Мариус Габриел
Белязани с грях (7)

Сан Франциско

— Не е успяла да стане от леглото — коментира Кендал.

— Не, не е. — Луис Щиглиц направи снимка на терена. Леглото бе направено предимно от незапалителни материали и се бе срутило само наполовина. Това, което лежеше върху него, бе познато и жалко.

Когато преди една година доктор Ивън Брокмън си бе помислил, че Луис Щиглиц прилича на валкирия, той се бе оказал несправедлив към нея. Тя беше светлокестенява, около трийсет и пет годишна, беше отлично сложена, въпреки че беше малко по-мускулеста, отколкото на него му харесваше. Силата беше полезно качество в нейната работа.

За трети път я викаха в дома на семейство Флорио. Първият беше преди две години, когато постоянно живееща в дома прислужница бе сериозно обгорена, след като заспала със запалена цигара в ръка. Обезобразената жена бе отрекла всякаква вина и неуспешно се бе опитала да съди семейството. Точно в този момент Щиглиц си мислеше за тази цигара.

Вторият път беше преди година, когато едно от децата се бе опитало да подпали колекцията си от кукли с помощта на няколко галона газ. И от това не последва никакво наказателно преследване, въпреки че случаят беше странен и някои аномалии останаха необяснени.

Този път пожарът беше с много по-сериозни поражения. Модерната задна пристройка на къщата беше лошо обгоряла, въпреки че основният корпус във викториански стил бе останал незасегнат. Целенасочен огън, би казал някой. Беше си свършил работата бързо и ефикасно, без да създава бъркотия наоколо.

Всички обитатели на къщата са били евакуирани. Живеещата в къщата прислуга обитаваше помещения в другото крило. Двете деца, сега силно упоени и под грижите на баща си, са спели в спалнята за гости. Причината за това беше, че в тяхната стая правеха ремонт. Едно от тези странни съвпадения, които спасяват или погубват живот, помисли си Щиглиц. Ако бяха в леглата си в детската стая в задната част на къщата, и двете щяха да са мъртви.

Щиглиц вече беше разпитала двамата бояджии и те се кълняха като луди, че не са ползвали горелки или горещи въздушни струи за сваляне на боята, нито газови котлони за топене на помощни материали, че не са оставяли нищо включено в електрическата мрежа, когато са си тръгнали от къщата в пет. По-рано днес един полицай от специалните части бе претърсил руините заедно с Алекс, специално обучения черен лабрадор, който душеше напразно за следи от възпламенителни вещества, като газ например.

Ако се съдеше по начина на обгаряне и посоката на въздушното течение, Щиглиц бе готова да се обзаложи, че пламъците са тръгнали някъде оттук, от това, което някога е било спалнята на Барбара Флорио.

Щиглиц и криминалният й асистент Дейвид Кендал внимателно преглеждаха развалините, снимаха и от време на време прибираха в пластмасови пликове някоя малка обгоряла вещ. До края на разследването щяха да се натрупат стотици такива пликове. Но истинските улики, ако имаше такива, щяха да изскочат от мястото, от което е тръгнал пожарът — някоя ниша, шкаф или изпод дървения под.

Тя се надвеси над жалките тленни останки. Бяха използвали скрипец за повдигане на тежките отломки, стоварили се от банята на горния етаж. Щиглиц предполагаше, че Барбара Флорио е била мъртва още преди пламъците да достигнат плътта й. Тялото беше недокоснато, но силно обгорено. Умелата аутопсия щеше да го докаже. Трудно беше да се установи точно в какво положение е била, когато е умряла. Нечовешката жега беше предизвикала спазми в мускулите и сухожилията, крайниците й бяха сгърчени по типичния за силно обгорените трупове начин, а тялото беше извито.

Луис Щиглиц се взря в лицето й. Беше виждала доста такива лица и ужасът й беше притъпен. Но, както винаги, и сега изпита жалост. Спомни си ясно госпожа Флорио от последното си посещение в тази нещастна къща — красива блондинка, взела свръхдоза веднага след пожара, заради което трябваше да бъде откарана в болницата заедно с дъщерите си. За окончателното разпознаване щяха да използват снимки на зъбната конфигурация. Нямаше човек, който да е способен да идентифицира и една човешка черта по нея.

Насочи вниманието си към ръцете. Имаше няколко пръстена, които също щяха да помогнат. Записа си нещо и направи снимки. После погледна по-отблизо и изведнъж усети по кожата си студен полъх, който дойде изпод задушаващите азбестови плоскости.

Овъглените ръце бяха вдигнати в поза на богомолка, което беше типично. Но в този случай те притискаха нещо към почернелите си гърди. Нещо, което беше кремирано заедно с Барбара Флорио, но не беше напълно унищожено, защото част от него бе направена от порцелан.

— Какво, по дяволите, е това?

Дейвид Кендал вдигна поглед от другия край на леглото.

— Намери ли нещо, Луис?

С края на молива си Луис внимателно побутна предмета. Отмести настрани люспите изпепелен материал. Сгърчените ръце на Барбара Флорио бяха крехки като клечки и тя много внимаваше да не ги счупи.

Тогава видя какво точно стискаше жената.

— Господи! — каза тя. — Ела да хвърлиш един поглед на това.