Мариус Габриел
Белязани с грях (3)

Сан Франциско, Калифорния

Далеч, от другата страна на света, Барбара Флорио също сънуваше.

Трябва да беше изпила повече хапчета от обикновено или текилата беше халюциногенна, но сънищата й бяха ярки и цветни като филм. Сънуваше, че е момиченце в лятната вила в Орегон, лежи на една топла издатина на брега на морето и гледа гривестите тюлени.

На скалите под нея имаше двайсетина животни, които се препичаха на слънце. Сред тях само един беше мъжкар в зряла възраст, огромен и с белези от битки. Главата и раменете му, покрити с буйна грива, бяха изправени. Охраняваше останалите — женски или невръстни мъжки, прострели хлъзгавите си тела около него. Беше изпълнена с любов към този голям и грижовен звяр, баща и любовник на цялото стадо.

Колко красиво беше детството й, помисли си тя. Отвъд скалата с гривестите тюлени Тихият океан хвърляше тюркоазени и млечнобели отблясъци. От водата стърчаха високи издадени скали, гигантски колонади от камък, издялкани и оформени от вълните. Някои бяха достатъчно големи, за да издържат иглолистните и другите дървета, които изникваха от стъпаловидните ниши в камъка. Други представляваха просто колони и миниатюрни площадки. Морето и вятърът им бяха придали странни форми — на хамбари, купи сено или захарни блокчета.

Нещо я извади от транса й и почти я събуди. Знаеше, че някой е влязъл в стаята. Орегон се изпари. Опита се да помръдне, но тялото й беше инертно като пън. Обикновено спеше леко, дори и след като е пила алкохол и хапчета, но тази вечер беше като затисната от огромна тежест, която не й причиняваше никаква болка. Дори не можеше да говори. Чудеше се дали не е получила удар, нещо, от което винаги се бе страхувала. Тази мисъл обикновено я изпълваше с паника, но не и тази вечер. С огромно усилие претърколи главата си няколко сантиметра настрани, също такова огромно усилие й костваше да отвори очи. Винаги спеше със светната нощна лампа, но сега зрението й бе замъглено. Тогава видя кой стои до нея и я гледа. Езикът й се размърда в устата.

— Моля… — каза тя.

Върху лицето й падна сянка. Усети как някой я докосва с върха на пръстите си по клепачите и ги затваря. Тя отново потъна в цветния си кинаджийски сън.

В яркото небе между стърчащите от водата скали се рееха морски птици. Чуваше как вълните се разбиват в камъните. Натъжена се чудеше какво толкова винаги я беше разяждало, както това неспокойно море разяжда твърдата земя. Но тъгата отлетя надалеч на крилата на топлия бриз.

Чувстваше как ветрецът развява косата й. Взираше се в пенливия прибой и шеметните скали. В съня й денят ставаше все по-горещ и с изключение на вълните, разбиващи се в площадката, избрана от стадото тюлени, нищо друго не помръдваше. Никакво движение не се забелязваше и сред лъскавите златистокафяви тюлени. Царственият бдящ поглед на мъжкаря се превръщаше в сънливо премигване. Пред очите на Барбара големият тюлен сви огромните си рамене и отвори устата си в грамадна розова прозявка. След това пльосна долу върху камъка. В съня бризът донесе до ушите й тътена от падането на 750-килограмовото му тяло заедно с ленивия стон. В жегата кожите на гривестите тюлени бяха изсъхнали и станали гладки и мазни, а очите им — лепкави. В ясния следобед над простряния океан мержелееше мъглица, а слънчевите лъчи проблясваха върху вълните. Барбара се носеше далеч от съжаленията и тъгата.

Новият шум от гадния натрапник, който сега прекъсваше виденията й, я разгневи. Нейният красив мъжкар също го чу. Вдигна масивната си глава и се огледа. Бадемовите му очи заискриха. Ноздрите му се разшириха, докато поемаше дъх. Вдишваше бриза. Може би бе доловил някаква миризма на опасност. Отвори уста и показа острите си зъби на фона на петнистото розово небце.

Барбара се насили да изплува на повърхността. Защо крайниците й тежаха като олово? Защо дори не можеше да си отвори устата да промълви? Едва успяваше да помръдне мускулите си. С мъчително усилие тя пъхна лакът под себе си и се вдигна няколко сантиметра. Отвори замъглените си очи. Чувстваше как от устните й по брадичката се стича слюнка.

