е.

— Следващото предположение е по-скоро изстрел в тъмното. Не ми каза пълната истина за професията си.

— Така ли? — попита тя уплашено.

— Каза, че си сестра, но според мен вероятно си лекар.

— Защо мислиш, че съм лекар? — попита тя и заби поглед в ръцете си.

— Когато се запознахме, ти се опитваше да внушиш определен образ. Искаше да изглеждаш като онези хипита без корени, които се скитат из Европа и работят каквото им падне. Смятала си, че ако ми кажеш, че си лекар, никога няма да те взема на работа. Ще задавам неудобни въпроси, като например защо един лекар ще трябва да си търси работа като бавачка. Затова си променила професията си на медицинска сестра. Но през последните седмици образът на хипи започна да ти се изплъзва малко по-малко.

— Така ли? — тя ругаеше наум собствената си небрежност.

— Свикнала си да се ползваш с авторитет и да поемаш отговорност. Всеки професионалист има черти, които придобива от работата си. Ти имаш маниерите на лекар и гледаш като такъв на живота.

Тя мълчеше и слушаше, а сърцето й силно биеше в гърдите.

— Не си далеч от целта — каза тя накрая.

— Така си и мислех — каза той весело. — Ако се съди по характера ти и по твоя доста праволинеен идеализъм, предполагам, че по-скоро си работила в болница, отколкото в някоя хубава печеливша частна клиника. В правилна посока ли съм?

— Да.

— Мразиш да лъжеш, значи вероятно каза истината, че практикуваш в областта на педиатрията. И че живееш в Лос Анджелис. Моето предположение е голяма детска болница в Лос Анджелис.

— Да — каза тя почти безнадеждно.

— Което ни връща на въпроса, който ти се стремеше да избегнеш, когато се сблъска с мен. Защо ще му трябва на един лекар да търси работа като бавачка в този затънтен кът на Италия?

Тя се насили да го погледне в очите. Да не би отдавна да бе отгатнал коя е и сега да си играеше с нея на котка и мишка. Устните й изтръпнаха.

— Защо според теб?

Той посегна към ръцете й и пръстите му стоплиха нейните.

— Мисля, че нещо драстично се е объркало в работата ти. Грешка, сбъркана диагноза, неточно лечение на пациент. Сигурно си уволнена или отстранена от работа. Може би на главата ти виси съдебно дело за погазване на лекарската етика. Макар че ми е трудно да си представя ти да проявиш небрежност. Но всички знаят, че в медицината понякога става не така, както бихме искали. Нещо се е объркало и затова ти си тук.

— Е, ами… — Тя поклати глава в несвяст, без да знае дали от това й стана по-добре или по-зле.

— Няма значение — каза той нежно и вдигна дланта й към устните си. — Не ме интересува какво си направила или какво не си направила, Ребека. Каквото и да те е довело в моя дом, мога само да съм му благодарен.

— О, Майкъл — въздъхна тя. — Гледаше го как целува външната страна на пръстите й, после обърна ръката й и я целуна по дланта, интимна ласка, която я накара да пламне. Тя издърпа ръката си от неговата и стана.

— Имам работа.

— Винаги ли така бягаш? — каза той и вдигна поглед към нея. — Докога можеш да бягаш, Ребека?

— И аз мога да ти задам същия въпрос — отвърна тя.

Той кимна.

— Права си. Но един ден ще се изправя срещу проблемите си.

— Аз също — обеща тя и бързо се отдалечи от него в сгряния от слънце мразовит следобед.

В ранната вечер Ребека седеше до Девън и й обясняваше някаква биологическа диаграма, когато Терез влезе в къщата. Цялата грееше и очите й блестяха.

— Татко е готов да пробва колелото — каза тя. — Иска да отидеш да му помогнеш, Ребека. Каза да си сложиш мушама и гумени ботуши. И шапка.

— Тъкмо работа за мен — изсумтя Ребека. Облече си мушамата и гумените ботуши и отиде до големия каменен хамбар, в който се помещаваше колелото. Майкъл я чакаше.

— Нека първо да ти обясня — каза той и я хвана за ръката. Заведе я до воденичния поток, дълбокия канал, в който с грохот се изливаше водата. — Трябва да повдигнем колелото и да го сложим на мястото му. Но преди това трябва да спрем водата.

— Как ще го направим? — попита тя, взирайки се в пенливия воден порой, който изглеждаше така, сякаш би могъл да пробие дупка през стената и да излезе от другата страна на къщата.

— Там, където водата се влива, има дига. — Той й показа един много стар механизъм, чиито пръчки и колела бяха станали оранжеви от многогодишната ръжда. — Като завъртим това колело, и водата ще спре.

— Работи ли още? — извика тя през грохота.

— Има само един начин да разберем — извиси той глас в отговор. — От една седмица всеки ден го смазвам. Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

— Ще опитам.

— Ако не си сигурна, ще повикам Девън. Тя е силна като кон.

— Няма нужда да викаш Девън — каза му Ребека. — Аз ще го направя.

Белите му зъби лъснаха.

— Добре. — Той й подаде чифт дебели брезентови ръкавици, които тя веднага навлече, след това вдигна качулката на мушамата си.

— Добре, готова съм.

— Хайде тогава.

Вдигнаха заедно колелото. Чувстваше как мускулестото му тяло се напряга до нея. Колелото изпука, помръдна няколко сантиметра, после изскърца ръждиво толкова силно, че сигурно се чу надалеч въпреки рева на водата.

— Дърпай — нареди й Майкъл. — Започва да се помръдва.

Задъхана, Ребека се подчини, като се опитваше да синхронизира усилията си с неговите. Виждаше как металната дига започва да се плъзга през отвора.

