Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Many Rooms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Elinor (2021)

Издание:

Автор: Мариус Гейбриъл

Заглавие: Белязани с грях

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Коректор: Невена Райчева

ISBN: 954-459-730-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10826

История

  1. — Добавяне

Катманду

— Имате фрактури на бедрената кост и на капачката. Скъсани са ви и няколко средни и странични сухожилия на коляното. Вие сте лекар, така че съм сигурен, че разбирате какво означава това.

Означаваше много болка, но тя му се усмихна уморено. Беше висок, приятно грозноват мъж с меки очи. Потупа дебелия бял цилиндър, който обгръщаше левия й крак и го държеше изпънат. Към него бе прикрепена тежест, която щеше да я прикове към леглото за седмици.

Тя кимна:

— Гипс и екстензия.

Непалският лекар й се усмихна в отговор. Знаеше, че името му е Мохан Синкх и че беше завеждащ ортопедичното отделение.

— Отново идвате на себе си. Толкова се радвам. Екстензията е необходимо да продължи поне три седмици. Не искаме кракът ви да се разхвърчи на парчета, нали?

— Да — отвърна тя прилежно като покорна стажантка, следваща виден професор на визитация. Усещаше как лекарствата започват да облекчават силната болка от контузията.

— Имате и незначителни измръзвания. — Той седна до нея и си погледна часовника. Синкх хвана китката й и вдигна ръката към очите й. Тя имаше бели ръкавици. Той свали едната.

Тя разгледа почернелите си пръсти. Изглеждаха сякаш бе бъркала в огъня с тях. Другата й ръка беше същата.

— Разбирам.

— Извадили сте късмет. Това е огромна благословия. Ние, лекарите, не можем да работим без пръсти, нали?

— Да.

Гледаше я как подуши странната миризма на мазнината, с която бяха намазани пръстите й.

— Както виждате, лекуваме ви със специален мехлем. Направен е от масло от тибетски як. Няма да го намерите в нито една западна аптека — добави той през смях. — Но ние вярваме, че непалските проблеми трябва да се лекуват с непалски средства.

— Вие сте лекарят — каза Ребека. — Вие се грижите отлично за мен. Искам да ви благодаря за всичко, което сте направили.

Въпреки кафеникавия му тен, тя видя как той се изчерви от удоволствие.

— Ще направим за вас всичко, което е по силите ни — произнесе той тържествено. Сложи обратно ръкавиците на ръцете й и я докосна по лицето. — Имате известни измръзвания около устата и носа. Предстои доста да се пообелите, после ще сте красна, както винаги.

Тя не се засмя на архаичното „красна“. Човекът очевидно се радваше, че може да упражнява отличния си английски.

— Добре.

Той деликатно се покашля.

— Вчера питахте за детето си. Това беше халюцинация, предизвикана от лекарствата и стреса, нали?

— Един спомен — отвърна тя тихо. — Някога родих бебе. Тогава за последен път бях в болница като пациент.

Той изглеждаше смутен.

— О, разбирам. Но сега вече знаете защо сте тук, нали? Можете ли да ми кажете коя дата сме или нещо друго от този род?

— Знам защо съм тук. — И тя кимна.

— Няма органично нараняване на мозъка — каза той. — Няма сътресение, нищо такова. Много внимателно ви прегледахме. Но, разбира се, не разполагаме с апаратите, които би ни се искало да имаме.

Изведнъж й стана много студено и започна да трепери като лист. Синкх придърпа одеялата около раменете й и я зави като грижовен родител.

— Все още сте в шок, доктор Кери. От време на време телесната ви температура рязко спада. Искате ли да накарам сестрата да ви донесе горещ чай и допълнително одеяло?

— Благодаря ви, с удоволствие.

— Приятелят ви господин Уорън вече е на крака. Попита ме дали може да дойде да ви види. Чувствате ли се достатъчно укрепнала за това?

Тя помълча известно време. Все още не се чувстваше готова да се срещне с Робърт. Беше му прекалено ядосана. Но нямаше смисъл да отлага разговора. Робърт сигурно с нетърпение чака да си тръгне от Катманду.

— Да — каза най-накрая Ребека. — Кажете му, че може да дойде.

— Отлично — отвърна весело Синкх. Стана и излезе от стаята.

Синкх бе започнал да й харесва. Правеше всичко, което беше по силите му, за да се чувства тя добре. Болницата беше меко казано скромна според стандартите, на които Ребека беше свикнала. Оборудването беше остаряло, сградата — олющена и мърлява. На стената срещу нея бе закачен Т-образен плакат, призоваващ непалците към повече хигиена.

