След два дни дойде Коледа и за Ребека тя премина като досаден сън. Изтърпя всичко, целувките, семейните закуски, отварянето на подаръците. Самоконтролът държеше изкъсо емоциите й и й даваше възможност да играе ролята си безпогрешно, макар и с известно усилие.

Знаеше, че Майкъл също се опитва да прикрие мрачните си чувства под привидното спокойствие. Беше й купил палто от тъмносиня ламска вълна, леко като перце и изключително топло. Сигурно бе изгубил доста време в някой лъскав бутик в Урбино, за да го избере. Тя едва се докосна до дрехата. Насили се да я облече веднъж и му благодари мило, доколкото можа. После захвърли палтото на един стол и го остави там почти през целия ден. Видя, че в очите му блесна гняв.

До средата на деня вече се чувстваше изтощена. Обядът беше тежко мъчение. Виното и шампанското, които пиха, не помогнаха и тя се чувстваше сякаш се бореше да задържи главата си над повърхността. Започваше да изчерпва запасите си от безсмислени теми за разговор и остроумни забележки. Вече не й се играеше.

Някак си успя да докара до вечерта. И отново усети ледено докосване на огън до тялото си, което я накара първо да потрепери от хлад, а след това да се облее в пот. Може би бе хванала нещо, някакъв вирус. Лежеше в леглото си и се вслушваше в силното биене на сърцето си и хъркането на дробовете. Трябваше колкото може по-скоро да се махне. Не можеше да продължава още дълго този маскарад, без да се издаде. А започнеше ли веднъж да бяга, ще трябва да бяга по-силно и по-бързо от всякога. Трябваше да заведе Терез колкото може по-далеч.

На следващата сутрин Ребека се събуди спокойна, но твърдо решена. Повече никаква слабост, каза си тя, никакъв страх. Бе настъпил моментът да завърши това, което бе замислила в Непал.

Единствените магазини, които щяха да са отворени днес, бяха хлебарниците, затова под претекст, че отива да купи пресен хляб, тя взе джипа и отиде в Урбино. Изгази през заснежените пътища до града. Беше почти единствената кола, която се движеше толкова рано в деня на св. Стефан.

В Урбино купи хляб и го хвърли на задната седалка, след това отиде до автогарата край града. Зад гишето седеше самотна жена с уморен вид и пушеше цигара. Ребека купи два билета за Римини през Пезаро за първия автобус на следващия ден, който според разписанието тръгваше в пет сутринта. Сгъна внимателно билетите и ги прибра в портмонето си.

След това отиде при автомата във фоайето на местната банка, откъдето знаеше, че може да вземе пари в брой. Пъхна картата си и започна да тегли по две хиляди лири. Когато дисплеят на автомата й показа, че повече не може да й даде, тя имаше в ръцете си цяла пачка банкноти. Вероятно бе изтеглила всичките налични пари. Преброи ги: бяха почти седемстотин долара. Не бяха достатъчно, но за начало щяха да стигнат.

Върна се в джипа и вдигна поглед към оловното небе. Само много силна снежна буря би могла вече да я спре. Тя се помоли набързо времето да е хубаво, за да улесни бягството й.

Аргументацията й беше съвършено проста. Съобрази, че когато Майкъл разбере какво е направила, ще се досети, че е тръгнала на запад, към летището или гарата във Флоренция, откъдето щеше да поеме по главните пътища, водещи на север. Но тя щеше да хване точно обратната посока — на изток, към Адриатическо море, един на пръв поглед безсмислен маршрут за бягство.

Смяташе да вземе джипа и да направи всичко възможно да обездвижи мотора, преди да тръгне. Дори и Майкъл да намереше кола, с Терез дотогава щяха да са на стотици километри на другия бряг, вероятно дори вече в Римини.

От Римини щяха да хванат ферибота през Адриатическо море до Пула в Истрия, хърватската част на някогашна Югославия. Знаеше, че в Пула се намираше едно от малкото безопасни летища в разкъсваната от войни страна. Там дори имаше жалка туристическа индустрия, която се бореше за оцеляване, като организираше чартърни полети до някои европейски столици. Самолетите пътуваха наполовина пълни и тя не се съмняваше, че ще приемат с отворени обятия още двама пътници.

Беше смел план и тя се съмняваше, че Майкъл ще успее да го предугади — поне не докато бъде прекалено късно. Кой човек с всичкия си би избягал в Хърватска? Докато той предположи такъв маршрут, те отдавна ще са заминали.

От Пула с Терез щяха да хванат полет докъдето беше възможно — Лондон, Париж, Берлин, нямаше значение. И оттам щяха да отлетят към вкъщи. Като кацнеха веднъж в Лос Анджелис, тя щеше да е в относителна безопасност, каквито и законови действия да предприемеше Майкъл срещу нея. Дори и да се осмелеше да пристъпи в Америка, полицията беше по петите му и тя щеше да успее да отблъсне обвиненията в отвличане, като хвърли унищожителните улики за връзката му с Девън.

Ако и тази заплаха не го спреше, можеше да се укрие заедно с дъщеря си. Щеше да се справи с юридическите последствия от действията си и да намери разрешение. Щеше да открие начин да придобие законни права над Терез. И ако това се окажеше трудно, можеше да постъпи като Майкъл: да отиде на някое затънтено място, където никой не би могъл да я намери, и да помогне на Терез да се излекува. След няколко години тя щеше да е голяма й да е в състояние да направи сама избора си. Сега най-важното бе да я измъкне от ужасния капан, в който бе попаднала.

Но първо трябваше да преодолее още едно препятствие. Днес й предстоеше да се изправи пред непредвидимо трудната задача да убеди Терез да тръгне с нея, Ребека не се съмняваше, че ще успее, но щеше да бъде много болезнено, особено за Терез.

Единственият, начин, по който можеше да я накара да й се довери, бе, като й каже пълната истина, а това щеше да я стресира. В болката и безпомощността си Терез бе избягала от истината в сигурното убежище на литературата. Докато караше джипа през снежните пътища към воденицата, Ребека наум съставяше плана си.

Всичко трябваше да стане внезапно и просто и в непосредствена близост до часа на тръгването. Не трябваше да дава на Терез време да размисли, да се затвори в обичайното си убежище от болката, което значеше да се свие в ембрионална поза и да се откъсне от света.

Първо, щеше да й каже коя е, защо я е изоставила преди години и какво е искала да направи.

Второ, щеше да я накара да осъзнае истината за това, което ставаше между Девън и баща им. Щеше да се постарае тя да разбере в какви страшни тръни се е оплела, какво мрачно бъдеще се отваря пред нея, ако не избяга, преди да стане прекалено късно.

Трето, щеше да й обясни поне част от това, което се бе случило в Сан Франциско. На Терез щеше да й се наложи да се изправи лице в лице със собствената си вина и да разбере, че като бяга от нея, й дава възможност да я унищожи.

И най-накрая щеше да предложи на Терез изход, бягство към нов живот, в който няма вина, няма болка и няма порок, който да трови живота й.

Зави край ъгъла и къщата се показа пред нея.

Внезапно Ребека отвори широко очи от изумление. Натисна спирачката и джипът занесе настрани. За миг през ума й се втурнаха най-невероятни версии за бягство. След това раменете й примирено се отпуснаха.

Беше забелязала, без да осъзнава какво значи това, че снегът по пътя е разбъркан и кален. Сега вече знаеше защо.

Пред къщата бяха паркирани две полицейски коли, черна патрулка и голямо бяло возило. Светлините на покрива на патрулката се въртяха и ленивата ротация на синята лампа сякаш отвяваше като студен вятър и изравняваше със земята пясъчните кули на Ребека.

Ребека паркира джипа и отиде до къщата с примряло сърце. В коридора поздрави двама млади италиански карабинери в зимни бежови униформи. Обясни им хладно коя е.

— Къде са децата? — попита тя.

— В кухнята.

— А господин Флорио?

— Говори с американските полицаи. Не може да ги прекъсвате — каза рязко единият от карабинерите, когато тя се шмугна пъргаво покрай тях.

— Отивам при децата — отвърна тя просто. — Аз съм тяхна бавачка.

Повече не се опитаха да я спрат. Тя се затича нагоре по стълбите към кухнята. Пред вратата на един стол седеше жена полицай. Девън и Терез бяха зад кръглата кухненска маса. И двете бяха пребледнели. Терез стискаше в ръце дебел роман, а Девън тракаше нещо със схванат пръст на калкулатора си, но и двете не можеха да заблудят никого, че са спокойни.

Когато Ребека влезе, Девън вдигна поглед. Очите й бяха студени като айсберги и Ребека почти физически усети погледа й.

— Ти ли направи това? — попита тя тихо, но със зверска интонация.

— Не — отвърна Ребека и се обърна към Терез. — Добре ли си, Терез? — попита тя нежно.

Пръстите на Терез се впиха толкова силно в книгата, че корицата й заплашваше да се скъса. Сивите й очи гледаха упорито в страницата, но без да се движат! Тя не отговори. Ребека издърпа един стол до Терез. Слабото тяло на момичето беше напрегнато.

Тя леко целуна детето по слепоочието.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Тук съм. Обещавам, че няма да позволя повече да ти се случи нищо лошо. Никога вече. — Терез не реагираше по никакъв начин, само стискаше книгата и се взираше с празен поглед в нея, сякаш се опитваше да се пресели в някакъв друг свят, където би била в безопасност. Ребека се тревожеше до смърт за нея.

— Кой разпитва баща ви? — попита тя Девън.

— Някаква жена на име Бианки и някакъв мъж.

— От Сан Франциско ли?

Девън се облегна назад на стола си и уморено отметна опашката си.

— Да. Същите, които искаха да ни отнемат от татко и да ни хвърлят на психиатрите на полицията.

— Имат ли съдебно разпореждане? — попита Ребека.

— Не знам.

— Къде са?

— Седнали са до коледната елха — отвърна Девън и притвори очи.

В последвалата тишина се чу тих шум от скъсване. Книгата бавно се разпадаше под фанатичния натиск на пръстите на Терез. Ребека се чудеше след колко ли време, и крехката душа на момичето ще започне да се разпада.

— Не се тревожете — каза тя тихо. — Всичко ще се оправи. — Тя прегърна Терез и се замисли как да я измъкне от изпитанията, които щяха да последват.

Мина близо час, преди да чуят раздвижване от всекидневната. Преди това Ребека бе почувствала как Терез започва бавно да се отпуска в ръцете й. Вече не стискаше така силно книгата и бе отпуснала глава на рамото й, притворила очи.

Но веднага се стегна, когато чу гласа на Майкъл, след което пред тях се появи раздърпан мрачен мъж и елегантно облечена жена.

— Детективи Бианки и Рейгън от Сан Франциско — представи ги троснато Майкъл.

И двамата полицаи се здрависаха набързо с Ребека. Жената се усмихна на момичетата.

— Няма за какво да се тревожите — каза тя с приятен тон. — Искаме само да помогнем.

— Точно така — каза Девън с недвусмислена ирония. Терез изобщо не реагира.

Детектив Бианки докосна за миг Терез по рамото. Лицето й не беше много миловидно, но по него бе изписано състрадание.

— Много ми хареса елхата ви — каза тя. — Прекрасна е.

Мрачният Рейгън не направи никакъв опит да омекоти удара.

— Вие ли ще им кажете, господин Флорио, или искате аз да го направя?

— Аз ще им кажа. — Майкъл изглеждаше потиснат. — Връщаме се вкъщи. В Сан Франциско.

Ребека почувства как Терез конвулсивно потрепери. Девън изхлипа и се хвърли в прегръдките на баща си. Притисна се в него и зарови лице в гърдите му. Той я прегърна и механично я погали по косата. Ребека напрегнато чакаше той да продължи да говори.

Най-накрая Девън се отдръпна от баща си. Лицето й бе измокрено от сълзи.

— Защо, татко? — попита тя.

— Всичко свърши, Девън.

— Господин Флорио арестуван ли е? — попита Ребека американските полицаи.

— Никой не е арестуван — каза Бианки. — Не са издадени никакви съдебни разпореждания.

— Засега — допълни Рейгън.

— Тогава защо се връщаме? — попита Девън.

— Защото се нуждаят от нашите отговори.

— Могат да си задават въпросите и тук!

— Искаме да се върнете вкъщи — обясни кратко Рейгън.

— Знаем какво означава това — каза Девън. — Не сме длъжни да се връщаме, татко!

— Много по-добре ще е, ако се върнете — каза внимателно Бианки. — Всичко това трябва да свърши.

— Права е — отвърна Майкъл. — Трябва да се върнем и да приключим с всичко. Аз постигнах каквото исках. Отведох Терез далеч от тях, когато прекрачиха всички граници. Но винаги съм имал намерение един ден да се върна. От сега нататък всичките разпити ще се провеждат в присъствието и на трима ни, на Пол Филипи и психиатър, когото ние посочим.

— Лъжат! — извика Ребека. — Не можеш да им имаш доверие!

— Трябва да им имам доверие. — Майкъл се обърна към Ребека. Тъмните му очи срещнаха нейните. — Искам да тръгнеш с нас, Ребека. През следващите месеци ще имаме голяма нужда от теб. Ще ни помогнеш ли?

Отвращението й от него беше толкова силно, че едвам смогваше да го погледне.

— Да — каза тя уморено. — Разбира се, че ще дойда.

— Не!

Думата бе прошепната от Терез. Ребека я погледна загрижено. Книгата се изплъзна измежду пръстите на момичето. То се взираше в баща си с невиждащи очи.

— Не, татко — прошепна пак тя. — Моля те.

Гласът на Майкъл не търпеше възражения.

— Не можем да останем вечно тук. Всичко свърши.

— Не!

Ребека се опита да успокои Терез, но тя скочи на крака и всеки мускул по тялото й трепереше. Сграбчи ръба на масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха, и се загледа диво в баща си.

— Не можеш да го направиш, татко — каза тя, а гласът й все повече се повишаваше. — Не можеш да ги оставиш да ме отведат.

— Те няма да те отведат, Терез — каза Майкъл и тръгна към Терез, за да я прегърне.

— Ще ме отведат! — Гласът на момичето беше почти истеричен. — Ще ме отведат и ще ме затворят. Ще ме унищожат.

Ребека също стана, Девън я последва. Всички се опитваха да утешат Терез. Но гласът й се извисяваше в писък.

— Ще ме унищожат. Те знаят, че съм убила мама.

— Ти не си убила мама — каза настойчиво Девън. — Това беше нещастен случай, Трий.

— Аз я убих. Аз я убих.

— Спри — извика Ребека, опитвайки се да я усмири. Но Терез се бореше срещу всички с онази поразителна агресивност, която Ребека познаваше отпреди. Двамата полицаи се опитаха да се намесят, но Ребека рязко ги възпря. — Моля ви. Просто стойте настрана. Можете само да влошите положението.

Терез дереше Ребека с нокти и съскаше гневно срещу нея.

— Ти ги доведе. Ти ги доведе.

— Не съм — извика уязвена Ребека. — Кълна се, че не съм.

— Лъжкиня!

Майкъл впрегна всичката си сила, за да задържи ръцете й до тялото. Но тя се зъбеше като вълк и ръмжеше срещу Ребека със святкащи очи и разширени ноздри.

Ребека се сети за успокоителните горе в стаята й. Едно хапче би могло да предотврати припадъка, ако успееше да го донесе на Терез навреме. Но сега не се осмеляваше да излезе.

Терез дишаше тежко и се бореше, без да казва нито дума. Майкъл я притисна до себе си и започна да й шепне нещо. Девън гледаше безпомощно и лицето й бе напрегнато.

За няколко тревожни секунди Ребека помисли, че Терез може и да не получи спазъм. Но борбата й придоби характерната си безцелност, започна да маха с ръце като птица в капан. Ребека видя, че жилите на врата й изпъкнаха. Очите й се претърколиха назад.

— О, Терез! — каза тя измъчено.

Тогава започнаха конвулсивните, повтарящи се движения. С мрачно лице Майкъл вдигна дъщеря си. Гръбнакът й бе извит на дъга, а главата й — отметната. Беше застинала вцепенена в ръцете на баща си, но крайниците й продължаваха да се тресат.

Ребека видя израженията по лицата на двамата полицаи. И изведнъж осъзна какъв гняв бе изпитал Майкъл, разбра отчаянието му, което го бе накарало да отведе далеч от тях тези ужасяващо беззащитни деца.

— Занеси я на леглото, Майкъл — нареди му тя. Изтича напред, като първо се насочи към стаята си. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Намери успокоителните и изтърси едно хапче в дланта си.

Майкъл се бе качил на горния етаж и слагаше Терез на леглото й. Тя се давеше за въздух, зъбите й бяха стиснати. Ребека бръкна с мъка в устата й и извади езика й, за да не го прехапе или да го глътне и да се задуши. Счупи таблетката на нощното шкафче и я стри на прах, който поръси на езика на Терез и го размеси със слюнката й. Момичето реагира инстинктивно и глътна лекарството, което потъна към стомаха й. Скоро щеше да започне да действа.

Както и преди, Терез се подмокри, но Ребека не обърна особено внимание на това. Сега вече беше сигурна, че момичето не страда от епилепсия. Вдигна клепачите й и видя, че зениците й още са претърколени навътре.

— Добре ли е?

Ребека се обърна и видя, че детектив Бианки ги бе последвала.

— Ще се оправи — отвърна тя. — А сега, моля ви, напуснете.

— Ще чакаме долу — каза полицайката и се обърна.

Ребека преслуша сърцето и дробовете на Терез и вдигна поглед към Майкъл.

— Тя се нуждае от помощ.

— Всички се нуждаем от помощ — каза Майкъл с кух глас.

Тежкото дишане на Терез се превръщаше в тих плач на малко дете. Ребека я прегърна и я притисна към себе си.

— Моля ви — каза тя тихо. — Бихте ли излезли всички. Терез ще се оправи.

Девън започна да се дърпа, но Майкъл я хвана за ръката и наполовина я избута, наполовина я извлачи навън. После затвори вратата.

В настъпилата тишина Ребека залюля Терез и зачака плачът й да престане. Накрая той започна да утихва, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат под плътно стиснатите й клепачи. После чу от гърдите й да се изтръгва едно дълго „ооох…“ и разбра, че лекарството е започнало да действа.

Почувства силно съжаление, че планът й да избяга с Терез през Хърватска се е провалил. Какво щеше да стане с всички тях? Какво щеше да се случи с Терез? Ако я притиснеха и успееха да изтръгнат от нея самопризнание за вината й, как щяха да постъпят после? Ще я пратят в затвора? В лудница? При други осиновители? Повече никога нямаше да може да води нормален живот. Щеше да бъде погубена завинаги.

Защо не се възползва от възможността да избяга с Терез още преди време? При следващия шанс, който й се предостави, ще грабне момичето и ще избяга, както никога преди не е бягала, закле се мрачно Ребека.

Остана с Терез, докато тя потъна в дълбок сън. После я зави, дръпна пердето и слезе долу.

Жената детектив, Бианки, я чакаше.

— Господин Флорио каза, че сте лекар — започна тя. — Вярно ли е?

Ребека кимна с неохота.

— Да, лекар съм.

— И каква по-точно е връзката ви със семейството?

— Приятел съм.

— Не сте ли служител?

— Това също.

— Нещо друго?

Ребека я погледна. Кафявите очи на жената я гледаха настойчиво и интелигентно.

— Просто се старая да правя най-доброто за момичетата — отвърна тя кратко.

— Аха — каза тя и неутралното междуметие прозвуча като обвинение. — Вие не сте длъжна да се връщате със семейството в Съединените щати, доктор Бърнс. Няма защо да се замесвате.

— Вече съм замесена — каза троснато Ребека. Тя се шмугна покрай Бианки и се качи в стаята си.

Пристигнаха на летището в Милано под ескорта на двамата американски полицаи.

Ребека и преди бе идвала на „Леонардо да Винчи“ и го намираше за хаотично и шумно. Всички бяха изтощени от напрежение, но тя особено много се притесняваше за Терез. Детето се държеше тревожно нестабилно през последния половин ден. Получи още два припадъка, не толкова силни, но въпреки това достатъчно потискащи, особено на фона на това колко добре се чувстваше момичето преди Коледа. Също така почти не говореше. Няколкото думи, които произнесе, само показаха колко дълбок беше ужасът й от завръщането в Сан Франциско. На Ребека й приличаше на смъртник, чакащ реда си и смазан от чувство за безнадеждност.

Почуди се дали да не поддържа Терез с малки дози валиум, за да я предпази от нови припадъци, но накрая реши да не го прави.

Вместо това плътно следваше момичето. Не беше лесно, защото присъствието на двамата полицаи напрягаше всички. Строгите им всевиждащи очи разклащаха доверието в декларациите им, че не става въпрос за арест. Всеки техен контакт с Терез видимо влошаваше положението й и Ребека накрая ги помоли да не се приближават до нея и дори да не й говорят, ако това е възможно.

Когато седнаха на масата в кафенето и започнаха мрачно да отпиват от кафетата си, за да убият времето до заминаването, Ребека се помъчи да не мисли за дългия полет до Сан Франциско. Терез вече бе показала раздразнение по време на сравнително краткия полет от Флоренция до Милано. Изпитваше клаустрофобия и, изглежда, не й стигаше въздухът. Ако се наложеше, щеше да й даде валиум, като се качат на борда на самолета. Така тя щеше да проспи поне част от полета.

— Добре ли си? — попита Майкъл.

Ребека вдигна поглед.

— Добре съм.

Той кимна. Обикновено беше пъргав и тъмният му поглед издаваше кипяща енергия. Последните два дни бяха хвърлили сянка върху него. Дори бяха повлияли на стойката му, по принцип изправена и горда, но сега доста напрегната.

Дни след разкритията на Девън Ребека още не можеше да го гледа. Чувстваше такова отвращение от това, което бе направил, че направо настръхваше, когато бе близо до него. Колкото и да се стараеше да се отнася към всичко като лекар, емоциите й я предаваха. Искаше да изгони Майкъл и Девън от съзнанието си, да ги изреже от мозъка си като хирург със скалпел.

Но как би могла да го направи и едновременно да защити Терез? Даваше си сметка, че нещата не са толкова прости. Като педиатър знаеше, че кръвосмешението и насилването на деца имаше дълбоко скрити корени. Ако Майкъл бе насилвал Девън, възможно ли беше наистина да не е посягал на Терез?

Ако се окажеше, че се е възползвал и от нея по такъв начин, тя се закле да направи всичко по силите си, за да го унищожи.

Тъмните очи на Майкъл срещнаха погледа й, сякаш бе отгатнал мислите й.

— Не се тревожи — каза той нежно. — Всичко ще се оправи.

— Ще се оправи? — повтори тя невярващо.

— Имай ми доверие.

Тя снижи гласа си, за да може да я чуе само той.

— Какво направи с дневника на Терез?

— Унищожих го — отвърна той със същия тон.

— Сигурен ли си?

— Изгорих го.

Тя кимна. Терез се взираше в празното пространство, изопнатото й лице и стегнатото й тяло подсказаха на Ребека, че не беше далеч от нов припадък. Ребека я погали по косата.

— Трябва да си изпиеш сока — каза тя нежно, — за да не се обезводниш по време на полета.

— Няма ли да си махнеш лапите от нея? — сопна й се Девън. Изобщо не я оставяш на мира! — Тя коленичи пред Терез и й подаде една пластмасова торба. — Виж какво купих, Трий — каза й тя нежно. — С него полетът ще мине много по-леко.

Терез порови из торбата с безчувствени пръсти и извади яркожълт уокмен със слушалки. Девън бръкна в чантата и й подаде няколко касети.

— Взех и това. Любимите ти. Както и допълнителни батерии.

Напрегнатото изражение на Терез се поотпусна и лека усмивка се разля по устните й. Тя порови из касетите.

— Благодаря ти, Деви — каза много тихо.

Ал Рейгън хвърли на Девън уморен от света поглед, после го премести на Терез.

— Как е детето? — изръмжа той към Ребека.

Тя само поклати глава, за да му даде да разбере, че не е много добре. Погледна часовника си. След два часа щяха да се качват. Тъмнеещото небе бе обагрено в оранжеви петна. Бъдещето, каквото и да беше то, изникваше пред тях.

Местата в първа класа на самолета — платени от Майкъл Флорио — бяха на двойки. Бианки и Рейгън седнаха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Девън се настани до баща си. Затова Ребека с облекчение се намери до Терез. Момичето бе заело мястото до прозореца и в момента се бе извило като болно дете, с чело, притиснато в стъклото. Ребека забеляза, че така силно кърши пръсти, че под ноктите й не бе останала и капчица кръв.

— Защо не послушаш музика? — предложи й тя.

Терез кимна. Сложи слушалките и пъхна касета в уокмена. Ребека чу тихото бръмчене на музиката в слушалките. Терез отново се загледа невиждащо през прозореца.

Ребека хвърли поглед през пътеката. Девън бе облегнала глава на гърдите на баща си. Силните ръце на Майкъл я бяха обгърнали и брадичката му бе облегната на златистата й глава. Ребека усети, че й се гади от отвращение. Как е станало? Как е могъл един мъж с толкова качества да затъне в такава порочна връзка?

Като педиатър се бе занимавала с насилвани деца в клинични условия. Никога не можеше да потисне гнева си към тези, които принуждават към подобни действия собствените си и чуждите деца. Сега, като гледаше как гъвкавото тяло на Девън се е сгушило до тялото на баща й, как протягаше ръка по гърдите му, осъзнаваше, че и тя беше много дръзка сексуално. Но точно това искаха насилниците на деца да внушат на другите. Тя ме съблазни. Беше чувала тези думи от много бащи изнасилвали.

Девън бе казала, че сексуалните им отношения са започнали, когато е била на девет. Никое деветгодишно момиче не може да бъде съблазнителка. Девън бе научила тази, отвратителна сексуална арогантност от баща си. Майкъл, а не гените й я бяха превърнали в това, което беше сега.

Терез изведнъж започна да дращи седалката пред нея и да се опитва да стане от мястото си.

— Какво има? — попита загрижено Ребека.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Терез пребледняла и притисна длан към устните си.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Остави ме на мира.

Ребека се обърна и се загледа подир Терез, която се втурна към тоалетната в дъното на салона. Девън бе чула раздвижването. Тя стана и настигна Терез, като я сграбчи до сгъваемата врата. Размениха си няколко думи. После Терез се шмугна в тоалетната и Девън се върна. Тя изгледа зверски Ребека, сякаш по някакъв начин бе отговорна за гаденето на Терез.

Мина половин час, преди Терез да излезе, и Ребека бе започнала да се безпокои. Но момичето просто се тръшна обратно на седалката си и отново се загледа през прозореца, като стискаше уокмена в ръце.

Тъй като се почувства много уморена, Ребека пусна назад седалката си и си позволи да заспи.

Заспа дълбоко. Когато се събуди, усети вълчи глад. Погледна часовника си и видя, че е спала няколко часа. Мястото до нея беше празно. Изправи се в седалката си и погледна към Майкъл и Девън. Девън спеше, облегнала глава на рамото на баща си. Зад тях двамата полицаи четяха евтини романи.

— Къде е Терез? — попита тя тихо.

Майкъл се обърна и я погледна с празно лице.

— Отиде до тоалетната.

Ребека се протегна уморено. Оставаха още няколко часа до края на полета. Въпреки че се страхуваше от това, което ги очакваше в Сан Франциско, вече искаше пътуването да свърши.

Тя порови в чантата си за книгата. Ароматът на претоплена храна се носеше из салона и дразнеше стомаха й. Почете, като се опитваше да се заинтригува от текста, но с част от мозъка си чакаше да се върне Терез.

Чу приятния глас на Бианки:

— Мирише ми на прегоряла вечеря — каза тя с усмивка. Но в погледа й се четеше несигурност.

Ребека също се обърна и се огледа. И на нея й замириса на нещо странно и видя, че някои от другите пътници бяха разтревожени, а други заинтригувани. Единствените, които не изглеждаха загрижени, бяха Майкъл и Девън, те продължаваха да спят.

— Доколкото мога да преценя по миризмата, нещо в кухнята не е наред — чу тя някой да казва на английски зад нея, забележката беше веселяшка, но в тона й имаше някаква нервност. Ребека остави книгата и откопча колана си. Къде беше Терез?

Нещо привлече вниманието й, нещо сиво, което пълзеше по пода пред краката й. Тя погледна надолу. Беше струйка дим, идваща от дъното на салона. Докато я наблюдаваше, по-скоро учудена, отколкото уплашена, пушекът се завихри към предната част на помещението и се вдигна в душен облак.

Някой нададе кратък писък. Бианки, която продължаваше да наднича над облегалката си, сега вече изглеждаше угрижена.

— Във въздуха се носи дим — каза тя, като натисна един звънец, за да разговаря с някого от екипажа.

Ребека усети как сърцето й заби. Опита се да остане спокойна. Стана и тръгна бързо назад към тоалетните. Като дръпна завесите, оттам се разнесе силна миризма на изгоряло. Едната кабина беше празна, а другата заета. Тя почука на заключената врата.

— Терез! Вътре ли си?

Вратата се отвори и през нея надникна непозната жена.

— Откъде мирише на изгоряло? — попита тя разтревожено.

Ребека почувства, че я обзема ужас, и се върна при полицаите.

— Не мога да намеря Терез — каза тя нервно.

— Може би се разхожда между редиците — предположи Майкъл, свали главата на Девън от рамото си и стана. — Понякога прави така по време на дълги полети. — Всички обърнаха поглед към салона. Сега вече цялото помещение беше определено задимено и пътниците бяха започнали да се въртят в начеваща паника.

— Ще отида да я потърся — каза спокойно Ребека.

Майкъл пристъпи на пътеката.

— Аз ще отида.

— Защо не останете при другата си дъщеря, господин Флорио — настоятелно каза Рейгън. Той се закашля, защото димът влезе в гърлото му.

— Терез има нужда от мен — отвърна Майкъл. — Тя не би искала да вижда вашето лице, детектив.

Бианки хвана Майкъл за ръката.

— Нека партньорът ми да дойде с вас, господин Флорио. Той може да ви е само от помощ.

Като се съгласи неохотно, Майкъл тръгна с каменно лице напред, а Рейгън го последва по петите. Те префучаха през червените завеси. Светлинният знак, който приканваше пътниците да затегната коланите, се включи внезапно е пронизителен звук. Един мрачен стюард по риза се втурна по пътеката. По лицето му бе изписано заучено спокойствие.

— Моля, веднага седнете по местата си — извика той. — Командирът на полета е включил предупредителните знаци, които ви напомнят да не се пуши, затова, моля, загасете всичко. Всички да седнат и да затегнат коланите си, моля.

— Какво става? — попитаха десетина души с различни нюанси на тревога.

— Имаме съвсем малък проблем — отвърна той, като буквално избутваше хората по седалките им. — Няма за какво да се притеснявате. Скоро командирът ще направи съобщение. А сега ви моля да седнете по местата си.

Ребека се вмъкна на мястото до Девън и закопча колана.

— Къде е пожарът? — попита някой притеснено.

— Все още не знаем дали има пожар — каза спокойно стюардът.

— Е, тогава, ако прегарят вечерята ни, добре се справят — каза високо пътникът пред Ребека.

Стюардът не отговори, но започна да налива вода на всички.

Пулсът на Ребека вече бясно препускаше. Усети, че дробовете й отказват, и се закашля. Въздухът ставаше все по-труден за дишане и тя имаше чувството, въпреки че можеше и да е истеричен пристъп, че все повече се сгорещява. Молеше се Майкъл да намери Терез и да я доведе обратно тук.

Тя погледна към невъзмутимото лице на Девън. Нямаше нужда да я буди, докато наистина не стане опасно.

Опасно? Тя хвърли поглед покрай клюмащата глава на Девън към прозореца. На почти десет километра над Атлантическия океан и на стотици от най-близката суша не беше най-подходящото място за избухване на пожар в самолета. Терез, Терез, помисли си тя, какво си направила?

От задния салон до ушите й долиташе врява от различни гласове. Хората викаха, децата ревяха, някои дори пищяха. Сърцето й се сви от лошо предчувствие.

Най-накрая радиоуредбата се включи и успокоителен мъжки глас заговори провлачено.

— Здравейте, всички. Говори командирът на полета. Имаме незначителен проблем на борда, както някои от вас вече са се досетили. В момента той не излага на никакъв риск самолета и ние ще се справим с него възможно най-бързо.

Хората кашляха, някои от тях направо се давеха. Въздухът ставаше все по-задушен и димът добре се виждаше под лампите. Възрастните, изглежда, страдаха най-много. Ребека видя една белокоса жена, превита надве и видимо в шок, да притиска носна кърпа към устата си. Тя инстинктивно скочи и се затича към нея.

