Мариус Габриел
Белязани с грях (10)

Катманду

Мохан Синкх дойде да я види рано на следващата сутрин. Сестрите вече бяха й измерили кръвното и пулса, но той повтори процедурите.

Беше време за закуска и повечето посетители бяха донесли съдове с храна за роднините си. От другите легла се носеше мирис на чесън, ким и кориандър.

— Не сте ли гладна? — попита той.

— Тук е настанало голямо оживление. — Тя се усмихна.

— Непалски обичай — каза той извинително. — Семействата на пациентите им носят храна. Предполагам, че на вас няма кой да ви донесе храна?

— Няма.

— Боя се, че тук снабдяването е много скромно. Ако се прехвърлите в някоя западна клиника, ще ви носят храна по три пъти на ден.

— Доволна съм и ще остана тук.

— Ако искате — предложи той, — мога да уредя да ви носят храна отвън. Няма да е много скъпо. Но ще са непалски ястия, разбира се.

— Много мило от ваша страна, но и това ми стига.

— Някакви въпроси?

Не можеше да спре да се чуди дали вече не се е заразила с някой от хепатитните вируси, които се разпространяваха като епидемия в Непал. Както на всички останали, преди да дойде в Непал, й бяха били инжекция гама-глобулин, както и ваксини против полиомиелит, холера, тиф и паратиф. Но те я защитаваха само донякъде и всяка от процедурите, на които бе подложена в тази болница, можеше да я е заразила.

— Да? — насърчи я той внимателно.

— Малко се безпокоя от хепатит — каза тя.

Той изглеждаше шокиран.

— Не и в моята болница — отвърна й твърдо. — Тук нямаме хепатит, доктор Кери. Целият персонал редовно се преглежда и процедурите ни са особено прецизни. Моля да ми имате доверие.

Тя се усмихна, вярваше му.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря — каза той рязко, очевидно раздразнен. — А сега ще се погрижа за храната ви. — И той бързо се отдалечи.

Беше се опитвала да не се държи по западняшки високомерно. Но знаеше, че в Непал има всичко на всичко не повече от хиляда лекари, по-малко от пет хиляди болнични легла. Това беше една от най-бедните държави в света, богата само с планините си, които привличаха хора от всеки кът на глобуса да катерят тази безгранична пустош, за да се докоснат до лицето на Бога. Или да умрат.

Докато бързо се отдалечаваше от леглото й, Мохан Синкх не спираше да мисли за Ребека. Тя беше интригуваща и интересна: не просто колега лекар, а й жена. И не просто жена, а очарователна жена.

Мохан Синкх не беше голям почитател на западната красота — поне не на холивудския й тип, който налагаше сините очи, русата коса и бледата кожа, а всичко това той намираше за плиткоумно и изкуствено. Тази жена обаче имаше мека тъмна коса и сивите й очи бяха нежни и дълбоки. Изглеждаше затворена и вглъбена в духовния си мир, а това качество според него беше рядкост за западняците. Устата й беше сочна, не само като форма, щедра на усмивки и целувки, но и много чувствена. Имаше формата на лист, спокойна и в същото време готова да се отвори към чувствата.

Беше на трийсет години. Той бе разгледал мускулите под фината й кожа. Бедрата, гърбът и коремът бяха стегнати и излъчваха сила. Ръцете й също бяха силни, с дълги пръсти и малки нокти, веднага позна, че са на лекар. Ръце, създадени да облекчават страданието, също като неговите.

Въпреки силата й тя притежаваше мекота, която омайваше мъжете, закръглени бедра и гърди, дълбока вдлъбнатина около пъпа, налети тъмни зърна.

Ребека не беше много сигурна защо не прегърна предложението на Барбър да я прехвърли в западна клиника. Може би причината имаше нещо общо със самия Синкх. Думите му я трогнаха. Непалска представа за непалски проблеми. Прозвуча й разумно. При всяко положение засега оставаше тук.

Снощи, докато заспи, токът не дойде и тя така и не отвори пакета, който Барбър й бе донесъл. Сега се пресегна и го отвори. Вътре имаше супермаркетски набор с тиленол, лекарство против разстройство, антисептичен мехлем и цял куп други медикаменти, подходящи за чужди страни. Делът на баща й към грижите за нея. Мащехата й пращаше две евтини книжлета с популярна психология, обясняващи как да се чувстваме по-добре, а не просто добре. Нямаше писмо. Напоследък рядко комуникираше с родителите си чрез словото. Шишенцето тиленол съдържаше много по-малко противоречия.

Опакова обратно ненужните лекарства. Някои можеха да се окажат полезни за доктор Синкх. Посегна към броя на „Таим“, който Барбър бе донесъл, и го прелисти, за да се разсее.

Изчете лениво няколко страници, не проявяваше голям интерес към новините от миналата седмица. Тогава внезапно зърна лице и заглавие, които накараха сърцето й да затупти бясно.

Ребека се опита да се изправи до седнало положение, докато очите й поглъщаха първото изречение на кратката статия. Погледът й отскочи пак към началото, препрочиташе думите отново и отново, сякаш нещо я спираше да продължи нататък.

— О, боже! — прошепна тя. — О, боже!