Мариус Габриел
Белязани с грях (21)

Урбино

Успя някак си да заспи след това, но сънят й бе неспокоен, обливаше я студена пот, от която се будеше вир-вода и бореща се за въздух.

Отиде до банята и взе душ, изправена неподвижна под горещата струя. Докато бе сънувала кошмари, изпълнени с бели огньове, мозъкът й не бе спрял да работи. Бе се събудила с дълбоко вътрешно убеждение. Вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше отново да се изправи лице в лице с Майкъл и да успее да се държи нормално. Но не за дълго. Само за съвсем, съвсем кратко време.

Погледна се в огледалото и видя бледо и изпито лице. Нуждаеше се от козметика, за да имитира свежест. Заопипва под леглото за чантичката с лекарствата. Прерови съдържанието й и намери шишенце успокоителни. Както много лекари, ги вземаше рядко, за да си помогне да заспи след преумора. Точно сега те можеха да й помогнат да премине пропастта, която бе зейнала пред нея.

Дали Барбара Флорио бе започнала така? Беше толкова лесно да посегнеш към химикалите, за да укротиш непоносима емоционална болка. Върна малките жълти хапчета в шишенцето, засрамена от слабостта си. Седна на леглото и започна да си говори сама настървено, докато усети, че куражът й започва да измества болката.

Когато слезе долу, беше осем и половина. Къщата бе спокойна. Отнякъде долиташе музика. Беше се овладяла напълно, чувствата й бушуваха като развълнувано море под мазна пелена.

Отиде в кухнята, която бе топла и миришеше приятно на печено. Девън вадеше нещо от пещта, обърната с гръб към Ребека. Русата опашка, отметната върху рамото й, предизвика силен пристъп на гадене, какъвто Ребека бе почувствала предната нощ.

Девън се обърна, ръцете й с готварски ръкохватки държаха поднос с идеално изпечени кифлички. Видя Ребека и се усмихна.

— Здрасти! — каза тя весело. — Виж! Боровинкови кифлички.

— Откъде намери боровинки? — чу Ребека кухия си въпрос.

— В шкафа имаше консерва. Добре ли спа?

— О, да — каза Ребека. Долови свежия аромат на сапун, който се носеше от Девън.

— Седни — покани я тя. — Ще направя кафе. Коледа наистина ще бъда снежна! Не е ли страхотно?

— Да — каза Ребека. — Направо страхотно.

Девън се засмя.

— Терез и татко още спят. Можем да им занесем закуската в леглото, но това само ще насърчи мързела им. — Тя протегна ръце над главата си. — Чувствам се страхотно.

Ребека усети как мозъкът й се бунтува срещу неадекватността на това весело бърборене след всичко, което се бе случило снощи. Дали Девън наистина си мислеше, че нещата са съвсем нормални?

Трябва да се махна оттук, помисли си тя. Трябва да отведа Терез надалеч.

Срещна Майкъл в коридора. Той я прегърна.

— Здравей, скъпа.

— Пусни ме — каза тя през стиснати зъби.

Той добродушно се засмя.

— Какво има?

— Не искам да ме докосваш — каза тя и се отскубна.

— Не мислеше така преди две вечери.

— Изобщо не трябваше да се случва — каза тя напрегнато.

В отговор той взе лицето й в шепи и я целуна по устните. Устата му беше страстна и умела. Тя бясно го оскуба и откъсна устните си от неговите. После го бутна с отвращение.

— Казах, не! Уважавай волята ми, Майкъл.

Остротата на тона й го накара да присвие очи.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Виж какво, Майкъл. Изобщо не трябваше да правим секс. Беше зле за мен, зле за теб, зле за дъщерите ти. Постъпихме животински и аз се мразя за това. Това повече няма да се повтори.

— Животински? — повтори той бавно и изражението му стана хладно. — Що за език е това?

— Моят език — каза тя приглушено. — Повече никакъв физически контакт между нас. Никога.

Той се взря в нея. Погледът му бе станал мрачен и я изгаряше като огън, но от него лъхаше студ. Спомни си докосването на кожата му, когато се любеха. Тогава пак под външния хлад се разгаряше пожар.

— Коя си ти, по дяволите? — попита той. — Защо дойде? Какво искаш от мен?

Желанието й да му каже заседна на гърлото й, искаше да види как ще зяпне от учудване. Но думите не излизаха, отказваха да бъдат изречени. Успя само да придаде още по-голяма твърдост на гласа си.

— Говоря сериозно, Майкъл. Ако само с пръст ме докоснеш, ще си събера багажа и ще си тръгна.

Тя се извърна, но той се пресегна и я сграбчи за ръката, стисна я толкова силно, че дъхът й секна. Когато се обърна, за да го погледне в очите, изражението му бе почти заплашително.

— Може да съжаляваш за малката си игричка — каза той почти шепнешком. — Може горчиво да се разкайваш за това някой ден.

Тонът му беше тракане на острие. Тя потрепери и плътта й изстина.

— Заплашваш ли ме? — попита тя с пресъхнали устни.

— Предупреждавам те — отвърна той със същия тон.

Тя погледна за миг в очите му и се зачуди на какво ли бе способен. После издърпа ръката си от хватката му. Всеки негов пръст бе оставил след себе си огнена следа. Тя се обърна и се отдалечи от него.