— Може ли да намерите кислород — извика Ребека към стюарда, като видя сиво-синкавия цвят на устните й. Той се втурна да търси кислороден апарат, като затвори след себе си херметическата врата на салона.

— Тя е астматичка и има белодробна емфизема — каза придружителката на възрастната жена.

— Ясно. — Комбинацията беше прекалено трудна за овладяване при непрекъснато сгъстяващия се дим.

— Ще умре ли? — попита спътницата й.

— Разбира се, че не — отвърна твърдо Ребека. — Носи ли си лекарствата?

Жената започна да рови в чантата си за хапчета. Ребека далеч не беше толкова жизнена, колкото звучеше. Точно сега страхът беше най-големият враг на жената. Ребека успя да я накара да си вземе предписаните лекарства и да вдишва през многобройните си инхалатори.

Стюардът се върна с малка кислородна бутилка и маска. Ребека я постави на лицето й, като не спираше да я успокоява, доколкото може. Кислородът подейства и синият цвят по ноктите на жената започва да избледнява.

Къде, по дяволите, бяха Майкъл и Терез? Като се изключеше краткото съобщение на командира, нямаше никаква информация, а сред пътниците бе настъпила истинска паника. Цветът на дима, който се носеше от дъното на салона, се променяше от бледосив в зловещо кафяво-черен. Изглеждаше отровен и най-вероятно беше. Тя погледна през прозореца, мислейки за горчивата ирония да се намират сред стотици кубически километри разреден чист въздух, докато безпомощно се задушават в тази херметически запечатана алуминиева машина. В пристъп на клаустрофобия й се прииска да заудря с юмруци по прозореца и да го счупи.

Някой я сграбчи за ръката. Беше Девън, вече събудена и ужасена.

— Какво става? — попита тя. — Ще се разбием ли?

— Не. Но изглежда на борда има пожар.

— Къде е Терез?

— Някъде назад в самолета. Баща ти отиде да я търси.

— О, господи — каза Девън и заби пръсти в ръката на Ребека. — Тя го е направила!

— Това е невъзможно — каза Ребека троснато, въпреки че и нея я измъчваше същата мисъл.

— Тя го е направила — повтори Девън с пълна сигурност. — По-скоро ще ни убие всичките, отколкото да се върне в Сан Франциско.

Те се взряха за миг една в друга напрегнато. Девън избухна в давеща кашлица, когато димът влезе в дробовете й. Обърна се настрани, приведе се и погледна през прозореца.

— Над океана сме — каза тя с висок и треперещ глас. — Няма къде да се приземим. В капан сме!

Заекваше и всичката й балансирана зрялост се бе стопила. Сега бе просто едно дете, безпомощно и изплашено.

— Облегни се назад и си закопчей колана — подкани я Ребека, като изостави за малко възрастната жена и бутна Девън на седалката й. — Виж какво, натопи салфетката в чашата с вода, изстискай я и я сложи пред носа и устата си. Ще помогне. Когато изсъхне, пак я намокри.

— Не искам да умра, Ребека — каза Девън тихо, пръстите й силно трепереха, докато се опитваше да разгъне салфетката, както й показа Ребека.

— Няма да умреш. Никой няма да умре. — Тя погали Девън по главата. — Затвори очи. Така няма да ти пари.

Освен да раздава упорито уверения, друго почти нищо не можеше да направи. Вдишването на дим и изгорели газове беше смъртоносно и ако положението се влошеше, скоро щеше да има доста болни хора наоколо. Импровизираните маски от мокри салфетки помагаха само донякъде.

Девън притисна кърпата към лицето си и стисна очи. Ребека я остави и отиде при възрастната си пациентка, която изглеждаше доста зле. Спътницата й, жена на средна възраст, която очевидно й беше дъщеря, плачеше тихо в носната си кърпа.

Ако пожарът се разпространеше, всички щяха да умрат, да изгорят или да се задушат на тази ужасяваща височина и при тази невъобразима скорост. Дали щяха да паднат веднага, или самолетът щеше да продължи да лети, докато му свърши горивото и поеме надолу? Имаше ли къде да кацнат, някой остров, някаква спирка в океана? Можеше ли такъв самолет да кацне на водната повърхност, или щеше да се разбие на милиони парченца?

Тя се закашля силно, докато отиваше към дъното на салона да отвори вратата. Дробовете започваха ужасно да я болят. Не знаеше колко време щеше да мине, преди да започне да губи съзнание. Къде са Майкъл и Терез? Двете с Терез можеха да умрат, без да са си изяснили, че са майка и дъщеря. Това по някаква причина беше болезнена и горчива ирония на съдбата.

Тя размаха ръце през мрака на завесите и ги дръпна настрани. През димната стена отчаяно надничаха агонизиращи лица. Децата пищяха, възрастните се опитваха да ги успокоят. Няколко души лежаха на пътеката между седалките, явно търсеха чист въздух. Прозорците проблясваха приглушено в мрака. Димната пелена беше толкова гъста, че тя не можеше да види края на отделението. Нямаше и следа от Майкъл и Терез.

Червенокоса стюардеса изтича при нея и я бутна назад.

— Моля ви, върнете се на мястото си, веднага!

— Аз съм лекар — прекъсна я Ребека. — Има ли някой нуждаещ се от помощ?

— Благодаря ви, но ако имаме нужда, ще ви повикаме. А сега, моля ви…

— Търся дъщеря си Терез Флорио. Изчезна от първа класа. Баща й и още един човек отидоха да я търсят преди доста време и още не са се върнали.

— Тук са — каза жената и посочи с ръка. — Самолетът е голям, госпожо, и аз съм сигурна, че и двамата са в безопасност. А сега, моля ви…

По пътеката между седалките дотича един стюард.

— Намериха го! — каза той на червенокосата, гласът му излизаше с усилие от гърлото. — Запалени парцали в каналите на климатика в трето отделение. Намери пожарогасител!

— Господи — каза жената и се шмугна покрай Ребека.

С треперещи колене Ребека се върна в първа класа. Погледна какво става с възрастната жена, която изглеждаше доста омаломощена. Стюардът бе коленичил пред нея и държеше кислородната маска пред устата и носа й.

Девън изтича при нея.

— Терез ли е била?

— Не знам. Все още я няма.

— Къде е татко?

— Търси я.

Радиоуредбата изпука. От нея се разнесе провлаченият глас на командира на самолета.

— Благодаря ви за търпението — каза той спокойно. — Бордовият инженер ми каза, че сме намерили причината за бъркотията и проблемът вече се решава. Започваме пречистването на въздуха в салона веднага. Доколкото знаем, самолетът не е пострадал. Въпреки това ще направим извънредно кацане някъде на източния бряг на Съединените щати, за да ви преместим в друг самолет. Веднага щом реша къде, ще ви уведомя. Междувременно всеки, който има неотложен проблем, трябва незабавно да го съобщи на екипажа.

Ребека чу, че съскането на въздушните клапи се усили, и почувства хладния полъх на свежия въздух по лицето си. Къде беше Терез?

В последвалите петнайсет минути възрастната жена започна постепенно да се възстановява. Въздухът се пречисти и проясни. Най-накрая се появи и Майкъл. Терез се притискаше към него с наведена къдрава глава. Рейгън ги следваше, изглеждаше много уморен и кашляше дрезгаво в носната си кърпа. Ребека скочи и тръгна към тях.

— О, слава богу!

Със свит на нервна топка стомах тя разгледа Терез. Момичето бе почти в безсъзнание, тялото му беше отпуснато. Миришеше на пушек и Ребека чуваше как дробовете му свистяха. Бе нагълтала доста дим. Пулсът й поне беше стабилен, макар и ускорен.

— Къде беше? — попита Бианки.

— Каза, че отишла да се изтегне на някакви празни седалки, за да поспи — отвърна Майкъл. Очите му бяха възпалени и зачервени. Изглеждаше измъчен. — Беше точно в най-гъстия дим и беше в несвяст, когато я намерих. Дадоха й кислород, затова се забавихме.

— Ще се оправи ли? — Рейгън попита Ребека.

— Ако дишането й се влоши, ще й дам още кислород. — Тя изтри лицето на Терез с мокра кърпа. — И вие не изглеждате добре — каза тя на полицая, чието лице бе посивяло и потно.

— Всички вдишахме доста дим. — Гласът му прозвуча като грачене.

— Разбрахте ли какво е причинило пожара? — попита тя.

Рейгън изгледа зверски Терез.

— Сигурно е натъпкала някакви тлеещи парцали в клапите над седалките — каза той мрачно.

— Не можете да сте сигурен, че е тя — сопна му се Ребека.

— О, така ли? — изграчи Рейгън. — Искате да кажете, че има двама подпалвачи на борда?

— И откъде, по дяволите, би могла да вземе тлеещи парцали? Може да е бил всеки, някой разсеян член на екипажа, кой ли не. Не виждам как Терез би могла да го направи.

— В тоалетната — каза без колебание Рейгън. — Разхлабила е някоя плоча и е набутала вътре някоя излишна дреха. Драснала е клечката. Колко му е.

— Нямате право да я обвинявате — каза Ребека почти разплакана от гняв.

— По-спокойно, Ребека — каза тихо Майкъл. Силната му ръка обгърна рамото й и я притегли далеч от Рейгън.

Провлаченият глас на командира се разнесе от високоговорителите.

— Налага се да ускорим нещата, дами и господа. Най-близкият свободен самолет е в Маями, затова ще кацнем там. Ще се опитаме да ви закараме до вкъщи колкото се може по-бързо. След миг ще усетите как самолетът сменя посоката си и след това ще увелича скоростта със сто възела. Ще ви дам актуализирана информация след няколко минути. А сега искам всички да седнат по местата си, моля.

Чу се слаб смях, дори ръкопляскания. Пътниците се усмихваха един на друг в зараждащата се еуфория, типична за хора, спасили се от голяма опасност. В същия миг самолетът гладко се завъртя. Синьото небе подскочи и се премести долу вдясно.

Терез избухна в пристъп на кашлица. Задави се за миг, после успя да поеме въздух.

— Ребека — прошепна тя.

— Тук съм. Как се чувстваш?

— Толкова… ме боли — каза задъхано тя и се притисна в нея.

— Всичко свърши вече — прошепна Ребека. — Всичко свърши. Пътуваме към вкъщи.

Но знаеше, че още нищо не бе свършило. А домът беше много, много далеч оттук.

Самолетът започна да се спуска над Бискейнския залив заедно с плъзгащата се по водната повърхност светлина на късния следобед. Градът изникна в мъглата, разпокъсан и огромен, насечен от канали и островчета тропическа зеленина. Бе прекарала последния половин час от полета приклекнала до възрастната си пациентка, чието състояние осезаемо се влошаваше. Цветът на лицето й не беше добър и показваше, че имаше цианоза. Тъй като не можеше да направи нищо друго, освен да й държи ръката, Ребека се чувстваше безпомощна.

Стюардът я докосна по рамото.

— Ще трябва да седнете на мястото си за приземяването — каза той любезно.

Тя стана неохотно и отиде да седне до Терез. Момичето почти не бе проговорило, след като се върна, изглеждаше затворено в себе си. Не искаше да отговаря на никакви въпроси. Притисна се в Ребека и на Ребека и се стори, че само тялото й беше тук. Душата й се намираше някъде другаде, сгушена в тъмния й вътрешен свят, където никой не можеше да проникне. Ребека я прегърна силно, докато големият самолет се гмурна във въздуха към международното летище.

Беше кацане като по учебник, което изтръгна откъслечни изблици на възторг от пътниците. Докато машината се плъзгаше за последно, въпреки подканянията на екипажа, пасажерите се защураха панически за ръчния си багаж, отваряха шкафчетата над главите си и се спъваха един в друг. След два часа относително спокойствие и ликуване изведнъж всички станаха изключително нетърпеливи да слязат от самолета. Терез нервно се впи в Ребека.

— Скоро ли ще слизаме? Какво става?

— В Маями сме — каза успокоително Ребека. — Ще слезем всеки момент.

Терез се закашля.

— Чувствам се… ужасно.

— Просто се отпусни. Всичко свърши. — Ребека остана притисната в Терез, загледана в гледката от палми и бензинови пари. Вратата се отвори и подвижната стълба се приближи. Най-напред на борда се качиха няколко души от Бърза помощ, които си проправиха път през тълпата до астматичната жена и провериха жизнените й показатели. Ребека набързо обясни какво се бе случило. Линейката вече чакаше в основата на стълбата. Хората от Бърза помощ качиха жената на носилка и я изнесоха от самолета.

Рейгън се обърна към Майкъл.

— Някой нуждае ли се от медицинска помощ?

— Всички сме добре.

— Тогава да отидем в чакалнята на първа класа и да си починем. Хайде.

Майкъл уморено кимна.

Най-накрая излязоха на светло. Топлият влажен въздух им се стори много приятен. Ребека погледна към небето и се почувства сякаш току-що бе напуснала затвора.

Бианки ги водеше. Рейгън вървеше отзад. Все още кашляше силно и си потриваше гърдите. Ребека забеляза, че наблюдава мрачно Терез. Стори й се, че момичето направо бе подписало смъртната си присъда с това страховито произшествие.

Хвърли поглед към Терез. Усети същото отчаяние, което изпитваше с другите си малки пациенти, докарани със заплашващи живота симптоми без очевидни причини. Ужасна треска, спиране на жизненоважни органи, отравяне на системите. Откъде ли идваха? Дали някакъв микроскопичен вирус, фатално объркан процес или скрито огнище на инфекция причиняваха страданието? Ако отговорът не се намереше навреме, организмът умираше и загадките се разрешаваха чрез скалпела на патолога. Трябваше да разплете мистерията бързо, преди да стане прекалено късно. Грозната болест трябва да бъде излекувана.

След като преминаха през митницата с помощта на полицейския си ескорт, те се отправиха към чакалнята за първа класа, последвани от източения силует на Карла Бианки. В спокойния оазис на лукса те си заградиха един ъгъл само за тях. Ходеха на смени в тоалетната, за да измият част от саждите и мръсотията на полета. После всички се отпуснаха уморени на креслата, за да чакат следващия полет. Майкъл донесе от бара на самообслужване напитки за цялата група. Хвърли нервна усмивка на Ребека, докато й подаваше чаша сок, и седна на облегалката на фотьойла й.

— Добре ли си? — Гласът му бе предрезгавял до шепот.

— Била съм и по-добре — отвърна тя.

— Мислиш ли, че онази старица ще оживее? — попита той.

Знаеше, че мисли за Терез и обвиненията, които можеха да й повдигнат, ако се докаже, че е подпалила пожара.

— Всичко зависи от лечението, което ще получи. Господи, Майкъл, каква бъркотия.

Той се закашля дрезгаво. После неочаквано й се усмихна леко.

— Казах ти да не се притесняваш. Всичко се нарежда.

— Нямам никаква представа какво имаш предвид — отвърна тя уморено.

— Просто ми имай доверие — каза той още по-тихо. — Това е всичко, което искам от теб, Ребека. Да ми имаш доверие, че ще оправя нещата.

— Ще оправиш нещата? — отекна тя след него. — Разбира се, Майкъл — каза тя, все едно иронизираше някой луд. — Ти всичко ще оправиш.

Той я докосна по бузата.

— Наистина ли ми вярваш? — попита той дрезгаво.

— Разбира се — каза тя равно, опитвайки се да се отдръпне от докосването му.

— Благодаря ти, Ребека — каза той, изпълнен с емоция. Загледа я упорито със зачервените си очи. — Обичам те.

Думите я пронизаха болезнено в сърцето. Тя извърна поглед, омерзена от него, но въпреки това ужасно я заболя, като чу от устата му това изречение. Кръв й капеше от сърцето. Той май наистина си е загубил ума, помисли си тя.

Майкъл се отдалечи от нея и отиде да седне до Девън. Тя се сгуши в него и русата й глава отново се отпусна на гърдите му. Ребека усети как нещо в нея се обърна.

Ал Рейгън вече кашляше неудържимо, лицето му зловещо посиняваше. Бианки го удряше по гърба, но това, изглежда, не му помагаше. Ребека стана лениво и отиде при него.

— Как сте, детектив Рейгън?

— Не мога да дишам — процеди той, сграбчвайки яката си. — Гърдите ме болят.

Ребека притисна ухо към гръдния му кош и чу как сърцето и дробовете му се мъчеха. Под сакото видя полицейската значка, неудобно настанена върху дебелия корем. Измери пулса му.

— Някакви предишни оплаквания от сърце?

— Да, често имам болки в гърдите — каза задъхано Рейгън. — Но никога… като сега.

Ребека срещна погледа на Бианки. Жената беше пребледняла.

— Никога не ми е казвал, че има проблеми със сърцето — каза тя на Ребека. — Добре ли е?

Пулсът на Рейгън беше много слаб. Беше се проснал на креслото и изглеждаше ужасно. По бузите му се стичаше пот.

— Откога имате болки?

— От час, предполагам. А може и от повече. Продължават… да се увеличават. Преминават по ръката и по челюстта ми.

Ребека се обърна настрани към Бианки.

— Мисля, че има сърдечен пристъп. Трябва бързо да бъде настанен в реанимация. Междувременно се опитайте да намерите кислород тук.

— Веднага. — Бианки не се поколеба и побягна с изопнато лице.

— Ще ви дам аспирин — каза тя и извади хапчетата от чантата си.

— Аспирин ли? — каза той и претърколи налетите си с кръв очи.

— Имате ли язва?

— Вероятно — промърмори Рейгън.

Въпреки всичко тя го накара да изпие хапчето. Съдоразширителните свойства на аспирина можеха да помогнат на свитите му артерии, ако наистина имаше сърдечен пристъп.

— Какво му има? — попита Майкъл, когато се доближи до Ребека.

— Сърдечен пристъп — каза тя. — Шансовете му не са добри, ако скоро не получи спешна помощ.

— Слава богу, че не се случи преди три часа — каза мрачно Майкъл.

Карла Бианки дотича с малка бутилка кислород в ръце, придружена от двама служители на летището.

— Реанимационният екип ще е тук след десет минути — каза задъхано Бианки. Тя показа на Ребека кислородната маска. — Това ли искаше за него?

— Благодаря. — Тя докосна жената по рамото. — И моля ви, опитайте се да го разведрите. Кажете му, че всичко е наред. Ако го успокоим, половината битка е спечелена. И стойте наблизо, да помогнете да го реанимираме, ако загуби съзнание.

— Добре.

Тя отвори кранчето и започна да подава кислород на Рейгън. Ако се съдеше по измъченото му изражение, той със сигурност беше в ранен стадий на миокарден инфаркт. Тя го докосна по челото. То беше потно и хладно.

— Идва помощ, детектив. Всичко ще се оправи.

Рейгън претърколи очи към Ребека. Лявата му ръка притискаше гърдите. Тя забеляза, че Карла Бианки стискаше здраво другата му ръка.

— Да, добре — промърмори той под прозрачната пластмасова маска.

— Имате ли още болки в гърдите?

— Сякаш… някой ми е стъпил на гръдната кост… с много тежки обувки.

— Най-доброто, което можете да направите, е да се опитате да се отпуснете, детектив Рейгън.

— Разбира се — каза той. Притвори очи и сграбчи ръката на партньорката си. Ребека забеляза, че устните и ноктите му бяха посинели. След няколко минути пак му измери пулса. Беше слаб и леко неритмичен. Махна му маската от лицето, за да види устните. Цветът им малко се бе върнал, но все още бяха синкави. Върна маската на мястото й. Колкото по-дълго сърдечните му мускули се мъчеха да изпомпват кислород, толкова по-голяма беше вероятността от постоянно увреждане.

Изведнъж Рейгън се изви на дъга. Ръцете му подскочиха и избиха малката кислородна бутилка от дланите на Ребека. Хвана се за гърдите с две ръце и изхриптя. Очите му се претърколиха. Лицето му посиняваше.

— Губи съзнание — извика Ребека. — Помогнете ми!

С Бианки започнаха да се мъчат да го накарат да легне пак по гръб. Той се бореше с тях сляпо и диво, тялото му се поддаваше на паниката от спирането на сърцето. После изпадна в безсъзнание. Ребека потърси сърдечен ритъм.

— Изгубих го — каза тя мрачно. — Направете му дишане уста в уста. Аз ще го масажирам.

Тя яхна едрото тяло на мъжа, докато Бианки притискаше компетентно устата си в устата на Рейгън. Поне бяха две и бяха обучени. Кръстоса ръцете си върху гръдната му кост и притисна последователно пет пъти, за да накара кръвта да потече пак в безжизненото тяло на Рейгън. Спря, а Бианки вдиша целия си обем на белите дробове в устата му, от което гръдният му кош видимо се повдигна. После повтори сърдечния масаж.

Усещаше, че около тях се събират зяпачи, които ги гледат заинтригувани и ужасени. Какво направи, Терез? — помисли тя с един затънтен край на мозъка си. Двете с Бианки постигнаха добър синхрон. След около две минути почувства, че Рейгън се мъчи да диша сам. Спряха, за да го проверят. Сърдечният ритъм се бе върнал, но беше слаб и неравен.

Тогава реанимационният екип пристигна с трясък и провря между хората количка с носилка. Шефът им клекна до Ребека.

— Дайте да видя пациента.

— Сърцето му спря преди няколко минути — каза му Ребека. — Веднага започнахме да го реанимираме и сега има слаб ритъм. Има болки от повече от час.

— Добре, справили сте се страхотно. Нищо повече не можете да направите. Отдръпнете се, моля.

Тя отстъпи и започна да наблюдава реанимационния екип, който действаше по типичния бърз и спокоен начин. На шефа не му трябваше много време, за да вземе решение. Ребека видя как извади спринцовка с голяма игла и се приготви да инжектира адреналин направо в сърцето на Ал Рейгън.

Тя се обърна, защото усети, че й се завива свят. Звукоизолираният с плюшени дамаски салон сега гъмжеше от хора. Бианки стоеше загрижена над пострадалия си партньор. Майкъл и Девън бяха от другата страна на тълпата. Мярна Терез, превита на един стол и пребледняла. По жилите на Ребека се разля адреналин. Умът й беше кристално ясен и работеше с пет минути напред, отколкото обикновено. Взе решение, преди да има време да го оспори наум.

Взе чантата си и я метна на рамо. Отиде при Терез, хвана я за ръката и я накара да стане.

— Не казвай нищо — нареди й тя тихо. — Просто тръгни с мен.

Терез се заклатушка след нея объркана. Ребека бързо се отправи с момичето към изхода.

В препълнения коридор тя вдигна глава към Ребека.

— Къде отиваме?

— Махаме се оттук.

Терез се спря зад нея и се опита да се измъкне от ръката й.

— Искаш да кажеш, че оставяме татко и Девън? Не можем да го направим!

— Продължавай да вървиш.

— Не!

Ребека се извърна и я погледна строго в очите.

— Нали видя какво стана току-що с полицая. И с възрастната дама. Какво според теб ще е наказанието за подпалване на самолет?

— Но аз не съм го направила… Не съм! — Терез преглътна и устните й продължиха да се движат. — Аз… не мисля, че съм го направила!

— Истината е, че ти не знаеш какво си направила, нали? — каза й остро Ребека.

Момичето погледна назад през рамо, беше отчаяно и разкъсвано от противоречия.

— Не мога да изоставя татко!

— По-късно ще му се обадим — излъга тя.

Терез приличаше на призрак.

— Но ние не можем да си тръгнем просто така!

— Да не би да искаш да прекараш остатъка от живота си в килия? — попита я троснато Ребека. Видя как очите на Терез се изпълниха с ужас. — Хайде, тръгвай! — Тя я дръпна грубо. — Да вървим — нареди й.

Този път Терез закрачи до Ребека, стиснала здраво дланта й. Вървяха към главния изход. Ребека хвърли бърз поглед през рамо. Салонът на първа класа бе задръстен с хора. През следващите минути вниманието ще бъде съсредоточено изключително върху драмата на Ал Рейгън и екипа, който се опитваше да му спаси живота. Нито Майкъл, нито другата полицайка вървяха след тях. Засега.

Тогава Ребека побягна, Терез също.

Следваха знаците към таксиметровата стоянка. Но когато стигнаха там, тротоарът беше препълнен. Дълга опашка си пробиваше път към лентата за багажа. Нямаше надежда да пробият редицата, без да предизвикат разбъркване.

— О, мамка му — промърмори Ребека. Тя се хвана за сърцето. Трябваше бързо да се измъкнат от летището. Нямаше време да наемат кола, не и тук.

— Виж — каза Терез с уплашен глас на малко момиченце. Ребека проследи погледа й. На около стотина метра чакаше автобусът на летището. На предното стъкло пишеше МАЯМИ БИЙЧ.

— Хайде — нареди й Ребека.

Те побягнаха. Зимното слънце напичаше, въздухът беше задушен и Ребека усети, че по лицето и шията й се стича пот. Тя продължаваше да стиска здраво ръката на Терез и когато момичето се препъна, я дръпна бързо, докато възстанови равновесието си.

— Не спирай — каза задъхано.

Бяха все още на петдесет метра от автобуса, когато тя чу пневматичния съсък на затварящите се врати и видя как возилото потегли. Стори й се, че ръцете на преследвачите им ги сграбчват и ги дърпат назад. Тя пусна ръката на Терез и изскочи пред потеглящия автобус с вдигнати ръце.

— Ребека! — извика Терез в паника.

Ребека видя замъглено лицето на водача през предното стъкло, устата му се отвори и той извика нещо. Натисна рязко спирачките и превозното средство се наклони напред. Спря на сантиметри от нея и горещите изпарения на двигателя я поляха.

Сграбчи ръката на Терез и я замъкна до вратата. Започна да удря със свободния си юмрук по вратата. Тя се отвори и двете се строполиха на стълбите.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите? — каза гневно шофьорът, очевидно разтреперен. — Ако сте решили да се самоубивате, намерете си друг шофьор. Има автобус на всеки петнайсет минути.

— Искаме да се качим на този — отвърна Ребека, здраво стиснала парапета. — Колко струва?

— Зависи къде отивате.

— Първата спирка на Маями Бийч.

— Центърът за конференции?

— Да.

— Един възрастен и едно дете, дванайсет и петдесет — каза шофьорът и извади билетите. Ребека започна да рови в джоба си. Изведнъж се сети, че има само италиански пари и кредитни карти. Нямаше време дори да обменят долари. Започна да я обзема паника, когато Терез се обади тихо.

— Аз имам дванайсет и петдесет. — Тя извади малко портмоне и подаде една банкнота от десет и една от пет.

— Бог да те благослови — прошепна Ребека и я прегърна.

Докато автобусът потегляше отново, те си проправиха път надолу по пътеката между седалките, последвани от любопитните погледи на останалите пътници. Намериха две места в самото дъно и седнаха. Ребека усети, че краката й са се подкосили. Много малко време трябваше на преследвачите, за да ги намерят. Трябваше да изчезнат незабелязано и завинаги през следващия час. Или иначе всичко щеше да свърши.

Терез се бе сгушила в нея и бе притихнала. Когато разтърсващите токове на адреналина започнаха да се успокояват, Ребека се изправи пред суровата истина: като измъкна по този начин Терез, тя прибави още една оловна тежест към и без това непосилното бреме на вината й. Нямаше връщане назад. Не и сега.

Тя прегърна детето.

През целия път по магистралата и после по трикилометровата отбивка към Маями Бийч тя очакваше да чуе полицейски сирени и да види наоколо проблясващите им светлини. Отдавна бе разбрала, че Маями е възможно най-неподходящото място за бягство. Островът бе свързан с континента само с няколко шосета. Ако ги проследяха, щяха да ги хванат в капан. Трябваше да се махат от острова колкото може по-бързо и да продължат да се движат все по-надалеч.

Последните няколко часа бяха изтощителни. Но заради Терез трябваше да е нащрек. Момичето ровеше в раницата си.

— Какво търсиш? — промърмори й Ребека.

— Нещо за ядене. Умирам от глад. И от жажда.

— Аз също. Веднага щом можем, ще си вземем закуски.

— Къде отиваме? Какво ще правим?

— Трябва да напуснем страната — каза равно Ребека.

— Завинаги? — попита Терез.

— Никога не бих те излъгала, Терез — отвърна Ребека и стисна пръстите й. — Не знам дали завинаги или за малко. Но трябва да напуснем Съединените щати колкото може по-бързо. Ако не го направим, полицията ще ни хване и аз няма да мога да ти помогна. — Простото обяснение накара Терез да млъкне. — Ще им трябва известно време, за да се опомнят — продължи Ребека, — но няма да е дълго. Ще се сетят, че сме хванали този автобус. Знаят всички възможни подстъпи към Маями и ще разпратят описанията ни до всички полицаи, патрулиращи по летищата, автогарите и гарите.

Терез пребледня.

— Тогава къде ще отидем?

— Ще отидем в Мексико — каза Ребека. — Ще си починем там и ще решим какво да правим по-нататък. Оттам можем да отидем където си поискаме.

— Мексико? — Терез погледна Ребека в очите. — Може би трябва да останем, Ребека! Не е късно да се върнем!

— Няма да се връщаме! — каза решително Ребека. — Знам какво правя. — Тя притисна слепоочията си и се зачуди дали наистина беше така. Опитваше се да измъкне Терез от една ужасна бъркотия. Нямаше как да го направи по друг начин, без да нарани и без това крехката психика на момичето. — Моля те да ми се довериш, Терез — продължи тя по-тихо. — Има много важна причина, поради която трябва да го направиш… просто сега не мога да ти я кажа. Но те умолявам, скъпа, имай ми доверие!

Терез извърна поглед. Започна да си гризе устните. Най-накрая проговори.

— Добре.

— Когато се измъкнем, ще взема колкото мога пари от някой банкомат. Но ще съм в състояние да го направя само веднъж. След това всеки път, когато използвам такъв апарат, кредитна карта или по някакъв друг начин заявя самоличността си, ще започнат да звънят телефони. Разбираш ли?

— Да — каза тихо Терез.

— Затова трябва да се махнем от страната.

Терез кимна. Ребека не знаеше колко още може да напряга детето, преди да му даде да си отдъхне. Взираше се през прозореца към огромните бели хотели, които задръстваха острова, кипящата тълпа, събрала се в разгара на туристическия сезон. Слънцето залязваше и обагряше в сладко розово равнината. Мексико дойде на устата й, без да мисли. Райън беше в Мексико. Имаше ли право сама да реши дали да заведе Терез при Райън? Щеше ли да е честно спрямо двамата? И все пак Райън беше единственият човек, който би могъл да им помогне сега. През последните десет минути бе прехвърлила наум много хора. Адвокатът й. Бившият й съпруг Малкълм. Робърт. Баща й. Никой от тях не би си и помислил да й даде онова безусловно убежище, от което имаше нужда точно в момента. Никой от тях не би поискал да стане съучастник в престъплението й. Оставаше само Райън.

Може би дълбоко у себе си винаги бе искала да отведе Терез при него. Може би той винаги е бил последната й надежда.

Но засега трябваше да прекарат някак си нощта.

Слязоха от автобуса пред Центъра за конференции и бързо намериха банкомат. Ребека изтегли две хиляди и петстотин долара с помощта на две различни кредитни карти и след това автоматът обяви, че не може да й отпусне повече. Операцията щеше да бъде засечена за часове, може би и за по-кратко. Като се прибавеха и парите, които бе взела за неосъществилото се бягство, имаше над три хиляди долара. Сега трябваше да се махат бързо от острова. Но Терез бе умърлушена от глад и умора. Вляха се в тълпата на претъпкан ресторант за бързо хранене и натрупаха цял поднос с калорични храни, след което се настаниха с мъка в едно сепаре.

Топлата храна бе добре дошла. Ребека усърдно премисляше, докато гледаше как Терез поглъща с вълчи апетит бургерите и пържените картофи, сякаш това беше последното й ядене на тази земя.

— Имаш ли паспорт, Терез? — попита тя.

Терез вдигна поглед.

— Истинският ми е у татко. У мен е фалшивият — каза тя с пълна уста.

— Кой фалшив?

— Татко ни извади фалшиви паспорти, за да излетим от Канада за Италия. Моят е още у мен.

— Дай да видя — нареди й Ребека.

Терез бръкна в раницата си и извади един американски паспорт. Ребека го взе и го отвори. Снимката беше на Терез, но бе на името на Тереза Форбс и другите данни също бяха фалшиви. Ребека прехапа устни. Това добре ли беше или зле? Ако Майкъл е забравил да каже на полицията или не иска да им разкрие съществуването му, може би ще успее да прекара Терез през границата.