— Успяхме! — каза тя едва дишаща, учудена от собствения си успех.

— Хайде заедно. Вдигай!

Почувства как коляното й зловещо изпука и изпрати режеща болка по целия й крак. С цялата си сила тя се опитваше да повдигне колелото. То се завърташе сантиметър по сантиметър и малко по малко желязната дига се преместваше. Когато пресече пътя на потока, отвсякъде започна да пръска и те се измокриха до кости. Колкото повече дигата се спускаше, толкова повече вода шуртеше навън. Грохотът се превърна в страховито свистене. Струята ставаше толкова силна, че започна да бута Ребека назад като противопожарен шланг.

— Не се предавай — чу Майкъл да й вика. — Само още една крачка.

Тя продължаваше да повдига едната страна на колелото. Водата я биеше в лицето, гърдите и ръцете. Ледена вода. Това ще ме убие, помисли си тя. Но проклета да беше, ако отстъпеше на Девън мястото си.

Накрая водният напор започна да отслабва. Успя да повдигне главата си и да хвърли кос поглед на това, което бяха направили. Дигата беше почти затворена. През последните свободни сантиметри водата извираше напористо.

Майкъл се метна като замаян върху колелото и с последно усилие затвори дигата. Водата продължаваше да се просмуква и да пръска през всички сглобки.

Ребека се опита да успокои дъха си, но Майкъл вече беше скочил в твърдото гнездо, което сам бе конструирал.

— Помогни ми да изправя колелото.

Тя прецапа разстоянието до него, от всяка нейна дреха се стичаше вода.

— Не ми каза какво ме чака — каза тя през тракащи зъби.

— Ако ти бях казал, нямаше никога да дойдеш — отбеляза той. — Хвани онзи край. Сега вдигай!

Цялата се тресеше от студ и единственото налично средство против това беше физическото усилие. Помогна му да изправи колелото. То бе подпряно на два автомобилни крика над воденичния поток. Докато тя го държеше, Майкъл развиваше криковете и колелото се наместваше в гнездото си. Когато се стабилизира, той махна криковете. Измокрен до кости, той също се тресеше силно от студ.

— Остана още едно нещо — каза Майкъл. — Предавката.

Тя нагази до кръста и обгърна треперещото си тяло, докато той нагласяше веригата на зъбците и свързваше колелото с динамото. След това дойде при нея и я прегърна.

— Ти си страхотна!

— Не ми го казвай — промърмори тя. — А сега трябва пак да отворим дигата, нали?

— Ще е много по-лесно отпреди — обеща той.

— Посред зима е, Майкъл. Ще хванем двойна пневмония. Не можа ли да го подготвиш в по-топло време?

Отварянето на дигата се оказа доста по-лесно. Този път водата започна да шурти от отвора и се стовари върху лопатите на колелото с оглушителен шум. Като погледна през рамо, Ребека видя, че колелото започна бавно да се задвижва. Дигата се отмести и водопадът изскочи през отвора, като увеличи напора си върху лопатите. Механизмът се задвижваше все по-бързо и Ребека чу как динамото лека-полека заработи. Чудото се случваше. В голата електрическа крушка, която висеше от тавана, изведнъж просветна червена искра. Докато те с мъка преместваха колелото, искрата се превърна в тлеещ блясък и накрая в ярка светлина.

— Работи! — извика тя.

Той кимна с мократа си глава и се засмя.

— Работи.

Най-накрая дигата напълно се отвори. Колелото се завъртя стабилно и динамото весело забоботи. Големият квадратен сандък на трансформатора, който бе поставен в ъгъла и имаше надпис „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“, развълнувано бръмчеше. А хамбарът бе изпълнен със светлина.

— Не мога да повярвам — каза задъхано тя. — Майкъл, ти си гений!

Той я взе в прегръдките си и целуна ледените й устни.

— Хайде — каза той и я повлече след себе си. — Да отидем да видим.

Докато се измъкваха от хамбара, пред очите на Ребека се появи невероятна гледка. Старата къща винаги беше тъмна през нощта. В един-два прозореца се мяркаше пламък на свещ или на вратата висеше керосинова лампа, ако някой имаше работа навън.

Но сега всеки прозорец грееше с ярка светлина. Пътеката от кухнята до хамбара бе оградена с прекрасни лампи, които хвърляха отблясъци върху снега. Тя беше поразена, домът изведнъж бе придобил великолепие като на искрящ в тъмнината замък.

Майкъл я прегърна.

— Нали е хубаво?

— Прекрасно е. Не мога да повярвам колко е прекрасно!

— Светнали са всички лампи в къщата. Надявам се, че дворецът няма да се подпали. Хайде — каза той и я погледна загрижено. — Трепериш като лист.

Момичетата тичаха из къщата и запалваха, всяка лампа, която се изпречеше пред тях. От стълбата се втурна Девън.

— О, татко! — възкликна тя. — Не съм си и мечтала, че ще стане толкова хубаво!

Къщата бе преобразена. Ребека гледаше с широко отворени очи, трепереща и подгизнала. Сумракът го нямаше и всеки ъгъл бе облян в светлина. Изведнъж воденицата бе станала съвременна и великолепна, дом за семейство от двадесети век. Когато бъдат инсталирани и хладилникът, фризерът, пералнята и миялната машина, както и всички други електрически апарати на модерното време, което със сигурност щеше да стане скоро, средновековната атмосфера щеше да си отиде веднъж завинаги. Но все пак нещо вече липсваше, онази старинна романтика, която се излъчваше от пламъка на лампите и свещите, когато те бяха единственото средство за осветление.

