Иван Мартинов
С чисто сърце (9)

Братовчедите

— Ванко, ела, бабиното, да идем на гости у дядо ти Цако — покани ме веднъж баба и аз веднага я последвах.

Дядо Цако, брат на баба, живееше на главната улица, в центъра на града, и беше юрганджия. Аз много обичах да ходя у тях, защото имаха голяма градина, дето с най-малкия братовчед Цако играехме на криеница.

Сред градината се издигаше голяма двуетажна къща с много врати и прозорци и с една широка каменна стълба, над която през лятото простираше клоните си, отрупани със зелено грозде, стара лозница. В предната част, до улицата, бе построена дъсчена барака, дето баба Парашкева от сутрин до вечер шиеше на богатите граждани лъскави копринени юргани, а дядо Цако пък в това време се потеше над простите дюшеци зад къщата, дето имаше широк тезгях; тук, на сянка под старата круша, седнал кръстато, с игла в ръце и с телени очила, надянати върху ушите му с конец и паднали ниско на върха на малкия му, сплеснат нос, той работеше често сам.

С баба влязохме в двора. Още отдалеч, когато вървяхме по пътечката от плочи, обрасли с трева, ние чухме нежно свирене на цигулки, което идваше от разтворените прозорци със спуснати дантелени пердета от втория етаж. Там, в своята стая, знаех аз, свиреха леля Цветанка и чичо Стоенчо — и двамата музиканти от ученическия оркестър при читалището. До нас достигаше тактът от чукането по пода с крак и неспокойният, малко креслив глас на леля Цветанка:

— Не така, пак сгреши!

Цигулките спряха.

— Добре, да почнем отначало.

— Готово! — командува леля Цветанка. — Раз-два… фа диез!

Отново се разнесе нежната мелодия на двете цигулки. Най-напред едната беше несигурна и се чувствуваше трептенето и скърцането на лъка върху струните и аз знаех, че това е цигулката на чичо Стоенчо, другата беше сигурна и уверена в себе си, тъй като лъкът се държеше от по-упорита и упражнена ръка — ръката на леля Цветанка; но после и двете се изравняваха, колебанието изчезваше и мелодията се разливаше спокойна и тиха, изпълнена с очарование. Само от време на време се чуваше чукането на крак по пода и едно „раз-два“.

Баба отиде горе при баба Парашкева, която беше болна, а аз се спуснах към задния двор, дето откъм градината се носеше гласът на малкия Цако. С прашка в ръце и с джобове, пълни с камъчета, той гонеше и замерваше едрия пуяк, който бе разперил опашка като огромно ветрило и с острия си клюн заплашително предупреждаваше: „Клю-клю-клю“.

За момент се спрях под крушата, дето дядо Цако шиеше някакъв сламеник. Той беше също като баба ми дребен, но пъргав, с малка като на козле бяла брадичка, войнствено наперена и странно подвижна, когато говореше бързо. Очите му, развеселени от току-що изпитата чаша вино на обед, играеха немирно и закачливо на всички страни под кичурите разбъркана червеникава коса, паднала над ниското изпъкнало чело. Седнал с подгънати крака, както обикновено обичаше да седи, дядо Цако размахваше губерката, мушкаше натъпканото със слама зебло и като подрипваше от време на време, пееше с тънък фалцет:

Топчето пукна,

Европа трепна,

Русия скокна…

Щом ме съзря, той престана да шие, нагласи очилата на носа си и ми махна с ръка:

— О, казак, добре дошъл!

За него всички, които обичаше, бяха казаци и аз се гордеех, когато се обръщаше така и към мене. Спуснах се и му целунах ръка. Дали от радост, че му оказах такова внимание, или че защото се намираше в особено настроение след изпитото вино, той още по-войнствено размаха иглата и продължи да повтаря:

Топчето пукна,

Европа трепна,

Русия скокна…

Повече нямах работа при него и се спуснах тичешком към градината.

В нея имаше много сливи, ябълки и круши. Земята, винаги влажна, беше покрита с изгнили, проядени от червеите плодове, които никой не събираше. В дъното, край дъсчената ограда, растеше свирчовина и бъз, а по високата стена на съседната къща пълзеше вечнозелен бръшлян; ниско долу, на сянка и завет, се намираше леха със здравец и чимшир, от които идваше приятна миризма.

Бързо изминах пътечката между цветните лехи и отидох пред дъсчената вратичка, която извеждаше на крайречната улица. Но къде е Цако? Напразно го виках. Той беше излязъл и отишъл с другари към реката, отдето се чуваше кресливият му глас. Не, няма повече да го търся! И аз се върнах при дядо Цако.

Споменът за това, което баба ми бе разказала, изпълни душата ми с топли чувства към него. Аз с любопитство го наблюдавах отстрана, като се мъчех да си го представя такъв, какъвто е бил тогава, преди повече от петдесет години.