Нейният паспорт беше все още на моминското й име Ребека Кери. Майкъл я знаеше като Ребека Бърнс. С малко късмет щеше да му трябва поне един ден, за да разбере коя наистина е тя и да даде истинското й име на полицаите. Дълбоко в сърцето си чувстваше, че когато Майкъл открие самоличността й, няма да го сподели с властите. Щеше сам да тръгне след нея и да се оправя както той си знае. От тази мисъл сякаш през стомаха й премина ледена желязна кама. Но засега, докато нещата не се бяха променили, щеше да се наложи да се върне към моминското си име.

Терез я гледаше.

— Ребека — каза тя с треперещ глас, — защо правиш това?

— Заради теб.

— Но защо? Ти не си някоя отдавна загубена роднина или… или някоя… не си ли?

Ребека помълча. Голямата чувствителна уста на Терез бе изкривена от емоция. Виждаше, че момичето трепери силно. Те се взряха в очите си през бездната от време и пространство. Пропастта бе прекалено голяма, за да се прекрачи наведнъж, прекалено дълбока, за да рискува. Но какъв избор имаше?

— Би ли искала да съм?

— Не! — каза Терез, в гласа й имаше паника.

— Не?

— Не знам. — Тя покри очите си с длани. — Извинявай, толкова съм объркана. Просто искам да знам истината.

Ребека погледна разбърканата табла на Терез.

— Свърши ли?

Терез кимна, очите й бяха замъглени.

— Тогава да отидем на брега да поговорим. Това място не е подходящо.

Те пресякоха Колинз Авеню и тръгнаха между извисяващите се хотели към брега. Огромната ивица гладък пясък беше относително пуста, само няколко двойки наблюдаваха залеза. Свалиха си обувките и тръгнаха към ширналото се ясно небе, чиято чистота сякаш поне временно изпълни Ребека с надежда. Чувстваше се като човек, прекарал прекалено дълго време в нелегалност.

— Когато бях на седемнайсет — започна да разказва Ребека, — се влюбих в едно момче на име Райън Фостър. Той беше на деветнайсет. Бяхме много млади, но вярвахме, че наистина се обичаме. Поне като погледна назад към живота си, знам, че никога не съм обичала някой друг така, както обичах него. Толкова много го обичах, че исках да се любя с него. Но не бяхме внимателни, а трябваше… и един ден разбрах, че съм бременна. И двамата много искахме да станем лекари. Знаехме, че ако задържим детето, никой от нас няма да успее да осъществи амбициите си. А и ако трябваше да бъдем честни пред себе си, бяхме прекалено млади, за да бъдем добри родители. Затова решихме да дадем детето за осиновяване. Не беше лесно да се решим, Терез. Сега, като погледна назад, разбирам, че направихме избора на базата на егоизма и слабостта си. Но на такава възраст хората често са егоистични и слаби.

Бяха стигнали до водата. Ребека се обърна към Терез.

— Разбираш ли какво ти говоря?

— Опитвам се — каза Терез едва чуто.

— Добре. С Райън потърсихме агенция за осиновяване, която да ни помогне. Намерихме една и задвижихме нещата. В определения срок бебето ми се роди. Беше момиченце. Прекрасно момиченце. Първото нещо, което направих, след като се роди, беше да я сложа на гърдите си. Тя спокойно заспа. — Ребека погледна към Терез. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Райън остана до мен. Той стоя при мен в болницата и ме гледаше как кърмя бебето. Не намирахме какво да си кажем. Беше прекалено тъжно, за да говорим. Понякога вземахме бебето на ръце и се взирахме в лицето му, а сърцата ни се късаха. И двамата толкова обичахме това бебе, но въпреки това не можехме да го задържим. Това бебе беше ти, Терез.

Чу я как заплака. Обърна се и взе детето в прегръдките си. Усети, че и нейните очи парят, но не можеше да освободи сълзите си. Не още. Имаше още много път пред тях.

Вълните бяха пропълзели с тихо шумолене до босите им крака.

— След това с Райън повече не можехме да продължим да се виждаме. Той замина и оттогава сме се срещали само няколко пъти. Бяхме прекалено наранени. От мига, в който те оставих, Терез, вече не се чувствах напълно жива. След това бях винаги като половин човек. Докато разбера какво наистина съм направила, вече беше прекалено късно да се върна назад.

— Защо не ми каза? — прошепна Терез.

— Като например: „Здрасти, аз съм отдавна загубената ти майка?“ Не ми беше лесно. И за теб щеше да е още по-зле.

Терез се опита да изтрие сълзите от лицето си.

— Защо се върна? Защо точно сега?

— Прочетох какво се е случило в Сан Франциско — отвърна просто Ребека. — Мислех, че ще мога да помогна. Никога не съм предполагала, че нещата ще се развият така.

— Татко знае ли?

— Не още.

— Трябва да му кажеш!

— Ще му кажа, обещавам.

— Обади се на татко. — Терез я сграбчи за ръката. — Обади му се, Ребека. Кажи му, че си истинската ми майка. Той ще уреди всичко!

— Няма да е толкова лесно — отвърна Ребека. — Не забравяй за полицаите. Ако се върнем, те вероятно ще ме арестуват. И ще се погрижат ти никога повече да не можеш да избягаш. Това е единственият ти шанс, Терез. Ще намерим подходящ момент да кажем на баща ти, обещавам.

Трябваше да намери и начин да каже на Терез ужасната истина за Майкъл и Девън.

— Имаме да наваксваме тринайсет години, Терез. Но точно сега трябва да продължим пътуването. Чувстваш ли се достатъчно силна?

— Да — каза Терез.

— Ще се опиташ ли да ми имаш доверие? — попита тя и се вгледа изпитателно в очите й. — Ще ми дадеш ли шанс следващите няколко дни?

— Да — повтори Терез.

Ребека я целуна по челото.

— Тогава да тръгваме. Искам да се обадя по телефона.

— На кого?

— На един човек в Мексико. В Монтерей.

— На истинския ми баща ли? — отгатна Терез с някакво магическо шесто чувство.

Ребека се поколеба, после кимна.

— Да. На истинския ти баща.

Наблюдаваше как Терез го възприема.

— Той знае ли за… всичко това? — попита момичето бавно.

— Не. Не сме се чували отдавна.

— Защо е в Мексико?

— Когато бяхме млади, преди ти да се родиш, пътувахме до там заедно на мотоциклет. Спахме в пустинята, спирахме навсякъде, където си поискаме. Райън се влюби в Мексико. Такова пътешествие можеш да направиш само когато си млад и изпълнен с романтика. Бяхме много щастливи заедно. Всичко ни се струваше толкова красиво. Луната, пустинята, планините. Но също така видяхме и много човешко нещастие. Тази страна влезе под кожата на Райън. Каза, че някой ден ще се върне да работи там. Знаех, че говори сериозно. Години по-късно ми изпрати картичка от Монтерей, в която пишеше, че си е намерил работа в една детска болница.

— Значи и двамата сте лекари?

— Да.

— Девън също иска да стане лекар — каза разсеяно Терез. — А аз не. Не е ли странно?

— Това не се предава по наследство, Терез.

Терез вдигна треперещи пръсти към устата си.

— Струва ми се, че вече нищо не е реално — каза тя отнесено. — Сякаш изведнъж съм се превърнала в друг човек, живея чужд живот.

— Ужасно ми е неприятно, че трябва да те подложа на това, Терез. На мен ми се струва напълно нормално да те взема и да те заведа при истинския ти баща. Но може би на теб би ти дошло прекалено много в този момент.

Терез седна върху краката си и се подпря с лакти на коленете си.

— Той ще ни помогне ли?

— Мисля, че да. — Тя погледна часовника си. Времето им беше твърде ограничено. Но не трябваше да притиска Терез прекалено силно и прекалено дълго.

— Не съм сигурна, че мога да се справя с това точно сега — каза Терез със задавен от сълзи глас. — Трябва ли да се срещам с него?

— Не и ако не искаш — каза Ребека нежно. — Всъщност аз може и да се лъжа, че ще ни помогне. Представа нямам как ще реагира, дали изобщо ще иска да говори с мен, след като разбере какво става.

Небето вече беше алено, светлините на колите блестяха като диаманти в здрача. Те тръгнаха нагоре по брега. На Колинз Авеню имаше телефонна кабинка. Тя накара Терез да седне на един зид отвън и влезе вътре. Извади бележника от чантата си и погледна номера на Райън в Монтерей. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и набра номера.

След силно пукане телефонът иззвъня на другия край на линията. Някой вдигна слушалката и женски глас каза:

— Hospital Santa Clara, buenas tardes.

— Queria hablar con el Doctor Foster, por favor.

— De parte de quien?

— Soy una amiga suya.

— Momento, por favor.^[1]

Тя зачака, загледана в Терез през стъклото, чувстваше, че сърцето й силно бие. После от другата страна на линията чу гласа на Райън.

— Райън Фостър.

Ребека отвори уста да заговори, но думите не излизаха.

— Фостър е на телефона — чу тя как Райън повтори нетърпеливо. — Кой се обажда?

Изведнъж се разтрепери и дланите й се изпотиха. Не можеше да диша. Затвори слушалката, облегна се на стената на кабинката и затвори очи.

Защо не посмя да говори с Райън? Дали не чувстваше, че няма да е честно спрямо чувствата му, ако му изсипе всичко изведнъж, че няма да е етично да го замесва в нещо незаконно и опасно? Или беше просто страх, същият страх, който й пречеше цял живот да се изправи лице в лице със собствените си чувства?

Изскочи от кабинката, защото й се стори, че се задушава. И тя като Терез изведнъж се бе превърнала в друг човек, живееше чужд живот. Тя, която винаги беше толкова резервирана, толкова овладяна, сега бе заложила всичко на една карта. Тя, принципната, сега беше беглец от закона, в свободно падане, в което бе увлякла и незаконното си дете. Свободно падане с много, много дълга траектория.

— Нямаше ли го?

Тя преглътна.

— Не, там беше.

— Не говори ли с него?

— Не.

— Как така?

— Не знам. Предполагам… Предполагам, че моментът не е подходящ. — Не искаше Терез да разбере, че се е уплашила да говори с Райън. — Ще говоря с него по-късно.

Последва дълго мълчание. Терез се взираше в океана и изглеждаше много крехка. Бризът развяваше заплетената й коса. Движението ставаше все по-натоварено, превръщаше се в река от стомана и халогенни светлини. Десетки хиляди фарове се движеха покрай хотелите. Ярки витрини съхраняваха скъпи стоки. И над всичко това влажният нощен въздух разнасяше прастарите аромати на море и блато, на растеж и гниене. Ребека избърса влажното си чело.

— Поне знаем, че е там. Когато стигнем в Мексико, ще решим дали да отидем при него.

— Как ще отидем до Мексико? — попита Терез.

— Току-що го измислих — каза Ребека. — Със самолет.

— Искаш да кажеш, че ще се върнем на летището? — промълви Терез. — Това е лудост! Защо не наемем кола?

— За да наемем кола, трябва да използвам кредитната си карта, Терез, а това ще остави топла следа. Всяко ченге оттук до границата ще търси тази кола. И пътят е дълъг, с много препятствия. Дори и пътуването с автобус означава, че доста хора ще ни видят. Ще трябва да рискуваме и да хванем самолет. Ще платя билетите в брой и за вътрешен полет няма да се налага да доказваме самоличността си. Ще тръгнем от другото летище:

— Има ли друго летище?

Ребека кимна.

— „Форт Лодърдейл“. Само на няколко километра оттук.

— Там няма ли да има много ченгета?

— Ще заложим на това, че ченгетата са нямали достатъчно време да се организират добре — каза Ребека, като се стараеше да запази твърдостта в гласа си. — Дрехите ни са отличителен знак, но сега ще си купим нови заедно с няколко евтини чанти. Така ще сме по-малко подозрителни. Ако трябва да изчакаме известно време, ще се присъединим към най-близката група хора. Ще се държим все едно сме част от тях. Ако се наложи, ще заговаряме непознати. Ще бъдем две сърдечни, приказливи същества, които няма защо да се чувстват виновни. Ясно?

— Ясно — каза Терез. Гърбът й ставаше все по-изправен, като слушаше уверения й глас. Ребека само се надяваше да не започне да се досеща колко ужасена е тя въпреки решителността в гласа си.

— За всичко ще плащаме в брой. Повече няма да използвам кредитната си карта. Поне не в Маями.

— Ясно.

— Ако на летището има ченгета, ще трябва просто да не губим кураж, Терез. Ще трябва да си внушим, че не търсят нас. Много е важно наистина да сме тези, на които се преструваме. Наистина да си вярваме. Разбираш ли?

Терез кимна. Ребека пое дълбоко дъх.

— Ясно. А сега да отидем да напазаруваме набързо.

Когато пристигнаха на летище „форт Лодърдейл“, вече се бе стъмнило. Бе почти сигурна, че по улиците ще гъмжи от хванали следите им полицейски патрулки, но огромният Маями бе безразличен към тях.

Слязоха от таксито, облечени в евтини нови дрехи и с пластмасови торби, в които бяха прибрали старите.

Пред входа бяха паркирани две полицейски коли, ченгетата се бяха събрали и обсъждаха нещо.

Ребека усети, че краката й се подкосяват. Дали вече бяха известени да внимават за бегълките? Тя отстъпи към стената и дръпна Терез близо до себе си. Полицаите пиеха кафета от пластмасови чашки. Погледнаха разсеяно към един минувач. Летището зад тях беше претъпкано и оживено. Веднъж да се шмугнеха сред стотиците хора, шансовете им щяха да са по-добри.

— Нас ли чакат? — прошепна тя.

— Не знам — каза Ребека. Някакъв див кураж се надигна у нея. — Има само един начин да разберем. Хайде. — Сграбчила чантата си, Ребека се стрелна напред, Терез я стискаше за ръката. Вървяха право към четиримата синеблузи полицаи срещу тях. Двойка на средна възраст се движеше малко по-напред. Дърпайки Терез след себе си, Ребека ги настигна и се приближи до тях, за да изглежда, че са заедно. Говореше нещо безсмислено на Терез, без дори да разбира какво казва, но се усмихваше широко. Когато минаха покрай полицаите, тя усети, че паниката преминава през нея като електрически ток. Те се взираха точно в нея. Видя как един от тях посегна към нещо на кръста си, радиостанция или оръжие.

Не спираше да върви и да бръщолеви, устата й беше суха като пръст. Не се осмели да погледне назад, докато не се сляха с тълпата. Тогава хвърли бърз поглед през рамо.

Две от ченгетата ги бяха последвали в коридора, единият говореше по радиостанция.

— Виж — каза с пресекнал глас Терез.

— Виждам — отвърна Ребека. — Не спирай да вървиш. — Тя я дръпна напред почти грубо. Ако полицаите не следяха тях, нямаше нужда да им привличат вниманието, като се държат истерично. Взря се напрегнато в таблото със заминаващите самолети. Имаше полет до Далас, Тексас, след два часа. Това беше идеално за тях. В Далас щяха да направят смяна за Сан Антонио. Но от другата страна на коридора бяха застанали други двама полицаи със скръстени ръце и наблюдаваха тълпата. Ребека се чувстваше като в кошмар.

— Там има още — каза Терез разтреперено. — Тук е пълно с ченгета!

— На летищата винаги е пълно с ченгета — отвърна тя с ледено спокойствие. — Не ни обръщат никакво специално внимание. Ако наистина търсеха нас, досега да са ни спрели.

— Може би чакат да се опитаме да си купим билети.

— Може би — каза Ребека. — Скоро ще разберем. Усмихни ми се, Терез.

— А?

Наредиха се на опашката, Ребека сложи ръка на рамото на Терез и я обърна така, че да я погледне в очите.

— Усмихни ми се — каза й тя нежно.

Очите на Терез бяха изпълнени с ужас. Но като погледна Ребека, изглежда, се успокои малко. Успя да се усмихне несигурно.

— Страхотно — каза Ребека.

— Какво стана с онзи полицай, който пътуваше с нас? Инфаркт ли получи?

— Така изглеждаше.

— Ще умре ли?

— Реанимационният екип дойде много бързо. Статистически това значи, че шансовете му да оживее са се увеличили доста.

— Но би могъл да умре, нали? — Лицето на Терез беше напрегнато. — Тогава ще ме търсят за убийство!

— Само ако ти си предизвикала пожара — каза равно Ребека. — А ти каза, че не си, не помниш ли?

— Никога няма да ми повярват — каза Терез, взирайки се ужасена в полицаите.

— Направи ми една услуга — заговори й спокойно Ребека. — Не предизвиквай пожар на този самолет, става ли?

Терез направи гримаса.

Стигнаха до гишето и тя се чу като че ли отдалеч как поиска три билета до Сан Антонио, Тексас, със смяна в Далас. Служителката се усмихна леко и ги попита къде биха желали да са местата им, но после продължи да си върши работата без повече коментари. След това двете се отдалечиха, а полицаите още не ги бяха последвали.

— Защо купи три билета? — попита Терез.

— За да не е прекалено явно, че сме били ние, ако после проверяват архива — обясни набързо Ребека, — и за да имаме повече пространство по време на полета. — Преброи остатъка от парите си. Бяха малко под две хиляди долара. Зачуди се дали щяха да им стигнат.

— Гледат право в нас — каза Терез с изтънял глас.

— Стегни се — сопна й се Ребека толкова високо, че и двете се стреснаха. После сниши глас. — Опитай се да запазиш спокойствие, Терез. Сега трябва да се съсредоточим единствено върху това как ще се качим в самолета. Ясно ли е?

— Ясно — прошепна Терез.

— Полетът е в десет и половина. Това означава, че имаме само час преди да започнат да пускат пътниците. Хайде, Терез, ти можеш да се справиш.

— Страх ме е — каза Терез с треперещ глас.

— Нищо не може да ти се случи, докато си с мен — отвърна Ребека.

Изглежда, за този полет нямаше много запазени места и те се присъединиха към групата, чакаща пред терминала. Седнаха една до друга на една пейка. Тук нямаше полицаи. През стъклената витрина се виждаше как самолетите се плъзгаха през блесналите светлини.

— Мисля, че винаги съм знаела коя си — каза кротко Терез, гласът й бе почти заглушен от шума наоколо. — Още от мига, в който влезе в стаята ми. Познах те.

Ребека я притегли към себе си и Терез облегна глава на рамото й.

Бяха прекарали нощта на летището в Далас, очаквайки първия полет за Сан Антонио на следващата сутрин. Когато се качиха на борда, Терез спа, облегната на рамото на Ребека, през по-голямата част от пътя. Ребека се зарадва на това. На детето му предстоеше да понесе още толкова много.

През изминалия час си бе мислила за Райън. Той така напълно се изпари от живота й през последните тринайсет години, че дори възкресяването на спомена за него й се струваше странно.

Райън бе две години по-голям и доста далечен за нея през детството й в Южна Калифорния. Но винаги го бе забелязвала, чувстваше онова вълнуващо греховно присъствие на лошото момче на квартала, с което родителите ти забраняват да дружиш, което има проблеми с полицията и се движи по ръба на хорското търпение.

Произлизаше от разбито семейство. Произходът му бе първото нещо, което привлече Ребека. И нейното семейство се бе разпаднало след ранната смърт на майка й. Скорошният втори брак на баща й само я направи още по-нещастна. У Райън Фостър тя видя сродна душа.

Но дори Райън да изпитваше същите мъки и несигурност като нея, той го показваше по различен начин. Докато Ребека беше затворена, хладнокръвна и прилежна, той бе олицетворение на бунтаря, безразличен към правилата и притежаващ дива, непредвидима сила. Толкова много истории за прегрешенията му се разпространяваха, че бе трудно да се отдели истината от легендата.

Докато навърши петнайсет, за нея той не беше нищо друго, освен един мит. Бе го виждала как прогърмява с мотора си по улицата, дочувала бе и скандализиращи истории за неговите грехове. Но не бе срещала необикновените му сини очи повече от веднъж-дваж. Възхищаваше му се от разстояние.

Тогава в живота на Райън настъпи неочакван обрат. Изведнъж необузданото момче, което никога не бе забелязвано да отваря по собствено желание книга, се представи поразително добре на теста за колежа и спечели стипендия за Станфорд. Бунтарят с коженото яке бе искал да стане лекар.

Яростната амбиция на Ребека също да стане лекар тлееше у нея от детството. Сега имаше още една причина да чувства Райън близък. Вече го гледаше с други очи. И един ден, вместо да профучи покрай нея на мотора си, спирачките изпищяха, той се извърна на седалката и я погледна с невероятните си очи.

Сега, след тринайсет години, тя се бе втурнала към него заедно с тяхното нещастно родено дете.

Спускаха се към Сан Антонио. По платото се прокрадваше розова светлина, а хълмовете хвърляха километрични сенки. Градът бе разположен сред гънките на неравен пейзаж, който от тази височина изглеждаше напълно мъртъв, въпреки че тя знаеше, че отдолу има храсти и трева. През наклоненото крило на самолета надничаше лъч, идващ от изгряващото слънце. Светлината се разля по спящото лице на Терез и я накара да простене и да се размърда.

После изведнъж стреснато се събуди.

— Къде сме? — попита тя, а в гласа й имаше паника.

— Спускаме се над Сан Антонио.

— Сънувах нощта, в която умря мама.

Ребека нежно я погали по къдравата коса.

— Какво сънува?

— Сънувах, че я изгарям.

Ребека мълчеше и притискаше силно Терез.

— Така ли? — попита тя накрая. — Ти ли я изгори?

Усети, че слабото телце на Терез се стегна и започна да трепери.

— Не знам — каза Терез с изнервен глас. — Когато се опитвам да си спомня, започвам да губя контрол. Завихрям се в някаква спирала на лудостта и не мога да изляза. Ужасявам се дори да опитам.

— Ако ми се довериш, може би ще успея да ти помогна.

Ребека си спомни за пожара в самолета, видя пак ужасените лица на пътниците. Драмата на това преживяване щеше да я преследва до края на живота й. Не можеше да се отърси от мисълта за заплашващата ги клаустрофобична смърт. Много по-жестока от начина, по който бе умряла Барбара. Стотици живи човешки същества можеха да полетят като огнено кълбо в океана. Не можеше да понесе дори мисълта за това.

Беше отвела Терез далеч от извращението, което се случваше между Майкъл и Девън, но изпитанията им още не бяха свършили. И доста време нямаше да им се види краят. Тя притисна момичето още по-силно към себе си.

— Терез, каквото и да е станало в Сан Франциско, искам да знаеш, че обвинявам себе си за страданията ти. Мисля, че никога няма да мога да си простя.

Терез бе започнала да трепери още по-силно.

— Не говори така. Всичко е по моя вина.

Терез каза това с такъв тънък и кух глас, че Ребека изтръпна. Тя хвана брадичката й в дланта си и я погледна в очите.

— Започваме нов живот, Терез. Само това има значение. Не миналото. Сега не мисли за него. Виж, не е ли красиво?

Терез не сваляше очи от Ребека.

— Как да ти викам сега?

— Можеш да продължиш да ми викаш Ребека, ако искаш.

— Не искаш ли да ти викам „мамо“?

Ребека се усмихна горчиво.

— Ако ти искаш. Изчакай и виж.

— Добре — съгласи се Терез. — Ще изчакам и ще видя.

Ребека бе леко замаяна от умора, когато стъпиха в коридора. Малка група хора посрещаше пристигащите, лицата им бяха сънени в този ранен час. Поне не ги чакаше полицейска хайка.

— Сега какво ще правим? — попита тревожно Терез. — Трябва да продължим.

— Права си — каза Ребека, като се мъчеше да избистри мислите си въпреки умората.

— Е, хайде тогава — отвърна Терез на висок глас.

Ребека погледна с копнеж към банкоматите, където хората нетърпеливо пристъпваха на опашки. Още пари щяха да им дойдат добре. Но бяха минали часове, откакто с Терез избягаха от полицията в Маями. Сан Антонио бе много далеч, но в този странен свят компютрите комуникираха на километри един от друг само за хилядни от секундата. Сигурно картата й бе вече взривоопасна като бомба. Нямаше да успеят да излязат от сградата и някой печен полицай щеше да ги настигне. Помъчи се да се усмихне ведро.

— Хайде, да отидем да хванем автобуса за града.

Пред сградата на летището слънцето вече напичаше, а пустинният вятър изсушаваше всичко по пътя си.

Автобусът спря, те се качиха и седнаха в дъното, притискайки се една към друга. Пневматичните врати трепнаха и със съскане се затвориха, рейсът потегли и остави летището зад тях. Ребека се мъчеше да мисли трезво. Тексас ослепително блестеше, бурният вятър вдигаше облаци от розов прах по шосето. След мрачната интимност на Умбрия небето тук изглеждаше необятно. Пътят от летището до града минаваше през разпокъсано наредени къщи. Зад тях се ширеше пустош.

— Как ще минем през граничните власти? — попита Терез.

— Аз ще използвам паспорта си с истинското ми име, Ребека Кери. На твоя паспорт пише, че си Тереза Форбс. Това може да заблуди някой невнимателен или нищо неподозиращ полицай. Може би ще извадим късмет.

— Може би? — отекна след нея Терез, гласът й се бе извисил почти до писък. Ребека бе усетила, че през последните няколко часа доверието на Терез към нея спада. Настроението на момичето се променяше.

— Когато пътувахме с Райън, преминаването на границата беше много лесно. Почти не ни проверяваха, като излизахме от страната. Дори и да са ги вдигнали по тревога, тя няма да е заради хората, чиито имена пише на нашите паспорти.

— Но полицаите няма ли да търсят жена с дете, независимо как се казват?

— Не знам.

— Много успокоително, нали? — каза раздразнено Терез почти като възрастна. На Ребека незнайно защо й се стори, че е научила този тон от Барбара.

— Да, успокоително — каза уморено тя. — Фактът, че сме с различни фамилии, може да представлява проблем. Нямаме основателна причина да пътуваме заедно. Трябва да си измислим история за прикритие. — Тя помисли малко под изпълнения със съмнение поглед на Терез. — Най-добре да кажем, че сме леля и племенница — реши тя накрая. — Ти си дъщеря на сестра ми, която живее в Сан Франциско, и си на почивка с мен, докато родителите ти приключат с ужасния си развод. Ще изясним подробностите, преди да преминем. Ясно?

— Ясно — каза Терез и сви рамене. — И какъв е по-нататък великият ти план?

Ребека се извърна в седалката си, за да погледне един пътен знак, на който пишеше „МЕКСИКО 145 КМ“. Усети как чувството за нереалност я обгърна отвсякъде. 145 километра. Не повече от два часа път с кола.

Какъв бил великият й план? Да продължат с кола от някое автомобилно гробище? Евтина трошка, която едва ще успее да ги закара в Мексико? Но дори боклуците струват пари. Покупката би източила и последните им пари. Ами ако им се наложи да пътуват още много, по-далеч, отколкото трошката можеше да ги закара?

Автобусът спря на автогарата и вратите се отвориха. Двете с Терез слязоха. Хората вървяха на потоци около тях. Това беше каубойски щат. Всеки носеше нещо на главата си и тежки чизми на краката — гласовете наоколо звучаха провлачено, по ботушите имаше бродерии, рекламите по бил бордовете пред чакалнята бяха крещящи. Ребека се почувства като бяла врана, затова отиде до едно разписание в рамка със стъкло и се загледа в него. Красивите печатни букви се размазваха пред погледа й и тя присви очи, за да се съсредоточи върху заминаващите автобуси. Едно име привлече вниманието й. Ларедо. Ларедо беше на границата с Мексико. Веднъж да се доберат дотам, щяха да са на крачка от свободата. Погледна си часовника. Имаше автобус за Ларедо след половин час.

— Хайде — каза тя на Ребека, — трябва да си купим билети.

— За къде?

— За Ларедо.

— Къде, по дяволите, е Ларедо?

— Ларедо е почти в Мексико — каза тя на Терез. — Намира се на Рио Гранде.

— И какво ще правим — ще преплуваме на другия бряг ли?

— Надявам се, че няма да се наложи — каза Ребека спокойно, като се насилваше да звучи ведро, уверено и овладяно. Подозираше, че Терез я познава прекалено добре, за да разбере преструвката й.

— Не си ли чувала за американските гранични власти? Ако не измислиш сигурен начин да преминем границата, по-добре да се връщаме в Маями.

— Е, може наистина да преплуваме до другия бряг — каза Ребека и усети, че и в нейния глас се е появила метална нотка. — Едно по едно, Терез.

Купи билети, провери къде чака автобусът им и забърза натам с Терез. Сигурно бяха купили последните два билета, защото рейсът беше пълен. Повечето пътници говореха бърз и кръшен испански. С Терез си проправиха път през автобуса и се наместиха сред купчина багаж.

Ребека хвана Терез за ръката.

— Извинявай, че ти се сопнах. Как се чувстваш? — попита тя.

— Уморена — каза Терез троснато. Обърна гръб на Ребека, лепна се на прозореца и се загледа навън.

Стигнаха в Ларедо късно следобед. Под тлеещите светлини на залеза градът изглеждаше по-голям и по-модерен, отколкото Ребека бе очаквала. От движещия се автобус тя мярна реката, широка и обляна в оранжево от снижаващото се слънце. Сред течението имаше островчета, а градът от другата страна беше в Мексико.

Гледката на мексиканска земя повдигна смачканото настроение на Ребека и тя усети как сърцето й заби бързо в гърдите. Терез също се изправи в седалката и се загледа в Рио Гранде. Ребека се опита да отгатне какви мисли минават през главата й. Чудеше се дали Терез наистина разбира каква важна крачка предприемат. Дали беше направила достатъчно, за да обясни на Терез в какво се е забъркала? Не искаше да вдига много шум. И във всеки случай досега не бяха имали достатъчно време за това. Но Ребека разбираше, че като извежда Терез от Съединените щати, за да я защити, тя също така пресича пътя й към всичко, което е била досега.

Не беше ли и тя като онези заблудени егоистични хора, които отвличат собствените си деца от бившите си съпрузи? Изведнъж си представи нея и Терез напред във времето, как живеят като скитници в някой затънтен град, забравили кои са в действителност, без бъдеще и без минало.

Тя рязко се стегна. Не беше така. Терез имаше нужда да бъде защитена от баща си и от полицията. Който и да я пипнеше, тя беше обречена. И който и да докопаше Ребека, също щеше да стане доста грозно. Тя леко потрепери, като си представи гнева на Майкъл. Може би затворът беше за предпочитане пред него.

От другата страна на улицата срещу автогарата имаше модерен хотел, който се казваше „Гуадалупе“. Денят беше към края си. Имаха нужда от малко удобства, реши тя, топла вода и чисти чаршафи. Влязоха във фоайето. Нае стая с две легла на името на Ребека Блейк.

Стаята беше голяма и чиста, с картина на стената и изглед на юг към Рио Гранде и Мексико. В гаснещата светлина Мексико изглеждаше примамливо, страна от пурпур и злато, като на корицата на роман от Луис Л’Амур. Ребека знаеше обаче, че реалността не носи толкова романтика.

Терез дойде при нея до прозореца и сякаш бе прочела мислите й, каза:

— Ще се върнем ли някога в щатите?

— Още не сме ги напуснали — отвърна Ребека, като се опитваше да звучи леко.

— Знаеш какво имам предвид.

— Винаги можеш да се върнеш, ако искаш. — Ребека замълча. — Това, което направих, се смята за сериозно престъпление. Ще извадя голям късмет, ако не отида в затвора. Сигурно повече няма да мога да работя като лекар. Или поне за доста дълго време. — Пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее замайването си. — Мисля, че известно време не ще мога да се върна. — Видя, че Терез плаче. — Какво има?

Терез си изтри очите.

— Ще видя ли някога пак татко? — попита тя.

— О, Терез! Не знам отговора на този въпрос.

— Трябва да го знаеш — каза Терез със задавен глас. — Каза ми, че знаеш какво правиш, Ребека. Затова тръгнах с теб. Татко сигурно вече се е побъркал. И Деви също. Никога не сме се разделяли.

Ребека се опита да си събере мислите. Опитваше се да намери думите, които да каже на Терез.

— Няма да е лесно. Ние сме на кръстопът. Много си малка, за да се изправяш пред такива решения, но по една или друга причина скоро ще трябва да го направиш. Ще трябва да вземеш решение. Когато те взех от онова летище в Маями, аз просто се опитвах да те измъкна от полицията. Исках също така да те отведа и далеч от семейството ти. Мисля, че там става нещо ужасно извратено, и аз трябва да те държа надалеч от него.

— Какво? — попита Терез с безизразен глас.

Тя се поколеба за кратко, като се чудеше как да започне такава мрачна тема.

— Между баща ти и Девън има отношения, които са неестествени — каза тя накрая. — Те са доста зад границата на това, което един баща и една дъщеря би трябвало да правят.

Очите на Терез се разшириха.

— Имаш предвид секс? — попита тя.

— Да. Имам предвид секс.

— Девън ли ти каза това?

