Мариус Габриел
Белязани с грях (14)

Катманду

— Имаш гибелния западен навик да мислиш повече, отколкото е добре за теб — каза Мохан Синкх.

— Какво друго би трябвало да правя? — каза тя задъхано, докато стискаше дръжката на уреда за упражнения над леглото й. — Да се побъркам ли?

— Не казвам, че не трябва да използваш мозъка си, Ребека — отвърна той. — Имам предвид, че го използваш по погрешен начин. Трябва по-малко да мислиш, а повече да медитираш.

— Така ли?

Синкх усмихнато я гледаше как се поти. Той лично следеше ежедневните й физически натоварвания и дихателни упражнения. Въпреки това през последните три седмици тя бе отслабнала поне с пет килограма. Прекрасното й тяло бе изтъняло, кожата й бе станала прекалено бледа. За жена с динамичен живот като нея това залежаване сигурно се бе оказало мъчително.

Беше се опитвал да я научи да медитира с надеждата, че ще й помогне да понася по-леко затвора си. Тя така и не усети трика, вместо това уроците възпламениха някои според него приятно оживени спорове за разликите между западната и източната мисъл. Но днес на нея не й се спореше. Беше неспокойна, сивите й очи постоянно се взираха в прозореца и бягаха от неговите.

— Твоята медитация не ми помага, Мохан — каза Ребека задъхана. — Твоята медитация предполага примирение. Приемане на статуквото. Опитах. Смятах, че ще се науча да се примирявам. Но не помогна. Беше ужасна грешка. Този път имам нужда да постъпя така, както ми диктува сърцето.

— Бих искал да мога да те разбера, Ребека — каза той с въздишка.

— Нямаше да ме харесваш много, ако можеше да ме разбереш.

— Мисля, че дори бих те… — Той прехапа езика си, за да прекъсне изплъзващите се предателски думи. — … уважавал повече. Продължавай. Ще се върна след пет минути.

Ребека видя избилата по страните му червенина, когато се обърна и бързо се отдалечи. Не бе убягнало от вниманието й, че внимателният непалски лекар доста си бе паднал по нея, дори може би се бе влюбил донякъде. Знаеше, че заминаването й го натъжава. Но точно сега изобщо не й беше до романтика.

Не бе имала много късмет с мъжете. Никога не се бе преструвала, че обича Робърт Уорън, въпреки че бяха приятели и интимни партньори. Мразеше определението „интимни“ партньори, но то бе единственото подходящо. Винаги бе избягвала думата „любовници“, сякаш се страхуваше от нея. Бракът й с Малкълм Бърнс бе твърде кратък, за да се срамува от него. Пет месеца след сватбата вече живееха отделно. Напоследък рядко се сещаше за Малкълм. Но никога не го бе обвинявала за желанието му да избяга от безплодната пустош на брака им. Той се оказа прав във всичките си обвинения. Тя наистина бе хладна и отказваше взаимност. Наистина не можеше да се обвърже.

Като хвърляше поглед назад, на Ребека й се струваше, че е била наистина щастлива, но за кратко, единствено с Райън Фостър. Този период още излъчваше в паметта й топъл блясък. Бяха просто двама нещастни тийнейджъри на прага на зрелостта. Но времето, прекарано заедно, беше прекрасно. Може би заради младостта. Едно от онези вкусвания на нирваната, които животът ти позволява, преди да хлопне железният капан. Във всеки случай появата на Терез бе разрушила всичко това. Изоставянето на детето нарани и двамата твърде много, за да могат да продължат да бъдат заедно.

Бяха толкова убедени, че не могат да я задържат. Ами ако са сгрешили? Ами ако я бяха задържали, ако се бяха оженили и продължили да се борят заедно? Можеше ли животът им да се превърне в онова наслаждение, което бяха предвкусили за кратко? Можеха ли да избегнат мъката и страданията, които последваха?

Тринайсет години след като изостави детето си, Ребека Кери беше опитен специалист по педиатрия. Работеше в голяма болница в Лос Анджелис. Беше уравновесена и уважавана. Смяташе себе си за добър лекар, отдаден на пациентите си, бе готова да се учи, бе високо ценен член на първокласен екип.

