Мариус Габриел
Белязани с грях (2)

Катманду, Непал

Дванадесет месеца по-късно

— Искам си детето.

Гърлото й беше възпалено и сухо. Думите прозвучаха почти като грачене. Преглътна и пак опита.

— Моля ви.

Една ръка я докосна по челото. Ребека отвори очи. Светлината ги прониза като леден кинжал. Тя се опита да фокусира фигурата над себе си. Лицето на сестрата беше кафеникаво, а очите — тъмни. Казваше нещо, но Ребека не можеше да възприеме думите.

— Моля ви.

Една слаба ръка я прихвана през раменете и я вдигна. Главата на Ребека клюмна, изглежда, не можеше да събере достатъчно сили, за да я държи изправена. До устните й се доближи чаша с вода. Тя отпи с благодарност. Гърлото я болеше ужасно много. Останалата част от тялото й беше безчувствена и като в безтегловност.

Вече виждаше малко по-добре.

— Детето ми — умоляваше тя. — Донесете ми я. Моля ви.

Сестрата поклати глава и промърмори същите неразбираеми думи. Нещо не беше наред.

— Детето ми. Донесете ми я!

Сестрата пак поклати глава. Направи отрицателен жест с ръце. Нещо не беше наред с детето й. Беше болно. Беше мъртво.

Вече го бяха отнесли.

Тя сграбчи белия ръкав на сестрата.

— Какво сте направили с нея? Искам си я!

Сестрата внимателно й помогна да легне на възглавницата, но Ребека отново опита да се изправи. Нищо не беше наред. Беше в някаква забутана болница, в някаква чудновата страна, където никой не я разбираше. С треперещи ръце Ребека показа с жестове как държи бебе.

— Детето ми. Моля ви, донесете ми я!

Сестрата каза нещо с предупредителен тон. Посочи на Ребека системата, която бе включена към ръката й. Банката със серум се клатеше силно.

До сестрата се появи още някакъв човек, висок азиатец в бяла престилка. Той се надвеси над Ребека. Пъхна пред очите й фенерче, което заобхожда и задълба в празнината, която представляваше черепът й.

— Къде ми е детето? — настояваше Ребека. — Вие лекар ли сте? Можете ли да ми я донесете?

Мъжът се изправи. Усмихна се по посока на Ребека и разкри белите си зъби на фона на махагоновото си лице.

— Това ще ви помогне да поспите — каза той.

Видя иглата, която се впи в системата, видя как лекарството се плъзга надолу по тънката тръбичка към вената й.

— Не! — изпищя тя. — Недейте!

Но писъкът беше само наум, защото я обгърна мрак.