Мариус Габриел
Белязани с грях (12)

Катманду

— Няма начин да ускорим лечението — каза твърдо доктор Мохан Синкх. — Гипсът трябва да остане. Ти си лекар, знаеш го не по-зле от мен. А да тръгнеш обратно за Америка в това състояние — дума да не става. Може да си съсипеш коляното и да трябва да ходиш с бастун до края на живота си. — Мохан Синкх бе пооправил английския си в разговорите с Ребека и много се гордееше с лекотата, с която говореше. Вече си говореха на малко име и се сприятеляваха все повече. — Разстроеният й вид го натъжаваше. — Какъв, за бога, е проблемът? Нямаш ли вяра на лечението?

— Не е това.

— Тогава защо толкова много искаш да се върнеш в Америка?

Тя помълча малко.

— Мохан, преди тринайсет години родих дете. Бях само на седемнайсет. Чувствах, че не мога да го задържа, затова го дадох за осиновяване. Сега нещо ужасно се е случило с момиченцето и аз трябва да отида при нея.

Синкх седна.

— Беше ли омъжена? — попита той.

— Не. Омъжих се по-късно. Не за бащата на детето ми. Омъжих се за друг, лекар, но бракът ни не продължи дълго. Когато родих бебето, дори не бях още зрял човек.

— И какво се е случило с детето ти?

— Новата й майка е умряла. При пожар.

Бадемовите очи на Синкх станаха сериозни.

— Това е много лошо.

— Ужасно е. По-лошо, отколкото можеш да си представиш. — Ребека взе броя на „Таим“ и му го подаде. — Имало е и други пожари. — Ръката й трепереше, а гласът й бе нестабилен. — Сериозни пожари. Таблоидите твърдят, че дъщеря ми е пироманка. Пишат, че е убила майка си. — Не можа да продължи, гърлото й се бе стегнало.

Синкх взе списанието и бавно прочете статията. Когато свърши, си свали очилата и я погледна сериозно.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да отида при нея.

— И какво би постигнала с това?

— Мога да я утеша — каза Ребека. Въпреки самоконтрола й, сивите й очи плуваха в сълзи.

— Мислиш ли, че ще ти я върнат?

— Не, не мисля. Просто ми се струва, че в този момент тя има нужда от мен. Няма майка и те ще я разпнат на кръст.

Сърцето на Синкх бе натежало. Беше се надявал, че тя ще остане в Катманду поне за част от физиотерапевтичните процедури. Надяваше се, че вниманието му към нея, ограничено от етикета на отношенията между лекар и пациент, би могло да се задълбочи и да прерасне в нещо повече. Сега се страхуваше, че мечтите му са били напразни. Разбираше, че тя няма да се възстановява в Непал и не ги очаква нежен есенен роман. Тя ще се втурне към дома си, ако е необходимо дори на патерици, веднага щом й свалят гипса.

— При сегашната бъркотия пристигането ти може повече да навреди, отколкото да помогне.

— Може. Но аз вярвам, че бих могла да помогна.

— Момичето знае ли коя си?

— Не знам — отвърна Ребека. — Съмнявам се. Бяха се погрижили да ме откъснат от нея. Законът не ми позволява изобщо да се доближавам до нея без съгласието на осиновителите.

— В такъв случай как смяташ да се появиш при нея?

— Не знам. Все ще измисля нещо.

— Ами ако детето наистина е отговорно за това ужасно престъпление? — попита той. — Да не би да искаш да отидеш при нея, за да поемеш част от вината й?

Лицето й стана мрачно, никога не го бе виждал такова.

— Вина? — повтори тя дрезгаво. — Мохан, ако едно тринайсетгодишно момиче извърши такова нещо, то е, защото е било систематично травматизирано години наред. Не заради някакъв генетично вроден дефект.

Синкх поклати глава, което можеше да значи и съгласие, и несъгласие.

— Искаш да кажеш, че детето ти е било по някакъв начин малтретирано? Но ако тези господин и госпожа Флорио толкова силно са искали деца, че са решили да си осиновят, се предполага, че би трябвало да бъдат добри родители.

Тя леко сви рамене.

— Може да са искали деца по нездрави причини. Ненормални причини.

Той потъна в размисъл.

— Семейството ти ли те накара да я дадеш за осиновяване?

— Не. Решението беше изцяло мое. Взех го много преди тя да се роди. Исках да стана лекар. Имах амбиции. Не исках да се отклонявам от тях.

— А бащата на детето?

— И той беше на същото мнение.

— Ти обичаше ли го? — попита Синкх.

