Иван Мартинов
С чисто сърце (8)

Вуйчо Петко

В горния кат на голямата къща, точно над бабиния кът, живееше вуйчо ми Петко. Аз рядко го виждах. Сутрин той излизаше рано, вечер се връщаше късно и само в неделя или в празник се застояваше по-дълго у дома.

Вуйчо Петко беше чиновник — писар в окръжния съд — и баба много се гордееше с него. Той беше висок, строен, облечен винаги в нов костюм, с кърпичка в джоба на сакото си и цвете на петлицата, с лачени обуща и бастун в ръка. Аз много любопитствувах да видя как е наредена стаята му горе, но тя беше заключена и на нас, децата, ни бе забранено да влизаме вътре. Само веднъж, когато баба се бе залисала с почистването на малкия коридор, аз тихичко се вмъкнах и можах да видя наредбата.

Стаята беше широка и светла, с два прозореца към улицата, на които висяха тънки басмени пердета; широко легло с лъскави табли, а на тях нарисувани нимфи и лебеди сред езеро; една висока маса с бяла покривка, везана по краищата с жълта коприна и с пискюли, и книги, много книги — романи от „Малка универсална библиотека“. Но най-силно впечатление ми правеше ризата на вуйчо — тънка копринена риза с широки ръкавели и блестящи копчета, метната на облегалото на стола, и до нея връзката му — пъстра, в син и бледожълт тон, обсипана със звездички. А обущата му — винаги лъснати и чисти, светеха като стъкло. Разглеждах всичко със завист и правех сравнение с моята рубашка от грубо домашно платно, тъкано от майка ми, и с обущата ми — разкривени, с изтъркани токове, без връзки. Вниманието ми често бе привличано от множеството шишенца с парфюми и от едно огледало, на което имаше залепена картичка: гола жена се къпе в езеро, но е нагазила само до колене и се страхува да се натопи повече, а зад храстите се е скрил млад човек с перо на шапката и я наблюдава с изумен израз на лицето си. Кой знае колко още бих се бавил и разглеждал вуйчовата стая, ако баба не ме откри вътре и като застана изненадана на вратата, попита:

— Що правиш тук, Ванко? Ей сега вуйчо ти ще дойде и като те види, ще се сърди.

— Защо, ма бабо? Аз нищо не барам…

— И да не бараш, сърди се той. Не иска никой да влиза в стаята му, такъв е той!

В празник вуйчо спеше до късно. Късно около обед вратата горе се отваряше и на площадката се показваше вуйчо по риза, нахлузил само панталоните си, със смъкнати отзад презрамки. Той стоеше един миг тъй, поглеждаше зажумял към слънцето и като виждаше, че то се е вдигнало доста високо, разкършваше рамене, протягаше се с прозявка и бавно слизаше по каменните стъпала в двора да се измие.

Чешма нямахме и ако баба не беше у дома, аз му поливах от голямата бяла кана. Много приятно ми беше да наливам студена вода в широките шепи на вуйчо, да го гледам как се плиска и пръхти от удоволствие, като разпръсква наоколо капчици, после да изтичам горе и му донеса четката за зъби.

Обикновено вуйчо влизаше в нашата стая, заставаше пред голямото стенно огледало и като почваше да се реши с лъскавия жълт гребен, пееше тихо:

Момиченце, ти, ти, ти,

яло ли си симити?

Той ме пощипваше по бузката, напръскваше главата ми с одеколон и бързо изтичваше горе да се облече, но не преставаше да пее:

Две ябълки, три листа,

ти си моята невеста…

Аз много обичах тая песничка, макар че не разбирах за какво момиченце и за какви ябълки и листа става дума. Но тя правеше странно впечатление на детското ми въображение, свързана с хубавия външен вид на вуйчо и с неговия безгрижен ергенски живот. И до днес усещам чудния аромат на тези празнични сутрини, когато вуйчо си беше вкъщи и аз можех да ходя подир него и да го разпитвам за туй-онуй.

Оказа се, че вуйчо съвсем не беше тъй строг и лош, както ми се струваше до този ден. Ние вече всяка неделя бяхме заедно и той често се шегуваше с мене, дърпаше ме за ушите и питаше:

— Знаеш ли защо магарето има дълги уши?

— Не знам — свивах аз рамене.

— От дърпане.

— А кой ги е дърпал?

— Майка му.

— Защо?

— Защото не слуша.

— Ха! — гледах го аз с недоверие. — А защо моите не са дълги?

— Защото слушаш. Но ако и ти не слушаш, и твоите ще станат като неговите — и вуйчо се подсмиваше на моята изненада.

Обземаше ме страх и аз обещавах:

— Ще слушам. Ама ти по-малко ми дърпай ушите!

— Добре. А знаеш ли защо гласът му е такъв…

— Какъв?

— Такъв… такъв… — и вуйчо търсеше подходящ израз, но като не го намираше, добавяше: — Магарешки глас!

— Не, не знам.

— Защото искало да стане музикант.

Аз го гледах с недоверие и вече почвах да разбирам, че той се шегува, но все пак любопитството надделяваше у мен и простодушно питах:

— Че как?

— Как? Искал да стане музикант и дълго ревал, та гласът му пресипнал и сега… знаеш ли за какво му служи?

— За какво?

— Да буди сънливците като тебе…

— Охо, не съм сънливец! — виках аз радостен и доволен, че най-сетне го улових. — Ти си сънливец, защото спиш до късно!

Но в това време идваше приятелят му Петко, негов съименник, син на бай Пенко Генчев, кръчмаря, и като се спираше до портата, поглеждаше го насмешливо и подвикваше:

— Е, барон Мюнхаузен, хайде бе, че закъсняхме!

— Ей сега, Мускетаре.

— Нали щяхме да ходим на среща. Те отдавна ни чакат…

Аз знаех кои бяха „те“. Това бяха две ученички, с които двамата ходеха из гората на Стратеш. За едната от тях вуйчо пееше песничката.

Баба често казваше на майка ми:

— Докога ще скита и ходи ерген? Време му е да се ожени!

А мама се усмихваше и шеговито отговаряше:

— О, нека си походи, туй ще му остане!

— Хм, хм! Каква ли повлекана ще ми доведе? — клатеше баба глава и отиваше недоволна в своето кътче.

Една сутрин казах на вуйчо:

— Коя е твоята повлекана?

— Какво?

— Баба казва, че ти ходиш с една повлекана и че не иска да я доведеш…

Най-напред вуйчо се намръщи, учуден и недоволен от това, което чу, после се досети за нещо и като ме дръпна за косата, засмя се и рече строго:

— Сополанко! Я да се махаш оттук! — и ме заплаши, че ще ми дърпа ушите.

Аз побягнах.

Чух го как се смееше високо и несдържано, когато тичаше нагоре по стълбата. Скоро от стаята му долетя:

Обичам аз да ида

във близкия ми град.

Момиче там да видя

от род голям и знат.