— Не включвайте нищо повече, докато не проверим напрежението — Майкъл предупреди Девън. — Може да е опасно. Не беше планирано така. — Силна музика от горния етаж го прекъсна, Терез бе включила някаква стереоуредба. — Терез! — извика Майкъл.

Къдравата глава на Терез надникна над парапета.

— Какво?

— Веднага изключи това и не се докосвай до никакъв електрически уред, докато не ти кажа — нареди й той настойчиво. После се обърна към Ребека. — Трябва бързо да свалиш тези мокри дрехи. Има достатъчно топла вода. Деви, заведи Ребека в моята баня и й покажи всичко.

— Охо, оказва ти се чест — каза Девън. Хвана ледената й ръка и я поведе бързо нагоре по стълбите.

Въпреки че вече беше в къщата от няколко седмици, Ребека никога не бе надниквала в стаята на Майкъл. Както бе очаквала, тя беше най-голямата и най-величествената, въпреки че бе подредена почти аскетски. На стената над огромното легло бе окачен двуметров гранитен воденичен камък, който представляваше живописен, но семпъл акцент. На другата стена висеше арбалет, средновековно строг, но и заплашителен. Друга украса нямаше. Девън я заведе в банята. Тя също бе голяма и просто подредена. Подът беше покрит с мрамор, а в средата имаше вана, наполовина вкопана в него. Девън й даде огромна хавлиена кърпа, явно също специален аксесоар на господаря на къщата, и пусна кранчетата. Във ваната нахлу силна струя. Девън щедро посипа водата под кранчето със зелена пяна за вана.

— Сапунът и всичко необходимо е там — каза Девън. — По-добре да отида да помогна на татко. Приятно прекарване.

Като остана сама, Ребека свали прогизналите си дрехи и седна на ръба на ваната, за да я изчака да се напълни. Чувстваше се зле и изпитваше съжаление към себе си. Бе измръзнала до костите и винаги бе мразила да е мокра и да й е студено.

Ваната скоро се напълни с приятно гореща вода. Като премигна от смяната на температурите, тя се потопи в пенливата вода и бледата й кожа порозовя. Ваната бе толкова голяма, че тя направо плуваше в нея. Затвори очи и усети как мускулите й се отпускат.

Бе почти заспала, когато чу почукване на вратата. Отвори лениво очи и видя Майкъл да наднича зад вратата. Тя бързо се потопи под пяната.

— Махай се!

Показа й отворена бутилка шампанско и две чаши.

— Шампанско във ваната, мадам?

— Щом изляза, благодаря — каза тя. — А сега се махай.

— Не източвай ваната — предупреди я той, — аз съм следващият.

— Искаш да се къпеш в мръсната ми вода?

— Това ще е почти като секс, след като друго не ми позволяваш — каза той кисело. — Освен това нямаме друга топла вода. Ще те изчакам отвън.

Той я остави на спокойствие. Къщата бе съвсем друга, осъзна тя, живееше нов живот. Дочуваше тихото бръмчене на халогенните лампи на тавана, слабия шум на парното, което полека заработваше, почти физически усещаше как електричеството постепенно завзема дома. Сякаш за една вечер той бе влязъл в нова епоха.

Тя излезе от ваната, увита старателно в кърпа, и влезе в спалнята. Майкъл седеше на леглото гол до кръста. Вдигна поглед и се усмихна.

— Всичките ми изчисления излязоха до последната цифра.

— Никакви проблеми? — попита тя.

— Засега няма. — Той наля шампанско в двете чаши. — Да го отпразнуваме.

Тя чукна чашата си в неговата и отпи. Шампанското беше съвсем сухо и студено.

— Поздравления — каза тя.

— Ти беше страхотна — отвърна той. — Благодаря ти, Ребека. — Остави чашата и обгърна с длани мокрото й лице, после я целуна леко по устните. Тялото му още бе леденостудено, а нейните крайници се бяха затоплили. От контраста, а може би от шампанското главата на Ребека се завъртя.

— Много си умен — каза тя тихо.

— Аха — съгласи се той и я погледна изпод натежали клепачи. — Много. Но не достатъчно, за да разбера коя си.

— Майкъл, аз те излъгах — каза тя. — Но засега мога само да ти обещая, че когато съм в състояние, ще ти кажа цялата истина за себе си. Повярвай ми, че в момента не мога. Наистина не мога.

— Вярвам ти. — Той се усмихна. Никога преди не й се бе струвал толкова силен, като сега, помисли си тя. Изведнъж разбра, че го желае толкова много, че повече не може да се съпротивлява. Въпреки цялото й недоверие и несигурност, сега бе моментът. Той я взе в прегръдките си й продължаваше да я гледа със строгите си очи. Ребека прокара длан по силните мускули на гърдите му и почувства как твърдите му зърна още повече се стегнаха под ласката й.

— Ти си много специален мъж — каза тя нежно.

— А ти си много специална жена — прошепна той.

— Някога направо те мразех, Майкъл. Била съм сляпа и глупава.

— А сега?

— Сега… сега изпитвам нещо друго. — Чувстваше как сърцето му бие силно под дланта й. Той разхлаби кърпата и тя се свлече от бялата й гръд. Наведе се и я целуна, студените му мускулести гърди докоснаха горещите й зърна. Почувства как през цялото й тяло премина силна тръпка.

— Майкъл — прошепна тя, — момичетата…

— Момичетата са прекалено заети да включват уредите — каза той. — Освен това вече заключих вратата.

— Много си сигурен в себе си.

— Обикновено съм. Но не и с теб. — Той целуна мократа й шия. — Миришеш прекрасно — каза задъхано.

— А ти си замръзнал. — Тя потръпна и почувства как кожата и настръхна от докосването на студеното му тяло.