Вратите на гардероба й бяха отворени. Видя как две ръце методично преглеждаха дрехите й, обръщаха всеки етикет за проверка. Опита се да проговори, но толкова слабо владееше мускулите си, че челюстта й просто се отпусна надолу с щракване и езикът й се затъркаля.

— Какво правиш? — каза тя почти неразбираемо.

— Нищо. Заспивай.

— Какво искаш?

— Тихо. Заспивай.

Барбара се отпусна тежко върху възглавниците и клепките й запърхаха. Нито дума не успя да извади повече от устата си. Искаше да се върне в съня си, но бе обезпокоена и уплашена. Клепачите й натежаваха все повече, погледът й потъваше в мрак, след това отново започваше да просветва на пресекулки и да блуждае.

Какво правиш? — чудеше се тя. — Защо тършуваш из дрехите му? Защо четеш етикетите като някой претенциозен купувач на разпродажба?

После истината започна постепенно да я осенява.

Толкова си хитър. Искаш да знаеш от какво са направени. Искаш да научиш нещо за създадените от човека платове, какво могат и какво не могат. Не е трудно да се добие такова знание. Ето. Намери двете дрехи, които търпеше. Заканваш ги една до друга. Откъсваш дълга ивица от едната. После я подпалваш с малка пластмасова запалка, която си извадил от джоба си.

Барбара видя как жълтеникавият пламък се разгоря. Погледът й потъна в мрак. Наблюдаваше, реейки се някъде между убежището на съня и ужаса на настоящето. Реалността беше друг вид сънуване, кошмар, който толкова често я бе спохождал. Гледаше и разбираше какво се случва и как ще завърши.

Сега вече е толкова лесно. Пъхаш горящата ивица плат в ръкава на втората дреха. После се постараваш всички закачалки да са подредени, за да изглежда, че нищо не е било пипано. След това затваряш вратите на гардероба. Но не напълно. Оставяш ги няколко сантиметра открехнати, за да може да влиза въздух, който да захранва малката ти постановка.

Опита се да извика, опита се да събуди спящата къща. Без успех. Не можеше да помръдне нито частица от тялото си. Дори не можеше да се разплаче, само сълзите й бавно се стичаха изпод клепачите.

— Защо? — прошепна тя. — Защо?

Чу шум от стъпки.

— Тихо. Това е за теб. — Гърдите й бяха притиснати от нещо, някакво чуждо тяло. Някой повдигна ръката й и я сложи върху предмета, сякаш нарочно го бе прегърнала.

— А сега заспивай. — Нечии устни нежно я целунаха по челото. Остана сама. Отново започна да потъва в съня си, чуваше грохота на океана, усещаше далечното слънце върху кожата си. По-добре да отиде там, да избяга там, отколкото да се изправи лице в лице с предстоящото. Безчувствените й пръсти се протегнаха от другия свят и опипаха предмета, който бе принудена да прегърне. Гладък, малък, познат. На места твърд, на други — с копринена мекота.

Изведнъж осъзна какво е и изпищя.

Не беше истински писък и никой от реалния свят не я чу. Но гривестият тюлен я чу. Видя го как се изправи рязко и извърна глава в двете посоки. По-младите мъжкари го последваха, бадемовите им очи търсеха опасността. Големият тюлен бързо взе решение. Излая остро, намести се в средата на харема си и го разпръсна. Закръглените тела се впуснаха в действие. Стадото тежко се затътри на лопатките си през каменната плоча. Барбара ги гледаше как напускат скалата, как тромавостта им се превръща в грация веднага щом докоснат водата и се плъзнат по нея. Големият мъжкар като истински смел корабен капитан напусна последен. Преди да се изтегли от камъните, той се обърна и сякаш се взря в очите на Барбара, а мустакатата му муцуна зейна. Вдигна водни пръски и изчезна, поведе семейството си през тюркоазената вода към по-сигурно място. Скалата остана празна.

По повърхността на водата се плъзна черна мъгла. Засенчи синевата. Стелеше се на кълбета, гъста и отровна. Тя знаеше, че това не е мъгла, а нещо друго, което идваше от гардероба, по-тежко от въздуха, нещо, което се стичаше към пода. Няма да успее да се издигне на височината на противопожарните детектори на тавана, докато не стане прекалено късно, наистина прекалено късно. Стелеше се непрестанно, ефикасно и невъзмутимо.

Пак открехна очи и видя как мъглата започваше да се вие над ръба на леглото й. Плуваше в черно море, приказна принцеса, носеща се по повърхността му по силата на ужасна магия. След това затвори очи за последен път.