Въпреки това всеки ден в лицето на болните деца, с които работеше, тя виждаше собственото си дете. Всяка нощ, когато се прибираше вкъщи от болницата, чувстваше празнота. Докато стана на трийсет, не беше успяла да заобича никого.

Дали беше същото и с Райън? Дали заради това и той, също като нея, не бе намерил щастие в брака си?

Нямаше смисъл от подобни предположения. Райън беше прекалено далече във всяко едно отношение. С това трябваше да се справи сама.

Сега Терез беше близо до възрастта, на която Ребека забременя. Ужасният огън, убил осиновителката й, се бе разгорял точно когато мислите на момичето са били заети с тайните на женствеността: секса, майчинството, цикъла на живота. Сега бе най-вероятно да се замисли за собствения си произход. Сега бе най-вероятно да поиска да узнае истината.

И сега Ребека не можеше да я предаде отново.

Ами ако детето я отблъснеше? Ами ако момичето е огорчено, изпълнено с презрение или безразлично? Би ли могла да преживее подобна болка?

Ами ако детето е наистина болно — склонно към насилие, убиец? Ами ако трябва да се изправи пред истината за някакво наследствено зло?

Би ли могла да се справи с това?

Тежестта на екстензията намаляваше през няколко дни. Мохан Синкх свали и последния диск от нея и разряза гипса на бедрото й с електрически трион. Внимаваше много да не нарани кожата й, работеше съсредоточено, а тъмните му страни бяха пламнали.

— Готово! — След последната прашна експлозия той стигна до края на гипса. Сестрата, която освобождаваше въженцата, на които бяха закачени тежестите, се приготви да помогне на Синкх да раздели двете половини на гипсовата превръзка.

— Като някакъв дяволски пашкул — каза Ребека, като погледна към приспособлението, което бе държало крака й седмици наред. — Чудех се какво ли ще се излюпи?

— Сега ще видим. Може да те заболи.

Ребека не можа да сдържи въздишката си, когато отлепиха превръзките от плътта. Лекарят ги сваляше с рязко движение една по една. Кракът на Ребека остана оголен.

Винаги се бе гордяла със силните си елегантни крака. Това белезникаво подпухнало нещо принадлежеше на някого друг. Синкх от своя страна грееше от щастие, когато опипваше капачката й.

— Давам ти дума! Щом аз ти го казвам, значи работата е перфектна.

— Така ли мислиш? — попита тя.

— Виж колко добре е зараснало! — възкликна той. Претърколи бедрото й настрани. — Боли ли?

Изобщо. — Но усещаше по странен начин докосването му върху дълго седелия в превръзка крак.

— Няма зарастване накриво, нито скъсяване. Този следобед ще те заведем на рентген и хубаво ще го разгледаме.

Знаеше, че ако снимката не покаже добри резултати, може да изтърпи всичко отначало.

— Помогни ми да стана — нареди му тя.

— Не можеш просто ей така да скочиш от леглото — каза той през смях. — Кракът няма да издържи тежестта ти.

— Искам да стана — настоя тя. — За минута. — Всяка клетка на кожата й изгаряше от нетърпение да се измъкне от това легло, да не е вече по гръб. Тя сграбчи слабите рамене на Мохан Синкх за опора. — Моля те, Мохан. Извади ме оттук. Нека само да отида до прозореца! Моля те!

Думите й му напомниха за отчаяния начин, по който бе молила за бебето си, когато я докараха тук. Той кимна на сестрата. Двамата заедно помогнаха на Ребека да се изправи до седнало положение на ръба на леглото.

— Главата ми се върти — каза тя.

— Дишай дълбоко — нареди й той.

Тя се подчини. Те я вдигнаха на крака. Беше равносилно на изстрелване в открития космос, тежестта бе невероятна.

— Колко е прекрасно — каза тя почти засмяна. — О, боже!

Синкх и сестрата я държаха изправена между тях. Чувстваше как сърцето й, свикнало да изпомпва кръв в постоянно легнало положение, започва лудо да бие.

— О, кръвното ми налягане!

— О, боже! О, кръвното ми налягане! — повтори Мохан Синкх с доброжелателна ирония. — У теб заговори западният лекар. Можеш ли да преместиш единия си крак пред другия?

