Мариус Габриел
Белязани с грях (5)

Сан Франциско

Някъде в самоизяждащото се пространство сестрите се срещат.

Девън е сграбчила Терез и я дърпа далеч от отвора на стълбището, който се е превърнал в отворена врата към пещ. Огънят съска като някакво огромно агонизиращо и разгневено животно. Момичетата са клекнали на площадката, сгушени една в друга, и гледат с широко отворени очи как пламъците пълзят по стълбата към тях. Дъските под босите им крака са нагорещени. Въздухът обгаря кожата, сварява дробовете и изсушава фината тъкан на очите.

— Мамо! — крещи Терез през пламъците.

— Мамо! Мамо! — отеква Девън след нея.

— Къде е тя? — проплаква Терез.

— Не знам.

Двете момичета викат майка си още известно време. Но от свистенето на огъня и пищенето на алармата те не чуват гласа й. Никого не чува и тя. Там горе са сами.

Терез се протяга напред, сякаш се кани да се хвърли в пещта. Девън я сграбчва и я издърпва обратно назад.

— Не можем да слезем оттук — извиква Девън в ухото на сестра си.

Терез хленчи като бебе и стиска ръцете на Девън.

— Какво ще правим?

— Към банята — решава Девън. — Хайде.

Затътрят се до банята, като кашлят и се държат една за друга. Огледалото им показва как ужасът е умножил приликите им. Къдравата коса на Терез се е спуснала по лицето й и скрива чертите й. Късата прическа на Девън, която в нормално състояние е блестяща и тъмноруса, сега прилича на птиче гнездо. И двете миришат на опърлена кожа и коса. Горещият въздух ги поглъща като гладно същество.

— Напълни ваната — изграчва Девън. — Аз ще взема кърпи.

Терез отвърта докрай кранчето за студената вода. Струята бликва в мраморната вана. Момичето натиква капачката в сифона за източване. Цялата трепери, ставите й са омекнали от ужас. Чувства гърдите си възпалени и болезнени, сякаш и те са се подпалили.

Девън хвърля цял наръч кърпи във ваната. Двете момичета се покатерват и влизат. Девън се раздира от кашлица. Терез хленчи като животно, притиснато в ъгъла.

— Какво ще правим сега? — измрънква тя.

— Ще чакаме татко — казва Девън.

— Той няма да дойде!

— Напротив, ще дойде. — Увива главата и тялото на сестра си с мокри кърпи, после се погрижва за себе си. Оставя кранчето отворено. Забелязала е, че водата започва да се стопля и че струята намалява. — Ще дойде.

В този момент черното порше на Майкъл Флорио изсвистява и спира на улицата пред великолепната стара къща. Ето го и стопанина. Слугите се спускат към него и вдигат врява.

— Къде са момичетата? — крещи им той.

— Спят в крилото за гости — казва му госпожа Де Кастро. — Но стълбището е отрязано. Никой не може да се качи при тях.

Флорио се затичва около къщата. Представлява странна гледка. Облечен е във вечерен костюм, снежнобяла вратовръзка и безупречен снежнобял карамфил на ревера. Портата е заключена, но Флорио се изкачва по нея. Прилича на Джеймс Бонд, само дето е доста по-тромав. Карамфилът му пада, изранява си ръцете до кръв на стърчащите шипове и сцепва на рамото сакото си за осемстотин долара. Когато стига до къщата, вижда, че задната й част е погълната от силен огън. Първият етаж, на който спи жена му, е нажежен до бяло. Барбара е сготвена като гъска. Пламъците пълзят нагоре, където са момичетата. За миг сълзи на пълно отчаяние го заслепяват.

— Девън! — крещи той като сатир. — Терез!

От прозорците на горния етаж няма и следа, отворите тлеят в червено като пробуждащи се злобни очи. Той продължава да крещи. Направената от него алармена система заглушава гласа му. Той е експерт по охранителните системи. Компютризираната аларма, която той сам е проектирал и инсталирал, звъни в пожарната и полицията веднага щом се задейства. Освен това се обажда на всичките му лични телефони и изпраща кодирани тонови съобщения според степента на тревогата. Чипът го е намерил на мобилния телефон насред церемония по награждаване и той е предизвикал голяма суматоха, втурвайки се навън и оставяйки прекрасната си дама засрамена на масата. Пристигнал е преди полицията и преди пожарната. Единствените хора в градината са съседите, най-вече по-възрастните, които се скупчват около него и бълват съвети.

Взема най-големия камък, който може да намери — той е доста силен мъж, прехвърлил четирийсетте, и го хвърля към един от задните прозорци. Трудно е да се счупи двойното стъкло и камъкът отскача. Трябва два пъти да го хвърли, докато стъклото изтрещи и му отвори нащърбен вход към къщата.