— О, да. Райън е прекрасен човек. Беше много нещастен от това решение. И с двамата беше така. Но всичко стана случайно. Нито той, нито аз искахме да се женим. Не и тогава. Беше дори по-амбициозен от мен. Когато забременях, и двамата не искахме брак и деца за още много, много време напред. Решението да оставим детето за осиновяване беше взаимно.

— Виждаш ли се още с него?

Ребека млъкна.

— Не съм го виждала от години. Той стана педиатър. Ожени се преди няколко години, горе-долу по същото време, когато и аз се омъжих. Не знам дали има деца.

— Избрал е същата специалност като теб?

Усмивката й беше пълна с болка.

— Може би е имал същите мотиви като мен, кой знае?

— Не мислиш ли, че би трябвало да поговориш с него? — попита внимателно Синкх.

— С Райън?

— Той е баща на детето. И казваш, че някога си го обичала.

Ребека поклати глава, без да отговаря. Преди няколко години Райън й бе изпратил едно дълго страстно писмо. Беше се оженил и след това развел и сега работеше в детската болница в Монтерей, Мексико. Бе поискал да се видят пак. Между редовете на писмото тя прочете дълбокото му чувство към нея. Споменаваше за ужасната грешка, която са допуснали, за нуждата да излекуват раните от миналото.

Но това писмо пристигна практически в навечерието на сватбата й с Малкълм Бърнс. Тя му отговори доста неангажиращо, не искаше да се връща към болезнения спомен. Искаше да му внуши, че се опитва да намери щастието си и да преустрои живота си, но с друг мъж. Знаеше, че беше успяла да предаде това послание. Оттогава той повече не й се обади.

Синкх я наблюдаваше. Очите й сега бяха ясни. Нито се самосъжаляваше, нито бе изпаднала в сантименталност.

— Срещала ли си се с осиновителите, тези господин и госпожа Флорио? — попита той.

— Само с жената.

— Не и със съпруга й?

— Не.

— Значи не знаеш нищо за тях.

— Хората от агенцията ги бяха проверили много внимателно. Гарантираха за семейство Флорио. Агенцията имаше добра репутация. С Райън дълго и мъчително търсихме, докато намерим такава, на която можем да се доверим.

— И повече не си виждала детето си?

— Не.

— В нашето общество това не би било нормално. Ние сме много открити за такива неща. В Непал има много осиновени деца. На тях винаги им се казва кои са биологичните им родители. В повечето случаи те се срещат с тях всеки ден и знаят всичко за тях.

Ребека направи слаба гримаса.

— Това е много похвално, Мохан. Нашето общество е малко по-различно. Ние покриваме всичко под було. Нарича се поверителност.

Той беше явно отблъснат.

— И какво му е хубавото на това? Тези неща не са срамни.

— За нас са. Освен това е станало преди тринайсет години, а тогава поверителността беше задължителна. Агенцията предприе юридически действия, за да затрудни повторното ни появяване с Райън в живота на детето. Подписахме документ, че се задължаваме никога да не се свързваме с детето без тяхно съгласие. Те дори не искаха да знаем кои ще са новите й родители, но аз настоях да се срещна с майката. Исках да зная при кого отива Терез. Оригиналният акт за раждане беше запечатан. Може да бъде отворен само по нареждане на съда. Беше издаден нов, в който пишеше, че детето ни е на семейство Флорио. И много други неща бяха направени, за да ни бъде пресечен обратният път.

— Тогава консултира ли се с адвокат?

— Никой не спомена подобно нещо по онова време — каза тя мрачно. — В общи линии двамата с Райън се съветвахме един друг. Което значи, че плачехме много. Цялото внимание бе съсредоточено върху осиновителите. От агенцията често говореха за тях като за „клиентите“. Ние с Райън не бяхме клиенти. Бяхме просто средства за възпроизводство и нашето бебе беше стоката.

— Доста разрушителен подход. — Пейджърът на Синкх пищеше настойчиво. Обикновено много се гордееше с това приспособление, но сега стана и го изключи раздразнено. — Ще поговорим по-късно. — Той вдигна към нея показалец. — Никакво ставане, Ребека. Коляното ти няма да издържи тежестта. Опитай се да умириш духовете.

Загледа се в него, докато се отдалечаваше, мислите й още бягаха към миналото. Терез беше на осем дни, когато с Райън я дадоха за осиновяване.