— Да. Девън ми го каза.

Лицето на Терез почервеня.

— Не разбирам! Тя и преди е лъгала за това, Ребека. Излъга и мама.

Ребека усети, че стомахът й се свива.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза на мама, че татко прави разни неща с нея. Но когато повикаха лекарите да я прегледат, казаха, че не е вярно. Тя измисли тази лъжа, за да нарани мама!

— Кога стана?

— Преди две години.

— Не мисля, че това повече е лъжа — каза Ребека. Пухкавите облаци в небето се обагряха в алено. — Освен всичко друго се тревожех, че тези отношения между тях могат да наранят теб. Така им е по-лесно да те изолират. Да те използват. Може би дори да ти прехвърлят вината за това, което те са извършили. — Тя докосна Терез по рамото. — Разбираш ли ме?

— Грешиш! Трябваше да ми кажеш всичко това, преди да тръгнем от Маями — каза настойчиво Терез.

— Е, тръгнахме набързо — отвърна Ребека. — Нямаше много време за приказки.

Терез пак бе започнала да кърши ръце.

— Не ти вярвам — каза тя с несигурен глас.

— Истина е.

— Не е. Ти си се объркала, Ребека. Ужасно си се объркала.

— Не мисля, че съм се объркала.

— Девън е лъжкиня — каза Терез. По бледите й страни се търкулнаха сълзи. — Трябва да си се побъркала, за да й вярваш!

— Веднъж ми каза, че родителите ти са се разделили заради Девън. Каза, че Девън предпочела баща ти. Според мен това е била истинската причина. И не е лъжа.

Искам да говоря с татко! Искам да го чуя от неговата уста!

— Съжалявам, Терез.

— Мислех, че си влюбена в татко! Как си могла да повярваш в нещо толкова ужасно за него?

Ребека се поколеба.

— И аз си мислех, че се влюбвам в Майкъл. Но му нямам доверие. Не мога да му имам доверие. Това, което прави с Девън, просто не мога да го приема. Като майка, като лекар, като човешко същество го намирам за отвратително повече, отколкото мога да изразя с думи. Според мен той е пропилял шанса си с теб. Аз те дадох на него преди години и му се доверих. Той потъпка това доверие и сега всичко свърши. Повече никога не искам да ви виждам заедно.

— Трябва да се върнем при татко — каза Терез високо — и да оправим тази бъркотия. Заради мен.

— Терез, не можеш да искаш това от мен.

— Искаш да кажеш, че просто трябва да забравя татко, да забравя Девън, така ли?

Ребека въздъхна.

— Не. Ти не можеш да ги забравиш. Но аз вярвам, че за теб е най-добре да започнеш на чисто. А това обикновено означава да оставиш нещо зад себе си. Дори и само временно.

— Грешиш за татко. Но това за теб няма значение. На теб просто ти трябва извинение — каза Терез. Изведнъж бе започнала да трепери от бушуващата в нея емоция. — Просто искаш да изхвърлиш татко на боклука, за да си уредиш живота. Точно както си направила и с мен.

— Не!

— Така е — каза Терез с ожесточение. — Ти не можеш да се привързваш. Не си искала да си вземаш беля на главата да гледаш бебе. Затова просто си ме захвърлила.

Ребека се разкъсваше от болка.

— Не разбирам защо се чувстваш така и ужасно, ужасно съжалявам.

— Не, ти искаш да захвърлиш и татко. Но аз повече няма да бягам — каза Терез. — Не искам да съм като теб.

— Това означава ли, че ще се върнеш в Сан Франциско? — попита дрезгаво Ребека.

— Не знам! — каза Терез с тънък глас.

Мълчанието им бе заредено с напрежение. Ребека искаше да прегърне момичето, но се страхуваше от реакцията му.

— Само ми обещай, че ще ми кажеш, когато решиш. Ще ми кажеш, преди да предприемеш нещо крайно. Става ли?

Терез кимна безмълвно.

Ребека протегна ръка, но Терез или не я видя, или я пренебрегна. Отиде до едното легло и се хвърли на него възнак.

Ребека остави Терез вторачена в някакъв филм по телевизията и слезе долу във фоайето. На гишето имаше лавици с проспекти, а под един знак, рекламиращ местна компания за коли под наем, стоеше момче с отегчен вид. Изглеждаше толкова измамно лесно да вземе кола и да отпрати към Мексико. Дали щеше да успее да ги убеди да плати в брой, като им разкаже някаква история как е загубила кредитната си карта? С разтуптяно сърце Ребека се приближи до гишето. Като я видя да идва, момчето се изправи и потри пъпката на брадичката си, сякаш се опитваше да я изтрие.

— Здравейте! Какво мога да направя за вас, госпожо?

— Искам да наема кола — чу се тя, сякаш гласът й идваше отдалеч.

— Разбира се — отвърна той ведро. Разпери една брошура. — Това са цените ни.

— Искам нещо по-компактно — каза тя, загледана в проспекта. — Нещо по-малко.

— Имаме специална оферта за такива коли — каза й момчето и посочи снимките със сдъвкания край на химикалката си. — Ще ви е още по-изгодно, ако я наемете за повече от седмица. Но колата е малка. Зависи колко далеч искате да пътувате.

— Тук сме на кратка почивка — каза Ребека и посегна към брошурата. — С дъщеря ми. Мислехме да отидем до Мексико за няколко дни.

— Ааа — каза момчето. Пръстът му затисна проспекта и не й позволи да го вземе. Той поклати глава. — Това може да се окаже проблем.

— Как така? — попита тя, като се чудеше защо бе постъпила толкова глупаво, че да спомене Мексико.

Той сложи мургавата си ръка на гърдите.

— Вярваме ви, честно. Но става въпрос за американските гранични власти. Те проверяват документите на превозните средства, които напускат Щатите. Най-вероятно няма да ви позволят да напуснете страната с кола под наем. Не и ако не е наета в Мексико. Ще трябва да получите нотариално заверено пълномощно. Ще имате нужда и от специална застрахователна полица. Нашият застраховател не покрива щетите при по-малките коли. Но може да го направи за някоя от тези.

Той посочи снимката на огромна каравана, истинска къща на колела. Ребека видя, че струваше повече от хиляда долара на седмица.

— Разбирам — каза тя безизразно.

— С такава кола ще е много по-лесно — увери я момчето. — Но уреждането все пак ще отнеме известно време. Шефът ще трябва да ви провери. — Той се ухили. — Звучи ужасно, нали? Освен това имаме нужда от международно призната шофьорска книжка, кредитна карта, тримесечна виза и цял куп други неща. Ще подготвим всичко за два дни.

Най-накрая й позволи да вземе брошурата.

— Ще си помисля — каза му тя. — Но тази кола е доста голяма за нуждите ни.

— Може би някоя от едрите компании би могла да ви помогне — предложи той. — „Авиз“ или „Хертц“. Ние сме доста по-дребни риби.

— Благодаря — каза тя и се усмихна насила.

— Много автобуси пътуват на юг — добави той. — Те са съвсем евтини.

Излезе на улицата и се почувства празна. Ругаеше се наум за наивността си. Трябваше да се досети, че пресичането на границата е свързано с много формалности и мерки за контрол. И че не можеше да си стои спокойно, докато някаква фирма за коли под наем я „проверява“. Но пък и не искаше да хваща автобус. Инстинктът й подсказваше, че общественият транспорт може да се окаже по-опасен от частното возило. Мисълта да седи приклещена в някой влак или рейс, докато полицаите й проверяват документите, я изпълваше с клаустрофобия. Опасяваше се, че и нейните, и нервите на Терез няма да издържат изпитанието. Не, би се чувствала безкрайно по-добре, ако стои зад волана.

Погледна към прозореца на стаята им. Беше тъмен. Терез бе на предела на силите си, а и не можеха да останат в този град завинаги и да гледат Мексико през реката. Трябваше да я преминат, и то скоро.

Тръгна към пропускателния пункт. Явно беше важен подстъп към Мексико, защото по моста пъплеше върволица от коли. Автомобилите бяха едно на ръка, но властите едва ли можеха да проверят всеки един от шофьорите и пътниците. Може би невинна на вид жена с дете няма да привлече вниманието им?

Отиде до книжарницата и си купи пътеводител за Мексико. Първата глава беше за изискванията за преминаване на границата и тя уби всичките й надежди за влизане в страната без проверка, както бе станало с нея и Райън, когато пътуваха заедно. Хубавите дни очевидно бяха свършили.

Стомахът й се сви на топка и тя пъхна книгата в чантата. Ако се обадеше на Райън, дали той можеше да дойде и да им помогне? Но инстинктите й отново се разбунтуваха. Не още. Тя самата вече се бе превърнала в престъпница и бегълка и вероятно бе съсипала лекарската си кариера, нещо, което още не можеше да се застави да осъзнае напълно. Не можеше да иска от Райън да направи същото. Не така хладнокръвно. Веднъж да премине границата, ще му се обади. Някаква силна интуиция й подсказваше, че ще е по-добре да се обади на Райън от мексиканска земя и по други причини — да го постави пред свършен факт, да не му позволи да я разубеди да излезе от Съединените щати.

Закрачи бързо, като не спираше да размишлява, нервността я зареждаше с енергия. Ще имат нужда от превозно средство. Не можеха да минат пеша по моста. Ще трябва да рискува и въпреки всичко да купи кола. Най-добре е да изглеждат като туристи. Затова имаха нужда от туристически автомобил.

Вече се бе стъмнило. Магазините затваряха и потокът от коли през моста намаляваше. Може би затваряха границата през нощта, не знаеше. Беше прекалено късно да прави каквото и да било повече. Утре ще стане рано. Докато минаваше през фоайето на хотела, тя махна на пъпчивото момче, като се молеше да не му хрумва да споменава за днешната им среща пред някой друг.

Събуди се много рано с оформена идея в ума. Защо трябваше историята да се повтаря?

Седна в леглото и погледна към Терез, огряна от хладната утринна светлина. Къдравата й главица бе заровена във възглавницата. През нощта Ребека я бе чула да стене, да вика нещо, но през последните няколко часа бе спала дълбоко.

Стана тихо и отиде да вземе душ. Обмисляше плана си. Най-голямото му предимство беше дързостта. Но в нейния арсенал бяха останали малко оръжия, освен дързостта. Може би съдбата е благосклонна към смелите?

Когато излезе от душа, Терез бе будна. Седеше в леглото, прегърнала коленете си. Дългият сън бе загладил малко напрежението по лицето й и тя срамежливо й се усмихна.

Ребека седна до нея, завита в хавлия. Отметна косата от очите на Терез.

— Изглеждаш много по-добре. Вчера се притесних за теб.

— Добре съм. Днес ли ще минаваме границата?

— Може би утре. Но днес ще започнем да се подготвяме, ако имаме възможност. — Тя надникна в сивите й очи. — Готова ли си за това, Терез? Имаш ли някакви съмнения?

— Грешиш за татко и Девън — каза тихо Терез. — Наистина грешиш.

Ребека помълча известно време.

— Може и да греша за подробностите — каза тя накрая. — Но не мисля, че греша за цялостната картина, Терез.

— Един ден татко ще ти каже истината — каза Терез. — Ще я чуеш от него. Тогава ще видиш.

— Добре — каза тихо Ребека. Най-важното сега е дали си готова да понесеш пътуването до Мексико. Няма да е леко и ще трябва да си смела.

— Знам, че трябва да напусна Щатите за известно време — каза Терез със снижен глас.

— Сигурна ли си?

Терез кимна.

— Добре — каза Ребека. — Да се размърдаме.

Облякоха се, закусиха и излязоха. Ребека бе видяла малко туристическо информационно бюро на автогарата и двете се насочиха натам. На гишето седеше пълничко момиче — явно от латиноамерикански произход.

— Бихте ли ми казали — попита я Ребека — къде мога да си поправя мотора на много ниска цена?

— Много ниска ли? — повтори момичето и ги изгледа съмнително. — Каква марка?

— „Харлей Дейвидсън“.

— Ами има сервиз на „Харлей Дейвидсън“ до „Гуадалупе“ — започна момичето, но Ребека я прекъсна.

— Моторът е стар — добави тя многозначително. — Пълна трошка. Всъщност той е на съпруга ми. Той не може да си позволи да харчи много за поддръжката му. Имаме нужда от някой, който да го поправи на възможно най-ниската цена. Съпругът ми е от „Ангелите на ада“.

— „Ангелите на ада“ ли?

— Това е рокерски клуб — каза тя в отговор на скептичната физиономия на момичето.

— Знам какво е — каза тя надменно. Сбърчи отвратена устни и се замисли. — Имате нужда от Хименес — каза тя троснато. — Той поправя стари мотори на хора като… — Остави изречението недовършено.

— Хименес ми звучи страхотно — каза решително Ребека. — Далеч ли е оттук?

— Може да вземете автобус. — Написа адреса и номера на автобуса. Ребека й благодари и взе листчето.

— За какво ни е да ходим там? — попита Терез, когато се качиха на автобуса.

— Ще купим мотор, ако можем — каза й тя.

— Мотор ли? За да отидем до Мексико?

— Да купиш кола, се оказва твърде сложно, скъпо е и е свързано с много формалности.

— Но така ще изглеждаме като скитници!

— Не съм сигурна. Много хора обикалят Мексико на мотоциклети. Ако се докараме както трябва, мисля, че никой няма да ни притеснява.

— Как да се докараме? — попита Терез.

— Така, че хем да ни забелязват, хем да не се набиваме в очи — отвърна й тя.

— Не разбирам.

— Може би аз също — усмихна се Ребека. — Ще го решим в движение.

Терез направи физиономия, но Ребека леко я прегърна. След дълъг период на страх и съмнения чувстваше, че куражът й се връща.

Половинчасовото им пътуване с автобуса ги отведе до шосе №35, същото, по което предния ден стигнаха до Ларедо. Кварталът беше бедняшки и очевидно населен предимно с мексиканци, ако се съдеше по табелите на испански по всички магазини. Слязоха от рейса и попитаха за посоката. По шумната улица Ребека мярна заложна къща.

— Почакай тук — каза тя на Терез.

Влезе в заложната къща, оставяйки Терез да стои неспокойно на тротоара. Разкопча ролекса от китката си и го бутна през щанда към мъжа с каменната физиономия от другата страна.

— Колко? — попита тя.

Той разгледа повърхностно часовника.

— Триста долара — отвърна й равно.

Тя премигна.

— Струва десет пъти повече.

Той сви рамене.

— Както искаш.

Знаеше, че ще се наложи да се съгласи на сделката.

— Можете ли да ми дадете някакъв друг часовник, който да ползвам, докато откупя ролекса?

Той отвори чекмеджето и хвърли един часовник на щанда. Беше от черна пластмаса и не струваше повече от един-два долара, но поне вървеше. Знаеше, че не е хубаво да се пазари повече.

— Добре — каза тя и закопча пластмасовия часовник. — Ще го взема.

Подписа формуляра с неразбираеми драскулки. Единственото друго ценно нещо, което й оставаше, беше тежката златна верижка, която носеше навсякъде със себе си, но която рядко слагаше. Беше на майка й, подарък от баща й, който я бе купил от „Тифани“. Щеше да я запази за най-черни дни.

Излезе на улицата и натъпка допълнителните пари в джоба на джинсите си. Не съжаляваше, че свали тежкия часовник от китката си, даже се чувстваше по-свободна и по-смела.

— Готово — каза тя весело на Терез.

Сервизът на Хименес се намираше на една тясна уличка, която свършваше в мръсен двор. В него бяха паркирани всякакви мотори. Помещението беше мръсно и миришеше потискащо на гниещи машини, както обикновено на такива места. Беше претъпкано с всякакви возила на две колела — детски велосипеди, мотопеди и мотоциклети. От тонколоната на високата полица се лееше оглушителна рокмузика.

По пода на хиляди парчета бе разглобена машина, която май някога е била мотоциклет. Двама мъже събираха частите. По-младият беше мургаво момче на около осемнайсет с дълга конска опашка, излизаща от задния процеп на бейзболната му шапка. По-възрастният бе много дебел мъж, прехвърлил петдесетте. Той клечеше до двигателя. Гънките тлъстини, които издуваха гащеризона му като тракторни маркучи, се тресяха от смях на нещо, което по-младият бе казал. Рунтавите му мустаци покриваха половината от подпухналото му лице. И двамата вдигнаха поглед към влизащите Ребека и Терез. Дебелакът се засмя още по-силно, сякаш идването им бе връхната точка на страхотен виц.

— Buenos dias — поздрави ги Ребека с най-ведрия си испански акцент. — Вие ли сте сеньор Хименес?

Дебелакът се размърда напред. Изправи се с ръце на огромните си бедра и продължаваше да се смее. Святкащите му очи почти се бяха скрили в мазните гънки на бузите му. Той се пресегна и леко намали музиката, като хвана копчето на звука като черешка между своите приличащи на банани пръсти. Шумът понамаля.

— Ernilio Himenez, a vuestro servicio^[2] — каза той с иронична галантност. — Какво мога да направя за вас?

— Интересуваме се от покупката на мотор втора употреба — каза му тя.

Шкембето на дебелака се повдигна, сякаш да потисне прилива на още смях.

— Разбира се. — Извади цигара от джоба си и я запали. Дръпна дълбоко дима и ги огледа. На Ребека й се стори, че чува свистенето на напрягащите се бронхи дълбоко вътре в крепостта от мас. Той им кимна с глава да го последват към дъното на сервиза. Там имаше разнообразие от мотопеди.

— Изберете си — каза той и се ухили.

— Не — каза Ребека. — Искам истински мотор. За пътуване.

— За пътуване? — повтори той и вдигна рунтавите си вежди.

— Няма значение дали е стар. Само да върви добре. И да е достатъчно здрав да може да носи мен, дъщеря ми и няколко чанти.

Хименес премести поглед от Ребека върху Терез и огледа скептично двете раздърпани англосаксонки.

— Карали ли сте някога мотор с такава кубатура?

— Имам книжка — каза тя и му се усмихна възможно най-чаровно. — И още нещо — трябва да е евтин.

— Колко евтин?

— По-малко от две хиляди долара.

Той презрително изсумтя.

— Мотор за пътуване, който върви добре и струва по-малко от две хиляди долара?

— Казах ви, че не ме интересува колко е стар.

— Моторите бързо остаряват — каза той. — След това стават само за резервни части, разбирате ли? Цените пак се покачват. — Той отново се захили и мазнините по корема му се затресоха. Ребека се чудеше дали бе наистина развеселен, или всичко беше от нерви. — Да излезем на двора — покани ги той.

Те го последваха. Теглото му превръщаше всяка стъпка в огромно усилие, краката му стъпваха трудно, придвижвайки грамадната маса. Нито той, нито сервизът му вдъхваха доверие.

Хименес им показа с какво разполага — повечето бяха 250 и 350-кубикови малки машини, видели тежки времена и сега в безсрамно лошо състояние. Доколкото имаше опит, Ребека се съмняваше, че някой от тези мотори ще успее да се отдалечи от сервиза, преди да се счупи фатално.

— Имате ли нещо по-голямо? — попита тя. — Нещо по-добро?

— Че какво им има на тези? — попита Хименес, ухилен до уши.

— Трябва ми нещо по-мощно.

— Истински мотор ли искате?

Ребека се обърна. Момчето с конската опашка ги бе последвало. Седеше зад тях, като си бършеше почернелите пръсти с парцал. Беше много красив млад мъж със сурово подигравателно изражение.

— Аз продавам мотор — каза й той. — Ако искате истински.

— Колко? — попита тя.

— Първо го вижте — каза той. — Покажи й го, тате.

Хименес отново избухна в смях. Терез гледаше учудено как се тресяха гънките излишна плът.

— Този не е за вас — каза той. — Сезар се пошегува.

— Защо не ми го покажете? — подкани го Ребека.

— Добре — съгласи се Хименес. — Ще ви го покажа. Vamos.

Моторът на Сезар бе паркиран под навеса зад работилницата. Хименес извади връзка ключове изпод величественото си шкембе и отвори вратата. Ребека надникна. Моторът беше старомоден „Харлей“, какъвто не бе виждала от младежките си години с Райън. На резервоара бяха нарисувани пламъци, хромираните основи на дръжките се издаваха напред, машината сякаш бе от реквизита на „Волният ездач“^[3]. Ръкохватките стърчаха високо във въздуха и оформяха познатия стар силует, за който Ребека имаше силни подозрения, че в днешно време е забранен.

— Нали искахте мотор за дълъг път — каза Сезар. — Ето ви мотор за дълъг път.

— Свещената крава — каза Терез.

Ребека пристъпи бавно около машината. Някога сигурно е била добре поддържана, но мръсотията и занемареността вече бяха очевидни, а под двигателя имаше малка локвичка масло. Почуди се дали Сезар го е ремонтирал достатъчно, за да е безопасен или поне да става за каране, преди да изгуби интереса си към него.

— Върви страхотно — каза Сезар, сякаш прочете мислите й. — Това е класика. От 1959 година. Сглобих го отново със собствените си ръце.

— Имам нужда от документи — каза Ребека. Свинските очички на Хименес почти не се виждаха под мазните гънки. Тя се опита да ги открие, за да улови погледа му. — Имам нужда от документи, с които няма да си навлека неприятности. Разбирате ли какво ви казвам, сеньор Хименес?

Устните му се разтегнаха.

— Няма проблем с документите, muchacha.

— Надявам се, че можете да ми препоръчате добра застраховка. И също така се надявам, че всичките талони на мотора са у вас. Нали разбирате какво имам предвид?

Хименес бавно кимна. Беше се ухилил.

— Знам какво имате предвид.

Това звучеше обещаващо.

— Добре — каза тя.

— Опитайте го.

— Никога не съм карала такъв мотор.

— Нищо — каза Хименес, подхилвайки се. — Запали го, сине.

Сезар изтика машината извън навеса.

— Сигурно се шегуваш — прошепна нервно Терез на Ребека.

Тя само поклати глава. Сезар пъргаво се вдигна във въздуха и скочи на запалването. Няма електрически стартер, помисли си Ребека. Двигателят заработи с оглушителен рев и накара Терез да се извърне и да запуши ушите си с ръце. Сезар държеше боботещата машина и се усмихваше широко на Ребека.

— Не е каквото търся — каза тя, извисявайки глас над грохота.

— Нали казахте, че искате истински мотор. Да не се уплашихте сега? — Той кимна подигравателно с глава и я подкани да се качи.

Ребека се поколеба. Машината беше абсурдна, но все пак нещо у нея я изпълваше с предчувствие, че има качества. Никой не би предположил, че на такава антика се движат две бегълки. Всички ще гледат мотора, а не тях. Донякъде предизвикана от подигравателното изражение в очите на Сезар, тя прехвърли крак върху седалката и хвана здраво лоста на газта. Двигателят отвърна с бодър рев. Пусна съединителя и поведе мотора напред. Високите, издадени напред дръжки правеха управлението интересно и много леко — за градско каране бе ужасен, но сигурно бе идеален за магистрала. Тя покара внимателно машината из мръсния двор и започна да свиква със странната поза — издадени напред крака и разперени ръце. По шума се разбираше, че двигателят и предавките бяха в ред. Седалката, макар и преправяна, бе поносима. Но съединителят бе лошо износен и започваше да изпуска и от много места се чуваше сериозно хлопане. Общо взето мотоциклетът беше пълен боклук. Интересно колко време щеше да издържи, преди да се разпадне на части.

Върна се при Хименес и сина му, изключи двигателя и подпря мотора. Слезе. В очите на момчето вече се четеше уважение. Не беше нито залитнала, нито паднала на земята, а той точно това се бе надявал да стане. Терез също гледаше Ребека почти със страхопочитание.

— Съединителят е отишъл — каза тя делово — и има нужда от нови гуми. Всички лагери тропат. Освен това отвсякъде тече масло. Колко искате за този лайнян боклук?

Терез премигна от грубата дума, физиономията на Сезар стана кисела. Хименес пак се затресе от смях.

— Не ти липсва нахалство, признавам ти го.

— Всъщност наистина не ми липсва — каза хладно Ребека. — Колко?

— Три хиляди долара — каза троснато Сезар.

— Ти нещо ме юркаш — отвърна му Ребека. — А сега ми кажи истинската цена.

— Цената включва и документите — каза Хименес и сключи месестите си ръце върху огромното шкембе.

— Не ми трябват фотокопия.

— Имам предвид истински документи. Достатъчно добри да можеш да преминеш реката. Нали схващаш?

Ребека го погледна и започна бързо да съобразява.

— Защо реши, че отивам в Мексико?

Скръстените ръце на Хименес подскочиха, когато шкембето му пак се затресе от смях.

— Че къде другаде ще отиваш? — Той й намигна. — Искаш да си прекараш добре в Ла Глория? Или имаш работа? Ще вземеш някои хубави неща за приятелите си тук?

Стараеше се да запази неутрален вид.

— Не знам за какво говорите, сеньор Хименес. Искам само да си прекарам на спокойствие почивката. Не ми трябват никакви неприятности с граничните ченгета. Ако се заядат с мен, веднага ще им кажа откъде съм взела мотора и документите.

Хименес комично претърколи очи.

— Не се тревожи. Никакви неприятности няма да имаш, muchacha. Имаш думата ми.

Ребека погледна Терез. Слабичкото крехко момиче разглеждаше мотоциклета с омаян поглед. Ребека почувства с пълна сила ужасната тежест на отговорността, която бе легнала на плещите й. Подлагаше на страхотен риск живота на Терез. Но понякога рискът се оказваше животоспасяващ. А точно сега според нея времето и късметът им бяха на свършване. Трябваше да скачат в пропастта.

Тя изправи рамене и се обърна пак към Хименес.

— Чуйте сега — каза тя тихо. — Искам две прилични гуми. Искам да се изтрият пламъците по резервоара. Искам нов съединител. Искам нови свещи, ново масло и нов филтър. Искам и нови спирачни накладки. Искам всички необходими документи на мое име, включително и застраховка. Искам на тях да пише, че моторът е мой от пет години. Ясно ли е?

— Ясно — каза Хименес. Той още се хилеше, очевидно изобщо не се бе впечатлил от претенциите й.

— Освен това искам допълнителна седалка за дъщеря ми. Искам кожени рокерски якета и каски за двете. Якетата може да са стари, но каските трябва да са нови. С маски за лицата, не само да предпазват темето. И освен това искам и по един чифт ръкавици за двете.

— Готово — каза Сезар и се изплю на земята. — Нещо друго?

— За това — каза Ребека, без да изпуска от поглед дебелака — ще ви платя две хиляди долара. В брой. Сега ще ви дам двеста и петдесет долара предплата. Ако не ми хареса ремонтът или реша, че документите не изглеждат добре, сделката се отменя. Вие си запазвате двеста и петдесетте долара, а аз си намирам мотор отнякъде другаде.

— Ще видите, че никой не може да ви свърши работа като нас — каза Хименес. — И освен това да си държи езика зад зъбите. — С невероятно фино за дебелите му пръсти движение той показа как ще си затварят устата. След това намигна.

Тя сви рамене.

— Договорихме ли се?

И двете очи на Хименес изчезнаха в мазни гънки, докато отново обмисляше предложението. Най-накрая кимна.

— Да — каза той. — Кога го искаш?

— За утре ще стане ли?

— Още довечера, ако искаш — изхриптя Хименес.

— Утре ме устройва.

— Bueno.

Той протегна ръка. Ребека я пое. Изобщо не усети да има кости под меките тлъстини.

Сезар започна да бута мотора, готов да започне работа веднага. Хименес се затътри към работилницата.

— Хайде — каза той на Ребека. — Да влезем вътре. Ще ми дадеш парите и ще ми напишеш данните си.

— Да не си се побъркала? — каза отчаяно Терез на Ребека зад гърба на дебелака.

Ребека обви ръка около раменете й и я прегърна.

— Не се тревожи — прошепна тя.

Тръгнаха след Хименес. Той все още се хилеше. И защо не? След като моторът не му струваше нищо, всичките му разходи щяха да се сведат до набавянето на документите. Не я беше грижа, че Хименес я смята за наркотрафикантка. Всъщност предпочиташе той да си мисли това, отколкото да отгатне каква беше в действителност. Ако разбереше истината, щеше да се сети, че може да изкара повече пари, като я предаде, отколкото като й продаде неструващ нищо мотор.

От двора на Хименес Ребека поведе Терез право към заложната къща. Щеше да се наложи да се раздели с верижката на майка си от „Тифани“, за да може да плати на Хименес и да й останат пари за пътуването. Но се закле, че ще се върне по някакъв начин в Ларедо, преди да изтекат трите месеца на залога, и ще си я откупи. Верижката бе едно от малкото неща, останали от майка й.

Терез изчака пред заложната къща. Когато Ребека излезе, тя я попита:

— Откъде си сигурна, че Хименес ще ти намери необходимите документи?

— Познавам подобни места и хора като него.

— Откъде?

Тя се усмихна наполовина.

— Всъщност баща ти беше малко див като млад. Той все се навърташе по такива места. Учила съм се покрай него.

— Така ли? — Терез не каза нещо повече. По обратния път към хотел „Гуадалупе“ тя не показа повече никакъв интерес към мотора, дори не й личеше да се притеснява от преминаването на границата, въпреки че Ребека не спираше да говори трескаво за пътуването. Тя усети дълбоко у себе си, че Терез вече бе изгубила всякаква надежда и се бе примирила, че ще я арестуват на границата и ще я върнат обратно в Сан Франциско. Ребека предполагаше, че след последните няколко дни Терез вероятно гледа на тази перспектива с известно облекчение.

Но самата тя бе на противоположния полюс на емоционалния спектър. За първи път се чувстваше толкова настървена и уверена в шанса им. Докато караше този мотор по двора, я връхлетя почти забравеното чувство да зарежеш всякакво благоразумие да тръгнеш срещу течението, да правиш всичко това, което тя усърдно бе избягвала цял живот. По-добре да умреш като волна птица, отколкото да живееш овчи живот — кой ли го бе казал? Нямаше значение. Точно сега този мотор символизираше всичко, към което се стремеше: бягство, простор, равенство.

Въпреки че кръвта й гореше, тя трябваше да се погрижи да подготви Терез за всички въпроси, които можеха да им зададат. Взе хартия и моливи от магазина и заведе Терез в хотела, за да измислят убедителна история за прикритие.

Преди да си тръгнат от „Гуадалупе“ на следващата сутрин, Ребека освободи стаята на рецепцията и плати сметката. Каквото и да я очакваше днес, не искаше да остане нито секунда повече в този хотел. Ако се наложеше да останат още в Ларедо, ще потърсят нещо по-анонимно и евтино. Но тя искрено се надяваше, че ще са извън града преди залез-слънце. Дали можеше да се разчита на Хименес?

След час бяха в мръсния сервиз на Хименес. Той клечеше до един мотопед, който синът му подпираше. Вдигна се от пода, приличаше на огромна медуза, която изплува от дъното на океана. Целият сияеше.

— Нахалната muchacha — поздрави я той. — Днес ще те зарадвам.

— Така ли? — отвърна му Ребека.

— Ела да хвърлиш един поглед.

Последваха тежките му стъпки до навеса. Той бутна силно вратата/Моторът блестеше. Пламъците на резервоара бяха покрити с черна боя, също като калниците. Моторът изглеждаше почистен и останалите хромови части бяха лъснати.

— Направих всичко, което поиска — каза им той. — Нови гуми, нова боя, нов съединител, пълно обслужване. Дори сложих нова женска седалка. — Той вдигна закачливо подобния на банан пръст към устните си. — Ох, исках да кажа допълнителна седалка. — И се изхили.

Ребека хвърли поглед към малката вехта седалка, която Хименес бе прикрепил на задния калник. Терез щеше да получи болки в гърба от това нещо. „Новите“ гуми бяха свалени от някоя трошка и може би им оставаха още двеста мили, преди да станат негодни. Без съмнение и останалата част от „обслужването“ беше със същото качество. Но поне сега моторът можеше да мине през пътната инспекция.

— Красавец, а? — каза Хименес й погали резервоара. — Върви като по масло.

— Да видя документите — каза Ребека.

— И те са супер. — Хименес се ухили и извади пластмасова папка. — Ребека разгледа документите, които той постави пред тях на седалката. Всичките изглеждаха впечатляващо. Както бе поискала, те показваха, че е купила мотора преди пет години. Хименес дори й беше осигурил застраховка от „Санборнс“, с която можеше да мине границата с Мексико, Настроението й се подобри.

— Изглеждат прилични — каза тя внимателно. — Приличат на истински.

— Приличат на истински ли? — засмя се Хименес. — Те са истински, muchacha. По-истински са от теб самата.

— Да. — Тя се усмихна кисело на плоската шега.

