Иван Мартинов
С чисто сърце (25)

Разстрел

Един ден в края на август Ловеч се събуди разтревожен от страшна вест: бил убит капитан Папанчев. Този капитан аз добре познавах. Живееше той само през две улици от нашата къща. Беше дребен, сух, чер и много наперен със заострените си, вирнати нагоре мустачки. И много сприхав, много зъл. Ходеше все намръщен и сърдит, сякаш всички хора по улицата му бяха виновни за нещо.

И ето — за същия този капитан Папанчев се говореше, че бил застрелян от един войник.

Как е бил застрелян? И защо е бил застрелян? Тия и много други въпроси вълнуваха градчето. За по-малко от час вестта обходи всички къщи и ние, децата, сврени по ъглите, слушахме със затаен дъх възрастните и се питахме как може да бъде убит един човек. Едва късно вечерта станаха известни някои подробности около това престъпление.

Най-напред се разправяше, че войникът, който го убил, случайно стрелял. Чистил пушката си след учение вън, пред входа на казарменото помещение, и в момента, когато капитанът минавал, натиснал спусъка, без да знае, че вътре имало патрон. По-късно се разбра, че войникът отдавна търсел случай да си отмъсти на капитана, тъй като този му бил ротен командир и се държал много лошо с него. Както сам признал пред следствената комисия, не стрелял случайно, а се прицелил и го убил.

— Осъдили го веднага на смърт и утре ще го разстрелят на Табашкото поле — каза тихо баща ми.

— Божичко мили! — изплака баба. — А защо това момче е направило така? Сигурно капитанът е виновен…

— И още как! — потвърди с кимане баща ми.

Бях убеден, че той знаеше още много неща за капитан Папанчев, при когото бе служил през време на войната, но не искаше да говори пред мен. Все пак любопитството на мама надделя:

— Вярно ли е, Цеко, че се е държал много лошо с войниците?

— Ха! Вярно ли е? — разпери баща ми ръце. — Та той не беше човек, а звяр! Разбираш ли, Тоте? Сигурно на момчето му е дошло до гуша и затова се е решило на тая постъпка…

На другия ден рано сутринта аз изтичах до Цачови, за да го попитам ще ходи ли на Табашкото поле да гледа как ще разстрелват войника. Двамата се скрихме зад одъра и там заговорнически зашепнахме, но щом се наканихме да излезем, майка му, леля Куна, веднага ни спря:

— Къде? Ушите ви ще отпоря, ако отидете. Чухте ли?

Въпреки нейните заплахи ние се отскубнахме малко по-късно и отидохме на прочутото Табашко поле.

То се намираше на другия бряг на Осъм. Беше цялото обраснало с бодили и магарешки тръни. В единия му край, долния, до сами реката, се издигаха ниските, разкривени сгради на табакханите — работилници и складове за кожи. Тук улиците бяха тесни, през зимата пусти и разкаляни, а през лятото необичайно шумни и оживени от хора, коли и коне, от кучета и котки. Страшна и непоносима смрад идеше от малките дворове, затрупани с купчини тор, кокали и гниещи кожи.

Такава беше Табашката махала.

Аз неведнъж бях идвал тук и винаги, когато минавах през нея, изпитвах страх и отвращение, като гледах тия мрачни, неприветливи сгради с потъмнели каменни плочи на покривите и с изпокъртена мазилка на стените, без прозорци на горния етаж, но със здраво заключени врати, на които обикновено виси огромен ръждив кофар. И винаги в реката, нагазил до коленете, стоеше наведен някой табак и стържеше с дълъг, изкривен като ятаган нож щавената кожа, опъната върху ниска дървена скеля, а край него плуваха парчета с косми и водата беше мътна, мътна…

От тая махала носеше името си и полето — също тъй неприятно за гледане. И ако не беше хълмистото възвишение с лозята в горния му край, човек би помислил, че това е най-лошият кът от цялата околност.

Като минахме по железния мост, ние веднага се насочихме натам, дето имаше окопи и дето войниците произвеждаха стрелби с бойни патрони по дъсчени мишени. И двамата знаехме, че нямаше наоколо друго, по-подходящо място за разстрелване на един човек. Поне тъй ми каза Цачо, който беше по-голям и знаеше много повече от мен. Но по това време на деня тук не се мяркаха дори и кучета и ние напразно се лутахме, за да открием някакви пресни следи от изкопан гроб и побит до него кол. Едва по обед се върнахме.