— О, Ребека… — Той се плъзна от леглото и коленичи пред нея, а ръцете му обгърнаха талията й. — Не ме е грижа коя си — прошепна той и се взря в лицето й. — Толкова дълго те чакам.

— Майкъл…

— По подобен начин някога копнеех за наркотици — прошепна той. — Но пристрастяването към теб може да е много по-силно.

Силните му ръце се разтвориха и погалиха ханша й. Тя докосна косата му с пръсти. Беше мокра и студена и се виеше надолу по мускулестия му врат. Бавно плъзна ръце по раменете му и почувства твърдите мускули под ледената кожа.

— Толкова съм щастлив, че те срещнах — каза той и размърда рамене под ласката й. Кърпата се смъкна по краката й и той прокара устни по бедрото й. — Желая те толкова много.

Кожата й гореше. Тя притвори очи, когато той раздели бедрата й и устата му се зарови в тайните къдрици. Усети студените му устни да се прилепват към топлата й плът. Те жадно се притиснаха и езикът му започна да си прокарва път още по-навътре. Сякаш искаше да я изпие до дъно. После намери огнения център на възбудата й и настойчиво и сръчно изтръгна от гърдите й дрезгав стон на удоволствие. Тя коленичи до него на дебелия килим и понечи да го прегърне. Той я притисна към себе си, беше толкова едър и толкова силен. Тя знаеше, че ще е прекрасен любовник, въпреки строгостта и външната му необузданост. Дъхът й спря, като си помисли колко ужасен би бил гневът му, ако разбере как го е измамила.

Напоследък животът й беше като плаващ пясък. Майкъл бе стабилен, истински, единствената реалност, която имаше. Сега той искаше да удължи нещата, да опита всеки сантиметър от тялото й. Но тя го желаеше с дива, животинска страст. Толкова много го искаше, че цялото тяло я болеше, все едно горящ огнен език свързваше гърлото, сърцето и корема й и се стрелваше към слабините и горящата точка между бедрата й. Тя жадно хвана с ръка твърдата му мъжественост.

— Не мога да чакам — каза тя подканящо. — Сега, Майкъл.

Той се надвеси над нея и тъмната му фигура се извиси на фона на светлината. Тя го насочи и задъхано се изопна, докато той влизаше в нея.

— Моля те — простена тя.

— Ребека! — прошепна той. Беше много влажна и той с лекота проникна. Със следващия тласък я изпълни и тя се отвори за него, стигайки до границата на болката.

— О, Майкъл, Майкъл! — простена тя.

— Боли ли те?

— Не, моля те, Майкъл.

Той проникваше все по-дълбоко в нея, толкова дълбоко, че почти можеше да го вкуси. Сливането им беше така пълно, че тя започна да се изкачва към върха веднага щом той, подпрян на лакти, започна да се движи и да покрива лицето й с диви целувки. Спря и остана неподвижен, докато тя се гърчеше отдолу, наслаждавайки се на плътта му вътре в нея.

— Не спирай, Майкъл — нареди му тя страстно. — Да свършим заедно.

Той я взе в прегръдката си, прошепна името й и сега й се отдаде без остатък. Беше силен и едър мъж и почти я смачка. Не й оставаше нищо друго, освен да се притиска към него, преобразена от страстта му. Преди никой не я беше любил така. Не бе преживявала нищо подобно. Чувстваше се сякаш се рееше извън тялото си и душата й се гърчеше в греховен танц под ритъма на неговата любов.

Слети, те потръпнаха и след това се отпуснаха, милвайки се един друг. Миг на пълно съвършенство. Сексът рядко се оказвал такова чисто изживяване като сега, просто и в същото време пълно със смисъл.

И все пак дълбоко у себе си тя чуваше слаб вътрешен глас, който й казваше, че току-що двамата разрушиха всичко, постигнато до момента.

Тя затвори очи и заплака по много причини. Претърколиха се на една страна, застанаха лице в лице и все още прегърнати, се погледнаха в очите.

— Ти си най-красивата жена, която познавам — прошепна той.

Тя изтри мокрите си клепачи.

— Съжалявам, че така избързах. Исках всичко да стане с необходимото въведение.

— Ще си спестим въведението за следващия път.

— Не може да има следващ път, Майкъл — отвърна тя нежно.

— Какво говориш?

— Говоря за момичетата. При всичко, което преживяват, няма да могат да се справят и с това. Не е честно спрямо тях.

Той помълча известно време.

— Не искам да го обсъждаме сега — каза той тихо. — Искам само да мисля за това колко прекрасно е, че се намерихме. Не можем да променим това, което току-що направихме.

Незнайно защо, но думите отекнаха зловещо в ушите на Ребека. Дивата страст на секса вече отшумяваше. Започваше да осъзнава, че е направила нещо наистина ужасно.

— Не — съгласи се тя. — Но ми се иска да можехме.

Видя как лицето му потъмня.

— Не си търся лесна бройка, Ребека. Това, което направих, за мен означава обвързване.

— А за мен не — бе принудена да му отвърне тя. — Направих го, защото съм луда.

Майкъл се изправи на лакът. Сграбчи ръката й с такава сила, че тя почувства как пръстите му хлътват в мускулите й.

— Ще избягаш ли? — попита той гневно.

— Боли ме, Майкъл.

— Само ми кажи, че няма да избягаш от мен.

Тя отблъсна пръстите му от ръката си и разтърка болното място.

— Трябва да ставаме — каза тя с леден глас, — преди момичетата да открият какво направихме тук.

— Наистина ли си толкова студена? — попита той и се взря в нея. — Господи, Ребека, това нищо ли не означаваше за теб?

