Иван Мартинов
С чисто сърце (20)

Учителят Симеонов

Един от най-светлите образи, близък и скъп на сърцето ми, е учителят Симеонов.

Помня, беше през есента на 1920 година.

Току-що бяхме се прибрали в класната стая и смирено чакахме учителя. През прозореца се виждаше как в широкия училищен двор се гонеха децата от другите отделения. Гласовете им ечаха свободно в простора и ние със завист поглеждахме към тях. Не бяхме ли се прибрали по-раничко, отколкото бе нужно? Звънецът още не беше ударил за влизане, а ние седяхме кротичко по чиновете с очи към вратата. Дежурният ученик преди малко бе дотичал при нас тъкмо в разгара на най-интересните игри и ни каза, че учителят поръчал веднага всички да се приберем, защото имал да ни съобщи нещо много важно.

И наистина учителят не закъсня. Той влезе бързо, пъргаво с дневника под мишницата и с два огромни пакета в ръце. Мина покрай нас и ни поздрави полугласно. Остави тежките пакети на пода до черната дъска, хлопна шумно дневника върху катедрата и ни изгледа с някаква весела тържественост, която ние тогава съвсем не разбирахме какво означава.

— Деца, седнете по местата си! — каза той ласкаво и се зае да развързва пакетите.

Всички се понадигнахме любопитно.

— Какво ли ще да е пък това? — попита тихо другарят ми зад гърба, като проточваше през рамото ми тънката си дълга като на гъска шия.

— Тебешир — отвърнах аз уверено, без много да мисля. — Какво друго може да бъде?

Другарят ми сви рамене.

— Ба, не ще да е тебешир! — усъмни се той. — По какво познаваш, че е тебешир?

— По пакетите.

А в това време учителят бе вече развързал пакетите и аз чух, че всички извикаха в един глас:

— Читанки!

Станахме на крака. Някои от първите редици дори изтичаха напред. Изведнъж в стаята настана оживление. Вдигна се невъобразим шум, тракане по пода, скърцане на чиновете.

— Тихо, деца! — извика учителят. — Върнете се по местата си. Сега ще ви раздам новите читанки.

Новите читанки!

Затворих очи. Когато погледнах, учителят бе вече започнал да ги раздава. С изписано по лицето вълнение всеки един от нас протягаше ръка и поемаше подадената му читанка. За минута-две в стаята настана пълна тишина. Чуваше се само едно леко шумолене и тихо, едва доловимо бръмчене. Наведени над читанките, ние прелиствахме и сричахме.

Какво се бе случило? Защо съм така развълнуван?

Очите ми шареха от страница на страница и жадно поглъщаха заглавията на четивата.

Зачетох се в първия разказ — „Старият вол“. Не усетих как се увлякох. Душата ми се изпълни с наслада, сърцето ми се разтуптя от вълнение. Животът на Белчо, стария вол, минал в труд и грижи, угаснал на слога там, до родната нива, изплете пред очите ми чудната картина, която и досега не е загубила своята свежест на първата представа… Погледът ми бързо и трескаво следеше редовете, докато най-сетне стигна до края. А там, най-отдолу, имаше едно име: Елин Пелин.

Усетих на рамото си ръката на учителя. Станах смутен, но той ме погали по главата и попита нежно:

— Майка ти още ли работи в склада, Иванчо?

— Аха, още — поклатих глава.

— А татко ти все тъй ли пие?

Наведох засрамен глава.

— Нищо, нищо — погали ме той пак, — искаш ли да се храниш в трапезарията за бедни ученици?

Мълчах, впил поглед в пода.

— Тая сутрин яде ли?

Поколебах се дали да му кажа истината. Но след миг отговорих тихо:

— Не съм.

— А сега на обед какво ще ядеш?

— Баба е сварила чорба от сливи…

— Не, ти ще се храниш в трапезарията. Но по-напред ще дойдеш след часа да ти дам бележка, па тогава ще идеш там — и ме погали по главата.

През цялото време, докато бях ученик при него, учителят Симеонов се грижеше за мене като за свое дете. Но не само затова го обичах аз. Той бе човекът, който пръв хвана моята слаба детска ръчица и ме научи да пиша, научи ме да чета, и да разпознавам ония светли знаци, без които няма човешка мъдрост и животът е тъмнина.