Вкъщи вече никой не говореше за убийството на капитан Папанчев, нито пък за разстрела на войника, като че ли всички бяха забравили тая зловеща история. Но на другата сутрин градчето отново се размири, щом хората научиха, че днес ще бъде погребението на капитана.

Не само аз, но и мама, и баба, и всички наши съседи изтичахме пред къщата, дето живееше капитанът. Тя беше стара, двуетажна, с един прозорец към улицата и точно оттам, от тоя разтворен прозорец, идеха гласове и плач. А вън беше почерняло от народ. Хората бяха толкова много, че нямаше място къде дошлите по-късно да застанат, затова мнозина надзърваха през оградите, а ние, децата, се бяхме покатерили по дърветата.

Но защо се бавеха и не изнасяха ковчега? Кого още чакаха?

Най-после откъм казармата се зададе рота войници с военна музика, а след тях, влачен от два едри, гривести коня, трополеше железният лафет на едно артилерийско оръдие. Наперен млад офицер вървеше отстрани и със стегнатата си походка и дрънкащата си сабя внушаваше трепет и страх у всички. Тутакси заедно с ротата от съседните улици се появиха и дойдоха още няколко офицери.

За миг горе, на втория етаж, настъпи тишина, после гласовете заговориха по-високо, плачът се превърна в ридание и аз видях как по стълбата слязоха четирима офицери, като носеха ковчега на раменете си, настаниха го върху лафета и застанаха мълчаливо от двете му страни. Чу се кратка команда и всички потеглиха бавно към гробищата под звуците на военната музика, която свиреше погребалния марш с неподозирана трогателност и чувство на неизразима тъга.

Опитах се да се промъкна между тълпата и да тръгна заедно с децата подир ротата войници, но мама ме хвана за ръката.

— Хайде, стига, връщай се, че баща ти ще се кара! — рече тя и без да слуша моите молби, поведе ме към къщи.

През един от следващите дни ние научихме, че войникът още не бил разстрелян и се намирал в ареста…

Няколко пъти с Цачо се провирахме през телената ограда и влизахме в казармения двор, без някой да ни види. Минавахме покрай караулното помещение и се взирахме през желязната решетка на прозорчето, но вътре, в тъмната стаичка, дето държаха провинилите се войници, не можахме да видим никого. Само третия път, когато се връщахме, аз успях да различа нещо свито на нара и ако не беше ни подгонил часовоят, щях да се поспра и разгледам по-добре.

За него, за войника, се говореха вече много интересни неща.

Една вечер чух мама да казва на една наша съседка, че кака Веса, същата тая, която живееше срещу нас в старата двукатна къща с голям чардак, била тежко болна. Разболяла се била от мъка за войника, защото двамата се любили и наскоро щели да се женят.

Това ме порази като гръм. Знаех какво значи това и си представях как болната кака Веса страда и се измъчва за него. Заедно с нея страдаше и мама, страдаха и се измъчваха много хора в градчето. Мама често прескачаше отсреща, у какини Весини, за да я навести, прекарваше там по няколко часа и се връщаше разплакана, със зачервени очи. И винаги, когато баба я запитваше как е болната, тя поклащаше безнадеждно глава.

— Горката! — въздишаше баба и се кръстеше. — Да бяха й позволили поне да го види…

— О, мамо, и от това няма полза, ами язък за момичето, пък и за момчето! — отговаряше мама и мъката изкривяваше лицето й.

Най-после дойде денят, който всички чакаха.

Вестта, че ще разстрелват войника, изведнъж обходи градчето. А и общинският барабанчик побърза да разгласи това, за да се стекат хората на полето и видят как ще бъде извършена екзекуцията — „за назидание на непокорните“, както бе заявил кметът.

Всички, които мислеха, че имат сили да издържат на гледката, се втурнаха към Табашкото поле. Отидохме и ние с Цачо. Бяхме позакъснели, но още нищо не бе свършено. Хората се бяха събрали и отдалеч наблюдаваха.