— Беше грешка — бе всичко, което можа да му отговори тя. След като желанието й бе утолено, тя се изпълни с угризения заради липсата си на отговорност, заради лекотата, с която захвърли толкова много за няколко огнени мига. Стана от леглото и започна да се увива в хавлията, мразеше себе си и слабото си тяло.

— Облечи се — помоли го тя. — Заради тях, облечи се, Майкъл.

Лицето му бе изопнато от някакво тъмно чувство, вероятно гняв или може би дори омраза.

— Аз май наистина не те познавам, нали? — попита той.

— Не — съгласи се тя и срещна погледа му. — Не ме познаваш, Майкъл.

За миг й се стори, че и двамата се вглеждат в душите си, без да разбират нищо един за друг. Той беше толкова тъмна личност и криеше всичко дълбоко. А тя по необходимост бе заставена да играе толкова много чужди й роли. Откъсна очи от него, отключи вратата и излезе от стаята, в която току-що бе загубила толкова много.

На другата сутрин Ребека се събуди от дълбок сън и в ума й се мярна първо споменът за вчерашната лудост. Тя се завъртя в леглото и погледна часовника на нощното шкафче. Беше почти десет. Отметна завивката и отиде под душа.

Тази сутрин вместо обичайната тънка хладка струйка се изля истински порой от гореща вода. Излезе от душа и се облече. В къщата бе топло. През нощта парното бе работило, захранвано от турбината. Керамичните плочи под босите й крака вместо ледени, както преди, сега излъчваха топлина.

Облече джинси и лек пуловер и уви около врата си кашмирения шал, който Майкъл й бе купил от Урбино. Преди да слезе долу, мина покрай стаята на Терез и почука леко.

— Кой е? — чу тя гласа на Терез.

— Ребека.

— Влез.

Тя бутна вратата. Терез се бе свила в леглото с една книга, както Ребека толкова често я бе виждала. Но този път беше по-различно: пердето бе отворено и откриваше синьото небе, стаята бе топла и подредена. Терез погледна над книгата към Ребека.

— Здрасти.

Ребека си спомни първия път, когато видя Терез и чу това тихо „здрасти“.

— Добре ли спа?

— Не беше зле.

Ребека се приближи и седна на леглото, после целуна Терез по бузата. Посочи към корема й.

— Как е?

— Бива — отвърна Терез и направи физиономия. — Гадно е някак си.

— Недей да мислиш по този начин. Трябва да се гордееш с тялото си, че така добре знае какво да прави.

— Да — каза Терез, — гордея се, но се надявам скоро да свърши.

— Ще свърши — увери я Ребека. — Майка ти обясни ли ти всичко? С подробности?

Терез сви рамене.

— Мама не говореше много с мен. Цялото й внимание беше насочено към Девън.

Ребека отново почувства прилив на гняв.

— Сигурно ти е било трудно.

— И за Девън беше трудно — каза с делови тон Терез. — Мама много се занимаваше с нея. Аз не й се струвах достатъчно добър материал за моделиране.

— Много тъжна констатация.

— Изобщо не е тъжна — каза сериозно Терез. — Благодарях на Бога за това. Девън се чувстваше ужасно. Аз си гледах живота. Правех каквото си поискам. Но мама упражняваше страхотен натиск върху Девън. С татко се разделиха основно заради Девън.

— Не знаех — каза разтревожена Ребека. — Как стана?

— Накрая Девън предпочете татко пред мама. Това й разби сърцето.

Без да е сигурна, че разбира думите й, Ребека се взираше в Терез.

— Девън предпочете баща ти?

— Обичаше го повече от мама. И мама разбра. — Терез поклати глава, сякаш не искаше повече да си спомня. — Ще се ожениш ли за татко, ако той ти предложи?

Поразена от въпроса, Ребека само успя бавно да поклати глава.

— Той няма да ми предложи, Терез.

— Ще ти предложи — отвърна Терез. — Така е, защото той е идеален за теб.

Ребека стана и отиде до прозореца. Навън всичко бе по-, крито със снежно одеяло и искреше от белота. Небето бе перлено синьо. Но в сърцето й бе мрачно.

— Не мога да говоря за това, Терез — каза тя накрая. — Прекалено много неща пречат.

— Имаш предвид мен — каза тихо Терез.

— Може и така да е — отвърна равно Ребека.

Терез скочи импулсивно.

— Искам да видиш нещо. — Тя клекна и се зарови под леглото. Ребека я гледаше озадачена и се чудеше какво ли ще последва. Терез се надигна с една подвързана с кожа тетрадка и й я подаде. Ребека я погледна и видя, че бе затворена с малка ключалка. Терез разкопчаваше златната верижка, която носеше на шията, после извади миниатюрното ключе.

— Значи това се отваря с ключето — усмихна се Ребека.

Но лицето на Терез бе непроницаемо и сериозно. Тя протегна към нея малкото златно украшение.

— Това съм истинската аз — прошепна тя.

Ребека колебливо пое ключето.

— Сигурна ли си, че искаш да ми го покажеш, Терез?

Терез кимна.

— Опитай се да разбереш — прошепна тя.

— Ще се опитам — отвърна Ребека. — Обещавам.

— Ти си загрижена за мен, нали?

— Разбира се.

— Защо? Защо си толкова загрижена за мен? — попита тя.

— Защото ти си специална.

— Не е само това — каза Терез.

— Не — отговори й Ребека. — Това е.

— Има още нещо. Сигурно имаш някаква особена причина, някаква… особена… — Терез млъкна и протегна ръка. Ребека усети, че я стиска много силно, почти болезнено.

— Може и да има особена причина — каза Ребека с тих глас.