Сега вече Ребека знаеше, че с Райън писмено се бяха отказали от права, които трябваше да си запазят. Бяха се подложили на изключително емоционално изпитание с надеждата, че ще забравят детето си, но всъщност мисълта за това дете щеше да ги преследва до края на живота им.

Ако бе настояла за някакъв достъп до дъщеря си, щеше да е много по-добре и за двамата. Вместо това бе погребала бомба в сърцето си и в сърцето на детето си. Дали тази бомба най-накрая не бе избухнала в Сан Франциско? Не би могла да си признае този ужасен страх дори и пред грижовния Мохан Синкх.

Години наред сънуваше детето си. В сънищата й то плачеше гневно и тъжно за нея и я обвиняваше, че му е откраднала самоличността. Болката беше непоносима.

Ребека бе специализирала педиатрия. Докато учеше усилено, разбра, че за детето съществува голяма възможност да научи истината, дори осиновителите й да са я запазили в тайна, и че такова разкритие може да подейства разрушително. В най-добрия случай може да повдигне у момиченцето въпрос, който, оставайки без отговор, би я преследвал цял живот. В най-лошия можеше да я хвърли в емоционален хаос и празнота, които да я подтикнат към отчаяни действия. Дали това се бе случило сега в Сан Франциско?

Изведнъж ужасно й се прииска да поговори с Райън. Нуждаеше се от неговата мъдрост, чувствителност и внимание. Но с него ги деляха океаните на пространството и времето. Някога си бяха принадлежали, но оттогава мъдростта и вниманието му са били насочени към други.

Изтощена от мисли, тя затвори очи и остави сънят да я пребори.

 

 

Следобедната закуска на Ребека пристигна в две купи, едната съдържаше сравнително непикантно вегетарианско къри, а другата — яхния от гъби с черни обли шапчици, подправена обилно с чесън. Въпреки че Ребека не знаеше, и двете идваха от дома на Мохан Синкх, където бяха приготвени от роднините му за бедната американска жена, която си нямаше наблизо никой да се грижи за нея. Беше безразлична към храната и към усилията, които бяха положени за нея. Беше прекалено погълната от мислите си. Изяде по няколко хапки от всяка купа и отчупи няколко трохи от хляба.

Когато притъпи глада си, отблъсна таблата от скута си. Движението напрегна крака й и остра, пронизваща болка премина през коляното й.

Ребека си мислеше за Барбара Флорио. Не я бе харесала особено. Агенцията се мъчеше да прикрие колкото е възможно самоличността на осиновителите. Ребека знаеше, че се опитват да изгорят всички мостове, по които тя би могла по-късно — неканена и нежелана, да се върне при Терез. Но тя усърдно настояваше да се срещне с майката, иначе заплашваше, че процедурата няма да се задейства. И така неохотно бяха уредени две срещи.

По време на краткото им общуване Барбара Флорио се стараеше да впечатли Ребека с прекрасния живот, който очакваше нероденото й дете. Разговорът се въртеше около богатствата и привилегиите. Барбара Флорио бе предположила, че девойката произхожда от бедно семейство, което според Ребека беше естествено. И през ум не й минаваше, че и самата Ребека произлиза от богата и видна фамилия.

При втората им среща Барбара Флорио се бе опитала да предложи пари на Ребека, като настояваше да плати сметките и да остави „малко джобни пари за теб, скъпа“. Гордата и страдаща Ребека тогава прекъсна набързо срещата и повече не пожела да я види. Въпреки че бе осъзнала, че изброяването на собствеността бе по-скоро да й даде увереност, отколкото перчене, тя бе обидена от материализма, демонстриран от жената. За малко да се разколебае относно семейство Флорио. Чак по-късно й хрумна, че на Барбара Флорио отчаяно й се е искало да се представи в положителна светлина, но не е знаела как да го направи. Хората от агенцията й разказаха за безкрайните лечения на госпожа Флорио, с които се е опитвала да си роди собствено дете, за отчаяното й желание да стане майка.

А сега бе умряла по ужасен начин, изгаряйки в пожар.

Най-страшният от всички начини да умреш. Най-агонизиращият, най-болезненият. Гледката не излизаше от ума й и от нея й призляваше. Медиите очевидно се опияняваха от предположението, че Терез Флорио, проблемното тринайсетгодишно момиче, палещо разни неща за забавление, е причинило пожара, който е убил осиновителката й. На Ребека й се гадеше, че някой би могъл да сметне подобен факт за пикантен, но явно за доста хора беше така.

Тя притвори очи, измъчена от представата за пожара. Пламъци, отразени в детски очи. Детски пръсти, палещи клечка кибрит. Детски писък.