А там, в края на полето, отдето започваше хълмистото възвишение с лозята, стояха неколцина офицери, все началници, и тихо разговаряха. Между тях беше кметът, двама-трима общински съветници и, разбира се — попът, висок, мършав, с развяна коса под калимавката и черно раса, кацнал като гарван върху купчината пръст. Имаше и няколко дами, жени на офицери, с чадърчета в ръце и дълги до петите рокли. Всички чакаха да започне церемонията. Но защо се бавеха? Кого чакаха? Пак от Цачо разбрах, че осъденият на смърт още не бил дошъл.

Обзело ме бе вълнение. Любопитство и желание да видя как ще стане това се бяха примесили със страх и съжаление към него, към годеника на кака Веса, и всичко туй напираше в гърдите ми с такава сила, че чувствувах как се задъхвам. Видях как хората от задните редици се обърнаха и някой извика:

— Идат!

Тълпата се раздвижи, люшна се на една страна и се разбърка в безпорядък. Някои се спуснаха тичешком към моста, отдето взвод войници с натъкнати на пушките ножове, караше осъдения на смърт. Изтичах и аз, но се препънах и паднах. И докато да разбера какво става, край мен минаха войниците и аз нищо не видях, нищо не чух. Хората отново се бяха събрали и образували стегнат пръстен от тела, нещо като плътна стена, през която никой не можеше да мине. Аз напразно подскачах зад гърбовете им и се опитвах да хвърля поне един поглед над техните рамене. Отчаян, бях вече се примирил със съдбата си на дете, за което никой не иска да знае, когато двамата мъже пред мен се размърдаха и като се възползувах от това, бързо се проврях между краката им и изтичах до групата на по-големите деца.

Взводът спря. Разнесе се команда и войниците се пръснаха във верига. Пред нея остана само той, осъденият на смърт. Беше висок, строен и бледото му, посърнало лице контрастираше с гъстата му черна коса. Облечен в извехтял панталон, закърпен на коленете, и с куртка без пагони, разкопчана тъй, че се виждаше тънката му бяла шия, той стоеше изправен и не поглеждаше встрани, сякаш това, което ставаше наоколо му, никак не го интересуваше.

Един фелдфебел отиде при него, пошушна нещо на ухото му и леко го блъсна напред. Той като че ли едва сега разбра какво щеше да стане, изгледа всички учудено, с нескрит трепет в очите, бързо закрачи и застана зад купчината пръст. Народът ахна и по сключения пръстен премина въздишка. Всички забелязаха, че това е гроб и че зад него има бял, боядисан с вар кол. Сърцето ми силно заби и за да не гледам повече, затворих очи.

Когато ги отворих, аз с изненада видях, че войникът още стоеше изправен пред гроба, но вече не с наведена, а с изправена глава и гледаше спокойно като човек, който знае какво го очаква. В същия миг попът, с нахлузен на врата си епитрахил, се приближи и като му каза тихо нещо, поднесе кръста, за да го целуне. Но войникът махна с ръка и той се отдалечи. Тогава излезе напред един млад офицер, същият онзи, който при погребението командуваше ротата, и вдигна ръка. Барабанчиците забиха бързо и отсечено, войниците застанаха мирно. Със ситни стъпки към тях се завтече висок, прегърбен мъж с очила, за когото казваха, че бил военен прокурор, изправи се пред осъдения и му прочете някаква заповед, после прибра листа в джоба си, извади кърпичка, избърса потното си чело и попита:

— Има ли да кажеш нещо?

— Не — отговори войникът.

— Това ли е последната ти дума?

Осъденият мълчеше. Настъпила бе тишина, дълбока, тягостна тишина, която никой не смееше да наруши. Чуваше се как хората тежко дишаха и как една жена, едва сдържайки се, хълцаше.

— Да — проговори най-после осъденият и направи леко движение с ръка, — но преди това разрешете ми да изпуша една цигара…

Дадоха му цигара. Офицерът, който командуваше взвода, му поднесе клечка кибрит, за да я запали. Войникът дръпна веднъж-дваж, пусна облак дим през носа си, смръщи вежди и захвърли цигарата. С махане на ръка той даде знак, че е готов.

— Завържете очите му! — заповяда прокурорът.

Пълният фелдфебел изтича и поиска да превърже очите му с кърпа, но осъденият леко го отблъсна и помоли прокурора:

— Не може ли, без да ме връзвате?