Като се разнесла вестта, че откъм Плевен идвала голяма турска войска и че полето пред табиите почерняло от башибозуци, русите впрегнали конете в топа и потеглили бързо назад към Севлиево, отдето дошли предишния ден. В това време там, на площада, бил и дядо Цако, тогава момче. Хората се разбягали кой където види. Какво да прави и той? Да притича до тяхната махала, времето нямало да му стигне. И без много да мисли, Цако се метнал върху цевта на топа. Руските войници се засмели и го взели със себе си. С тях той отишъл в Севлиево и там останал до повторното им завръщане, когато турците били напълно разбити при Шипка и Плевен. Но тия няколко дни, прекарани с руските войници, изиграли голяма роля в живота му и определили бъдещия му път.

След Освобождението, поканен от своите приятели от батареята, с която избягал, Цако останал в полка на служба. Той бил обикнат от тях и им било мъчно да се разделят с босоногото, окъсано момченце с такъв жив поглед и сламеножълта, почти червеникава коса, че приличало на истинско русначе. Те се застъпили за него и го настанили в музикантската команда като ученик-барабанчик. Момчето бързо свикнало с реда и още по-бързо възприемало уроците по музика, които един стар фелдфебел се заел да му предава. В скоро време Цако се научил да бие не само барабанчето, но и да свири почти с всички инструменти; но най-много му харесвала голямата извита бурия, която той надувал с всички сили.

Не минало много време и дошла заповед полкът да се върне в Русия. Тогава и Цако, без да пита някого и без дори да се обади на домашните си, заминал за Русия. Там той прекарал три години. Когато се върнал в България, бил вече юноша със златист мъх по бузите. Облечен бил в своята военна униформа, а на пагоните си имал по една червена рязка — знак, че е заслужил повишението в чин ефрейтор.

Послужил Цако известно време и в новосъздадената военна музика в града, но после се уволнил и отдал на своята професия като музикант, който ходи по сватби и веселби. Той бил вече ерген — знаел да свири и пее, говорел руски, бил вежлив и много внимателен. Весел и закачлив по нрав, той се харесал на Парашкева. Тя си имала къща, занимавала се с шиене на юргани и дюшеци, била едра и хубава и Цако, сирак и без особено доходна професия, склонил и се оженил за нея.

Повече от тридесет години вече двамата живееха сговорно и щастливо. Като по-волева и силна, баба Парашкева ръководеше семейните работи; дядо Цако я слушаше и с удоволствие й се подчиняваше, защото това го освобождаваше от грижи, а той обичаше да живее безгрижно и да се отдава на своята музика и веселби. От четирите им деца само най-старият син, чичо Александър, беше женен. Малкият Цако е негово дете. Чичо Рачо беше пощенски чиновник, ерген, веселяк и гуляйджия, а Цветанка и Стоенчо още учеха в гимназията.

Весел и безгрижен народ бяха моите братовчеди!

Обичаха те да хапнат и пийнат, не слагаха много грижи на сърцата си. Като отивах у тях, винаги заемах някое ъгълче и оттам с интерес наблюдавах какъв неспокоен, но мил дух бе обзел цялата къща.

Спомням си, веднъж през лятото, на някакъв празник, баба, мама и аз отидохме отвън града в малката горичка край реката, наречена Върбовка. Тогава такъв беше обичаят. Събрали се бяха тук всички наши роднини и познати, а имаше и други хора, пръснати на групички по полето. Беше привечер. Младите скитаха из горичката, а старите стояха край огъня и пиеха млечно кафе. Трапезата още не бе раздигната и около проснатите шарени месали се търкаляха парчета бял хляб, оглозгани кокали, чинии, вилици. Ние, децата, лежахме върху одеялото, завити с палтата на майките си, и се мъчехме да заспим. Всички сме тичали до насита край реката и от умора аз едвам гледам. Най-сетне очите ми се затварят…

Събудиха ме две цигулки. Надигнах се и погледнах. Чичо Стоенчо, облечен в своята ученическа куртка, притискаше цигулката до брадата си, вдъхновено теглеше лъка по струните и изливаше цялото си безгрижие. До него леля Цветанка в своята ученическа рокля от чер сатен, с бяла якичка около тънката си дълга шия, също теглеше лъка и красивите й бели пръсти привличаха погледа ми и ме караха да й се любувам.

На полянката около трапезата няколко млади мъже и жени танцуваха и лицата им, леко зачервени и запотени, изразяваха блажено щастие.

От време на време мама поглеждаше към девойките с тъга в очите, но не даваше вид, че нещо я измъчва. Аз знаех колко буйна и весела беше тя, когато участвуваше в забавленията, и ми беше чудно защо не се залавяше и тя да играе.

