Мариус Габриел
Белязани с грях (4)

Катманду

Лекарството не успя да я събори напълно. Помогна й да започне да си спомня. В полусън тя се сети, че е била в планината. Проправяше си път през виещата бяла пустош, свързана с въже за Робърт. Постоянно се спъваше и въжето не преставаше да се опъва.

Снежната буря приличаше на ледена пещ, която поглъщаше силите й. С мъка се придвижваше напред, стискаше въжето, което беше нейното спасение. Докато усеща въжето в ръцете си, ще продължава да върви.

Усети как се плъзва, пада и се удря в лед и камък. Усети как въжето рязко се стегна около кръста й. Лежеше и го чакаше, силите й бяха почти на изчерпване. След това той се надвеси и клекна до нея. Почувства как ръцете му опипват за закопчалката.

— Какво правиш? — чу тя собствения си разтреперан глас да го пита.

— Не можем да продължим така, Ребека. Никой от нас няма да успее да стигне.

— Робърт, не!

— Всеки от нас трябва сам да си определя скоростта. — Вятърът издухваше думите от устните му, затова тя едва го чуваше. — Опитай се да не изоставаш.

— Робърт, не ме изоставяй! — Беше откопчал въжето от кръста й. Бе останала беззащитна, откъсната в тази виеща белота. Той се изправи на крака.

— Опитай се да не изоставаш — повтори той. Навиваше въжето в спретнат кръг. Закачи го за колана й. После се обърна и отново се заспуска с мъка по сипея.

— Робърт!

Тя се изправи мъчително на крака. Без въжето беше обречена. Отчаяно се втурна след него. Ботушите и се плъзнаха по леда и тя се строполи на една страна. Той вече беше много далеч и потъваше в снежната буря.

Толкова се страхуваше от смъртта, беше толкова сама. Продължи да крачи и да се спъва, като викаше името му. Веднъж той се обърна и я погледна. Тя видя само стъклата на очилата му. Не се различаваше никаква човешка черта от лицето му. След това той зави зад една бяла скала и изчезна.

Тя се завтече с мъка след него. Навитото безполезно въже се мяташе подигравателно на талията й. Беше сама и умираше. Цялата й сила, целият й инстинкт за самосъхранение вече се бяха изпарили.

Все още пищеше, когато от един друг свят чу гласове. Говореха език, който не можеше да разпознае, език на ангелите или на демоните.

После усети как през вените й пропълзява мрак и разбра, че лекарите са увеличили дозата.

Този път мракът стана непрогледен.