Това вече не е къща, а царство на огъня. Той се завлича до коридора и вдига поглед. Стълбищната площадка на втория етаж ще се срути всеки миг. Огънят е отнел якостта й за удивително кратко време. Той едва успява да се дръпне назад и да прикрие лицето си, когато парапетът се откъсва от пламтящата дървения и се стоварва сред фонтан от искри върху мраморните плочи отдолу. За момент огънят е потушен от стълб задушлив черен дим. После пламъкът невъзмутимо поглъща дървото и отново се издига нагоре.

Може и да стигне жив до горе, но едва ли ще успее да се върне обратно. Замисля се за миг. Свикнал е да мисли хладнокръвно, дори и в най-ужасни ситуации. Взема решение и се втурва напред.

Изкачва стъпалата по четири наведнъж, прескача нестабилните греди и по някакъв начин се добира до върха на стълбището. Димът го задавя. Впива се в дробовете му, причинявайки му невероятни болки.

Огънят и димът се завихрят във фуния надолу по коридора. Той блъсва вратата на спалнята за гости. Двете легла са празни, завивките са отметнати. Затваря отново вратата. Трябва да са в банята в дъното на коридора, където червените отблясъци са най-ярки. На средата на пътя има шкаф, а в него — пожарогасител. Загръща главата си със сакото и продължава по коридора.

Пожарогасителят е на мястото си, но докато стигне до него, вече не вижда почти нищо. Бутилката е тежка. Знае, че е заредена, сам се грижи за тези неща, въпреки че вече не живее в тази къща. Опипом намира скобата за отваряне и я издърпва. После побягва към последната врата. Натиска спусъка. Дюзата щраква, бялата пухкава пяна избухва навън и съскайки, потъва в дима. Горещината леко отстъпва и му дава достатъчно време, за да бутне с рамо вратата на банята.

И там намира дъщерите си, сгушени във ваната, обърнали към него ужасени лица.

— Татко! — извикват двете едновременно. — Татко! Татко!

Те го сграбчват и той ги сграбчва, ръцете му се плъзгат по тях, за да се увери, че не са наранени. Вижда, че са боси. Увива плътно телата им в мокри кърпи. Не си и прави труда да погледне към прозореца. Решетка от закалена стомана пази от проникване с взлом.

— Бързо! — е всичко, което казва.

Тримата се измъкват в коридора. Талази лют дим са го изпълнили с мрак, Флорио насочва дюзата на пожарогасителя към центъра на пушека и натиска спусъка. Пуска струя бяла пяна до откат и побягва навън. Захвърля пожарогасителя и грабва по едно дете във всяка ръка. Напред. И двете момичета се препъват, коленете им удрят в пода. Той яростно ги издърпва обратно на крака и ги повежда през дима. Ужасната горещина ги обгръща, изсмуква въздуха от дробовете, впива се в плътта. Децата са вцепенени, отвъд предела на страха са. Но Майкъл Флорио още не го е преминал. Опитва се да тича, дърпайки и тях след себе си. В сърцето на пожара са, където нищо не оцелява.

Втурват се през огнената стена и попадат в нажежено пространство, тлеещо и заплашващо да избухне всеки момент. Всичко е нереално. Тук не съществуват нито мебели, нито архитектура, Флорио е загубил куража си. Вече не знае накъде да върви.

Но изведнъж се появява жител от този свят, който върви бавно към тях. Едро същество с блестяща набръчкана кожа и чудовищна глава. На нея има стъклен шлем, зад който нервно се взира човешко лице.

Пожарникарят поглежда за миг Флорио и децата, после вдига шланга, който носи със себе си, и бутва металната ръчка. Сред съскане и плющене ги полива воден душ. Момичетата се свиват, за да се предпазят от игличките, които ги пронизват.

Пожарникарят вдига специалната си ръкавица към зеещата празнина, откъдето и той самият е влязъл: прозорец, който е счупил с брадва. Бащата избутва дъщерите си напред. Благословен кислород, примесен със сажди, нахлува в дробовете им. Долу е спряла грамадна пожарна кола с ревящ мотор. Стълбата й стига до прозореца. На площадката е застанал друг пожарникар, който протяга ръце, за да ги посрещне.

Терез излиза първа, като се дави и хленчи, по-скоро мъртва, отколкото жива. Девън я следва, главата й се люшка като пред припадък, очите й са като кафяви цепки върху тъмна маска. Накрая излиза Флорио, димящ и почернял, с лице, изгубило човешкия си облик. Страхът и огънят са го превърнали в глава на Горгона Медуза, която може да вкамени от ужас всекиго.

Площадката на върха на стълбата за миг се оттласква от къщата. Вдигат ги нагоре. Под тях е всичко — величествената гледка на горящата къща, десетината превозни средства, проблясващите сини лампи, развълнуваната тълпа. В това сякаш има нещо възвишено, нещо, което издига духа до шеметни висоти. Нощният въздух е нагорещен. Небето е омърсено с дим и звездите не се виждат, Флорио се притиска към дъщерите си, докато стълбата ги спуска надолу, надолу, надолу.