С усилие тя примъкна стъпалото си напред. Въпреки разочарованието, което изпита, като откри колко е слаба, тя се чувстваше приповдигната и замаяна. С куцане и подскоци успя да стигне с тяхна помощ до прозореца.

— Оставете ме за малко — помоли се тя. Те отстъпиха. Прехвърли тежестта от горната част на тялото си върху подпрените на перваза ръце и опря чело в студеното стъкло. Планините блестяха от белота в далечината. Пред нея се бе открил един нов свят. Пред очите й се простираше Катманду, бедняшки, но страхотно романтичен. Отдолу се виждаше болничният двор с огромното смокиново дърво, протягащо клоните си. Една крава се бе вмъкнала вътре необезпокоявана.

Облекчението, което почувства, като стана от леглото, беше огромно. Сега оставаше само една крачка до отпътуването към дома, където щеше да намери детето си.

— Душ — примоли се тя. — Моля те, Мохан.

Той не беше съгласен.

— Ами ако се подхлъзнеш и паднеш?

— Повече няма да падам. Моля те.

— Много добре. Сестрата ще ти помогне.

— След това ще мога ли да се облека? — попита тя. От седмици наред носеше избелели зелени болнични нощници, които дори не й стояха прилично, дума да не става за добре.

— В твоите дрехи? — попита той. Сърцето му беше натежало. Вече бе започнала да се изплъзва от ръцете му. След няколко дена красивата птичка щеше да разпери криле и да отлети над планините, оставяйки го ограбен. — Не виждам причина да не го направиш — каза той, като се преструваше на весел.

Тя се замъкна на патерици до душа. Начупените бели плочки и обикновените железни водопроводни тръби й се сториха като двореца Версай. Сестрата й донесе пластмасов стол, на който да седне, и калъп прозрачен миришещ на дезинфектант сапун.

— Ще се справя и сама — настоя тя и сестрата дръпна найлоновото перде, като я остави под течащия душ.

И двата й крака бяха като варени макарони. Тя се изправи с мъка и се подпря под течащата струя. Беше истински рай да къпе собственото си тяло, застанала на собствените си два крака. Тя се мушна под водата, намокри си косата и я насапуниса силно. Струваше й се, че тонове мръсотия се стичат от нея.

Ежедневните раздвижвания и дихателните упражнения бяха помогнали само донякъде. Бе отслабнала. Гърдите й се бяха смалили и изглеждаха незначителни. Коремът й бе хлътнал под ребрата, които стърчаха като на гладуващо дете. Винаги бе внимавала какво яде, тренираше упорито. Ребека се бе гордяла със силата и издръжливостта си, със здравите си крайници и заоблените си линии. Сега кожата й бе залепнала по костите.

Тя спря душа и се отмести встрани. Над мивката имаше огледало. Тя избърса от парата един участък и се погледна. Мокри тъмни кичури коса бяха полепнали по бледото й продълговато лице и безкръвните устни. Беше на трийсет, а изглеждаше като шестнайсетгодишна.

Треперещите й крака вече не издържаха тежестта. Повика сестрата и тя влезе с кърпа в ръце. Когато я изсуши, поиска да й донесат раницата и я отвори. Огромната чанта беше единственият й багаж, който бе донесла в Непал. С Робърт бяха оставили по още един сак в хотела в Банкок, в който спаха по пътя за насам. Докато се върне в Банкок, имаше на разположение само дрехите за катерене. Но всичко бе по-добро от тези ужасни болнични нощници, които се отваряха в най-неочаквания момент и разголваха гърба й. Разрови измачканите дрехи и, слава богу, откри бельо. Извади джинси, тениска и пуловер, които се бяха запазили в добър вид, въпреки че се бяха смачкали. Облечена за първи път от седмици наред, тя се върна на подскоци до леглото си с помощта на сестрата и се почувства изтощена, сякаш току-що бе изкачила Анапурна. Отпусна се на възглавниците и веднага заспа лек сън.

Ниските облаци и мъглата се стелеха от планината към долината на Катманду. Валеше силно. Дъждът плющеше непрестанно, понякога по-тихо, понякога с часове се изливаше с гръмотевичен шум. Стичаше се от стрехите по улиците и превръщаше оживените градски артерии в червени кални реки. Студът хапеше силно.