— Тогава ми я кажи.

— Ще ти я кажа. Скоро.

Толкова се бяха приближили към истината, че тя сякаш вибрираше във въздуха между тях, можеше да ги погуби, но въпреки това ги теглеше с ужасна сила. Терез хапеше устната си почти до кръв.

Когато се върна в стаята си, Ребека отвори тетрадката с помощта на малкото ключе. Паянтовата ключалка беше слаба защита за тайните на Терез, но Ребека знаеше колко важни бяха тези символи за девойки на нейната възраст. Тя носеше почти фанатично ключето на шията си и Ребека беше трогната, че й го даде. Хвана здраво тетрадката в ръка и я отключи. Почти половината от страниците бяха запълнени с едрия неравен почерк на Терез. Видя, че повечето от писанията бяха стихове с размесени из тях прозаични откъси. Прочете първата страница и леко настръхна. С главни букви Терез бе написала: КРЪЩАВАНЕ С ОГЪН. Под заглавието имаше проста рисунка на чаша, от която се издигаха стилизирани пламъци.

Тя отгърна страницата и прочете първото стихотворение.

Опитах се да ти дам любовта си, но твоята религия бе омразата.

Затова те кръстих с огън. Подпалих фантазиите ти, мамо,

и гледах как гориш.

И когато кожата ти изтля и плътта ти изтля,

и черепът под плътта се овъгли и рухна,

като го докоснах, тогава видях какво има вътре, мамо.

Навсякъде червеи пъплеха из пепелта,

ларви мърдаха в черния прах.

На Ребека й призля, но препрочете, стихотворението и отгърна страницата. Следващото беше по-късо и Терез го бе обградила с нарисувани пламъци.

Ще те даря с огън, мамо,

който да изгори грозотата

и да те изпепели до последния орган:

червено сърце бие в сърцето на пожара.

Ребека се вледени. Тя се взря през прозореца в перлено синьото небе, докато осмисляше думите и това, което те намекваха.

След като прочете и последната страница, тя дълго седя неподвижна, опитвайки се да се пребори с тежката като олово депресия, която я налегна. За известно време нямаше никаква представа какво да направи. Най-накрая взе тетрадката и отиде при Майкъл, който беше отзад в хамбара. Той се извърна, когато тя влезе. Лицето му веднага светна в усмивка. Приближи се до нея и я прегърна.

— Ребека!

Тя го отблъсна.

— Пусни ме, Майкъл.

— Цяла нощ те сънувах — каза той, като доближи устни до слепоочието й. — И цяла сутрин мислех за теб.

Тя за миг се отпусна в ръцете му.

— Майкъл, моля те. Трябва да поговорим.

— Какво има?

— Терез току-що ми даде това. — Тя пъхна тетрадката пред лицето му. — Хвърли един поглед.

Майкъл избърса ръцете си и взе тетрадката.

— Какво е това? — попита той усмихнат.

— Дневник.

— Тогава редно ли е да ми го показваш?

Тя не отговори на закачливия му тон.

— Прекалено е важен, за да остане таен — каза тя сприхаво. — Прочети го, Майкъл.

Той разлисти няколко страници и започна да чете. Ребека наблюдаваше лицето му. Усмивката му бавно се изпари. Изражението му стана мрачно.

— Господи! — каза той тихо, когато най-накрая вдигна очи към нея.

— Цялата тетрадка е пълна с такива неща, Майкъл — каза тя. — Това си е живо самопризнание. Даже нещо повече. Обяснява и мотивите, чувствата, болката. Всичко е вътре.

Той се взря напрегнато в лицето й.

— Това е момичешки дневник, Ребека. Да не мислиш, че всичко тук означава това, което изглежда на пръв поглед?

— Не знам какво друго би могло да значи — каза тя и усети отчаянието в гласа си.

Той бе очевидно разтърсен. Извърна се на другата страна и се облегна на една машина, като не откъсваше празен поглед от тетрадката.

— Правилно постъпи, като ми го донесе — каза той тихо. — Благодаря ти.

— Искаш ли да го прочетеш, преди да го върна на Терез?

Майкъл кимна.

— Кажи й, че дневникът й е у мен.

— Може да го сметне за предателство.

— Няма.

— Какво смяташ да правиш, Майкъл? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не знам — отвърна. — Точно сега не знам. Дай ми време да прочета цялата тетрадка.

Тя кимна.

— Съжалявам, Майкъл — каза тя тихо, преди да си тръгне.

Денят се стопи бял, студен и тих. Всичко наоколо така искреше, че дори след залеза на слънцето слаба светлина огряваше пейзажа. Снегът не спираше да вали от надвисналото сиво небе, необезпокояван от никакъв вятър. Дърветата и сградите посребряха, снежинките намираха всяка хоризонтална повърхност и се полепяха по нея.

Тази вечер атмосферата в къщата беше мрачна. Терез не слезе да яде, затова Ребека се качи в стаята й. Намери я да лежи на леглото със затворени очи. Но Ребека знаеше, че не спи.

— Прочетох стихотворенията ти — каза тя, като седна до нея и я погали леко по косата.

Терез бавно отвори очи.

— Е?

— Обещах ти да се опитам да разбера. Наистина се мъча, скъпа.

— Не ме ли мразиш?

Ребека млъкна и целуна Терез по челото.

— О, Терез, никога не бих могла да те мразя!

Голямата тъжна уста на Терез се изкриви в кисела гримаса. Обгърна Ребека с ръце и се притисна към нея.

— Ще бъда до теб — прошепна Ребека. — Винаги.

Терез изскимтя нещо в отговор. Ребека леко се отдръпна от нея.