— Не, не може! Такъв е законът…

— Тогава, моля, разрешете ми за последен път да изпея една песен.

— Песен? Да изпеете песен? — Прокурорът го погледна изумен, после се обърна към офицерите. Той долови жеста, който му направи командирът на полка, усмихна се някак неопределено и кимна. — Е, добре, пейте, щом искате!

Отново настъпи тишина. Но тоя път тя не беше тъй мъчителна и тягостна. У всички пламна любопитство и желание да чуят каква песен ще изпее. Хората се заоглеждаха и разприказваха. Това трая само една минута, после всички пак впиха погледите си в него.

А той, осъденият на смърт, продължаваше да стои изправен до кола и аз видях, че по лицето му не трепваше нито един мускул. Помълча малко и изведнъж, съвсем неочаквано, започна да пее — най-напред тихо, после по-високо и накрая гласът му се разля като вълна над цялото поле:

О, Весо, мила Весо,

ти, скъп ми идеал,

недей да плачеш, Весо,

недей да жалиш ти!

Той пееше, вдигнал гордо глава, и гледаше далече някъде над главите на хората, които стояха около него притихнали и смутени от това, което слушаха. А той продължаваше да пее:

Щом чуеш ти гърмежи

и тих камбанен звън,

тогава знай ти, Весо,

че паднал съм убит…

— Стига! — извика прокурорът, целият зачервен от яд, и махна с ръка. — Вържете го!

Фелдфебелът изтича и докато връзваше ръцете му зад кола, а после и очите му с кърпа, осъденият продължаваше да пее и гласът му се носеше в задремалия покой на горещия августовски ден като тихо стенание, което постепенно заглъхваше и умираше, задушено в гърлото.

Хората не издържаха и се люшнаха напред. Чуха се сподавени хълцания на жени, които вадеха кърпички и триеха сълзите си, чуха се и протести, тежко и басово ръмжене на мъже, кашляне, ропот. Наистина ли ще го разстрелят? И какво правят те тук?

Народът напря, пръстенът се огъна и разчупи. Но в същия миг поручикът, който стоеше пред взвода, изтича с извадена сабя на десния му фланг, застана там, побави се около една секунда и като вдигна сабята, изкомандува:

— Взво-од, мир-но!

Веригата на войниците се изпъна.

— За стрел-ба! — извика офицерът и тутакси след това: — Огън…

Минута още на колебание и тишина, ужасна, зловеща тишина, изпълнена с напрежение, и… команда:

— Бий!

Екна залп. Видях как краката на войника се подгънаха, как тялото му омекна и се свлече, но не можа да падне, понеже ръцете му бяха завързани отзад на кола, и само главата му увисна на гърдите.

— Аааа — ревна тълпата и всички, които и не подозираха каква ще бъде гледката, побягнаха.

Една офицерска жена припадна, на друга й стана зле, а един мъж, като размахваше заканително юмруци, ругаеше високо и псуваше офицерите.

Онемял от ужас, аз гледах, но нищо не виждах. Наистина ли бяха го убили? Дойдох на себе си, когато войниците, строени по четирима, минаха покрай мен с пушки на рамо и с твърда, стегната стъпка се отдалечиха под гърма на барабанчетата. Изтичах подир бягащия народ и се прибрах у дома. Легнах, завих главата си с одеялото и до сутринта спах дълбоко и непробудно, без никакви сънища, сякаш бях бит жестоко до смърт и ми бяха отнели последните сили.

Този ден и всички следващи дни, които помня, минаха за градчето като кошмар, в който се бе разиграла една ужасно жестока драма. В нея уж нямаше виновни, а всъщност всички бяхме виновни. Аз знаех причината на тая глупава драма, но я пазех като тайна и от угризение на съвестта не можех никъде да си намеря място. Ходех по цял ден като замаян и все ми се струваше, че и аз съм виновен за смъртта на войника.

Постепенно случката се позабрави, избледня в съзнанието на хората и те почти не си спомняха за убийството на капитан Папанчев, нито пък за разстрела на войника, а си спомняха само песента и я пееха винаги, когато се съберяха на разговори. Тя се носеше из градчето като спомен за една легенда, станала неизвестно кога и къде, но от която човешкото сърце, веднъж докоснато, трепти и звъни като струна.