Всички туристи си бяха заминали вкъщи. Над Катманду се бе възцарил мир. Ребека се добра до двора, подпря се на патерицата и се сгуши в рамката на вратата с поглед, впит в дъжда.

Детето ми, детето ми, помисли си тя. Тук, на покрива на света, тя бе взела решение от изключителна важност. Сърцето й пърхаше в гърдите като птица, нетърпелива да излети от тази дъждовна долина. Ребека стоеше трепереща на входа и гледаше как дъждът се превръща в лапавица, а после в сняг. Смокиновото дърво посивя, после побеля. Снегът се впиваше в лицето и очите й, като снежинките я изгаряха за миг, преди да се разтопят по кожата й. Ребека усети, че нещо у нея щракна като при смяна на скоростите. Беше готова да тръгне. Обърна се и закуцука навътре в болницата, за да намери Мохан Синкх.

Той беше в малкия си гол кабинет, седеше зад бюрото и се взираше в сплетените си пръсти.

— Никога няма да те забравя, Мохан — каза тя тихо.

Той вдигна очи. С усилие се изправи на крака и се усмихна ведро.

— Значи си готова да ни напуснеш, а?

Тя потупа патерицата, на която се подпираше.

— Аха. Аз и старото ми вярно товарно магаре сме готови да тръгваме.

— Да видя как вървиш — нареди й той.

Тя се затътри по коридора, клатушкайки се около патерицата си. Погледът на Синкх проследи изправения й гръб до гордо вдигнатата глава. Нямаше причина да остане тук. Нищо повече не можеше да направи за нея. Той я настигна и нежно сложи ръка на рамото й.

— Върви си с мир, красива моя птичко — каза й той на непалски. — Учи се отново да летиш.

Тя го погледна с въпросително премрежени очи.

— Какво означава това?

Той поклати глава усмихнат.

— Нищо.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи.

— Благодаря за всичко, което направи за мен. Ти си много добър лекар.

— Разбира се. — Опитваше се да звучи весело. — Успех в начинанието ти.

— Благодаря. Имам чувство, че ще ми трябва.

Очите им за миг се срещнаха. Тя не искаше да плаче, но го стори.

— Не, не — каза разтревожен Синкх и затърси носната си кърпа. — Не е това начинът.

— Искрено е, Мохан. Никога няма да те забравя. Може би някой ден ще се върна.

— Ако не се видим тогава, ще се срещнем в някой друг живот. Така, както се срещнахме в този, а без съмнение и в предишни прераждания. Сега върви.

Той гледаше как се отдалечава. Тя стигна до дъното на коридора и отвори вратата. Обърна се за миг към него. После вратата се залюля и тя изчезна.

 

 

Високо над Монголия след прекалено много часове сън мозъкът й най-накрая мина на по-ниски обороти. Галопиращите в главата й мисли се успокоиха. Сънува Райън, натрапчив сън за времето преди тъгата, преди загубата на невинността. В съня си почувства докосването на ръцете му, усещането за сигурност, което й даваше прегръдката му, чу смеха му. Сънуваше неща, които бяха правили заедно, както и такива, които никога не бяха правили.

После сънува последната им среща с обхваналото я чувство за безнадеждност, след като той си тръгна, чувство, което ставаше не само по-дълбоко с всеки изминал ден, но и по-далечно и незабележимо. Сънува живота си без Райън, дългата сива редица от дни, в които нямаше цвят, нито радост. Сънува как плаче и се събуди разнебитена.

След това спа, без да сънува, няколко часа, но когато се събуди, първата част от съня й беше свежа в паметта й, сладка като младостта, сладка като устните на Райън. Тя отвори очи, сърцето й биеше силно.

Погледна часовника си, „Ролекс“ от злато и стомана, който си бе купила сама, след като бракът й се разпадна. Три през нощта в Лос Анджелис. Часът на умиращата надежда. Тя вдигна щората на прозореца. Небето навън просветляваше и звездите избледняваха. Далеч под нея, докъдето очи виждат, се разстилаше сива облачна пелена, страна, направена от олово.

Накъде бе тръгнала? Към провал или към победа? Към изцелението или към нова тъга?