Мариус Габриел
Белязани с грях (19)

Урбино

През нощта Ребека се събуди и й се стори, че чува плач. Тя седна в леглото и се опита да избистри мозъка си от обърканите сънища, които сънуваше. Някакво слабо скимтене се носеше през дебелите каменни стени. Тя заопипва по нощното шкафче за кибрит и запали свещта. Жълтата й светлина разпръсна хиляди бягащи сенки из тъмнината. Тя стана от леглото и тръгна боса по ледения под към коридора.

През нощта тази къща ставаше по-тъмна от всички, които беше виждала. След като всички свещи и лампи бяха угасени, мракът ставаше пълен. Нямаше указателни светлини и фосфоресциращи устройства. Това беше също и най-тихата през нощта къща, в която бе живяла, тишината й не се нарушаваше дори от бръмченето на хладилник. Тя се спря пред стаята на Терез и се заслуша. Изглежда, никой в къщата не се бе размърдал. Тогава чу гласа на Терез, която шепнеше нещо нечленоразделно. Тя бутна внимателно вратата и влезе вътре.

Терез се бе проснала на пода до леглото. Отначало Ребека си помисли, че има припадък, но видя, че ръцете й се движат отпуснато, и разбра, че сигурно е паднала от леглото в съня си. Коленичи тихо до нея и я погали по челото.

— Добре ли си, миличка?

Терез отвори очи.

— Мамо? — промълви тя ядосана и уплашена.

— Всичко е наред — прошепна Ребека. — Това е само лош сън. Аз съм тук.

Чу зад себе си звук и се обърна. Високата фигура на Майкъл Флорио се бе надвесила над нея. Тя затаи дъх.

— Ох — прошепна тя, — уплаши ме!

Лицето на Майкъл бе в сянка.

— Какво става?

— Чух я да плаче. Трябва да е паднала от леглото. Имаше кошмари, но сега се успокои.

Той коленичи до нея и нежно погали Терез.

— Добре ли си, скъпа? — промълви той.

Терез кимна. Майкъл я вдигна на ръце с лекота и я сложи обратно на леглото. Сърцето на Ребека още биеше силно от шока.

— Може ли да получа чаша мляко? — попита Терез.

— Разбира се — каза Майкъл. — Ще ида да донеса. Ребека ще остане с теб.

Ребека седна до момичето, докато той отиде за мляко. Терез бе потна и кожата й бе лепкава. Под меката светлина на свещта лицето на детето изглеждаше ангелско. То затвори очи. Сънят бе изгладил всичките й обичайни гримаси и мръщения. Сега лицето й беше като разбунена водна повърхност, която най-накрая се е успокоила. През прозрачните пластове можеше да се видят най-скритите дълбини. Ребека се наведе и попи образа с очи. Сега, когато беше спокойна, по лицето на Терез тя можа да различи собствените си черти и чертите на Райън. Приликата я имаше, по-силна, отколкото бе предполагала. Но генетиката бе удължила някои линии, други бе загладила, бе създала нещо, което и приличаше, и не приличаше на нея. Чудеше се дали Майкъл или Девън щяха изобщо да забележат тази прилика и да се досетят коя е. Ребека се наведе и докосна с устни лицето на Терез. Аз съм я родила, но не е мое дете, помисли си тя.

Майкъл се върна с чаша топло мляко в ръка. Тя помогна на Терез да седне и да го изпие. След това момичето се претърколи на една страна и приближи юмруците си към устата, движение, останало от детското смучене на палците. Клепачите на Терез потрепнаха, когато през мозъка й премина нов кошмар, тя се размърда неспокойно й отново потъна в спокоен сън.

За момент Ребека и Майкъл постояха един до друг, гледайки огряното от свещта лице на възглавницата. Почти като истински родители, помисли си тя. Както би трябвало да бъде.

Майкъл се обърна към нея.

— Приготвих топло мляко и за нас. Ела долу да го вземеш.

— Благодаря, но не обичам топло мляко.

Светлината на свещта трептеше в тъмните му очи.

— Това ще ти хареса. Всичко е готово.

Предложението не беше добре дошло и тя би предпочела да откаже. Накрая въздъхна.

— Само да отида да си взема халата.

Отиде до стаята си и си сложи халата и чехлите. Мярна отражението си в огледалото, овалното й лице бе обградено от тъмен облак коса. Сърцето й още биеше силно.