— Трябва само да ги подпишеш — каза й Хименес и погали книжата. — И… — Той потри показалеца в палеца си, правейки добре известния знак за пари.

— Ами якетата и каските?

— Всичко съм ти приготвил.

Върнаха се в работилницата да премерят дрехите. Сезар й показа две кожени якета, които изглеждаха носени, с изтъркани копчета и ресни на ръкавите. На гърба имаше цветни апликации на рокерски клуб на име „Лос Койотс“. Сезар подаде на Ребека по-голямото яке да го премери. Без да подозира нищо, тя намъкна ръкавите. Тогава Сезар се приближи и тя усети как дланите му покриха бързо гърдите й. Тя се извърна бясна.

— Напълно по мярка, а? — каза Сезар подигравателно.

— Не си играй с мен, момченце — отвърна му тя грубо и видя как усмивката замръзна на физиономията му.

— Кучка — промълви той така, че баща му да не го чуе.

Тя издърпа другото яке от масата, за да не му позволи да опита същия номер с Терез. И двете якета бяха големи, но те щяха да облекат пуловери под тях. Като ги почисти и махне апликациите на „Лос Койотс“, ще изглеждат прилично. Без да обръщат внимание на вкиснатия Сезар, те премериха каските. Бяха черни и нови, както ги бе поръчала, въпреки че бяха най-евтините, които можеха да се намерят. Ръкавиците, които им предложиха, бяха толкова мръсни, че Ребека реши да купи нови от друго място.

— Доволна ли си? — попита Хименес.

— Може би. — Ребека кимна. Посегна към джоба си за парите. През това време сграбчи със свободната си ръка каската за каишката. Ако Сезар опиташе още някой мръсен номер, щеше да му разбие черепа. Или да го фрасне в топките, където наистина щеше да го заболи. Сезар видя какво направи и гневно присви очи.

Хименес преброи парите, като си плюнчеше пръстите през всеки няколко банкноти.

— Ще ви дам един безплатен съвет — каза той, като прибираше пачката. — Не карайте в Мексико през нощта. Ясно ли е? Никога не се знае какво дреме по пътищата. — Той разпери ръце. — Приятно ми беше да правя бизнес с теб, muchacha. Изкарай им мотора, Сезар.

Ребека прегърна Терез с една ръка и заедно излязоха в двора. С якетата и каските с шлемове и двете бяха неузнаваеми, а те точно това искаха.

Сезар изтика „Харлеят“ извън навеса. Облегна го и отстъпи. По изражението му личеше, че очакваше развеселен Ребека да запали машината от педала. Някога тя можеше да пали от педал мотора на Райън, но това беше много отдавна. Е, трябваше да започне да се учи отново, и то веднага. Включи двигателя, натисна лоста на газта, да подготви карбуратора, и се изправи на стартера. Натисна педала с цялата си тежест. Усети, че двигателят изтрака и заработи с рев.

Победоносно усмихната, тя се настани на седалката и даде газ. Силният грохот я изпълни с щастливо въодушевление. Тя се обърна към Терез.

— Не си приближавай прекалено крака до ауспуха, можеш да се опариш. И не стъпвай на земята, като спрем. Ясно ли е?

Терез кимна. Прехвърли тънкия си крак през калника и сключи притеснено ръце около талията на Ребека. Ребека кимна на Хименес, игнорирайки сина му. След това даде газ, пусна съединителя и моторът потегли напред.

Следобед опашката на границата беше най-многолюдна, четирите редици коли се придвижваха сантиметър по сантиметър към моста. Това беше изгодно за тях. Не искаше някое отегчено ченге да се заяжда прекалено дълго с тях. Моторът трудно се управляваше, когато трябваше непрекъснато да се спира и тръгва, но борбата с високите дръжки поне държеше ума на Ребека далеч от по-големите изпитания, които ги очакваха.

Беше ясен ден с безупречно синьо небе. Слънцето напипаше отгоре им, а изгорелите газове на колите около тях направо ги задушаваха. Терез непрекъснато се въртеше на седалката и клатеше мотора. Беше ужасно нервна и на няколко пъти Ребека имаше чувството, че ще скочи и ще побегне. Но Терез здраво я стискаше за кръста.

След като моторът загря, съединителят започна да изпуска повече. Сезар очевидно бе постегнал старото износено устройство. Терез се молеше да не откаже, преди да минат границата. Но всеки път, когато сменяше скоростите, се чуваше тракане.

Моторът беше натоварен докрай. Преди да тръгнат, купиха раници, спални чували и постелки от един магазин за вещи втора употреба. Беше за заблуда на властите, но щеше да им е от полза при непредвидени обстоятелства. Ребека се надяваше, че вече изглеждат като всички останали туристи на мотоциклети.

Пълзяха бавно към границата. Не можеше да овладее надигащата се у нея паника. Кошмарни видения изникваха в мозъка й: как ги арестуват, нея я хвърлят в затвора, а Терез я затварят в някой ужасен приют и всичко свършва. Тялото й започваше да се вцепенява от страх. Опита се да се отпусне, като дишаше бавно и дълбоко.

Когато стигнаха до граничния контрол, опашката започна да се разделя. Камионите минаваха от едно място, колите — от друго. Навсякъде имаше ченгета, които насочваха превозните средства. При вида на униформите им сърцето на Ребека заби без контрол. Усети, че й се завива свят от огромните знаци, многобройните возила, регулиращите ченгета. Тя залитна от опашката и шофьорът зад нея наду клаксона раздразнено. За миг й се стори, че и двете ще паднат. Натисна газта по погрешка и моторът изхвърча напред. Задницата на автобуса пред тях се приближи застрашително. Тя скочи на спирачката и гумите изсвистяха, докато машината рязко спираше. Ауспухът на автобуса избълва гневно срещу тях изгорели газове. Ребека дишаше тежко, притеснена от разминалата се на косъм катастрофа.

Един червенокос полицай дойде при тях, в едната си ръка държеше папка, а другата стискаше приклада на пистолета. Ребека стисна ръкохватките на мотора, като отчаяно се мъчеше да накара разпадащия се съединител да не повлече мотора напред. Почувства се като животно на заколение.

Полицаят се взря в тях иззад огледалните си тъмни очила.

— Ей, вие — каза той. — Не пререждайте.

— Съжалявам — каза тя задъхано. — Изпуснах газта.

— Оттук нататък ще се движите много бавно, ясно ли е?

— Добре.

Той кимна. Бяха излезли от опашката. Полицаят хвърли един поглед на безредицата, която бяха създали, после махна с папката на другите коли да се придвижат напред.

— Отбийте мотора пред кабината и изключете двигателя.

— Добре — каза тя.

Изтика машината напред и дългите дръжки се заклатиха. Пот струеше по врата й под коженото яке и мокреше косата под каската. Тя спря мотора пред кабината и изключи двигателя. Не се осмеляваше да слезе. Краката й нямаше да я издържат. Чувстваше се сякаш получава лек сърдечен удар, дишането й бе неравно, цялото й тяло от кръста нагоре се бе стегнало и я болеше. Зад гърба й Терез трепереше като подплашено животно. Страхът и чувството им за вина със сигурност щяха да са очевидни за всички.

Полицаят с огледалните очила бавно се приближи. Продължи да се разхожда около мотора и да го разглежда безизразно. Ребека съсредоточи вниманието си върху червеникавите косми на мускулестите му ръце и на малките му мустачки.

Най-накрая той вдигна поглед.

— Искам да видя паспортите ви и документите на мотора, моля.

Ребека кимна. Свали си ръкавиците и бръкна в джоба си за портмонето. Вътре бяха паспортите и книжата, които Хименес им бе дал. Подаде ги на полицая и зашепна тихо неразбираема молитва.

Той разлисти документите и ги разгледа.

— Изчакайте тук, моля.

Занесе книжата в кабината. Ребека усети, че сърцето й изстина. През щорите на кабината видя, че вътре полицаите се раздвижиха. Дали бе познал имената им? Или документите на Хименес не бяха в ред? Това ли беше краят? Посегна назад и потупа слабичкото бедро на Терез, като се надяваше това да й вдъхне увереност. Терез не можеше да помръдне. Изобщо не отвърна на жеста й.

Пред тях бе спусната бариера на бели и червени райета. Отвъд нея се простираше мостът над Рио Гранде, прав като конец, извеждащ към свободата. В този миг Ребека си помисли, че никога няма да стигнат до тази свобода.

Полицаят излезе от кабината, придружен от още един мъж. Без да обръща внимание на Ребека и Терез, новодошлият огледа за минута мотора, като сравни номерата на рамата и на двигателя с изписаните в документите. Мускулите на Ребека бяха стегнати и трепереха. Сети се, че не е подпряла мотора, а го държи изправен с крака. Ако сега машината се стовари и се разпадне, всичко щеше да приключи.

Червенокосият полицай преглеждаше паспортите им.

— Трябва ви разрешително за влизане, за да отидете в Мексико — каза той лаконично.

— О… съжалявам — заекна Ребека. — Не знаех. Откъде мога да го получа?

— Оттук не може. Колко дълго възнамерявате да останете в Мексико?

— Аз… ами… една седмица.

— Имате ли намерение да излизате от пограничната зона?

— Искаме да отидем до Монтерей. И може би да наминем към Сиера Мадре на връщане.

Той се взираше в нея. Тя видя отражението си в очилата му, уплашените сиви очи я гледаха от процепа на черния шлем.

— Почитателка на Богарт, а?

— Моля? — каза тя разтреперана.

— „Съкровищата на Сиера Мадре“. Най-добрият филм на Богарт. — Забеляза, че той й се усмихваше.

— О, да — кимна тя.

Той хвърли поглед към Терез.

— Здравейте, млада госпожице. Вие сте Тереза, нали?

Ребека усети, че Терез кимна в потвърждение.

— Двете имате ли роднинска връзка?

Беше попитал Терез. Ребека замръзна. Настъпи мълчание, после чу Терез да казва.

— Тя ми е леля.

Червенокосият полицай кимна.

— Аха. Имаш ли писмо от родителите си, че са съгласни да пътуваш с леля си до Мексико?

О, не, помисли си с ужас Ребека.

— Майка ми е мъртва — каза Терез. Тихият й глас излъчваше спокойствие. — Почина преди години. Живях малко с баща си, но някак си той изгуби интерес към мен. Замина за Канада. Оттогава съм при леля Беки.

Червенокосият погледна колегата си въпросително. Другият взе паспортите и ги разгледа. Беше гладко избръснат и чертите му изглеждаха залепени за черепа.

— Какъв е адресът на баща ти? — попита той Терез.

Терез сви рамене.

— Нямам представа. Не ми е писал от две години. — Изигра перфектно безразличие.

— Тереза живее с мен — каза внимателно Ребека. — Сега аз се грижа за нея. Решихме да отидем заедно на едноседмична почивка.

— На открито ли спите?

— Само ако се наложи.

Червенокосият поклати глава.

— Тук пише, че сте лекар. Каква ви е специалността?

— Педиатър съм. — Тя му показа лекарската си карта. Хрумна й, че опърпаният й рокерски вид не се връзва много с професията й.

— Имате ли адрес за контакт в Мексико?

Отговори, без да се замисли:

— Доктор Райън Фостър, болницата „Санта Клара“ в Монтерей.

— Колега?

— Приятел.

Полицаят със смачканите черти записа адреса, взе картата й и без да каже нито дума, се върна в кабината. Ребека видя през щорите, че вдига телефона. Обзе я страх, сякаш се давеше.

Червенокосият я наблюдаваше.

— Колко пари в брой сте взели за пътуването?

— Почти никакви — каза тя. — Смятам да използвам кредитните си карти.

— Може ли да ги видя?

Ребека му показа картите си от „Американ Експрес“ и „Виза“. Поне имената на картите съвпадаха с името на паспорта, а не с това, което Майкъл Флорио знаеше.

— Известно ли ви е, че в мексиканските бензиностанции не можете да плащате с кредитни карти?

— Не — каза тя с изтръпнали устни.

— Не е зле да го запомните. Имате интересна машина — добави той и погледна презрително мотора. — Ако имате някакви технически проблеми, трудно ще намерите техник в Сиера Мадре.

— Върви по-добре, отколкото изглежда на пръв поглед — каза тя безизразно и потупа резервоара. — Много километри сме навъртели заедно.

— Така ли?

Смачканият излезе от кабината. В ръката му имаше папка. Подаде лекарската карта на Ребека.

— Ще ви трябва трийсетдневно разрешително за влизане — каза той рязко. — Не го просрочвайте, доктор Кери. Сигурно не искате да си имате неприятности с мексиканските имиграционни власти.

— Изобщо не искам.

— Добре. Подпишете тук, моля.

Той й подаде папката, за да подпише входната си виза. Чувствата й бушуваха. Не можеше да повярва. Нима въпреки всичко щяха да успеят? Смачканият полицай откъсна талона и й го подаде.

— Покажете го на граничните полицаи в Мексико — каза той. — Приятно прекарване.

Ребека се опита да измисли подходящ отговор, но и двамата вече отстъпваха назад и посягаха към управлението на бариерата. Тя се вдигна и освободи пътя им.

Ребека натисна стартера. „Харлеят“ запали с трясък. Тя се усмихна широко на граничарите и пое по моста.

Рио Гранде бе широка река, водите й сребрееха под яркото слънце. Намали на другия край на моста и спря пред мексиканските полицаи. Те изглеждаха много по-отегчени от колегите си на другата страна на бариерата. Никой не каза нищо, докато им подаваше входната виза. Подпечатаха я и й я върнаха. Изобщо не я попитаха колко дълго смята да остане, нито с каква цел влиза в страната.

След това двете отпрашиха в Мексико.

Когато преминаха през Нуево Ларедо и стигнаха до покрайнините на другия край, Ребека спря пред една долнопробна кръчма. Слязоха и се спогледаха.

Терез рязко свали каската си. Къдриците й се люшнаха свободни. Лицето й грееше от радост.

— Успяхме! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Ребека, която силно я притисна. Смяха се, докато останаха без дъх, още не можеха да повярват. — Успяхме! — продължаваше да повтаря Терез. — Свободни сме!

— Не вярвах, че толкова ще се радваш да напуснеш страната — каза усмихната Ребека. — От държането ти ми се струваше, че си изгубила вяра в плана.

— Просто се уплаших — каза Терез. — Но изобщо не исках да се връщам в Щатите. Не исках да тръгваме от Италия. Това щеше да означава отново да преживея целия кошмар. — Тя протегна ръце към горещото слънце. — Но сега съм на свобода.

Ребека погледна черния си пластмасов часовник.

— Пътят до Монтерей е около пет часа, а става късно. Може би трябва да хапнем и да пътуваме до залез-слънце, после ще намерим къде да преспим, става ли?

— Както кажеш — отвърна Терез, все още обезумяла от щастие.

Влязоха в кръчмата. Заведението беше хладно, мрачно и относително празно. Ребека се насочи към една маса в ъгъла и поръча късен обяд за двете.

— Страхотна беше, лельо Беки! — каза Терез. — Мислех си, че със сигурност ще ни спрат.

— Аз също — призна си Ребека. — И ти беше страхотна. Звучеше толкова спокойно.

— Щях да умра — засмя се Терез. — Сега остава само да повикаме татко и Деви при нас.

От тези думи сърцето на Ребека се сви. Тя погледна Терез в очите.

— Планът ми не предвижда това, Терез.

— Трябва да поговорите — каза настойчиво Терез. — Тримата заедно. Тази работа трябва да се изясни.

— Ще говорим за това по-късно, става ли? — каза Ребека, опитвайки се да звучи весело.

Храната им пристигна, огромен поднос с прясно изстискан портокалов сок, мексикански блюда, пържен боб и тако, приготвено от свежи и меки бели питки. Ребека се учуди на апетита си. Терез явно също беше много гладна. Преди стомасите им бяха свити от напрежение, но сега двете се хранеха с наслада.

Ребека очакваше да почувства облекчение след преминаването на границата. Вместо това осъзна, че се изправя пред цял куп нови проблеми. Какво щеше да каже Райън, когато пристигнеха, какво бъдеще ги очакваше с Терез, дали в Мексико бяха достатъчно далеч и достатъчно защитени, дали не трябваше да пътуват още по-нататък, към чужди и затънтени места, които дори не можеше да си представи.

Притеснена, тя извади пътеводителя и разгледа картата. Пътят до Монтерей изглеждаше ужасно дълъг, преминаваше само през няколко града, а между тях лежаха пустини. С добра кола щяха да отидат за един следобед. Но с мотора на Сезар и с този разбит съединител можеше никога да не се доберат дотам.

— Ще се опитаме до вечерта да стигнем Сабинас — каза тя — и се надявам, че ще намерим къде да отседнем.

— Разкажи ми още за баща ми — помоли я Терез. Очевидно се интересуваше повече от Райън, отколкото от перипетиите на пътуването. — Преди ми каза, че е бил малко див. Като мен ли?

— Мисля, че да, в известен смисъл. Въпреки че Райън никога не е причинявал никакво зло на другите. — Изпусна глупавите думи от умора и видя, че Терез трепна. — Винаги си имаше неприятности с полицията — продължи бързо тя. — Известно време се движеше с „Ангелите на ада“.

— Оттам ли знаеш за фалшивите документи? — попита Терез.

— Да.

— Значи аз вървя по стъпките му? — попита Терез.

— Това също не се предава по наследство — каза Ребека, докато разглеждаше картата.

— Откъде знаеш? Другото е по наследство.

— Може и така да е, не знам. Терез, нека говорим за това по-късно. Сега трябва да тръгваме. Не искам да замръкваме по пътя и въпреки че сме в Мексико, не искам да си имаме неприятности с полицията, иначе може да ни екстрадират обратно през границата. Ясно ли е?

— Ясно. — Терез кимна, очевидно с неохота прекратяваше разговора.

— Не е зле да се поизмием — предложи Ребека. — Предстои ни дълъг път.

Докато Терез беше в тоалетната, Ребека плати. Излязоха. Тя мрачно изгледа локвата масло под мотора. Повече от всякога си даваше сметка за огромното доверие, което бе поискала от Терез.

Но моторът потегли добре. Излязоха от града и поеха по магистралата. Горещият въздух ги шибаше в лицата. Имаше натоварено движение, но магистралата през пустошта беше хубава, почти като американските. Не чувстваше гърба и врата си от рева на мотора и вибрациите. Стори й се, че се замайва. Надяваше се Терез да остане будна и да не заспи и падне от мотора.

Доста преди Ла Глория хубавата магистрала свърши. Бедняшките квартали и билбордовете останаха зад тях, пътят се стесни и пред тях се ширнаха безмилостно равна пустош и огромно небе, без ни една жива душа. Трафикът изтъня. Малките струпани къщички, които подминаваха, бяха разнебитени и обгорени от слънцето, самотните водачи, мяркащи се от време на време, представляваха единственият признак на живот.

Ребека огледа околния пейзаж, в който бедността и сушата бяха изкопали дълбоки бразди, както времето белязва човешкото лице. Спомни си онова друго пътуване с Райън преди много време. Нима бяха минали само четиринадесет години? Струваше й се, че е цял живот. Нищо не е такова, каквото очакваш да бъде, помисли си тя. Последния път, когато говори с Райън, той бе обсебен от кариерата си, от идеята да стане виден лекар. Но вместо да отиде в някоя прочута клиника в Лос Анджелис или Ню Йорк, той бе избрал неизвестна детска болница в Мексико. Вместо да лекува богатите, бе предпочел да лекува бедните. Вместо слава искаше забрава.

И все пак по някакъв странен начин разбираше какво му се е случило. През пропастта от време и пространство може би сърцето й следваше същия път като неговото? Почуди се дали пак би се втурнала към него, ако бе станал, да речем, пластичен хирург в Палм Бийч.

Но Палм Бийч беше далеч. Слънцето започна да се спуска и се превърна в ален диск в огледалото за обратно виждане. Горещият вятър се охлади. „Харлеят“ бе ужасно бавен. Изглежда, не можеше да вдигне повече от седемдесет и пет километра в час. Надяваше се да стигнат до един град на име Хидалго в Сабинас. Но когато през шосето се плъзнаха дълги пурпурни сенки, тя разбра, че няма да се доберат дотам преди залез-слънце. Идеята да продължат по тъмно не изглеждаше привлекателна. По макадамовата настилка ставаха много пътни произшествия с фатален край, а и бездомните кучета бяха достатъчни, за да ги уплашат. Далеч вдясно тя видя в гъстата мараня да проблясват светлинки. Инстинктивно обърна мотора на следващата отбивка и пое към малкото искрящо съзвездие, каквото и да се криеше зад него.

На следващата сутрин Ребека се събуди от кукуригане на петел. Огледа се из невзрачната стая и за миг се стресна. После си спомни къде са. Имаха късмет да намерят евтина квартира в една селска странноприемница. Лежеше и слушаше равното дишане на Терез и си мислеше за предния ден. Под слабата светлина стаята не изглеждаше толкова мрачна като вечерта. Стана и си изми лицето. Терез още спеше, затова тя се обу и тихо излезе.

Барът, в който бяха похапнали скромно, също бе по-чист, отколкото изглеждаше на мъждукащата светлина снощи. Тя бутна вратата и излезе на улицата. Моторът им си стоеше там, където го бяха паркирали, но някой бе оставил нещо розово на седалката. Приближи се да види какво е. Беше прекрасна роза. Вдигна я изненадана. Оказа се толкова прекрасна, защото беше изкуствена. Спомни си групичка срамежливи млади мъже, които ги зяпаха с Терез снощи в бара, и се усмихна. Вдигна поглед. Небето имаше онзи прозрачносин цвят, характерен за мексиканската зима.

Днес щеше да се срещне с Райън. Днес щеше да му покаже детето, което бяха създали заедно преди толкова години. Върна се в стаята, за да събуди дъщеря си.

Преди девет вече бяха на път. Терез бе въодушевена и весела и непрекъснато искаше да си говорят за Райън. Угризенията й за Майкъл и Девън, изглежда, засега не я мъчеха. От Ларедо насам почти не ги бе споменавала.

„Харлеят“ бръмчеше ритмично, но след няколко километра Ребека разбра, че съединителят е започнал да се разпада. След още един час път можеше да сменя скоростта само като натиска зверски педала, без съединителят да освобождава предавката, което караше старата машина да подскача и да се тресе. Започна да ругае Сезар наум. От сега нататък спирането и тръгването щяха да са истински кошмар.

Но мотоциклетът бе започнал да показва и други, при това по-сериозни дефекти. Металните му вътрешности тракаха още по-ожесточено, ауспухът пушеше зверски, което означаваше, че малкото останало неразлято масло сега изгаря някъде по инсталацията.

Подминаха Хидалго и влязоха в обширна пустиня. Единственото разнообразие в монотонния пейзаж беше черната лента на пътя и телеграфните стълбове край него. Всичко друго бе с цвят на горчица. Далеч на хоризонта нещо проблясваше в маранята. Ребека знаеше, че това е планинската верига, обграждаща Монтерей. Изглеждаше плашещо далечна.

— Шумът не ми харесва — извика Терез през рамото на Ребека. — Какво му е?

— Аз съм лекар, не съм автомобилен техник — извика й в отговор Ребека. Ревът на двигателя беше оглушителен. Предчувстваше, че скоро ще се случи нещо ужасно, и се чудеше как ли би оцелял човек, ако бъде изоставен на такова място. Може би щеше просто да изчезне и никой вече нямаше да чуе за него. В следващия град, през който минеха, щяха да спрат и да се обадят на Райън.

Пет минути след като си го помисли, от машината между краката на Ребека взривно изскочи облак дим и заедно с него — силна гореща вълна. Погледна надолу и видя, че покрай краката й гори огън.

— О, господи — простена Ребека. Тя отби встрани и натисна спирачките. Без съединител нямаше как да спре плавно. — Дръж се — извика тя на Терез и спря двигателя. Моторът потрепери и спря толкова рязко, че Терез едва не падна и се спаси, като сграбчи здраво Ребека за врата.

— Горим! — извика Терез невярващо.

— Махай се — нареди й Ребека и я извлече далеч от мотора.

— Ами нещата ни!

— Аз ще ги взема. Бягай!

Терез се затътри през сухата трева, а Ребека разхлаби каишките и издърпа раниците им. Огънят бе избухнал от някакво късо съединение и буйно се разгаряше. Скоро карбураторът щеше да се подпали и резервоарът сигурно щеше да избухне.

Тя грабна задъхана раниците и побягна след Терез на безопасно разстояние. Застанаха една до друга и се загледаха в горящия мотор. Огънят бързо го обгръщаше, пламъците се издигаха на метри над земята и вдигаха гъст черен дим към ясното небе. Резервоарът не избухна, както тя очакваше. Машината гореше ярко и някак си красиво, като викингска погребална клада.

— Е, това е — каза Терез.

— Като че ли да.

— Сега какво ще правим? — попита Терез.

— Добър въпрос. — Ребека огледа в двете посоки пустия път. — Димът може да привлече някого. Можем само да чакаме някой да ни откара до следващия град и след това да се обадим на Райън. Съжалявам, Терез.

— За какво съжаляваш? — попита Терез. — Никога не съм се чувствала по-добре!

Ребека я погледна.

— Така ли?

Терез разпери ръце, сякаш искаше да прегърне простора край тях.

— А ти не се ли чувстваш така? — каза тя. — За първи път се чувствам жива. Че наистина съществувам. — Терез се поколеба. — Предполагам, че напоследък бях голяма досада. Всъщност бях направо ужасна.

— Не, не беше — каза нежно Ребека.

— Бях. — Тя свали ръцете си до тялото. — В хотела в Ларедо ти наговорих ужасни неща. Те не бяха верни. Почти през целия си живот съм била разглезено и егоистично дете. Ще ми трябва известно време, за да го израста. Но това не означава, че не разбирам колко много направи за мен, Ребека. Колко много пожертва. Нямам предвид само да ме измъкнеш от Маями. Имам предвид това, че ме намери в Италия. Че си толкова добра, че си готова да се откажеш от целия си предишен живот заради мен.

Ребека почувства как в гърлото й заседна буца. Опита се да звучи безгрижно, но гласът й беше дрезгав.

— Е, смятам, че ти го дължа, Терез. Имам дълг към теб.

— Не мисля така — каза Терез, без да откъсва поглед от очите на Ребека. — Ти не беше длъжна да идваш при мен. Аз не бях длъжна да те обичам. Според мен сме квит. Даваме си всичко по своя воля. Няма никакви задължения и от двете страни. Говоря сериозно, Ребека. Искам и ти така да виждаш нещата.

Ребека погледна дъщеря си, слабата й решителна фигура, застанала насред пустинята до горящия до тях мотор. Тя се усмихна.

— Това значи ли, че сме приятелки?

Занесените очи на Терез светнаха.

— Точно това имах предвид. — Тя пристъпи напред и прегърна Ребека.

— Наистина съм объркана — каза тя, като се разделиха. — Мисля, че доста дълго време бях объркана. Но като съм с теб, мога да разсъждавам трезво.

— Радвам се.

— Ще ми трябва много време да си проясня ума — каза пак Терез. — За теб, за татко, за всичко.

— Имаш пред себе си достатъчно време — обеща й Ребека.

Забеляза, че пукането на огъня е спряло. Пламъците бяха угаснали доста внезапно и след тях бе останал овъглен скелет. Тишината кънтеше в ушите им. Приближиха се предпазливо до мотора и го погледнаха. Добре че гумите не се бяха запалили, иначе огънят нямаше да спре цял ден.

— Край, а? — каза Терез.

— Да — потвърди Ребека. — И без това този стар мотор беше свършил. Според мен извадихме късмет, че ни докара чак дотук.

Стигнаха в Монтерей късно следобед.

Той беше голям индустриален град, покрит с димна пелена, очертаващ се на фона на далечна златиста планина. Ребека се взираше в града. Терез спеше, облегнала глава на рамото й. Един скотовъдец ги закара от горящия мотор до близкото село, където взеха автобус обратно за Хидалго. Оттам се качиха на друг автобус за Гуадалупе. От Гуадалупе с трети автобус пристигнаха в Монтерей.

Рейсът спря на автогарата и тя бутна Терез.

— Време е да слизаме — каза й.

— Къде сме?

— В Монтерей.

— Слава богу — простена Терез. Слязоха бавно от автобуса. Автогарата беше ветровита и студена, отвсякъде се чуваше ревът на дизелови двигатели.

— Ще му се обадиш ли сега? — попита Терез.

Ребека кимна. Бе настъпил моментът да телефонира на Райън.

— Да, веднага ще му се обадя.

— Защо изглеждаш толкова притеснена?

— Не съм притеснена — излъга тя, без да трепне.

На стената имаше телефонен апарат и Ребека се насочи към него с разтуптяно сърце. Набра номера и помоли телефонистката да я свърже с доктор Райън Фостър. След пауза, която й се стори цяла вечност, чу гласа на Райън от другата страна на линията.

— Si, digame?

Тя преглътна.

— Райън, здравей. Ребека е.

Последва дълго мълчание.

— Ребека — повтори той, сякаш не можеше да повярва. — Къде си?

— В Монтерей.

— Къде в Монтерей?

— На автогарата.

— Значи най-накрая дойде — каза той тихо.

— Райън, моля те, чуй ме. С мен е дъщеря ни.

— Терез?

— Да. Имаме нужда от помощта ти.

— Почакай малко. — Звучеше поразен. — Терез е с теб?

— Да. Барбара Флорио, осиновителката й, е мъртва. Взех я от Майкъл Флорио, новия й баща.

— Като казваш, че си я взела, имаш предвид, че?…

— Струва ми се, че юридическият термин е „отвличане“ — каза Ребека.

Тишината беше напрегната и безкрайна. Ребека усети, че сърцето й спира. Отчаяно се помъчи да вкара в гласа си всичката страст, която дремеше под умората й.

— Райън, не мога да ти обяснявам повече по телефона. Не бих го направила, ако нямах наложителни причини. Медицински причини. Хуманни причини. Трябва да ми повярваш. Терез е много, много зле. Полицията мисли, че е убила майка си. Може и така да е, не знам. Има някакви заплетени психологически проблеми, с които още не мога да се справя. Но в едно нещо съм сигурна: баща й има дългогодишна кръвосмесителна връзка със сестра й. Бягаме от тях от четири дни.

— Господи, Ребека. В какво си се забъркала?

— Направих каквото трябва — каза тя решително. — Наложи се да отида да ги намеря в Италия. Полицията ни откри. Върнахме се от Европа преди четири дни. Възможно е Терез да е причинила пожар на самолета.

— Какво е направила?

— И това не е всичко. На един от полицаите му прилоша и припадна на летището. Инфаркт. В бъркотията аз избягах с Терез.

— Ребека — каза той притеснено, — иди в чакалнята и стой там. Ще съм при вас след час.

— Райън, почакай — каза тя.

— Какво?

Ребека облиза пресъхналите си устни.

— Помисли си, преди да дойдеш.

— Достатъчно съм мислил — отвърна той троснато.

Ребека усети, че от очите й потичат сълзи и я заслепяват. За първи път почувства, че не е напълно сама.

— Благодаря ти, Райън.

— Терез добре ли е?

— Разбира се. Просто е уморена.

— Как изглежда?

— Къдрава коса. Слабичка. Сиви очи.

— Знае ли… кои сме?

Ребека погледна към Терез. Студеният вятър развяваше разбърканата й коса.

— Казах й преди няколко дни.

— Как го прие?

— Отношението й към мен е променливо, любопитна е за всичко. Но ми изглежда добре. Това е всичко, по скромното ми мнение.

— Действала си импулсивно — каза й той, — но мисля, че в такива случаи винаги си правела най-доброто. Ще се видим в чакалнята. След един час. Става ли?

— Става — каза тя и затвори.

— Ще дойде ли? — попита я Терез.

— Да, ще дойде.

— Знаех си — каза Терез.

Отидоха в чакалнята и се сгушиха една в друга. Помещението беше ветровито и слабо осветено, хората, наредени по пейките, изглеждаха бедни и уморени.

— Чудя се дали ще го позная — каза Терез. За първи път гласът й звучеше нервно. — Искам да кажа, че човек би трябвало да разпознае собствения си баща, нали?

— Не е задължително.

— Преди се чудех дали някога не съм се разминавала с родителите си на улицата. Дали ще мога веднага да ги разпозная. — Терез прегърна коленете си. — Когато си осиновен, понякога ти минават шантави мисли. Чудех се дали няма по погрешка да се оженя за собствения си баща. Девън ми каза, че и тя постоянно мислела за това. Случвало се, знаеш ли?

— Знам.

— Трябва да има някакъв специален начин, по който родителите и децата да се разпознават. Имам предвид не просто физическата прилика, а нещо друго. Нещо духовно. — Тя млъкна. — Когато ме видя за първи път в Урбино, ти… почувства ли нещо по-особено?