— Направих нещо, което може да те накара да ме намразиш, Терез. Дадох дневника на баща ти. — Усети, че Терез трепна. — Трябваше, мила — продължи тя тихо. — Той трябва да знае какво става вътре у теб. Наистина трябва.

Терез бавно кимна.

— Може би така е най-добре — прошепна тя. Претърколи се на една страна и пак затвори очи. — Не я мразех, знаеш ли — каза тя тихо.

— Знам.

— Според мен така и не можа да забрави, че не ми е истинска майка. Мисля, че докато бяхме малки, ни обичаше. Но когато пораснахме и престанахме да й бъдем кукли, се отегчи от нас. Накрая направо ни мразеше.

— Това казваш и в стихотворенията си.

— Вярно е. Често си мисля за истинската си майка.

— Така ли? — попита Ребека.

— Опитвам се да си представя каква е, какво е направила, след като ме е родила. Представям си как ме е погребала дълбоко в паметта си, направила е всичко възможно, за да ме забрави, за да продължи живота си. Мисля, че се е омъжила за някого и има законни деца. Вероятно не е казала на съпруга си за мен. Не иска да възкресява миналото. Но някъде дълбоко в ума си тя си мисли за мен от време на време. Вижда някое лице на улицата и се чуди дали не съм аз. Мъчи се да си представи дали понякога се сещам за нея, дали съм гневна заради това, което е направила. Дали бих могла някога да я разбера.

— А би ли могла някога да я разбереш? — попита дрезгаво Ребека.

— Може би, ако някога я срещна и тя си направи труда да се опита да ми обясни. Но дотогава как бих могла да я разбера?

— Може би някой ден тя наистина ще се опита.

— Погрижили са се по законов път никога да не мога да я намеря. Аз си мисля, че истинската ми майка нямаше да се съгласи с това, ако наистина е искала да ме види отново.

— Може да е била принудена — каза Ребека, снижавайки глас. — Може да е била много млада и объркана. Може би цял живот ще се разкайва, че се е случило така.

Последва дълго мълчание. Ребека чу, че дишането на Терез се поуспокои, и почувства, че и нейното тяло се отпуска. Помисли, че момичето е заспало, но то проговори сънено.

— Може би трябва да изхвърля мама от живота си, за да мога да намеря истинската си майка. Може би затова…

Ребека не отговори. Нищо не можа да измисли. Нещата се изплъзваха от контрол. Терез беше готова да открие коя е тя, но какви ще са резултатите от разкриването на истината, Ребека не се наемаше да прогнозира. Съдържанието на дневника й дълбоко я бе разтърсило.

Най-накрая Терез заспа. С усещане за емоционална изтощеност Ребека стана. Докато завиваше Терез, тя мислено изрече кратка молитва всичко да се нареди по някакъв начин.

Нещо я събуди от тревожния й сън. Беше вик на момиче, нисък и продължителен. Тя се заслуша. След малко друг нисък стон се понесе във въздуха. Терез сигурно пак сънуваше кошмари. Стана от леглото, отиде до стаята й и влезе. След като Терез бе започнала да си подрежда стаята, намирането на пътя в тъмното бе далеч по-безопасно. Чу равното дишане на Терез. Седна кротко на леглото й и я погали по челото. Кожата на момичето беше хладна. Изглеждаше дълбоко заспала. Почти не помръдна от докосването й. Какъвто и сън да я е смутил, вече бе отминал. Ребека поседя известно време, като леко галеше къдриците на Терез с пръсти.

Накрая целуна хладното й чело и излезе тихо от стаята. Когато затваряше вратата, чу отново момичешки вик, този път изпълнен с болка, който постепенно заглъхна. Ребека усети, че настръхва. Стонът не бе издаден от Терез, а от Девън.

Отиде до стаята на Девън и дълго се колеба. Не беше толкова близка с нея, за да влезе в стаята й късно през нощта, а и напоследък бе респектирана от надменността на момичето към нея. Но най-накрая се реши да отвори вратата.

Нощната лампа беше включена и приглушено осветяваше стаята. Но леглото бе празно, а завивките отметнати.

Ребека се взря озадачена в празното легло и се разтревожи. Къде ли бе отишло момичето? Дали не плачеше някъде на долния етаж съвсем сама? Излезе в коридора, спря се и се ослуша. Сега неподвижността на дома не бе смущавана от никакъв звук, но този заглъхнал последен вик не й излизаше от ума и я изпълваше с ужас.

Тогава чу да се отваря врата. Обърна се и погледна надолу по коридора. Стаята на Майкъл се отвори. Ребека стоеше като вцепенена и биенето на някаква оловна камбана в сърцето й подсказваше какво щеше да види.

Девън беше гола. В слабата светлина на коридора тялото й изглеждаше съвсем женствено, с високи гърди и тъмен триъгълник в слабините. Тя се спря на вратата и погледна през рамо към стаята на Майкъл, едната й ръка още беше на дръжката. Ребека я чу да промълвява нещо. След това затвори вратата, обърна се и видя Ребека.

И двете за миг замръзнаха, като се взираха една в друга през дългия каменен коридор. Сърцето на Ребека сякаш бе спряло да бие, а дробовете й не можеха да поемат дъх.

Най-накрая Девън се размърда. Тя отиде до Ребека бавно и без срам, главата й бе високо вдигната. Движеше се нахално с гордостта на млада жена от тялото и гъвкавата й сила. Лъч светлина се спускаше по кожата й и разкриваше снопче руси косми и мокро петно по плоския корем.

Тя спря пред Ребека. Пълните й устни се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Реда ли си чакаш? — попита тя тихо.

— Не — каза Ребека, сякаш с чужда уста.