Майкъл беше в кухнята и наливаше някакво питие, което миришеше на алкохол. Бе облечен в тъмночервен халат, който му придаваше величествен вид под светлината на керосиновата лампа.

— Какво е това? — попита тя.

— Ром и мляко.

— Страхотно питие за преди лягане.

— Пия го, когато ми се струва, че няма да мога да заспя.

— Още ли не си си лягал? — попита тя.

Той поклати глава.

— Работех по едни изчисления. Искам да пробвам турбината след два дни. Трудно е да се пресметне силата на напора на тези стари мелници. Водната струя е много променлива.

— Аз не бих се сетила дори откъде да започна.

— Трябват ми двайсет конски сили, за да получа десет киловата. Конската сила се изчислява, като умножиш височината на водната струя във футове по дебита във футове в секунда. След това умножаваш резултата по 62.4 и разделяш на 550. Това ти дава в груби линии очакваната мощност в конски сили. За да получиш конските сили на киловат електроенергия, трябва да разделиш числото на 0.746. Кажи ми, когато очите ти изхвръкнат от орбитите.

— Вече изхвърчаха — призна си тя. — Ще стане ли?

— Скоро ще разберем — каза той веднага. Подаде й чашата. — Внимавай. Топло е.

Тя я взе развеселена, чукна чашата си в неговата и отпи.

Охо.

Харесва ли ти?

— Придава изцяло нови измерения на безсънието.

Пренесоха лампата във всекидневната и плуващите сенки се втурнаха след тях. Както бе казал Майкъл, в камината още тлееше топъл пламък. Тя се сви с чашата ром в едно кресло, а той хвърли още едно дърво в жарта.

— От колко време проектираш тази турбина? — попита тя.

— От години — отвърна той. — Една от причините тази къща да се руши, е, че е прекалено далеч от далекопроводите. Свързването би струвало цяло състояние. Изглежда, никой не се е сетил, че тук има идеални условия за генериране на безплатна екологично чиста енергия.

— Значи си го взел на безценица?

— Направо без пари. Веднъж да получим електричеството, всичко останало ще последва. Нормални комуникации, светлина, топлина, енергия, западна цивилизация.

— Електрифицирани огради? — предложи тя.

Той я погледна.

— Ти си убедена, че съм някаква откачалка, нали?

— Не съм казала такова нещо. Просто говориш така, сякаш това ще стане постоянното ти убежище. И се чудя дали това е най-подходящото място за отглеждане на две момичета.

— Не смятаме да оставаме тук завинаги, Ребека.

— Тогава докога? Кога ще стане безопасно да се върнете? Какво трябва да се случи, за да сте в безопасност?

— Ти си разговаряла с децата. Знаеш защо сме тук. Знаеш колко сложно е всичко.

— Знам, че има един въпрос, който отчаяно се нуждае от отговор — каза тя. — И той е дали Терез е причинила пожара, или не.

Той я погледна пронизващо.

— Разбира се, че не е причинила пожара — каза той и гласът му ставаше все по-дълбок.

— Тогава трябва да си ти. — Ребека чувстваше как ромът я прави заядлива, въпреки че осъзнаваше, че това е безсмислено.

Но Майкъл изглеждаше развеселен.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че си способен — каза тя.

— Грешиш — отвърна той.

— Тогава защо бягаш?

— Защото полицаите и техните дресирани психиатри искат да разкъсат Терез на парчета като някакъв евтин предмет.

— „Искат да ти бръкнат в мозъка и да извадят оттам всичките ти малки тъмни тайни“ — цитира тя.

— Какво?

— Терез така го определи. Малко грубо описание на психиатричната помощ.

— Може би опитът ти е различен от нашия — каза той сухо. — Психоаналитикът, на когото плащаш, е утеха. Психоаналитикът, когото полицаите водят да разпитва детето ти, е съвсем друго нещо.

— Предполагам, че си прав — каза тя неутрално.

Той не откъсваше очи от нея.

— Все още не си ми простила, че ти се разкрещях онзи ден — каза той, — нали?

— Каза доста гадни неща — отвърна тя с равен тон.

— Поех голям риск с теб — каза той. — След всичките лъжи, които наговори, само луд човек би те взел. Но аз съм луд. Отнесох се с теб различно от начина, по който се отнасям с останалите хора. Аз съм подозрителен и предпазлив. Но с теб… От първия миг реших, че си по-специална. А когато изчезна с Терез, се уплаших, че съм направил най-голямата грешка в живота си. Бях много ядосан и уплашен.