— Разбира се — каза Ребека. — Мислех, че ще припадна в краката ти.

— Като се замисля, и на мен ми се струва, че те разпознах.

Потънаха в дълго мълчание, всяка заета със собствените си мисли. Изведнъж Ребека усети, че Терез се стегна до нея.

— О, господи! — прошепна тя. — Сигурна съм, че е той.

Ребека вдигна поглед. Райън вървеше към тях. За миг й се стори, че сънува, не можеше да откъсне очи от него. Силните му ръце я обгърнаха и я вдигнаха. Всичко беше наистина, тя се притисна в него като удавник към скала насред силно течение.

— О, Райън! — прошепна тя и допря устни към шията му. — Слава богу, че си тук.

Толкова силно я притискаше, че почти я задуши. Най-накрая я пусна. Ребека го сграбчи за ръцете и се взря в него. Беше по-слаб отпреди, кожата му бе силно загоряла и от контраста с нея очите му изглеждаха поразително сини. В косата му имаше бели нишки, а около устата му от времето и слънцето се бяха появили нови бръчки. Терез стоеше безмълвна до тях. Тя дръпна момичето между тях.

— Терез, това е Райън.

По лицето на Терез бе изписано онова треперливо напрежение, което тя толкова добре познаваше. Ребека премести погледа си от нея върху Райън и споменът за собствените й силни чувства при първата й среща с момичето я връхлетя отново. Но Райън просто прегърна с една ръка Терез и я притегли към широките си гърди. Притисна я и я целуна по косата.

— Терез — каза той с тих глас. — Не вярвах, че някога ще те държа отново в ръцете си. Как си?

— Добре — отвърна тя, гласът й бе приглушен от прегръдката на Райън, но бе изпълнен с чувство. Той я пусна и й се усмихна притеснено.

— Определено изглеждаш добре. Последния път, когато те видях, имаше по-малко коса.

Терез го гледаше вторачено. Ребека се чудеше какво ли бе очаквала. Райън изглеждаше странно, екзотично. Носеше ботуши, джинси и джинсова риза с перлени копчета. Ризата бе избродирана на раменете, ботушите също имаха бродерии. Лицето му бе сурово, но сините му очи бяха топли като небето над пустинята.

— Гладна ли си? — попита той сериозно.

— Не — каза Терез.

— Тогава да вървим. — Хвана и двете за ръце и ги поведе към изхода. Беше забравила колко бързо се движи, колко концентрирана е силата му, как не пропилява нито секунда в напразно протакане. Отвън слънцето вече залязваше, небето приличаше на един огромен пухкав облак.

— Ето я и колата — каза Райън.

Прашният пикап бе паркиран отпред. На вратите му бе нарисувана емблемата на болницата „Санта Клара“. Райън отключи вратата и те влязоха. Терез седна между него и Ребека.

— Имаме около час път — каза им той. — Я, ти си била висока, Терез. Ще станеш върлина като мен.

Терез не отговори, само извърна срамежливо очи. Краткият живот на момичето беше доста бурен, помисли си Ребека, но това сигурно беше най-странната ситуация, в която бе изпадала, седнала между двамата си истински родители, които не бе познавала доскоро, и то в чужд град, далеч от вкъщи.

Тя самата не можеше да откъсне очи от Райън. Беше се променил по толкова неуловим начин. Личеше си, че бе преминал през очистителния огън. Беше по-суров, по-възрастен, контролираше се повече. Силата му бе станала още по-голяма, защото към нея се бяха прибавили опит и зрялост. Очите им за миг се срещнаха. Ребека се чудеше какво ли биха си казали, ако Терез не беше с тях. Той й се усмихна, после се обърна към детето.

— Знам, че не ти е лесно, Терез. Аз съм тук, за да помогна, нищо друго. Можеш да питаш за всичко. Искам да го знаеш.

— Добре — каза Терез тихо.

— Като стигнем закъдето сме тръгнали, никой повече няма да те притеснява за нищо. Можеш просто да бъдеш самата себе си колкото дълго си искаш. Мястото е хубаво. Ще видиш.

Терез пак кимна.

Ребека наблюдаваше ръцете на Райън, докато включваше колата на скорост и потегляше. Спомняше си ги толкова добре, дивата им сила, сигурността, която й вдъхваха. Не носеше пръстен. Спомни си за онова страстно писмо, което й бе написал, спомни си и своя хладен отговор. Чудеше се дали има жена в живота му, която той обича и която обичаше него.

— Болницата е горе на хълма, извън Монтерей — каза той. — Там е много красиво, Терез.

— В болница ли отивам? — попита Терез, в гласа й имаше лека паника.

— О, скъпа, разбира се, че не — каза Райън и се усмихна. — Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че ще отседнете в стария, ми романтичен дом. Някога, преди революцията, „Санта Клара“ е била белодробна болница за богаташи. Днес е безплатна детска болница.

— На държавна субсидия ли сте? — попита Ребека.

— Да, но малка. Общо взето оцеляваме с частни дарения. Монтерей е богат град, ако бъде сравнен с останалите селища в Мексико. Тук има стара традиция в благотворителността. Все някак си се оправяме.

— Ти шеф ли си?

— Големият цербер — съгласи се Райън. — Започнах като заместник на Луис Варгас, предишния главен лекар. Той почина преди няколко години и ми предложиха да го наследя. — Той хвърли поглед към Ребека. — Е, как се озовахте на гарата в Монтерей?

Ребека му разказа набързо за полета им до Тексас, покупката на мотора, дългото пътуване насам. Райън слушаше, без да казва нищо, но лактите му от време на време несъзнателно трепваха.

Докато тя говореше, той ги возеше през хаотичния градски център, после отвъд него, през покрайнините, и накрая нагоре по планината. Приключваше един дълъг и тежък ден. На Ребека й се струваше, че светът около нея се върти все по-бързо, всичко се завихряше и размазваше и тя все повече губеше контрол.

Стигнаха до целта си в планината по здрач. Болницата се помещаваше в голяма колониална сграда с изглед към града. Колони с арки ограждаха сенчестите веранди, по които Ребека видя деца да се разхождат и да си играят. Архитектурата бе разточителна, а десетина огромни палми, очевидно засадени през миналия век, когато е строена къщата, се издигаха грациозно пред фасадата. Вечерните отблясъци бяха благосклонни към порутената сграда и й придаваха романтична красота.

— Красиво е — каза Терез и се огледа.

— Казах ти, че мястото е хубаво — отвърна й Райън. — Живея на около два километра оттук. Сега веднага ще ви отведа там и ще ви оставя да си починете. Голямата обиколка ще я направим утре или вдругиден.

Той продължи да кара. Къщата му не се виждаше от болницата, закриваха я дърветата. Беше проста, но удобна кирпичена хасиенда, боядисана в яркобяло и с плосък покрив.

Отпред растеше гъсталак от бял смил. Отзад имаше две водонапорни кули, а зад тях — стар хамбар. Райън спря пикапа и се измъкна схванато от него. Пълното спокойствие на дома му ги обгърна отвсякъде. Ребека се загледа. Разположението беше прекрасно, отвсякъде се виждаха планински върхове, а отдолу се мержелееше градът. Райън докосна Терез по рамото.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Добре съм. — Райън не бе направил никакъв опит да й натрапва някакви отношения. Той просто се държеше внимателно и мило с нея, сякаш цял живот я бе познавал. Това беше най-точният подход, помисли си Ребека.

Къщата излъчваше простота и грация. Краищата на гредореда се издаваха навън от стените, по арките на предната веранда с изглед към долината пълзяха увивни растения. От комина се издигаше тънка струйка дим.

Райън ги покани вътре. Подът бе покрит с плочи, стените бяха боядисани в същото ослепително бяло като фасадата. Мебелите бяха семпли и строги. Ребека се оглеждаше с неприкрито любопитство. Интериорът излъчваше удобство, но нямаше видими следи от женско присъствие, нищо от знаците, които собственичката би оставила след себе си. Най-вероятно обаче имаше икономка. В огромната камина гореше огън, гостоприемният му оранжев пламък прогонваше хладните тръпки от студения нощен планински въздух. Имаше приготвена и вечеря — из къщата се носеше уютният аромат на пилешка яхния.

Стаите бяха обзаведени просто и елегантно. Сградата бе по-стара, отколкото на Ребека й се бе сторило отвън. Плочите по пода бяха износени от времето. Дървените мебели също лъщяха от дългогодишна грижовна употреба.

— Има само две спални — каза Райън. — С Терез ще трябва да спите в една стая. Оттук.

Замаяни от толкова пътуване, Ребека и Терез последваха Райън. Спалнята бе обзаведена в консервативен колониален стил — огромно легло със стълбове за балдахин, резбовани гардероби, тежък метален полилей на тавана, очевидно наследени от предшествениците.

— Леглото е стогодишно, но е удобно — коментира Райън. Терез възприе думите му буквално, веднага се просна върху покривката и блажено изсумтя. — Няма ли да ядеш?

— По-късно — промърмори Терез.

Ребека свали обувките й и я покри с юргана. Двамата с Райън се върнаха в кухнята. Тя се огледа из стаята и забеляза семплата мебелировка, която говореше за прост начин на живот, за спокойствие.

— Завиждам ти — каза тя тихо.

— Би ли сменила Лос Анджелис за това? — Той се усмихна. — Не мисля.

— Какво ли не бих дала, за да разбера кое е по-правилно.

— Имаш нея — каза Райън и кимна по посока на стаята на Терез.

— Засега. Ако поиска да се върне при Флорио и Девън, не бих могла да направя кой знае какво, за да я спра. Но аз не мога да се върна назад. Изгорих всички мостове зад себе си.

Райън се замисли над думите й.

— Не го приемай толкова сериозно — каза той. — Човек от време на време има нужда да се поопари. По този начин животът не те затиска и ти не губиш способността си да се развиваш, да продължаваш напред.

Тя се усмихна мрачно, не беше много съгласна с философията му.

— Точно в това ме обвини Терез, докато идвахме насам — че никога не стоя на едно място.

— А — каза той. — Тя изпитва гняв към нас, така ли?

— От време на време. Ще отида да я видя.

Когато се върна, Райън слагаше масата за вечеря.

— Как е тя? — попита той.

— Дълбоко заспала. Съмнявам се, че ще се повдигне до утре сутринта — отсъди Ребека. — Слава богу, че не сме вече на път.

— Сядай — покани я Райън и й предложи стол. Сложи яденето пред нея. Тя нямаше много апетит, но знаеше, че трябва да хапне нещо. — Как я откри? — попита той.

Тя му разказа как бе прочела статията в Непал, за пътуването си до Урбино, как бе проследила Флорио, как бе успяла да го надхитри да я пусне в семейството. Описа седмиците в Италия, пристигането на полицията, опасния полет към Щатите. Каза му и как се бе възползвала от прилошаването на Ал Рейгън, за да избяга от летището, как бе разкрила на Терез коя е всъщност и как бе реагирала тя.

Обаче не спомена за усложненията в личните й отношения с Майкъл.

— Сигурна ли си, че Терез е причинила пожара в самолета? — попита Райън.

Ребека сви рамене.

— Не, не съм сигурна. В нищо не съм сигурна. Но горящият парцал е бил мушнат в тръбите на климатика от една от тоалетните в туристическата класа. А тя бе точно там, когато се разнесе димът.

Райън помълча известно време.

— Бих могъл да разбера, ако иска да се самоубие — каза той. — Знам колко често нещастни тийнейджъри посягат на живота си. Но да иска да повлече теб, Флорио и Девън след себе си? Както и триста невинни хора, които дори не познава? Това ми е напълно невъзможно да повярвам. Току-що се запознах с нея, но никак не ми изглежда луда.

— Само че тя не е на себе си, когато върши такива неща — каза тя тъжно. — Сякаш някакъв демон я обсебва. Трудно ми е да го свържа с детето, с което пътувам през последните няколко дни.

— Ако Терез е наистина сериозен случай на пиромания, тя ще се нуждае от нещо повече от професионална помощ. Тийнейджърите подпалвачи могат да бъдат смъртоносно опасни. Тук имаме един-два такива случая. Едното дете дори за малко не изгори болницата една нощ.

— Тя не е пироман в истинския смисъл на думата, Райън. Не подпалва от злоба. Изглежда, го прави като последно средство, като начин да се защити, когато действителността стане непоносима. Това е последното й убежище.

— Може така да е убила и осиновителката си — каза той. — Не се заблуждавай, че не е сериозно.

— Нито за миг не се заблуждавам — каза мрачно Ребека.

— Още един въпрос — каза Райън. — Сигурна ли си, че Майкъл Флорио е в пълно неведение за самоличността ти?

— Не би ме пуснал и на един километър до Терез, ако подозираше нещо — отвърна тя.

— Не съм много сигурен в този аргумент. Може да е искал да те използва.

— И как?

— Той очевидно е изобретателен човек. И решителен баща. Ти си наясно, че не си се отървала напълно от него, нали?

— Да, разбира се. Но точно сега е в ръцете на полицията. А аз държа оръжия срещу него, които мога да използвам, ако пристигне тук. Помниш ли какво ти казах по телефона?

— Каза, че има кръвосмесителни отношения с другото дете.

— Да, с Девън. — Тя потри уморено лицето си. — О, Райън, бъркотията е толкова зловеща. — Повече, отколкото можеше той да си представи, но тя не можеше дори и да си помисли да му каже, че е спала с Майкъл.

— Изтощена си. Ще поговорим утре, нали?

— Да — каза тя с благодарност. Свали дланите си от лицето и го погледна насмешливо. — Странна ситуация, а?

Въпреки напрегнатостта си, Райън се засмя ведро.

— Да, може и така да се каже.

— Чувствам се изключително особено — призна си тя. — И какво мислиш за това, което направих? Ставам ли за освидетелстване?

— Разбира се — каза той и усмивката му стана още по-широка. — Ти си освидетелствана майка.

— Нали не мислиш, че съм луда? Нали не смяташ, че току-що обърках живота на това дете?

— Мисля, че си я спасила — каза той и млъкна. — Мисля, че си постъпила прекрасно, Беки — продължи той с по-тих глас. — Показала си решителност, изобретателност, невероятен кураж. Никога не бих бил способен на такова нещо. Ти си забележителна. — Той се усмихна. — Какво се смееш?

— О, боже, Райън — каза тя полузасмяна, полуразплакана. — Трябваше да ни видиш на онзи „Харлей Дейвидсън“!

— Сигурно сте били страхотна гледка — съгласи се той развеселен.

— Представи си „Волният ездач“… — Тя посегна за носната си кърпа. Той й предложи своята. После я прегърна. Тя се остави да я притегли към себе си. Мирисът му беше болезнено познат и все пак тревожно нов. Тялото му беше стройно и стегнато, но на него имаше едно място за главата й — между рамото и шията — което сякаш бе освободено преди много време само за нея. Тя опря бузата си до него и затвори очи.

— Никога не съм предполагала, че отново ще се срещнем така с теб — промърмори тя.

— Cosas de la vida — каза той. — Всичко се връща.

— Никога не съм преставала да мисля за теб през последните тринайсет години — продължи тя тихо. — За теб… и за нея.

Той дълго мълча.

— Не — отвърна накрая. — Не си.

Тя се отдръпна, останала без дъх.

— Нека ти помогна да разчистиш масата.

— Не. Ти си лягай. Не искам да те виждам през следващите дванайсет часа.

— Благодаря ти, Райън — каза тя просто.

Той взе дланта й и я вдигна към устните си. Те бяха топли.

— Благодаря ти, че ми я доведе — отвърна той нежно. — Няма да я разочаровам. И теб също.

Ребека се отдалечи, залитайки към спалнята.

На другата сутрин се събуди в седем, след дванайсет часа непробуден сън, както бе предсказал Райън. Струваше й се, че по някое време през нощта отново бе станала самата себе си. Дебелите един метър кирпичени стени правеха къщата тиха като гробница. Терез спеше спокойно до нея, устните й бяха леко разделени.

Тя се измъкна от леглото, взе душ и се облече, без да буди момичето, след това излезе от стаята. Тръгна през тихата къща към верандата. През стъклото видя, че Райън бе застанал на нея, облегнат на дървеното перило, и гледа планината през бинокъл. Висок и строен силует срещу златната светлина.

Тя пристъпи на верандата и изведнъж стана много стеснителна.

— Здравей — каза тя. — Какво гледаш?

Той посочи.

— Него.

Тя проследи погледа му. Един орел се рееше сред планинските върхове, грамадните му криле почти не се движеха, докато пикираше над долината. Беше прекрасна гледка.

Райън се обърна с лице към нея. Беше облечен в джинси и бяла риза с висока яка и стари сребърни копчета. Коланът, който пристягаше джинсите на кръста му също имаше стара сребърна тока.

— Добре ли спа?

— Като пън. Чувствам се страхотно.

— Как е Терез?

— Все още глуха за света. Господи, толкова е красиво. Никога не съм виждала такова спокойствие.

— Искаш ли кафе?

— Да, моля.

— Ще ти донеса.

Тя го изчака на верандата, загледана във величието на пейзажа. Въздухът беше хладен и сух. През зимата тези върхове бяха покрити със зеленина. През пролетта по тези земи растяха диви цветя. През лятото горещите лъчи превръщаха повърхността в злато. Мястото беше напълно усамотено и спокойно.

Райън се върна с по чаша кафе и за двамата. Излязоха в градината. Той посегна към ръката й и Ребека се остави да я хване, силната му длан обгърна нейните тънки пръсти. По ширналия се небосвод пъплеха пухкави облаци, а слънцето обсипваше със златни лъчи пейзажа. Въпреки ужасите, които бе преживяла, Ребека се чувстваше съживена от близостта на Райън.

— За онези припадъци на Терез — започна той. — Би ли ми ги описала?

— Плашещи са. — Ребека се постара да опише припадъците на Терез с клинични термини, като отбеляза как протичат и какви са последиците.

Когато свърши, Райън изглеждаше замислен.

— Има ли проблеми със съня?

— Понякога да, очевидно.

— Изпада ли в делириум? Да забравя коя е и да се движи насам-натам като зомбирана? Да се превъплъщава в други личности?

— Засега не, доколкото знам, и слава богу.

Той въздъхна.

— Има някои интересни подробности. Както го описа, тя казва разни неща по време на припадъците. И чува какво й се говори и после го помни, нали?

— Да.

— И въпреки че има липса на контрол, тя е само частична, нали?

— Точно така.

— Това показва, че мозъчната й кора функционира безотказно през цялото време.

Ребека кимна.

— Така че определено не е епилепсия — каза тя. — И аз не мислех, че е.

— Не, не е епилепсия.

— Тя не играе, Рай.

— Не би могла — отвърна той. — Някога занимавала ли си се с хистерията като клиничен феномен?

— Виждал съм деца да проявяват такива симптоми, когато им предстои болезнено или плашещо лечение.

Той поклати глава.

— Истинските хистерици рядко осъзнават причината за проблема си. Терез не истеризира нарочно. За нея това е отчаяно бягство от непоносимо стресираща ситуация. Прилича на епилептичен припадък, но никога не се случва, когато пациентът е сам, спи или е в някоя друга опасна ситуация като пресичане на натоварена улица. Това става при епилептиците, но не и при хистериците.

Ребека слушаше внимателно.

— Тогава тя няма да получи друг припадък, ако остане далеч от стресиращата я семейна среда.

— Или някоя друга стресираща семейна среда — добави Райън.

— Здрасти — каза един тих глас. Те се обърнаха.

Терез се бе появила на верандата в бежово-сив пуловер, очевидно на Райън, който й стигаше до коленете. Изглеждаше замаяна и гледаше невиждащо към Райън и Ребека.

— Не знаех къде се намирам — каза тя несигурно.

Райън й се усмихна.

— Тук си. Какво друго би искала да знаеш?

Закусиха заедно. Когато замаяният вид на Терез изчезна, тя не се впусна в прекалено много въпроси, просто разпускаше след ужасното напрежение, което бе преживяла. Ребека забеляза, че не сваляше очи от Райън. Неговата първа среща беше толкова по-различна от нейната. Този път Терез знаеше кой е той. Тя имаше възможност да го наблюдава, да прави сравнения, да си задава въпроси с ясното съзнание, че този човек е неин баща и че тя е негова дъщеря. Завиждаше на Райън за това. Като обръщаше поглед назад, си даваше сметка, че най-трудното нещо през последните няколко седмици за нея беше да е близо до Терез, без да може да й каже коя е в действителност.

Райън предложи да заведе Терез в болницата.

— Сега трябва да приема доклада на нощните сестри — каза той — и да се срещна с пациентите си. Повечето са горе-долу на твоята възраст, Терез. Те ще се радват да се запознаят с теб. Искаш ли да дойдеш?

Терез погледна Ребека.

— Ти ще дойдеш ли?

Ребека кимна.

— Разбира се.

— Говориш ли испански? — Райън попита Терез.

— Не.

— Няма нищо. Децата винаги намират начин да общуват.

Болницата беше толкова по-бедна от тази, в която Ребека работеше в Лос Анджелис, че тя направо се засрами. Тук Райън трябваше да се справя с апаратура, която бе двайсет години назад, с претъпкани отделения и оскъдни запаси от лекарства. Но от друга страна, нямаше никаква разлика. Същите малки болни личица, същото огромно удовлетворение и същите трагични провали.

Райън бе роден педиатър, помисли си Ребека. Не просто способен лекар, а омагьосваща личност, която привлича децата. Тя знаеше от опит, че този контакт беше понякога половината от спечелването на битката, беше онази сламка, която накланяше везните в полза на успеха или на провала. Пациентите му сияеха в негово присъствие, усмивките им грейваха само от една негова дума.

И затова му завиждаше. Знаеше, че и тя има подобна дарба, само че доста по-слаба. Без значение колко беше способна, но не можеше да накара пациентите си да сияят, както го правеше Райън. Тя беше прекалено официална и изглеждаше хладна. Не знаеше как да се отпусне пред децата.

Терез също изглеждаше омагьосана от Райън, следеше го неотлъчно с поглед.

Разбира се, че Терез ще бъде омаяна от Рай, каза си Ребека, но от време на време й се приискваше да напомни на момичето: Аз също съм лекар. И аз лекувам болни деца.

Тя, изглежда, напълно бе забравила за Майкъл и Девън по типичния за тийнейджърите маниер. Но рано или късно щеше да си спомни, да се сети, че има и друг живот, че светът на Райън не е нейният свят. Споменът беше неизбежен и той можеше да се окаже горчиво преживяване.

— Тя изглежда щастлива тук — каза Райън на Ребека, след като Терез си легна същата вечер. — Не виждам никакви признаци на психическо разстройство. Виждам само едно срамежливо момиче, което реагира положително на приятелско отношение. Ти я видя с онези мексикански хлапета, Ребека. Веднага установиха контакт. Тя реагира спонтанно, с усмивка или с езика на жестовете. Много е интелигентна и разбира какво включва едно лечение, как действат лекарствата. — Той разпери ръце. — Какво повече искаш от тринайсетгодишно дете?

— Ти я виждаш извън контекста на семейство Флорио — отвърна Ребека. — Когато е с Майкъл и Девън, тя е друг човек. Съвсем друг, повярвай ми. Тогава се затваря дълбоко в себе си. — Ребека потрепери. Нощта в пустинята бе студена и Райън бе запалил огъня в голямата камина. — Донякъде заради това я отведох, Райън. За да й дам възможност да прояви светлата си страна, защото, ако остане при Майкъл и Девън, й остава малка надежда за нормално развитие.

— Искаш ли бренди?

— Добре — кимна тя.

Той стана и донесе бутилка мексиканско бренди. Наля щедро от тъмнокафявата течност в две чаши. Брендито беше ароматно и силно и приятно пареше по устните на Ребека.

— Във всеки случай мисля, че ме харесва — каза Райън.

— Разбира се, че те харесва — отвърна Ребека и в гласа й се прокрадна сарказъм. — Ти направи всичко възможно, за да я омаеш.

— Хайде де. — Той се усмихна. — Да не би зеленоокото чудовище на ревността да надига глава?

— Тя е тринайсетгодишна девойка, а ти си много привлекателен и омайващ мъж. Щеше да е странно, ако не реагираше на чара ти.

— Аз не съм Майкъл Флорио, Беки — каза той нежно. — Не искам да я съблазнявам.

— Извинявай. — Ребека кимна. — Нямах предвид нищо толкова гадно. Просто, след като ми струваше толкова много, за да я взема със себе си, като я гледам сега как се хвърля в краката ти, малко… ревнувам.

— Ревнуваш, защото отказваш да видиш нещата в тяхната цялост — каза той, като я наблюдаваше над чашата си. — Ние си принадлежим. Трябва да започнем да чертаем планове за общото ни бъдеще.

— Дойдох при теб за убежище — отвърна тя, — не за да ме омайваш.

— Кой кого омайва?

— Ти мене. — Тя го изгледа иронично. Върху загорялата кожа на гърдите му висеше малък амулет от сребро и тюркоаз, окачен на кожена каишка. — Станал си суетен — отбеляза тя. — Някога беше толкова раздърпан, а сега се обличаш като кънтри певец.

— Така ли? — каза той, докато затваряше бутилката.

— Перлени копчета и ръчно изработени ботуши. Чудя се кой ли те е научил на този усет за дрехите.

Тъмносините му очи останаха спокойни.

— Имах приятелка. Индианка. Някога е била модел. Сега се занимава с търговия на дрехи и бижута в Ларедо. Тя ме научи на всичко, което знам за перлените копчета и ръчно изработените ботуши.

— Тя ли ти даде този амулет, който носиш на врата си?

Той кимна.

— Направи го специално за мен.

— И ти още го носиш.

— Разделихме се като приятели — отвърна той. — Да не би пак да е зеленоокото чудовище?

Ребека отпи от мекото ароматно бренди.

— Ожени ли се за нея?

Той докосна тюркоазения амулет на шията си.

— Да.

Тя леко се засмя.

— Така си и знаех, че си се оженил за нея. Само съпруга може да остави следи у един мъж. И какво се обърка?

— Просто не бяхме щастливи заедно като съпрузи. Бързо се разведохме.

— Тогава ли ми написа писмото? — попита тя.

— Около шест месеца по-късно.

— Неподходящ момент, Рай — каза тя тихо. — Писмото пристигна точно в навечерието на моята сватба.

— Знам. Но и твоят брак се провали, нали? — попита той.

— Изобщо нямаше никакъв шанс — каза тя.

Той помълча известно време, очите му гледаха премрежено.

— Беки — каза той накрая. — Не успях да намеря жена, която да заеме твоето място. Това е самата истина.

Тя посегна към него. Жестът й бе замислен като приятелски, но той я прегърна като любовник.

— Не, Рай — прошепна тя и се изплъзна. — Не още. — Тя го целуна по бузата. — Ще си лягам. Лека нощ.

Но докато лежеше, чувстваше, че сърцето й продължава да бие силно. Това, което изпитваше към Рай, не беше голата жажда, която бе усетила към Майкъл Флорио. Беше нещо много по-интимно. Какво ли щеше да стане, ако оставеше тази вълна от интимност да я повлече? Колко сладко щеше да е, ако позволи на Рай да я издигне високо над всички беди! Но веднага се укори. Защо оставяше тези две измамни неща, сексът и романтиката, да я отклоняват от плановете й? Трябваше да се съсредоточи. Това все още не беше краят, далеч не беше краят. Мракът я обгърна и тя се отпусна в него.

На следващия следобед Райън предложи да се разходят в планината.

— Горе има руини на селище на индианците мескалеро — подмами ги той — и интересни скални образувания.

Тримата тръгнаха от хасиендата. Райън ги поведе по стръмни пътеки, които поемаха по хълма иззад хамбара.

Колкото по-нагоре отиваха, растителността ставаше все по-дива, стърчаха страховити бодили, от които през пролетта щяха да се покажат цветовете. Кактусите раздираха джинсите им, а из чистия въздух се носеше острият мирис на терпентиновия храст. Златистите върхове над тях се очертаваха ясно на фона на небето.

В един дол се натъкнаха на група от шестима или седмина дивашки изглеждащи мъже на работа. Бяха запалили малки огньове и трупаха купчини растителност, която щяха да изгорят във варели. От получената супа се приготвяше лекарство, което не миришеше зле.

— Това е восъчно находище — обясни Райън. — Събират канделила, восъчно растение. Варят го и от получения сок извличат восъка, който използват за бои за обувки и за свещи. Освен това мислят, че той лекува сифилис. Не го лекува.

Терез гледаше с широко отворени очи мъжете, които на Ребека й приличаха на хора от времето на конквистадорите.

— Иска ми се да мога да рисувам — каза момичето на Ребека. — Бих нарисувала това.

Продължиха нататък по посока на билото, което се издигаше над хасиендата. На хоризонта се очертаваха силуетите на индианските руини. Само няколко глинени стени бяха останали от някогашното цяло селище.

Тук горе беше доста по-студено, отколкото край хасиендата. По скалите духаше остър вятър, който припомни на Ребека, че още е зима. Но гледките към планината и към долината бяха живописни.

— Трябва да е било прекрасно селище — отбеляза Терез, сочейки към останките от стена, зидана с глинени тухли. — Кой е живял тук?

— Никой не знае. Предшествениците на команчите мескалеро може би. Казват, че тук някъде има естествен извор — добави Райън и засенчи очите си с длан.

— Къде? — попита Терез, задъхана от изкачването.

— Предполагам, че вече никой не знае — отвърна той. — Местните индианци са строели такива селища само около извори. За древните хора изворите са били свещени. Освен това животът без вода тук е невъзможен.

— Хайде да го намерим — каза Терез. Страните й бяха порозовели от острия вятър и физическото усилие, а очите й искряха.

Райън се усмихна.

— Можем да опитаме.

— Къде мислиш, че е?

Ребека огледа сиво-червеникавото било, търсеше островче буйна зеленина, което би могло да ги насочи.

— Предполагам, че селището е било построено доста близо до него — каза тя. — Но може и да е пресъхнал преди години. Може би затова мястото е в развалини, защото захранването му с вода е спряло.

— О! — каза Терез силно разочарована.

— Изворите са капризни — обясни Ребека. — Пресъхват без предупреждение и обяснение.

— Не извират ли отново? — не се отказваше Терез.

— Може би понякога.

— Искам да намеря този извор — каза настойчиво Терез.

Ребека се усмихна.

— За какво ти е, скъпа?

— Просто така — отвърна инатливо Терез с напрегната физиономия. Очевидно непредвидимият й мозък бе взел твърдо решение, затова Ребека й угоди. Тримата започнаха да търсят следи от извора, като газеха през храстите и се катереха по скалите.

— Тук има ли змии? — Ребека попита Райън.

— Да, но внимавай с кактусите — предупреди я той. — Те са много по-опасни за глезените от змиите.

Ребека наблюдаваше атлетичното стройно тяло на Райън, докато той се катереше. Във всяко негово движение нямаше нищо излишно, всичко беше толкова прецизно.

Изведнъж чу Терез да надава вик. Изкачи се на скалата при нея. Терез бе клекнала до една покрита с лишеи купчина камъни. Главата й бе килната на една страна, а лицето й сияеше.

— Чуйте! — каза тя.

Ребека се заслуша. Изпод натрупаните камъни се чуваше слаб шум на клокочеща вода.

— Чувам го!

— Мисля, че го намери — каза Райън, приближавайки се към тях.

— Хайде да го разровим — каза въодушевено Терез. Тя вече местеше камъните от извора. Ребека вдигна поглед към Райън. И двамата започнаха да угаждат на каприза на Терез. Някои от камъните бяха толкова тежки, че трябваше тримата да ги местят. С всеки преместен къс шумът на течаща вода ставаше все по-силен. Когато отвориха процеп сред купчината, Терез веднага мушна вътре глава.

— Вижте! — каза тя победоносно.

Ребека надникна. Останките от кладенец се виждаха ясно, въпреки че беше тъмно и съоръжението бе в ужасно състояние. Но проникващата светлина се отразяваше в мътни отблясъци в течащата вода долу, която извираше от недрата на земята и се вливаше в отдавна забравен водопровод.

Очите на Терез блестяха от постигнатия успех.

— Намерих го! Намерих го!

— Да, намери го — каза Райън. — Намери извора. — Той се огледа. — Тук е имало живот, играли са деца, живели са хора. Иска ми се да мога да ги видя.

— Не можеш да съживиш миналото — чу Ребека собствения си глас, който прозвуча предупредително.

— Можеш, ако много го искаш — отвърна Райън.

Терез се протегна надолу и успя да докосне водата с върха на пръстите си. После опита капките, блеснали по ръката й.

— Водата е добра — каза тя.

Ребека почувства погледа на Райън върху себе си. Срещна очите му за момент и усети как през тялото й премина тръпка.