Неочаквано от групата на танцуващите се отдели чичо Александър и тръгна към нас. Пълното му лице беше зачервено от виното, а в погледа му играеха закачливи пламъчета. Той беше гладко обръснат, с подстригани къси мустачки, облечен в почистен и изгладен, макар и не нов костюм, но ноктите на пълните му груби ръце бяха тъй очукани от работа, а пръстите тъй боядисани от разните кожи, че колкото и учтив да беше в този момент, когато покани мама, щастливо усмихнат, с дълбок поклон, аз го ненавидях от това.

— Роде! — промълви той едва и тънката, многозначителна и предизвикателна усмивчица се появи под русите му мустаци.

— Не, днес няма да играя, Александре! — отказа тя и погледна към баба.

— Защо?

— Не ми се играе.

— Да не би да се страхуваш от Цеко? — засмя се чичо Александър с дрезгав, неприятен глас. — Не бой се, няма да научи! Далече е той… — и като засука мустачетата си, хвърли още един поглед към нея.

Мама, засрамена, наведе глава. Но баба и дядо Цако я подканиха:

— Е, не му отказвай, Тотке!

Само миг-два майка ми се поколеба, после се засмя и стана. Харесала ми бе тая нейна въздържаност, но ето че лесно отстъпи. Аз погледнах подир нея с яд и изпитах някакво неприятно чувство и към нея, и към чичо Александър с неговите котешки мустачета, неговите някак особено засмени очи и наперен вид; в детската ми душа се появиха и започнаха да се борят неопределени чувства, за които в началото не си давах сметка, но после разбрах, че това е било ревност — ревност заради баща ми, който още не беше си дошъл от фронта и се намираше далеч от нашия дом.

След този случай, колкото пъти се срещах с чичо Александър, изпитвах все неприязън към него. Но с течение на времето това чувство угасна. Най-трайно остана приятелското разположение към стария наш братовчед. Харесал ми беше неговият свободен и безгрижен живот — у нас имаше само тревоги, скърби, неприятности.

От Русия дядо Цако бе донесъл не само стремеж към свободен, волен живот. Обичаше той да се повесели — да си попийне и похапне, а после да засвири и запее, та всички, които са около него, да кажат: „Цако се весели!“.

— Ако не беше Никанор Иванович — спомняше си често той, — аз сега да съм нищо и половина. Факт!

Види се, той забеляза моя изпитателен поглед, защото изведнъж трепна и се обърна към мен.

— Ей, казак, какво ме зяпаш?

— Гледам как шиеш.

— Гледай, гледай! За гледане пари не вземам, факт! — подхвърляше той шеговито и преставаше да размахва иглата. — Я ми кажи, можеш ли да свириш, щом баща ти е музикант?

Поклатих глава.

— Хм, гледай ти! — учуди се той, пусна иглата и стана. — Че как може тъй бе, дорогой мой? Я ела с мене да ти покажа нещо! — и той ме поведе по стълбата към избата.

Аз знаех какво има вътре. В тая тъмна изба дядо Цако държеше инструментите си. Той беше не само добър музикант, но и добър майстор, който умее бързо и сръчно да поправя какъв да е повреден инструмент.

Ние слязохме долу. Тъмно беше там, но очите ми бързо привикнаха. При нахлулия поток светлина видях дълъг тезгях, затрупан с всевъзможни лъскави тръби, колелета и гривни, а по стените висяха флигорни, тромбони, басове и дори едно барабанче с пукната кожа. Застанах до него и се почувствувах замаян, грабнат от блясъка на всички тия неща.

Дядо Цако откачи една малка флигорна и ми я подаде.

— На, вземи да се учиш, че е срамота, факт! Баща ти е пръв музикант, а ти, неговият син, не знаеш дори как се държи флигорна… Хайде вземай я и искам, докато той се върне, да се научиш!

Сърцето ми лудо заби от радост и аз изприпках у дома, без да се обадя на баба. Още от портата надух музичката тъй силно, че мама си затисна ушите и ми се скара:

— Не ми стига един музикант, а сега и двама!

— Защо, ма мамо?

— Че музикантът човек ли е, сине? Музикант къща не храни, аз искам ти да станеш учен човек или такъв…

Тя млъкна, понеже не й дойде на ум какъв мога да стана. Но аз не обичах недоизказаните неща и настоях.

— Какъв, ма мамо?

— Е, такъв де, сине… всички да те уважават и ти да си добре в живота, та и жена ти, когато се ожениш, и тя да е добре…

— Че защо, ти не си ли добре?

— Добре съм аз, сине, току за тебе мисля. Е, хайде, щом толкова искаш да ставаш музикант, свири!

Без да чакам повече, надух музичката тъй, че огласих цялата махала. Но колкото и да надувах, аз не можах да науча поне една песничка и не успях повече от това — да я надувам и тя да бучи. Съседите се сърдеха и ме молеха да спра. След няколко дни наистина спрях и захвърлих музичката на тавана.