В малкото отделение имаше още пет легла и всичките бяха заети. Прашни пердета отделяха най-сериозно болните пациенти от останалите. Пред леглото й имаше голям прозорец. Иглолистните дървета зад него обилно капеха. Виждаше как стъпаловидният покрив на храма на Ниатапола се издига над града и как ниската мъгла полепва по възвишенията отвъд. Някъде из разпръснатите там села имаше пожар. Петното светлокафяв дим стоеше като леке върху чистата мъгла. Зад него се издигаха Хималаите, безмилостни и сурови.

Гипсът бе поставен компетентно. Това бе основна, старомодна ортопедична процедура, но тя беше във възможностите на болницата. Рентгеновата снимка на коляното й още стоеше закачена на таблата на леглото до краката й. Помисли си за виещите се коридори на нейната болница, струващата милиони долари апаратура, изследванията, които биха й направили там.

Пристигна сестрата и донесе чай. Беше кървавочервен и прекалено горещ. Резливият танинов вкус пареше езика й, но тя държеше чашата между двете си ръце в ръкавици и отпиваше прилежно, като се чудеше какво ли щеше да измисли да й каже Робърт. Бяха си казали всичко, което трябваше още горе в планината. Но, разбира се, Робърт беше дебелокож като слон.

— Ребека?

Тя вдигна очи. Робърт се потътри в отделението, подпирайки се на алуминиева стойка. Превързаният му крак бе напъхан в непалски сандал.

Отпусна се жизнерадостно в стола, който бе освободил Синкх, и шумно издиша. Тъмносините му очи срещнаха нейните съвсем за кратко. Върхът на носа му бе разранен, а скулите му — посинели от измръзването. Напуканите му устни се разтегнаха в пълна със съжаление усмивка.

— Как е коляното?

— Добре — отвърна тя кратко.

Той повдигна превързания си крак.

— Загубих няколко стави на пръстите. Ще ми трябва известно време, за да се науча да пазя равновесие.

— Много лошо.

Той гордо размаха крака си.

— Ще има какво да показвам на внуците, нали?

Ето така той виждаше нещата. Да погледнеш смъртта в очите, беше достойно за гордост. Тя знаеше, че се е приготвил да й каже нещо, но проклета да бъде, ако му помогне. Продължаваше да мълчи.

— И двамата извадихме късмет, а? — каза той.

— Така ли мислиш? Ти доста добре се погрижи за себе си. Аз съм тази, която извади късмет, като се има предвид, че ти ме изостави там на сигурна смърт.

Той се наведе напред.

— В никакъв случай не съм те изоставил на сигурна смърт! Нямаше да стигнем доникъде, ако бяхме вързани с въжето. В такава ситуация всеки трябва сам да си определя скоростта на движение. Прекъснах въжето, защото ти не спираше да падаш и застрашаваше и мен. После те поведох надолу.

— О, така ли направи? Ти ме „поведе надолу“?

Той се намръщи на отровния й тон.

— Прекъсването на въжето те мотивира да вървиш — каза той остро. — Би трябвало да ми благодариш за това.

— О, я стига глупости, Робърт! Ти реши да си спасяваш кожата. Много добре те разбирам. Но не се опитвай да го изкарваш благородно дело. Защото не беше.

— Значи би предпочела да умрем в планината? Така ли щеше да е по-добре, или да се върнем живи, но поотделно?

Вътре у нея кипеше черен гняв.

— Дойдох в Непал, защото ти ме покани. Ти си доста по-опитен планинар. Трябваше да останеш с мен. Ти откачи въжето и избяга, Робърт. Само не разбирам какво сега правиш тук до леглото ми. Опитваш се да пренапишеш историята ли? Не можеш.

— Като дете — каза той с променен тон — бях най-малкият от трима братя. Те ме учиха да плувам, като ме хвърляха в езерото. Всеки път, когато стигах до брега, те пак ме хвърляха. Докато се научих достатъчно, за да не се удавя.

— Разказвал си ми тази история, Робърт.

— Учиха ме да се катеря по същия начин — продължи той. — Учеха ме на всичко по един и същ начин. Всеки постъпва така, както е възпитан, Ребека.

Не искаше вече нито да го слуша, нито да го вижда. Извърна лице от него.

— По-добре си върви, Робърт.

Тя чу как той се затътри от леглото й и стъпките му потънаха в тишината. Сега вече беше сама.