Тръгнаха си от древното село всеки потънал в собствените си мисли.

Но когато приближиха хасиендата, Ребека видя непозната кола, паркирана отпред до пикапа на Райън, беше бял ландкрузър. Двама души стояха на верандата и ги чакаха.

Сграбчи Терез за едната ръка, а Райън я хвана за другата. Тя стисна здраво дланта на детето, когато разпозна силуетите на Майкъл и Девън.

— Това е татко! — извика Терез. Изскубна ръката си от Ребека и преди тя да може да я спре, момичето вече тичаше към Майкъл.

— Как са те открили? — попита Райън.

— Не знам. — Със свита душа тя видя как Терез стигна до Майкъл. Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Добре ли си? — попита Райън тихо Ребека.

— Не — каза тя. Цялата трепереше.

— Искаш ли да повикам полиция? — попита Райън.

Тя поклати глава.

— Не още. — Трябваше да продължа да бягам, помисли си тя.

Слязоха при Майкъл. Той стоеше — висок и изправен, прегърнал Терез. Беше елегантно облечен, в тъмносив костюм, бяла риза и тъмночервена връзка. Сигурно бе изминал дълъг път, докато я намери, но по силното му тяло нямаше и следа от умора. Девън държеше Терез за ръката. Русата й коса бе вързана на опашка. Изглеждаше изтощена.

Майкъл носеше слънчеви очила с метални рамки. Свали ги и тъмните му вдлъбнати очи срещнаха погледа на Ребека, въздействието им беше почти физическо.

— Здравей, Ребека — каза той.

— Здравей, Майкъл — отвърна тя с пресъхнала уста. — Как дойде тук?

— До Монтерей със самолет — каза той строго. — Там наехме кола и пристигнахме тук.

— Имам предвид откъде знаеше как да ни намериш?

— Терез ми се обади от Ларедо — каза той. — Каза ми закъде сте тръгнали.

Ребека срещна погледа на Терез. Трябва да го е направила в онази първа вечер след горчивото й избухване. Тя тогава излезе и я остави да гледа телевизия.

— О, Терез! — каза тя нежно. — Помолих те да ми кажеш, преди да предприемеш нещо.

— Трябва да си поговорите, Ребека — каза Терез. Тя се притисна още по-силно в прегръдката на Майкъл. — Трябва да му кажеш коя си. Трябва!

Майкъл сведе очи към лицето на Терез.

— За какво говориш, Терез?

— Той не знае — каза Терез на Ребека и отчаяно се взря в нея. — Кажи му!

Погледът на Майкъл се премести на Ребека.

— Хайде, Ребека — каза той тихо. — Кажи ми.

— Мислех си, че вече си се досетил, Майкъл — каза уморено Ребека.

— Не съм — отвърна Майкъл с леко нетърпение.

Девън наблюдаваше Ребека стреснато.

— О, боже! — каза изведнъж тя задъхана. — Тя е майката на Терез.

— Да — каза Ребека и кимна. — Аз съм майката на Терез.

Девън гледаше Ребека с невиждащи очи. Кокалчетата на ръката й бяха побелели да стиска ръката на Терез.

Майкъл се намръщи.

— Майката на Терез? Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Ребека?

— Родих Терез преди тринайсет години. Тя е моя дъщеря.

Наблюдаваше как Майкъл смила мисълта. Костваше му страхотно усилие. И той като Девън беше пребледнял.

— Защо… защо го скри от мен? — попита той кухо.

— Съжалявам, Майкъл — каза тя.

— Съжаляваш? — отекна той с равен глас. Стори й се, че се олюля. Точно в този момент почти й беше жал за него.

Девън заговори с висок и разтреперен глас.

— Трябваше да се досетим. Защо не го направихме? — лицето й бе напрегнато. Разкритието я бе разтърсило до основи. — Та тя дори прилича на Терез. Същата коса, същите очи, същият глас.

Майкъл хвана в длани лицето на Терез, притегли го към себе си и я погледна в очите.

— Откога го знаеш, Терез?

— Тя ми каза, след като избягахме от полицията. Татко, моля те, не й се сърди. Моля те, татко.

Майкъл пусна брадичката й.

— Ти си планирала това от самото начало — каза той на Ребека. Тя осъзна, че той още не може да го повярва. Мислеше на глас. — Нагласила си всичко. Дойде в Италия. Заложи ми капан. Подмолно си проправи път в семейството. — Очите му изведнъж станаха непроницаеми като камък. — Полицията ли те накара да го направиш, Ребека?

— Разбира се, че не — каза тя тихо. — Щях ли да избягам от Маями, ако беше така?

— Тя не е шпионин — каза Терез. — Тя ме обича, татко. Също като теб. — Гласът й заглъхна и по клепачите й блеснаха сълзи. — Не се сърди.

— Не се сърдя, скъпа — отвърна той.

— Просто исках да си поговорите — изхлипа Терез, уплашена от изражението на баща си.

Майкъл механично кимна.

— Не се тревожи. Постъпи правилно, като ми се обади.

— Майкъл, има още нещо, което трябва да знаеш — каза Ребека. — Това е Райън Фостър. Той е биологическият баща на Терез.

Майкъл се взря в Райън и успя да се усмихне зловещо.

— Разбирам. Какви още изненади криеш, Ребека?

— Никакви.

Майкъл потри лицето и шията си с длани, сякаш му призляваше.

— Искам да говоря с теб насаме. Ще ми окажеш ли това благоволение?

— Нямам голям избор, нали? — каза тя сухо.

— Имаш — намеси се мрачно Райън. — Бих предпочел да присъствам. Цялата работа засяга и мен.

— Не и това, което имам да кажа — отвърна Майкъл. — То е само между мен и Ребека.

— Всичко е наред, Райън — каза Ребека.

Майкъл внимателно побутна Терез към Девън.

— Иди да си поговориш със сестра си — каза й той. — Домъчняло ви е една за друга. Ще влезем ли вътре, Ребека?

Терез и Девън тръгнаха заедно през градината, а Ребека влезе в къщата с Майкъл. Райън седна на верандата и се загледа в момичетата.

Тя заведе Майкъл във всекидневната. Посочи му удобните поизносени тръстикови столове край камината, но той поклати глава и остана прав.

— Защо не ми каза коя си? — попита той.

— На моменти исках — отвърна тя. — Но се страхувах какво ще стане, ако го направя.

— Страхуваше се?

— Страхувах се, че ще ме изхвърлиш. Или ще стане още по-лошо. И че никога повече няма да видя Терез.

Очакваше да побеснее, но той бе зловещо спокоен, суровата му уста беше неподвижна, очите — непроницаеми. Шокът вече бе преминал.

— Никой никога не е успявал да ме измами, както го направи ти — каза той с мекия си глас. — Много си хитра. Но нещата щяха да се развият по съвсем друг начин, ако беше откровена с мен. Всички сега щяхме да сме много по-щастливи.

— Трудно ми е да го повярвам. Не разбирам как не се досети още в Италия коя съм.

— Бях заслепен — каза той мрачно. — Не правя често грешки. Но с теб направих няколко, Ребека. А това е прекалено много. Ти каза, че ми имаш доверие. Защо не ми се довери?

— Как бих могла, Майкъл?

— Аз ти имах доверие. — Той поклати глава. — Защо избяга?

— За да спася Терез. Сграбчих възможността, която сама ми се предостави. Не беше планирано, Майкъл. Как е детектив Рейгън?

— Умря — каза Майкъл с равен глас.

Ребека усети, че коленете й се подкосяват. Тя се олюля.

— О, не!

— Откараха го в сърдечносъдово отделение в Маями, но там след няколко часа получил нов пристъп. Докато с Девън се върнем в Сан Франциско, той беше мъртъв.

— О, господи!

— Още не е прекалено късно, Ребека.

— Не е прекалено късно за какво? — попита тя.

— Терез трябва да се върне вкъщи. Ти също.

Тя свали ръце от очите си.

— Каза ли на полицията къде сме?

Той леко поклати глава.

— Още не. Когато Терез се обади, дори не взехме багаж. Направо скочихме в колата и тръгнахме за летището.

— Терез няма да се върне никога — каза Ребека. — Остава при мен.

Лицето на Майкъл стана още по-сурово.

— Не може да остане при теб — каза той. — Тя не е твоя, за да я задържаш.

— Сега вече е.

Той се огледа из стаята, попивайки тежките чамови греди, дебелите стени, семплата мебелировка.

— Какво си намислила, Ребека? Да свиеш гнездо с този доктор хипар?

— Ние сме родителите на Терез.

— Не — каза Майкъл. — Той не й е баща. И ти не си й майка. Аз съм единственият родител, който Терез има.

— Говориш ми за късове хартия, Майкъл. Това вече не ни засяга. Ето, аз съм майка й, Райън е баща й. И каквото и да кажеш или направиш, това няма да се промени.

— Ако толкова те е било грижа за нея преди тринайсет години — каза Майкъл със снижен, но изпълнен със страст глас, — ако я беше приютила, обличала, хранила тялото и ума й и я беше превърнала в това, което е сега, бих изпитал известна симпатия към подобни лиготии. Но ти не си го направила. — Дланите му бяха стиснати в каменни юмруци. — Ти си се отказала от всичко това още преди тя да се роди. Както и Райън Фостър. Захвърлила си я, за да следваш егоистичния си път. Ние с Барбара я отгледахме. Нито ти, нито Фостър за целия си лигав, егоцентричен, безотговорен живот няма да получите и най-малка представа какво означава това.

— Как се осмеляваш? След всичко, което си причинил на тези момичета, се осмеляваш да ме обвиняваш в безотговорност?

— И какво съм им причинил, Ребека?

— О, я стига — отвърна тя. — Девън не ти ли каза, Майкъл?

— Какво да ми каже?

— Че знам за теб и нея. За отношенията ви.

Очите му се присвиха.

— Още изненади ли си ми приготвила, Ребека? Какво точно ти каза Девън?

— Че двамата сте любовници откакто тя е навършила девет години — каза Ребека, задушавайки се от думите.

Той мълчеше и я гледаше.

— И ти й повярва? — каза той тихо. — Затова ли избяга от мен?

— Чух ви да правите любов. Видях я да излиза от стаята ти посред нощ. Тя ми разказа всичко, както си стоеше гола в коридора. Как да не й повярвам?

— Ако това си видяла, искам да знаеш, че тя го е нагласила, за да те заблуди — отвърна Майкъл. — Не е нищо повече от игра.

Ребека вдигна длан, сякаш за да го предупреди да не се доближава.

— Моля те, Майкъл. Ти може да имаш много недостатъци, но не си страхливец. Прояви смелост и си признай.

Той направи гримаса.

— Имаш си работа с фантазиите на Девън. Не с действителността. Девън има силно еротично въображение. Невинаги може да различи истината от измислицата. И редовно се разхожда гола из къщата през нощта. Винаги го е правила, още откакто дойде при нас. Понякога е насън, понякога е будна. Влиза в стаята ми, докато спя. Невинаги се събуждам. Не й е било трудно да те събуди и да ти спретне малко еротично представление. — Спокойствието му беше огромно. Това силно обезпокои Ребека.

— Девън е на петнайсет години — каза тя. — Не е ли малко млада да измисля такива злостни лъжи?

— Болницата ти е на два километра оттук — каза безизразно Майкъл. — Заведи я и накарай някой лекар да я прегледа. Тя е девствена, Ребека. Медицински, юридически и във всякакъв друг смисъл.

Тя се поколеба.

— Не е задължително сексът да включва проникване.

— Никога не съм правил никакъв секс с Девън — отвърна Майкъл. — Каза ли на Терез за това?

Тя леко кимна.

— Да.

В очите му проблесна като светкавица недвусмислен гняв.

— Изляла си тази мръсотия в главата на Терез? Сигурно с надеждата да я отчуждиш от мен? Не мога да повярвам, че може да си толкова подла, Ребека!

Изпита истинско угризение. Погледна през прозореца. Девън и Терез седяха една до друга в градината. Слънцето светеше ярко в косата на Девън. Държеше Терез в прегръдките си и я галеше.

— Реших, че Терез трябва да знае — каза тя тихо.

— Барбара беше непоносимо жестока с тези деца — каза Майкъл. — Когато се разделяхме, Девън й каза, че двамата сме любовници, като си мислеше, че така Барбара ще я остави да живее при мен. Но Барбара беше луда. Накара трима лекари да прегледат момичето. Те й казаха, че хименът е непокътнат. Когато разбра, че Девън е още девствена, Барбара я преби с шнура на лампата. Тя още има белези. — Тъмните му очи срещнаха нейните. — Но Барбара вече беше отровена. И с теб ли ще стане същото?

— Опитваш се да ми кажеш, че Девън има натрапчиви идеи?

— Девън лъже, когато иска да защити това, което е най-ценно за нея. Направила е същото и с теб. Винаги успява.

Усети, че изстива. Възможно ли беше той да казва истината? Вече не знаеше кое е истина и кое лъжа.

— Ако не ми вярваш — каза той, — поискай медицинска експертиза за доказване на девствеността й. Разговор с психиатър. Каквото пожелаеш.

— Не искам никой да преглежда или да разпитва Девън. Дори да не си я поругал физически, ти си поругал ума й. Поругал си и двете.

— Барбара ги поруга — намеси се той, гласът му беше решителен. — Тя беше болна. Всичките им проблеми започват и свършват с Барбара. Не с мен. Тя направи всичко, което беше по силите й, за да разбие щастието ни. Но сега я няма. Сега всички имаме шанс да започнем нов живот. Включително и ти. Сега, след като вече знаеш истината, трябва да се върнеш при мен. — Той тръгна към нея.

— Моля те, стой далеч от мен — каза тя с новопоявило се напрежение в гласа.

— Не мога — каза той и гласът му изведнъж стана дрезгав. — Все още те обичам, Ребека. — Опитваше се да овладее емоциите си. — Обичам те и искам да се върнеш при мен. Да се омъжиш за мен и да станеш майка на онези момичета отвън.

— Ти си полудял — прошепна тя.

— Не. Ти си луда, ако си мислиш, че имаш бъдеще без мен. Райън Фостър никога не би могъл да бъде мъжът на живота ти. Изоставил те е преди тринайсет години, защото е бил прекалено слаб, за да сподели товара. Сега не е по-различен.

Майкъл посегна към нея. Тя се опита да се изплъзне от прегръдката му, но той почти грубо я дръпна към себе си. Дъхът й секна от шока, от дивата му страст, и тогава устните му покриха нейните. Беше целувка, изпълнена с изгаряща жажда, необуздана и настойчива.

Ребека усети, че отвръща на сляпата, оголена страст на целувката му. Почувства, че в тялото й се събужда пламък, и някакъв импулс я накара да се притисне към него и да извие шия. Ръката й се вдигна към силната му гръд, под нея сърцето му биеше бясно. Не беше преструвка, той наистина я обичаше и я желаеше с всепоглъщаща жажда.

През следващите секунди целувката му я изгори като отворена врата на пещ. После тя се отскубна.

— Достатъчно!

— Върни се с мен — каза той настойчиво. — За бога, довери ми се, Ребека.

— Как изобщо можеш да си помислиш, че Терез ще се върне с теб в Сан Франциско? Те ще я разпънат, Майкъл. Това ли искаш?

— Тя не може да се крие от закона до края на живота си — отвърна той. — Трябва да се изправим лице в лице с истината, каквато и да е тя, иначе Терез ще се побърка. Всички ще се побъркаме.

— Мислех, че я беше отвел в Италия, за да я предпазиш! — каза Ребека. — А сега искаш да я хвърлиш на лъвовете ли?

— Заведох я в Италия, за да й дам да диша. Но всичко свърши, Ребека. Всички имаме нужда това да свърши веднъж завинаги. Повярвай ми, че знам какво говоря, като казвам, че всичко ще се оправи!

— Не спираш да го повтаряш, но това не означава нищо, Майкъл. Нищо.

— Означава нещо — каза той тихо. — Имай ми доверие.

— И как очакваш да ти имам доверие? — каза тя и потрепери, когато се отскубна от него.

— А ти как очакваш аз да ти имам доверие след това, което направи? И все пак аз ти вярвам, Ребека, обичам те. Не искам да се върна без теб.

Тя се опита да се извърне, защото той отново се наведе да я целуне, но той дръпна главата й назад и хвана брадичката й с длан. Този път устните му бяха топли и нежни. Взе я в прегръдките си и я принуди да приеме целувката му. Силата му беше невероятна. Всяко негово движение беше толкова уверено и толкова неподдаващо се на съпротива. Дали беше страст? Или нещо много по пресметливо. Тялото й се стегна. Тя го отблъсна за втори път, сърцето й се бе качило в гърлото.

— Райън! — извика тя. — Райън!

Майкъл стоеше неподвижен, докато ботушите на Райън изтрополяха бързо през коридора. Влезе в стаята с мрачно лице.

— Какво става? — попита той.

— Нищо — каза Ребека и си изтри устата. — Свършихме разговора си, това е.

Райън се изправи срещу Майкъл.

— Ах, ти, копеле — каза Райън. За миг те се гледаха зверски и бяха на ръба на физическа разправа.

— Не искам да наранявам приятеля ти — каза Майкъл тихо на Ребека. — Кажи му да се дръпне.

Ребека безмълвно хвана Райън за ръката. Мускулите му бяха напрегнати.

Майкъл кимна към градината.

— Това са моите дъщери, Фостър. Те са били заедно цял живот. Нямам намерение да ги разделям, нито да загубя която и да е от тях само защото с Ребека сте размислили след тринайсет години.

— Тук законните ти права не важат — каза му мрачно Райън.

Майкъл не му обърна внимание и съсредоточи вниманието си към Ребека.

— Ако Терез иска да се върне с мен, ти не можеш да я спреш.

— Не — каза Ребека, — но бих могла да дойда с нея. И каквото и да сте намислили с Девън спрямо нея, ще се боря с вас докрай, Майкъл.

Той я гледа дълго. В тъмните му очи кипяха много чувства, но тя можеше само да предполага какви. Лицето му бе като от гранит. Най-накрая той проговори спокойно.

— Никога не съм се възхищавал на друго човешко същество, както се възхищавам на теб, Ребека. Ти ми принадлежиш.

— Не, Майкъл.

— По тази причина и по никоя друга още сега ще взема Терез със себе си. Давам ти време да поговориш с нея. Да й обясниш, че двете се връщате с мен. — Той остави визитна картичка на масата. — Отседнали сме в този хотел — каза й той. — Не се опитвай да отиваш където и да било, без да ми кажеш. — Майкъл тръгна към вратата. На прага се обърна. Магнетичният му поглед търсеше Ребека. — Бях напълно сериозен, Ребека. И така ще е винаги.

Изпратиха Майкъл навън. Той отиде при Терез и Девън, които седяха една до друга. Погледът на Райън беше огорчен и наранен и тя знаеше защо.

Тя пое разтреперано дъх, за да се овладее.

— Трябваше да ти кажа за това преди, Райън. Съжалявам. Докато живеех в Италия, се забърках с Майкъл Флорио.

Устните му се свиха.

— Така и предположих. Но какво точно означава „се забърках“?

— Спах с него. Веднъж.

Видя, че очите му станаха още по-мрачни.

— Господи! И мислиш ли, че е било разумно?

— Не, не беше разумно.

— Не вярвах, че можеш да се поддадеш — каза той тъжно.

— Бих се поддала на всичко, за да си върна Терез — отвърна тя ядосано. — Но така стана, въпреки че сексът с Майкъл не влизаше в плановете ми. Просто се случи.

— На теб нищо не ти се случва просто така. Ти винаги всичко планираш.

Тя гледаше как Майкъл отвежда момичетата.

— Само се опитвам да ти обясня какво се случи между Майкъл и мен.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си влюбена в него?

— Мислех, че съм, но за кратко. Смятах, че мога да го обичам, дори и да е убиец. Представях се, че ако наистина е убил Барбара, го е направил от отчаяние, заради момичетата. Дори ми се струваше, че го разбирам. Но после Девън ми каза за кръвосмешението. След това не можех да понеса да го погледна. Чувствах се сякаш и мен е омърсил по някакъв начин, сякаш ме е насилил да стана част от порока му. А сега ми казва, че Девън лъже.

— И ти му вярваш? — каза Райън поразен.

— Не знам.

— Ще се върнеш ли при него?

— Ако Терез реши да се върне в Сан Франциско, ще трябва да отида с нея.

— Тогава защо си направи труда да идваш при мен? — попита дрезгаво Райън. Лицето му беше непроницаемо като напуканата стена зад него. — Защо си тук, Беки? Защо доведе Терез при мен?

— Имах нужда от помощ, Рай.

— Това ли е всичко?

— Никога не съм ти обещавала нищо друго. Само помолих за помощ.

— Значи аз съм просто поредната спирка по пътя ти?

Тя се обърна към него.

— Не бъди толкова груб. Терез е единствената, която се нуждае от помощ. Не ти и не аз. — Тя го докосна по рамото. — Може би ще си по-добре без нас — каза тя по-нежно. — Ние само ще ти навлечем беди. Майкъл може да стане опасен, повярвай ми.

— Готов съм да посрещна бедите — каза Райън.

Майкъл и Девън се връщаха по градинската пътека. Терез бе останала сгушена на една каменна пейка. Майкъл спря за малко и погледна Ребека. Не каза нищо и не направи никакъв знак, но Ребека усети как погледът му я прониза. Двамата с Райън мълчаливо наблюдаваха как те се качиха в ландкрузъра и заминаха.

Ребека бавно тръгна по градинската пътека към Терез. Детето седеше свито на плътна топка. Тя я докосна по рамото.

— Как си?

— Добре — каза Терез едва чуто. — Ядосана ли си ми?

— Разбира се, че не. Имала си пълното право да се обадиш на Майкъл. Просто исках преди това да ми кажеш.

— Изплаших се, че ще ме спреш. Или ще избягаш, или нещо друго.

— Никога повече няма да избягам от теб — каза нежно Ребека. — Можеш да си сигурна в това.

Терез бе взела едно цвете и му късаше листенцата едно по едно.

— Искам всичко, Ребека. Теб, татко, Райън и Девън. Не искам да ми се налага да избирам.

Ребека се отпусна на пейката до нея и тъжно се усмихна.

— Не мисля, че можеш да имаш всичко.

— Защо не?

— Не е толкова просто.

— Каза ли на татко какво ти е наговорила Девън?

— Да.

Лицето на Терез изразяваше патетична тревога.

— И? Той ти каза, че е лъжа, нали? Нали?

— Да. Каза, че е лъжа.

— И ти трябва да му повярваш, нали?

Ребека помълча.

— Терез — каза тя накрая, — може и да е лъжа. Но има много неща, които ме тревожат у Майкъл. Прекалено много въпроси без отговори. Истината е, че според мен никой не може да познава напълно човек като него. Той изисква доверие, изисква любов, но никога не разкрива сърцето си. При това положение не мога да му имам доверие. И не мога да го обичам.

— Защо не? Аз го обичам!

— Чуй ме, скъпа. Майкъл се е грижил за теб през целия ти живот и това не можа да бъде изтрито. Но ти не можеш да имаш всичко. Това е невъзможно. Ще трябва да хвърлиш поглед назад и да решиш дали искаш да започнеш на чисто с мен, въпреки че малко ме познаваш. И въпреки това аз те уверявам, че те обичам с цялото си сърце, и ще направя всичко, за да растеш щастлива и да можеш да намериш себе си. А това се отнася и за Райън. Той иска да бъде част от живота ти. И той като мен е страдал през последните тринайсет години, защото направихме грешка, като те изоставихме. Иска да изкупи вината си пред теб и би направил всичко за това. Каквото ти му позволиш. Никой от нас не иска да се връщаш в Сан Франциско. Нали не вярваш, че ще бъдат справедливи с теб там?

— Мислиш ли, че съм убила майка си? — попита Терез накрая с равен глас.

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

— Да, но ти вярваш ли, че съм го направила?

Дали вярваше? Как би могла да си позволи?

— Не — каза Ребека, като по-скоро отговори на себе си, отколкото на Терез. — Не вярвам. Мисля, че е било нещастен случай. Според мен изпитваш угризения и вина, които смесваш с отговорността си. Това по-скоро ми прилича на мелодрама. И онези стихотворения в дневника ти — бях шокирана отначало, но после осъзнах, че не бих могла да им повярвам напълно. Децата на твоята възраст често изпитват нелогични емоции.

— Но след като не съм го направила, не е ли редно да се върна и да се изправя пред полицията?

— Терез, ти не знаеш какво говориш.

— Ако реша да се върна в Сан Франциско, ти ще дойдеш ли с мен?

Известно време гърлото й беше сухо и от него не можеше да излезе никакъв отговор.

— Не искам да те загубя, Терез.

— Това значи ли „да“?

— Да, това значи. Но мисля, че ще се изложиш на ужасна опасност, ако се върнеш. И аз може да се окажа неспособна да ти помогна.

— Не мога вечно да се крия — каза Терез. В ръката й бе останала само голата дръжка на цветето, която стърчеше като разгадана тайна. Тя бавно я въртеше между пръстите си. — Все някога ще трябва да се изправя срещу тях.

— Това каза и Майкъл преди малко. Изобщо не съм съгласна. Мисля, че така ще спечелиш много малко, но можеш да съсипеш целия си живот.

Терез не каза нищо. Точно сега Ребека не искаше да я притиска повече. Потупа я по рамото и стана.

— Да влизаме вътре.

Събуди се точно преди изгрев-слънце, изплувайки с мъка от ужасни сънища. Погледна към Терез, която спеше кротко до нея, оправи завивката й и тихо излезе от стаята.

Замириса й на кафе. Райън също бе станал. Отиде в кухнята, наля си една чаша от кафеварката и отиде да го намери. Знаеше къде би могъл да бъде — седеше на верандата и се взираше в планината. Загърна се по-плътно, за да се предпази от хладната утрин, и отвори вратата. Тъмният му силует се очертаваше на фона на кадифено синьото небе.

— Здравей — каза тя меко. — И ти ли се събуди рано?

— Изобщо не съм спал — отвърна той.

Леко трепереща, тя седна до него.

— Съжалявам, Рай. Изобщо не трябваше да те забърквам във всичко това. Действията ми са напълно безотговорни.

— Не — отвърна той тихо. — Това, което направихме преди тринайсет години, беше напълно безотговорно. Изобщо не трябваше да я оставяме.

Тя обгърна топлата чаша с длани.

— Наистина ли така мислиш?

— Отначало не. Отначало се опитвах да се убеждавам, че сме постъпили правилно, по единствено възможния начин. Но с годините се наложи да си призная, че се бях отказал от най-важните неща в живота си.

— Райън!

— Така е — каза той. — Години наред чаках любовта. Ожених се и пак не я намерих. Търсех я в работата си и не я намирах. Трябваха ми години, за да разбера, че вече бях получил своя дял от любовта. И се бях отказал от нея.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Ребека почувства как в гърлото й заседна буца. Слънцето пълзеше по хоризонта и обсипваше планините със злато и синева сред кристалния въздух.

— Не можем да се върнем назад.

— Не можем ли? — попита я той кротко. — Не трябва ли да направим точно това? Да се върнем назад и да започнем отново, както трябваше да е от самото начало?

— Как, Райън? — попита тя. — Майкъл Флорио е ей там, долу, и няма да се откаже лесно. Толкова се страхувам да не загубя Терез. Ами ако тя реши да се върне при него?

— Не можем да я оставим да направи такъв избор — каза Райън.

— Как бихме могли да я спрем?

— Като й покажем алтернативата — каза Райън.

От тона му сърцето й трепна.

— Искаш да кажеш… ние двамата?

— Точно това искам да кажа. Ние тримата си принадлежим. Ако й покажем, че сме готови да се обвържем, тя ще разбере, че има истинско семейство.

— Не може да е толкова просто — каза тя с несигурен глас.

— Може би прошката е най-прекият път към това — каза той и сложи длан върху нейната. — Може би трябва да се върнем назад и да си простим един на друг. И на себе си.

Тя трепереше.

— О, Рай! — прошепна тя и се обърна към него инстинктивно. — Аз съм ти простила още преди години.

Той я взе в прегръдката си и започна да целува лицето й, жаден за устните й, за страните и очите й. Тя изви шия и той целуна трапчинката в основата й, мястото, което толкова обичаше преди години. Тя прокара пръсти през гъстата му коса и ароматът и близостта му я замаяха.

— Толкова много ми липсваше през всичкото това време — прошепна тя. Сърцето й биеше лудо.

Той я погледна в очите.

— Можем да се върнем назад — каза той дрезгаво. — Повярвай в това, Ребека.

— Изглежда невъзможно — каза тя.

— Родителството е работа за двама — каза той. — Както и любовта. И животът.

— Знам.

— Още ли те вълнува той?

— Не мога да му простя, ако това имаш предвид.

— Не това имам предвид — каза той. — И ти го знаеш.

— Рай, обичала съм те през половината си живот, ако това искаш да чуеш.

Той се усмихна.

— Като начало е добре. Ако Терез избере да остане, ще се омъжиш ли за мен?

Тя затаи дъх.

— Господи, Рай.

— Това „да“ ли е?

— Може би — каза тя бавно.

— А ако Терез избере да се върне — каза той, — това „може би“ ще се промени ли?

Тя дълго мисли.

— Не — каза накрая.

— Слава богу — отвърна той. — Всичко останало ще последва логически от това.

— О, Рай — каза тя задъхано, когато той я притисна по-близо до твърдото си тяло. — Ами ако я изгубим? Ако я изгубим отново?

— Няма — заяви категорично той. — Този път няма да я изгубим. Ти ни даде чудесна възможност да поправим грешката, която направихме преди години. Молех се за такъв шанс, без да го осъзнавам, още откакто Терез се роди.

Тя се сгуши до силното му рамо, толкова й се искаше да му повярва, да се увери, че всичко може да стане толкова просто. След малко той я целуна по челото.

— Имам операция в осем — каза й той. — Трябва да се приготвя и да се измия. Закарай ме до болницата. Така ще имаме възможност да поговорим, а ти ще можеш да ползваш колата през деня.

Тя кимна и се върна в стаята си. Терез все още спеше и трябваше да я разтърси, за да й каже, че тръгва. Тя промърмори нещо и се протегна сънено, докато Ребека се обличаше.

— Не можем да я оставим да се върне в Сан Франциско — каза Райън, докато тя го караше по мръсния път към болницата. — Мога да повярвам, че Терез е била проблемно дете, дори необуздано. Но не мога да повярвам, че е убила майка си. Ако се върне обратно, това няма да означава само отново да влезе в разбитото си семейство. Може да стане изкупителна жертва за нечие чуждо престъпление.

Ребека кимна.

— Знам.

— А тя знае ли? Разбира ли цялата ситуация?

— Съмнявам се. Представи си колко разрушително би било това за нея.

— Тогава ще трябва да поговорим с нея, Беки. Първото нещо, което трябва да направим, е да й покажем, че двамата се обичаме, че обмисляме съвместния си живот, който включва и нея.

Усети, че сърцето й подскочи. Не ставаше ли всичко прекалено бързо? Да, така беше. Ами ако посоката е правилна?

— Трябва да й покажем, че вече не се намира във вакуум — продължи той. — Че има алтернатива на това, което Флорио й предлага. Съгласна ли си?

— Да, Рай. Съгласна съм.

— Тогава да го направим днес.

Тя кимна, без да каже нито дума, потънала в бушуващите си мисли. Спряха пред болницата.

— Какво имаш по план? — попита го тя.

— Две ортопедични процедури. Убедих един важен ортопед да дойде от Мексико Сити. Тази сутрин само ще асистирам. Ще изправяме краката на едно момиченце и ще се опитаме да помогнем на едно дете с изкривен гръбнак.

— Успех! — каза му тя и го целуна по устните.

— Да. На теб също. Веднага щом се върна, ще говорим с Терез, става ли?

— Става — каза тя.

Върна се след половин час и видя, че пред хасиендата е паркирана кола. Сърцето й подскочи и силно заби.

Беше ландкрузърът на Майкъл.

Тя спря рязко и изскочи навън. От планината се спускаше бурен вятър и прилепваше дрехите към тялото й. Тя побягна към къщата. Вътре беше тихо.

— Майкъл? Терез?

Отговор не последва. Тя изтича в стаята им. Беше празна. Побягна към кухнята. Тя също беше пуста. Ребека бързо се огледа наоколо. Един стол лежеше бутнат на пода. В другия ъгъл на кухнята имаше счупена чаша. Тогава забеляза, че парчетата стъкло бяха изцапани с кръв. По вратата на едно шкафче също имаше капки кръв, виждаха се петна и по дървения плот.

Тя посегна и докосна кръвта с върха на пръстите си. Беше още топла и яркочервена.

Страхът премина като електрически ток през цялото й тяло.

— Терез!