На пръстите на Девън бе опънат ластик. Тя вдигна ръце зад главата си и върза косата си на опашка. Гърдите й нагло щръкнаха срещу Ребека.

— Е — каза тя, — сега вече знаеш.

— Да — каза Ребека със сух шепот. — Сега вече знам.

— Ако татко разбере, че знаеш, ще те убие.

— Няма да го разбере от мен — отвърна тя с равен глас. — Откога е това?

Девън пусна опашката си и плъзна ръце по гърдите си, докато не ги покри с шепи. В жеста й нямаше свенливост, а чувственост.

— Откакто навърших девет — каза тя. — Но става все по-хубаво и по-хубаво.

Сухите устни на Ребека сами учленяваха думите без намесата на волята й.

— Ами Терез?

— Терез? — повтори Девън и се засмя леко. — О, имаш предвид дали и тя е негова любовница? Не, аз съм единствената. Само аз.

— О, господи! — прошепна Ребека и я обзе пълен ужас.

— Шокирана ли си? — попита спокойно Девън. — Недей. Опитах се да те предупредя. Ти си временно тук и си никоя. А аз ще съм тук, когато теб отдавна няма да те има. Само не си въобразявай нищо и няма да пострадаш.

— Не аз съм тази, която си въобразява — каза Ребека. — А ти, Девън. Имаш нужда от помощ.

Девън решително вдигна брадичката си.

— Това не е кръвосмешение. Ние не сме кръвни роднини.

— Това е престъпление.

Видя как очите на Девън се присвиха и силното й голо тяло се стегна.

— Никой никога няма да ми го отнеме — каза тя много тихо. — Няма да позволя това да се случи. Харесвам те, Ребека. Можеш да останеш тук през зимата. Дори бих го споделила с теб за известно време. Но не ме предавай. Иначе всички ще пострадат повече, отколкото можеш да си представиш.

Девън се стрелна покрай нея и влезе в стаята си. Ребека усети мириса на кожата й, аромата на сапуна й. После вратата се затвори и тя остана сама в тъмното.

Отпусна се на каменната стена и обви ръце около тялото си, сякаш се опитваше физически да задържи сърцето си в гърдите. После силно й се догади и бе принудена да се прибере в стаята си.

Завлече се до банята и се напъна над мивката. Не беше яла и нищо не излезе. Изглежда, не можеше да се отърве от миризмата на кожата на Девън, от невинния момичешки аромат на сапун. Той бе заседнал в гърлото й и проникваше към ноздрите й. Стовари се на ръба на ваната и обгърна главата си с ръце.

Напоследък често мислеше за Райън. Изведнъж отчаяно й се прииска да го види, да го погледне в очите и да го попита: Защо я изоставихме? Защо нея задържахме? Толкова ли беше важно да правим кариера?

Много неща й се изясниха сега. Много изолирани фрагменти изведнъж се наместиха в мозайката и разкриха тъмна, порочна картина, но и доста банална, както обикновено става със злото. Сега вече знаеше защо раздялата на Барбара и Майкъл е била „най-вече заради Девън“. Сега вече знаеше кое бе разрушило брака на семейство Флорио. Разбираше защо Барбара бе рухнала, каква е била тази огромна травма, която я е карала да притъпява болката с алкохол и лекарства.

Дали Девън лъжеше за Терез? Дали Майкъл бе съблазнил и Терез като нея? Ребека не можеше дори да понесе мисълта за това. Болката беше прекалено силна.

Припадъците на Терез, опърничавостта й, смъртоносният й флирт с огъня — дали зад всичко това не се криеше нещастието на едно малтретирано дете? Или може би болката й се пораждаше само от това, че е видяла как баща й се превръща в любовник на сестра й? Бъркотията беше погнусяваща, черна угар от някога красива сграда. Бяха останали само пепел и мрак. И дебнеща опасност.

О, Райън, помисли си тя, преди тринайсет години направихме нещо ужасно.

Залитайки, Ребека отиде до леглото си и легна, като покри очите си със скръстените си ръце. Чувстваше тялото си омърсено от докосването на Майкъл, сякаш любовната им нощ я бе заразила със злото.

Майкъл се бе отказал от съдебна битка с Барбара без бой. Но не защото е толкова добър баща, който поставя на първо място доброто на момичетата и е готов да изстрада всякакво унижение, вместо да ги подложи на грозен съдебен процес. Било е, защото Барбара е можела да докаже, че прави секс със собствената си осиновена дъщеря, че се е наслаждавал на нейното гъвкаво тяло още преди да влезе в пубертета.

Болката от това трябва да е била невъобразима. Сега Ребека разбираше защо Барбара толкова го е мразела. Но Майкъл бе прекалено силен и прекалено хитър. Сигурно е знаел, че ще спечели. Бе намерил начин да се справи със съдебните атаки или поне да ги държи под контрол. И бе продължавал да се среща е момичетата. А Барбара бе продължавала да се измъчва. Страдала е и се е борила, крещяла е от гняв и от болка.

Докато не е била принудена да млъкне в пожара.

Ребека стана и си изми лицето. Сега вече напълно се владееше. Отиде до прозореца и се загледа в снега. Небето блестеше някак си зловещо, като одраскано олово. Новият ден настъпваше.

Тя отвори прозореца с разтреперени ръце и пусна вътре ледения въздух, който се спусна по трескавата й кожа. Стоеше там, притисната в перваза, сякаш се надяваше, че студеният въздух ще я запази от метафизичните пламъци, които заплашваха да я погълнат.

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Белязани с грях (20)

Метаданни

Данни

Белязани с грях

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частВода

Урбино

Мариус Габриел
Белязани с грях (20)

Трета част
Вода