Тя стоеше напрегната и стискаше чашата си, без да знае какво да мисли.

— Момичетата също те смятат за специална. Виждаш, че Терез е трудно дете. Но и аз, и Девън от години не сме я виждали толкова спокойна с някой друг. Разходката ти с нея до Урбино би била нещо прекрасно, но не по начина, по който я предприе и който изкара акъла на всички.

— Майкъл — каза Ребека, — съжалявам за глупавите лъжи, които ти наговорих. И наистина искам да ми имаш доверие.

— А ти имаш ли ми доверие? — контрира я той.

Думите заседнаха в гърлото й.

— Ти ме плашиш — каза тя накрая.

— И как?

Усети, че главата й се замая, и искрено искаше да не бе пила горещото мляко с алкохола, който развързва езика.

— Не мога да реша какъв си. Дали си добър, или си лош.

Огънят леко припукваше в тишината.

— У всички нас има и добро, и зло — каза той накрая. — Две страни на личността, които се борят, докато сме живи. Понякога надделява тъмната ни страна, понякога не. Няма прост отговор.

— При повечето хора има. Повечето хора са добри.

— Само защото никога не са се изправяли пред истинска необходимост или истинско изкушение да станат зли — отвърна той.

— И коя от двете ти страни надделява в момента? — попита тя.

Улови по лицето му сянка от усмивка.

— Да кажем, че моят характер е къща с много стаи — отвърна той. — И ти си имаш твоите малки тайни, нали? Нещо, което искаш да скриеш?

— Не е нищо незаконно или опасно.

— Защо не ми кажеш какво е?

— Защото засяга… други хора.

— Аз си изкарвам прехраната, като се грижа за проблемите на другите хора. Знам много начини за решаването им. Може би ще мога да ти помогна.

— Съмнявам се.

Той я гледаше изпод спуснатите си клепачи.

— В деня, в който те срещнах, ми се стори, че те познавам отпреди. Точно сега, докато седим тук, чувството е по-силно от всякога. Усещала ли си подобно нещо някога?

— Не знам — отвърна тя неспокойно. — Много се привързах към момичетата.

— И към мен ли?

Нямаше отговор на този въпрос.

— Целият ми живот е изтъкан от недоверие към хората, Ребека. Но това не може да продължава вечно. Един ден срещаш някого, на когото просто трябва да се довериш. — Той леко се усмихна. — Обикновено тогава ударът те изненадва неподготвен. — Майкъл се обърна към огъня, който весело гореше зад решетката. Взе един ръжен и бутна горящото дърво навътре. — От дълго време не съм се любил с жена — каза той като насън. — Не и откакто нещата започнаха да се объркват. — Пламъците галеха лицето му, като оставяха едната му половина в тъмнината. — Но сега искам да се любя с теб, Ребека.

Втрещена, Ребека облиза пресъхналите си устни.

— Това би било лудост и за двамата, Майкъл.

— Това „да“ ли значи?

Ребека усети, че сърцето й подскочи. Кръвта се блъскаше във вените й. Не бе спала с мъж от дълго време. Гласът й едва се чу.

— Не. Това е „не“.

Той я погледна, а пламъците се отразяваха в очите му.

— „Не“ завинаги? Или „не“ засега?

— Не знам — каза тя с хладен тон. — Предполагам, че е „не“ завинаги.

— Защото мислиш, че съм убил жена си? Така ли?

— Няма защо да обяснявам причините си, Майкъл.

— Ако мислиш, че аз съм изгорил жива Барбара, ти си луда, Ребека. Не съм способен на това.

— Господи, имаш огромно его — каза тя мрачно. — Не ти ли хрумва, че може да не те намирам за привлекателен?

— Не — каза той с усмивка. — Не ми е хрумвало. Защото знам, че ме намираш за привлекателен. Бедата е, че в твоето въображение аз съм чудовището. — Майкъл се пресегна и я докосна по ръката. Тя усети как по нея пробягнаха тръпки. — Би ни било хубаво заедно — каза той нежно.

Тя стана, защото знаеше, че ако сега не избяга, никога няма да го направи.

— Благодаря за предложението, но не. Ще си лягам, Майкъл. Ще се видим сутринта.

Докато се отдалечаваше от него, бе почти уплашена, че той ще посегне да я спре. Но не го направи. Просто я гледаше как си тръгва, лицето му бе наполовина огряно от пламъка, наполовина потънало в тъмнина.