Тихата къща сякаш й се подиграваше. Дали беше нещастен случай? Или някакъв акт на насилие? Дали Майкъл не бе извършил нещо ужасно?

От кухненската врата, водеща към верандата, се чу силен трясък. Видя, че се люлее на пантите си. На прага й имаше още едно голямо петно кръв.

Излезе от кухнята, взирайки се в земята за червени отпечатъци. Намери един голям в прахта на двора. Малко по-нататък — още един. Следеше ги с изтръпнало сърце. По твърдата трева на пътеката също имаше тъмночервени капки. Кръвта водеше към хамбара.

— Терез!

Ребека побягна към хамбара. От височината на хълма той се очертаваше заплашително на фона на небето. Вратата му бе отворена и тя се втурна през нея.

— Майкъл? Терез?

Хамбарът беше голям и студен. Цялата му вътрешност бе запълнена с натрупани бали слама. Най-отгоре имаше сеновал, върху който също имаше скупчени бали. Миришеше приятно и чисто.

— Майкъл! Терез!

Гласът й отекна в празното помещение. След това настъпи тишина. Тя тръгна през балите слама, очите й бавно се адаптираха към мрака след ярката слънчева светлина навън. Мястото беше пусто. Обувките й скърцаха върху сламките, разпръснати по дървения под. Погледна надолу към краката си. На дъските имаше тъмно петно. Тя се наведе и го докосна с пръст. Като го вдигна към очите си, той бе обагрен в червено.

— Терез? — изплака тя. — Майкъл, къде сте? Тук ли сте?

Вратата зад нея изскърца. Тя се извърна. Нямаше никой. Вратата се люлееше от вятъра. Изпълнена с безименен страх, Ребека вървеше сред балите и викаше.

Изведнъж ги видя. Девън и Терез седяха една до друга върху сламата. Тя изтича при тях.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо — каза Девън. Терез не вдигаше поглед. Седеше прегърбена и нещастна, с наведена глава, а рошавата й коса покриваше лицето. Ребека видя, че притиска носна кърпа към един от пръстите си. По белия плат имаше кръв.

— Да не си се порязала? — попита Ребека.

Терез не отговори.

— Стана малък инцидент в кухнята — каза Девън. — Не е нещо сериозно, нали, Терез?

— Терез! — извика Ребека. — Терез!

Терез бавно вдигна глава. Страните й бяха набраздени от прах и сълзи. Очите й срещнаха погледа на Ребека, диви и обезумели. После пак сведе глава.

Девън също изглеждаше ужасно. По принцип хубавото й лице сега беше бледо като платно и преждевременно остаряло от напрежение.

— Какво правиш тук, Девън? — попита Ребека.

— Дойдох да поговорим — отвърна Девън.

— Къде е баща ти?

— В Монтерей.

— Знае ли, че си тук?

Девън поклати глава.

— Това си е само между нас.

— Девън — каза тихо Ребека, — да отидем в къщата и да се обадим на баща ти. Не биваше да идваш.

— Трябва да поговорим — каза Девън.

— За какво?

Девън кимна с глава към сестра си.

— За нея. Не може да остане при теб. Трябва да я върнеш на татко. — Девън кършеше ръце, дланите й приличаха на две малки животинчета, които се биеха на живот и смърт. — Ти не можеш да се справиш с нея.

— Мисля, че мога.

— Тя уби мама.

— Терез, да си вървим — каза Ребека. — Не си длъжна да слушаш това. Ела с мен.

Но Терез не помръдваше и Девън продължи с мъртвешки глас.

— Запали колата на татко в Сан Франциско. Някога имахме една прислужница вкъщи. Тя не харесваше Терез. Един ден я удари. Терез за малко не я уби. Сложи нещо в храната й и жената беше като упоена. После подпали леглото й. Така лошо обгоря, че за малко не умря. Никой, освен мен не знаеше, че е била Терез. Тя и теб ще опита да убие.

Ребека посегна към Терез.

— Миличка, моля те, ела с мен.

— Няма да те послуша — каза Девън, предишната увереност в гласа й бе започнала да се връща. — Не трябва да я изпускаш от очи нито за секунда. Нямаш представа каква е. Не знаеш на какво е способна.

— Аз съм й майка — каза просто Ребека.

— Това нищо не означава — отвърна Девън, тонът й бе пълен с отрова.

— Може и така да е — каза Ребека. — Терез, да вървим. — Тя пристъпи към Терез, решена да я издърпа със сила, ако беше прекалено вцепенена да й се подчини.

— Спри — каза Девън и гласът й се извиси в писък.

Ребека видя как Девън посяга към якето си. Видя я да изважда от там нещо малко и черно. В първия миг не разбра какво.

После видя как от дулото избухна пламък и чу изстрела.

Нещо се заби в крака й с такава сила, че тя падна като покосена и се просна на дървения под. Отначало не я болеше, просто почувства злокобно вцепенение. Джинсите й бяха разкъсани и плътта под тях — също. От дълбоката дупка на бедрото й се стичаше тъмна кръв, а от мястото се издигаше синкав дим.

Опита се да седне, но болката я преряза и сякаш овладя цялата долна половина на тялото й. Чувстваше, че нещо е заседнало между мускулните й влакна. Сграбчи бедрото си и се сви в агония, като се чудеше като в сън дали не е счупена и костта.

— Боли ли?

Ребека вдигна бавно поглед, неспособна да се помръдне от кръста надолу от болка.

Девън държеше пистолета с две ръце. Оръжието трепереше, но не много. Зад нея Терез бе заровила лицето си в сгърчените си длани, сякаш за да се предпази от връхлитащия я ужас.

— Боли ли? — повтори Девън. — Татко ме научи да боравя с това, когато бях на дванайсет. И съм много добра.

Ребека протегна окървавената си ръка.

— Защо? — прошепна тя.

— Нямам избор. Ти се опитваш да ме изместиш. Терез ще си върне истинската майка, татко ще има очарователна нова съпруга. И какво остава за мен, Ребека? А? Къде е моето място? В лудницата? В килията, отредена за Терез? — Страстта в очите и гласа й беше необуздана. Тя щракна затвора на пистолета и го насочи към Ребека. — Обзалагам се, че наистина боли.

Въпреки раната Ребека се опита да се дръпне назад, далеч от Девън и оръжието. Но болката в крака й сякаш парализираше и дробовете й и тя можа с мъка да помръдне само няколко сантиметра.

— Не исках да я наранявам — каза Девън. — Аз наистина я обичам. Но тя е по-малка и по-слаба от мен. В края на краищата оцеляват по-приспособените. Това е законът на природата.

— Какво искаш? — простена Ребека.

— Искам това, което си е мое — каза ожесточено Девън. — Няма да ти позволя да ми го отнемеш!

Терез се размърда върху балата, цялото й тяло се тресеше.

— Деви — прошепна тя, — не я наранявай.

Девън се пресегна и сграбчи къдравата коса на Терез. Дръпна главата й назад и пъхна пистолета в лицето й.

— Ще те убия — каза тя през стиснати зъби. Ребека видя как окървавените пръсти на Терез се сгърчиха. После тялото й бързо се затресе в познатите неравномерни спазми. Девън я пусна. Гърбът на Терез се изви на дъга и тя падна на пода, като избели очи.

— Какво ще кажеш? — каза задъхано Девън. — Какво ще кажеш сега за прекрасната си дъщеричка?

— Какво й направи? — попита Ребека, впила очи в агонията на Терез.

— Тя винаги реагира така, когато не може да се справи с нещо. Терез ще ти обясни всичко. Вече е написала предсмъртно писмо. Всъщност е предсмъртно стихотворение. Дълго. За теб е. Ще го намерят, когато всичко свърши.

— Девън, не — каза Ребека ужасена.

Очите на Девън горяха като въглени.

— Мислеше си, че ще можеш да се върнеш в живота на Терез след всичките тези години с тъпите си проповеди и измъчени усмивчици. Мислеше, че ще можеш да ми отнемеш татко. Ти си още една лоша майка. Още една егоистична кучка, която не я е грижа какво става с децата, които е създала.

— Не те разбирам. За какво говориш?

Девън се надвеси над Ребека, лицето й бе почервеняло от гняв.

— Знаеш ли какво правят лошите майки с децата си? Изпълват целия свят със зло. Те имат най-голямата власт и могат да причинят най-силната болка. Знаеш ли какво заслужават лошите майки, Ребека? Заслужават да горят в ада.

Тя замахна с ботуша си и ритна Ребека силно в бедрото близо до раната. От силната болка мозъкът й се помрачи. Ребека почувства как тялото й се свива в ембрионална поза и пръстите й се протягат, сякаш за да я извлекат на сигурно място. Но нямаше къде да бяга.

Дълго време всичко пред погледа й се въртеше. Тя се изправи с мъка, но пред погледа й още имаше черни петна. Девън се целеше с пистолета право в гърлото й, пръстът й бе свит около спусъка.

— Сбогом, Ребека — прошепна тя. — Надявам се да гориш във вечен огън.

Тогава Ребека чу един дълбок глас да казва:

— Спри, Девън.

Тя бавно извърна пулсиращата си от болка глава. Майкъл се приближаваше към Девън. Той протегна ръката си напред.

— Махай се, татко — каза Девън с разтреперан глас.

— Дай ми пистолета.

— Тя трябва да умре — изсъска Девън. Пръстите й бяха побелели от стискане на оръжието. — Трябва!

Майкъл бе стигнал вече до Девън. Ръката му още бе протегната напред, но внимаваше да не я докосне. Гласът му беше спокоен и внимателен.

— Деви, всичко свърши. Дай ми пистолета.

Девън не откъсваше очи от Ребека, чиито дробове бяха отказали да дишат. Струваше й се, че и сърцето й е спряло да изпомпва кръв. В един ужасен миг светът бе престанал да се върти. Тогава Девън започна да трепери и очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й.

Майкъл пристъпи плавно и взе оръжието от ръцете на Девън. Провери го и го затъкна в колана си. После с опакото на ръката си зашлеви Девън през лицето.

Тя се олюля и за малко не падна.

— Ти да не си се побъркала? — изкрещя й Майкъл.

Девън избухна в силен рев, покри лицето си с длани и се преви надве. Ребека усети, че и нейното тяло се разтърсва от стонове, които не може да издаде.

Като загърби Девън, Майкъл клекна до Ребека, пъхна едната си ръка под шията й и я повдигна. Погледна надолу към раната й.

— О, господи! — простена той тихо. — Засегната ли е костта?

— Така мисля — изплака тя. — О, Майкъл, слава богу, че дойде!

Той нежно я целуна по челото.

— Бедничката ми. Дръж се.

С безкрайно внимание той я вдигна на ръце и я настани в по-удобна поза.

Девън още хлипаше от болка и притискаше лицето си с длани.

— Терез… — каза задъхано Ребека. — Девън й е направила нещо. Моля те, погледни я Майкъл! Тя е ранена!

Майкъл отиде при Терез и я вдигна на крака. Терез залитна, опитвайки се да се държи изправена. Очите й блуждаеха. Майкъл я потупа по бузите.

— Терез? Добре ли си?

Терез не отговори, но когато Майкъл я пусна, тя успя да остане права, клатушкайки се.

Майкъл се върна при Ребека и се подпря на коляно до нея.

— Съжалявам — каза той тихо.

Ребека не чу какво каза той след това, защото всичко потъна в мрак.

Докато изплуваше от тъмнината, чу около себе си ехтящи гласове. Всичко беше нереално. Дори огромната болка не беше реална, сякаш се намираше в някакво кошмарно влакче на ужасите, което непрекъснато я издига и спуска.

Опита се да седне.

Лежеше сред локва тъмна кръв. Сложи ръка на раната си, успокоително топла. Кръвта се процеди между пръстите й.

Травматичен кръвоизлив, каза спокойно един глас в главата й. Вливайте венозно плазма, докато дойде кръвта. Внимавайте за шок и хипотензия.

Терез бе сгушена до нея и тихо плачеше. Някаква сянка падна над тях. Тя вдигна поглед. Майкъл се бе надвесил над нея и я гледаше изпитателно.

— Как си, Ребека?

Ребека се смръщи.

— Трябва да ме закараш в болница — каза му тя, опитвайки се да се съсредоточи върху черните очи, които се взираха в нея. — Не трябва да ме оставяш в такова състояние.

Майкъл кимна.

— Съжалявам — каза той. — Всичко излезе от контрол. — Той я погали нежно по лицето. — Бедничката ми — каза той меко. — Не исках да пострадаш.

Зад него се появи Девън. Лицето й още беше напрегнато и бледо, но сега върху бузата, по която я бе ударил Майкъл, имаше червена следа.

— Какво смяташ да правиш, татко? — попита тя високо.

Майкъл се изправи.

— Не трябваше да правиш това, Девън.

— Трябваше — отвърна пискливо Девън. — Направих всичко заради теб, татко. Не можеш да ме унищожиш просто ей така след това. Не можеш.

Майкъл уморено потри лицето си.

— Затваряй си устата, Девън.

— Какво говори тя? — чу гласа си Ребека. — Има предвид Барбара, нали? Тя я е убила! Не Терез!

— Заедно го направихме — избълва презрително Девън. — Аз стрих лекарствата и ги сложих в питието й. Тогава татко дойде и подпали пожара.

Ребека протегна окървавените си пръсти към Терез, опитвайки се да я придърпа към себе си и да я защити.

— И двамата сте я използвали — каза тя с кух глас. — Използвали сте я, за да прикриете злините, които сте вършили.

— Нищо лошо не сме направили — каза остро Девън. — Мама вършеше злини. Тя искаше да съсипе татко. Реши да дари земята и татко да загуби бизнеса си. Опитахме се да я спрем. Но тя никого не слушаше. Знаеш ли как първобитните хора са убивали мамут? Копията им не стигали до сърцето му. Бил прекалено голям, а кожата му прекалено дебела. Затова изкопавали дупка и я покривали с листа. Мамутът падал в нея. Тогава те хвърляли вътре клонки и съчки и подпалвали нещастника. Изгаряли го жив. Нямали друг начин да убият нещо толкова голямо и силно. Ние също нямахме друг начин.

— Ти си убил Барбара — каза Ребека на Майкъл. — Убил си я за пари. Не заради момичетата. Не по благородна причина. За пари!

— Коя си ти, че да ми опяваш за пари? — каза Майкъл с внезапно ожесточение. — Ти нямаш представа какво е истинска бедност, Ребека. Не знаеш какво е да си проправяш път с нокти и зъби към върха, въпреки подигравките на хората, въпреки омразата им и предразсъдъците им. И после да оставиш пияната кучка, за която си се оженил, да те повлече надолу, да ти отнеме всичко. Нямаш представа!

— И Терез щеше да поеме вината — каза Ребека, все още стискайки силно дъщеря си. — Щяхте да я пожертвате.

— Нищо нямаше да й се случи — каза дрезгаво Майкъл. — Побърканите тринайсетгодишни деца не отиват в затвора. Щеше да прекара няколко години за лечение в някоя хубава клиника с много големи градини. И след това щеше да е свободна.

— Щеше да е съсипана! — Болката в бедрото й се усилваше и я задушаваше. Под мишниците й и по гърба й избиваше пот. — Каза ми, че я обичаш, Майкъл. Но през цялото време тя не е представлявала нищо за теб.

— За теб не е представлявала нищо — каза горчиво Майкъл. — Затова си я изоставила. Аз обичам Терез повече, отколкото можеш да си представиш. Но всички трябваше да направим жертви, огромни жертви във войната против Барбара. Това беше делът на Терез. Поне не я накарах да я убие.

— Но накара Девън да я убие.

— Девън го е правила и преди — каза Майкъл. — Нали, Девън?

Девън трепна, сякаш той пак я бе ударил през лицето.

— Недей, татко — прошепна тя.

— Майката на Девън не е умряла от левкемия — каза Майкъл. — Това е история, измислена от осиновителната агенция. Иначе малката Девън никога нямаше да си намери дом.

— Татко — проплака Девън. — Моля те, недей.

Майкъл продължи без угризения.

— Майката на Девън беше проститутка. Дори не е могла да й каже кой е баща й.

Очите на Девън блестяха.

— Не, татко — умоляваше го тя. — Моля те.

Майкъл не откъсваше очи от Ребека.

— Живееха близо до Саусалито, в дървено корито, което тя наричаше яхта. В живота й нямаше място за дете. Редовно получаваше синини, рани и изгаряния, очите й бяха подути. Жалка гледка. Но Девън си взе своето, нали така, Деви?

Девън заплака с тънък сърцераздирателен глас, като много по-малко дете. Ребека едва си поемаше въздух. Болката я задушаваше.

— Една вечер гуляела и когато свършила и мъжете си отишли откъдето са дошли. Тя пребила Девън с колана си. Сигурно я е наранила до кокал. Или може би Девън е решила, че повече няма да търпи. Имали керосинова лампа. Тя просто счупила лампата върху майка си, докато тя спяла, и избягала. Майка й изгоряла, лодката — също, всичко свършило за десет минути. Превърнали се в пепел. Намерили Девън да пищи на брега.

Девън покри лицето си.

Ребека прегърна Терез с треперещи ръце. От кръста надолу цялата беше подгизнала в кръв.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита тя.

— За да ти покажа, че още не е прекалено късно — каза Майкъл.

— За какво?

— За нас двамата. — Той пристъпи напред и клекна пред нея, за да я погледне право в лицето. — Сега, като знам коя си, мога да разбера всичко. Обичам те, Ребека. Наистина те обичам. И уважавам чувствата ти към Терез. Никога повече няма да искам от теб да се разделиш с нея. Разбираш ли?

Очите му бяха хипнотизиращи като на змия.

— Не — прошепна тя. — Не разбирам.

— Девън подпали всичките пожари. Не Терез. Тя беше, Ребека. Тя подпали колата. Тя обгори прислужницата. Тя причини пожара и на самолета. Полицията не знае за Девън и лодката. Но когато разберат, всичко ще им стане ясно.

— Не, татко! — изхлипа Девън.

Майкъл не й обърна внимание. Той се взираше в очите на Ребека.

— Няма да страда. Гарантирам ти. Лека терапия. Кратко лечение. Тя е достатъчно умна, за да ги излъже всичките. Ще излезе за нула време. И после всички ще сме заедно. — Той се усмихна напрегнато. — И ще живеем щастливо до края на живота си.

— Не прави това, татко! — Гласът на Девън звучеше като агонизиращ писък на животно в капан.

— Цяла нощ се опитвах да я убедя — продължи Майкъл. — Прегракнах от говорене. Мислех, че го е приела. Не очаквах това.

— Майкъл, ти си луд — прошепна Ребека.

— Ти още ли ревнуваш от нея? — каза Майкъл и поклати глава. — Тя е просто дете, Ребека. Това, което стана между нас, е толкова по-различно. Тя не може да ти стъпи на малкия пръст.

— Значи наистина си я насилвал — простена Ребека. — Наистина!

Майкъл поклати глава.

— Ти не разбираш. Играехме си заедно, това е всичко. Малко удоволствие за мен, добро обучение за нея. Никога не съм прекрачвал границата. Но това вече свърши. Никога повече няма да я пожелая. — Майкъл посочи раната на крака на Ребека. — Съжалявам за това, Ребека. Но и то ще ни е от помощ. Без него не бихме могли да убедим никого какво наистина представлява тя. Девън причини всичките пожари. Наистина. Единственият, дело на Терез, беше онзи с куклите. Пожарът в самолета беше много рискован, но си мислехме, че той ще нареди окончателно мозайката заедно с дневничето на Терез. Но когато чуят, че Девън вече веднъж е подпалила майка си, всичко друго отпада.

Ребека едва поемаше дъх, задавена от ужаса на цялата история.

— Не прави една и съща грешка два пъти — каза той настойчиво. — Веднъж вече за малко да провалиш всичко, Ребека. Този път не стъпвай накриво. Ще получим всичко, не разбираш ли? Парите, децата, всичко. — Той пак се усмихна. — Дори ти ще получиш Терез. — Той се пресегна и погали с пръсти къдриците на Терез.

Ребека замахна и бутна ръката му от Терез.

— Не я докосвай — просъска тя.

— Ребека — каза той и в тъмните му очи отново просветна гняв.

— Махни се от мен — извика Ребека. — Махай се!

Майкъл бавно се изправи. Погледна я от високо, лицето му изглеждаше ужасно.

— Това ли е окончателният ти отговор? — попита той тихо.

Ребека само притискаше Терез, без да отговаря.

Девън бе открила обляното си от сълзи лице. Сега гледаше втренчено баща си с широко отворени зачервени очи. Тя рязко се обърна и побягна.

— Ти си глупачка, Ребека — каза Майкъл и в гласа му вече нямаше нито гняв, нито страст. — Но за едно нещо си права. Парите наистина са най-важното нещо за мен. Сбърках, като си помислих, че мога да имам всичко. — Той побутна Терез с ботуша си. — А ти бъркаш, като си мислиш, че можеш да я спасиш. Само успя да я довършиш.

Девън се върна на бегом. Зад себе си мъкнеше една метална кутия.

— Татко! — извика тя и гласът й трепереше от надежда.

Майкъл бавно се обърна към нея.

— Добро момиче — каза той бащински. — Това става, а сега отиди да намериш още.

Девън остави кутията пред Майкъл и пак побягна. Майкъл отви капачката. Вдигна контейнера високо над Ребека и Терез и започна да ги полива.

Вонята на керосин беше задушаваща и лепкава. Ребека не можеше да направи нищо друго, освен да сведе глава до Терез. Усети как мазната течност се стича тежко по косата й, полазва по гърба й и попива в джинсите й. Бълбукането на изпразващата се кутия беше единственият шум в тишината.

Тогава Терез изпищя.

— Не, татко, не!

Майкъл продължаваше да ги полива, като обилно мокреше всичко по тях. Дрехите на Ребека полепнаха по тялото й. Очите, носът и устата й пареха. Изпаренията стигнаха до дробовете й и я задавиха и задушиха. Замайващият ефект на шока отстъпваше на зараждащия се ужас, който я сграбчваше отвсякъде.

Най-накрая кутията се изпразни. Майкъл я ритна настрани. Взе втората, която Девън бе донесла, и разля съдържанието й по балите слама. Движеше се между тях, като разклащаше кутията така, че течността се разплискваше навсякъде.

— Използването на гориво е просташко — каза той, докато разливаше. — Можеш да се справиш толкова по-добре, ако знаеш как горят различните материали. Но в този случай всичко трябва да стане бързо и недвусмислено. — Изсипа и последната капка от контейнера и го захвърли.

— Ще му дадем малко време добре да попие.

— Майкъл, чуй ме — каза Ребека като от много далеч.

— Съжалявам — каза той спокойно и погледна надолу към нея. — Ти направи своя избор, Ребека. Неизбежно е. Ще трябва да довърша започнатото от Девън.

Тя отчаяно се мъчеше да се вдигне, за да може да говори с тях.

— Моля те, пусни Терез. Тя не заслужава да страда повече.

— Не мога да й имам доверие — каза Майкъл. — Докато ти не се появи, тя беше толкова лесна за манипулиране. Беше толкова объркана, че бе безкрайно лесно да я накарам да повярва, че е убила Барбара. Но ти я научи да мисли с главата си. Научи я да се бори. Затова не мога да й имам доверие, че ще каже каквото трябва. — Той леко докосна Терез с ботуша си. — Съжалявам, Терез — каза той. — Чуваш ли ме?

Терез не помръдна. Майкъл се взираше отгоре в нея.

Тогава Девън извади нещо от джоба си. Щракна, беше малка пластмасова запалка.

— Татко, трябва да побързаме.

Ребека избута Терез с всичка сила.

— Бягай, Терез! — извика тя. — Бягай оттук. Иди при Райън. Тръгвай!

Тя отчаяно избутваше Терез от себе си. Терез се изправи на крака, залитайки.

— Моля те — подкани я Ребека, заеквайки от напиращите стонове и отчаянието. — Бягай от тях, Терез. Намери Райън.

— Татко й оперира — каза Девън делово. — Ще е зает с часове. — Тя бутна Терез. — Всичко ще свърши бързо. Ще видите.

Ребека видя как тялото на Терез потрепери. Писъкът сякаш идваше от дъното на дробовете й.

— Не!

Терез се хвърли към Девън и задрапа към запалката. Девън бе сварена неподготвена. Вдигна ръце, за да защити лицето си от ноктите й. Терез сграбчи ръката й и я задърпа.

— Не! — пищеше тя. — Не! Не!

— Девън — извика Майкъл, — почакай!

По-скоро по случайност, отколкото нарочно, запалката изскочи от ръката на Девън и падна на пода.

Майкъл сграбчи Терез за косата с една ръка и я завъртя като кукла. Но Терез се бореше като побесняла, слабото й тяло се гърчеше, малките й юмручета налагаха Майкъл.

— Стига! — викаше тя. — Оставете я на мира!

Девън бързо се наведе и взе запалката.

— Добре — каза тя задъхано. — Това е. — Тя щракна запалката и я хвърли в най-близката сламена бала.

Лъскавият керосин избухна в пламък и удави виковете на Терез. Синьо-жълтият пламък обгърна балата, после скочи като жив на следващата и на следващата. Изведнъж огънят запращя в кръг около тях, подпалвайки всичката слама.

Тогава Ребека видя как тънките окървавени пръсти на Терез сграбчиха приклада на пистолета на Майкъл. После дръпна оръжието от колана му. Но то се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Майкъл, изглежда, не бе забелязал. Ребека с мъка се размърда. Изпълзя до пистолета, влачейки ранения си крак, който й се струваше ужасно подут и целият пулсираше от болка. Опита се да не му обръща внимание. Трябваше да вземе оръжието. Девън я видя какво прави. Замахна с крак към Ребека и ботушът й одраска бузата й. Но Ребека бе взела пистолета. Напипа спусъка и инстинктивно затвори очи.

Откатът разтресе ръката й и тя изпусна оръжието. Ушите й пищяха. Отвори очи. Девън все още стоеше изправена и гледаше в шок. Но Майкъл лежеше свит на пода и се гърчеше. Опита се бавно да се изправи. Ребека видя, че по гърдите му има кръв.

— Татко! — извика Девън и се наведе над него.

Терез изтича към Ребека и я сграбчи за ръката.

— Ставай — викаше тя. — Ставай!

Пожарът се разгаряше по балите. Сламата беше суха като прахан и буквално избухваше в пламъци. Огнената стена се издигаше към дървения покрив и затвореното пространство бързо се нагорещяваше. Всеки миг и Ребека щеше да избухне в пламъци, подгизналите й от керосина дрехи и коса щяха да се подпалят. С мъка тя се изправи и сграбчи слабите ръце на Терез. Раненият й крак бе напълно неизползваем. Не можеше изобщо да я държи. Терез я хвана през кръста и й помогна да стане. Двете се затътриха към изхода.

Напредваха мъчително. Замаяна, Ребека видя как с всяка нейна стъпка от раната блика кръв. Нямаше да успее да избяга, вероятно щеше да изгори и Терез щеше да се подпали от нея.

— Върви — каза тя задъхано и се опита да избута Терез далеч от себе си. — Излизай оттук, Терез. Аз ще те следвам.

— Не — простена Терез. — Няма да те оставя.

Огънят пращеше зад тях и задушливият дим ги заливаше на талази. Всяка стъпка беше болезнена и те едва се примъкваха напред. Най-накрая стигнаха изхода и се хвърлиха към свежия студен въздух. Слънцето ги ослепи.

Ребека усети как Терез драпа по ризата й и я смъква от тялото й. Вятърът смрази пропитата й с керосин кожа. Пръстите на Терез разкъсаха джинсите й и се опитаха да ги свалят. Болката в бедрото беше толкова ужасна, че бе станала нетърпима. Ребека се сви.

— Не падай — умоляваше я Терез. Момичето продължаваше да я тегли далеч от хамбара. Ребека чуваше как въздухът свисти в дробовете й. Зад тях огънят се разгаряше със силен победоносен шум.

Най-накрая стигнаха под сянката на водоносните кули. Терез сграбчи шланга, който висеше на тях и дръпна лоста. Студената вода обля обилно Ребека.

Терез бутна шланга в ръцете й.

— Измий се — извика тя.

— Къде отиваш? — изкрещя Ребека, когато Терез се затича обратно към хамбара.

— Татко и Деви са още вътре — каза тя през рамо.

— Терез, не — изхлипа Ребека.

Но Терез не спираше да тича към пламъците. Никога не бе изпитвала такова пълно отчаяние, както сега, като гледаше как дъщеря й се е втурнала към собственото си унищожение. Просна се безпомощно в сянката на водоемите, здраво стиснала шланга, който пръскаше студена вода по бедрата й, а зимният дъжд се смесваше с топлата кръв.

Някъде в самоизяждащото се пространство сестрите се срещат. Ръцете на Терез докопват дланите на Девън, сграбчват я и я задърпват отчаяно и бясно. Терез е по-дребна от Девън, но е придобила някаква налудничава сила. Притиска сестра си до гърдите си и я вдига от пода.

Огънят пращи навсякъде около тях, изгарящата топлина се издига към слънцето и изскача през тавана на хамбара. Около тях се валят запалени отломки. Лентите, които придават форма на балите, отдавна са се стопили и балите се уголемяват като огнени дракони, пръскат се и се разхвърчават на тлеещи парцали.

— Хайде, Деви — пищи Терез. — Хайде!

Девън е в шок. Тя прикляква до мъжа, когото и двете наричат свой баща. На гърдите му има тъмно петно. Той вече не помръдва. Лежи неподвижно. Девън се усмихва унесено на Терез и червените отблясъци ослепяват очите й.

— Остави ме тук с него — казва тя толкова тихо, че Терез едва чува думите й сред грохота. — Върви при нея! Махай се!

— Няма да те оставя тук — крещи Терез.

Започва да дърпа Девън към вратата. Девън се съпротивлява и разтваря стиснатите около нея пръсти.

Терез не я оставя да я отблъсне. Притиска лицето на сестра си към диафрагмата си, защото знае, че ако диша, парещият въздух ще обгори дробовете й. И нейните устни са здраво стиснати. Мирише й на опърлена коса и изпечена кожа и не знае дали миризмата идва от Девън или от самата нея.

Завлича товара си до вратата. Девън се бори, но сега силата й е по-малка от тази на Терез, въпреки че в миналото винаги е било обратното. В миналото винаги тя е водила Терез, тя я е дърпала, влачела, носела. Сега Терез води Девън. Не я оставя да умре.

Пропастта се продънва. Огънят съска като огромно и разгневено агонизиращо същество. Дъските под краката им парят. Треперещият въздух спича кожата, обгаря дробовете, суши беззащитните им очи. Терез усеща как пламъкът близва ръката й и вижда, че косата на Девън гори. Тя покрива огъня с голи ръце, опитвайки се да го потуши.

На вратата, когато животът е на крачка от тях, Девън започва трескаво да се бори.

— Остави ме! — крещи тя. — Остави ме с него!

Терез не я оставя да се отскубне.

Тогава изскача от огъня със сестра си на ръце. Над тях е небето, а в лицата им струи чист въздух.

Терез е цяла. Но Девън е съкрушена. Нещо се е пречупило вътре у нея и тя не може да направи нищо друго, освен да плаче. Влачи се като в транс до Терез. Прегърнала сестра си през раменете, Терез я отвежда надалеч от горящата сграда. В хамбара огънят продължава да се вихри в огнен танц около балите слама.

Терез отваря очи, сякаш за пръв път от години. Отваря очите си и вижда света. Вижда майка си, която лежи с мокро от сълзи лице и протегнати ръце. Чува я да вика името й. Отива при нея, влачейки Девън след себе си.

Хамбарът започва да се срутва, дървените стени падат навътре и покривът хлътва. Пламъците побеждават. Но те са спасени.

Чува се друг грохот и Терез вижда пикапа на Райън да прекосява поляната и да се носи към тях. Тя му извиква. Той изскача от колата и затичва към нея, към тях. Всички се събират на едно място. Той посяга към нея. Помага й да носи Девън. Подхващат я от двете страни и я понасят натам, където лежи кървящата Ребека.

После всички се притискат един до друг под сянката на водоносните кули, а огънят в далечината се издига към слънцето, към прекрасния божи син небосвод, ширнал се над тях.

Бележки

[1] — Болница „Санта Клара“, добър ден.

— Искам да говоря с доктор Фостър, моля.

— Кой го търси?

— Една негова приятелка.

— Един момент, моля. — Б.пр. ↑

[2] Емилио Хименес, на вашите услуги (исп.). — Б.пр. ↑

[3] Американски филм с Джак Никълсън за живота на рокерите. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Белязани с грях (23)

Метаданни

Данни

Белязани с грях

Информация

История

Сваляне / Връзки

Урбино

Мариус Габриел
Белязани с грях (23)