Иван Мартинов
С чисто сърце (13)

Приятели

Заредиха се топли дни. Животът в малкото градче се посъживи. Хората като че си отдъхнаха след големите студове. Но известия от фронта за убити войници започнаха да пристигат по-често. Много сълзи бяха изплакани, много домове се почерниха: на не една порта се развяваше креп и не една жена остана вдовица с невръстни деца сираци. Ала небето въпреки скръбта на хората се бе разтворило с ясната си синевина, окъпана от пролетните дъждове. Сутрин зарята беше все тъй пленително нежна, а вечер гаснещото слънце заливаше с кървавочервен лазур облаците на запад.

Ние, децата от махалата, се събирахме по дворовете и по цял ден тичахме боси, гонехме се и играехме.

Срещу нас имаше широк, разграден двор. Там стопаните, дошли наскоро от село, вършееха всяка година през лятото. Нашият квартал Хармането, като всички крайни квартали на малките градчета, много приличаше на село. В него живееха повече хора, свързани със земята, и животът им по нищо не се различаваше от живота на селяните. Край града мнозина от тях имаха ниви. Пролет и есен те ходеха да орат и да сеят, а лете жънеха, докарваха с коли снопите на хармана и вършееха. Такива бяха и нашите съседи. Техният двор се превръщаше на харман. Струпваха те снопите на големите купни, после събираха работници и всички (а те не бяха малко хора) се залавяха за вилите и греблата, разпръсваха снопите около стожера, връзваха конете и ги подгонваха. Ние, децата, най-много обичахме да се търкаляме по хармана и преди конете да ни настигнат, да станем и да побегнем, а после да грабнем камшика и като се впуснем след буйногривата тройка коне, да заплющим и да подвикнем весело:

— Хайде-хайде, дий!

Когато харманът се привърши, големите започват да премятат утъпканата жълта слама. Слънцето прежуря. Жега е. Пот се лее по врата и гърдите, ризата лепне на гърба, осил се е заплел в косите и гъделичка врата, но няма време дори да го махнеш с ръка. От праха лицето е набраздено с мътни вадички, затова пък погледът е бистър и свети от радост, че жътвата е богата и зърното е едро. Глътката вода от бърдучето освежава напуканите устни, пресъхналото гърло. Жаждата е уталожена и отново ръцете се движат с широк размах.

Привечер възрастните почват да отсяват с веялката житото. Тогава ние се спускаме към натъпкания със слама сайвант и там играем, боричкаме се на воля. Мирише на плява, на изпечено зърно и застоял, задушен въздух. Шум, викове, смях. От бунището прехвръква петел и ние го подгонваме. Пада здрач. Хладно е. Майките ни, загрижени от нашето дълго отсъствие, идват да ни търсят. Те викат след нас, но ние не искаме да се откъснем тъй бързо от забавните игри и те с мъка ни прибират.

Няма, няма по-хубави дни от тия горещи летни дни на Хармана, от хладните вечери, когато тракането на веялката оглася целия квартал, от тихите звездни нощи, изпълнени с шепота на влюбени двойки, притулили се сред дърветата и храстите на градината, от лекия, блажен сън!

Ала това е вече минало.

Тая година дворът на нашите съседи беше пуст. Харманът тънеше в трева и високи, жилави бурени. Пред обора и сайванта лежеше купчина тор. Няколко кокошки кълвяха и търсеха зрънца, а петелът се бе покачил на зида и ги гледаше унило.

Ние продължавахме да се събираме и играем. Най-големият от нас бе синът на стопаните, Стоян, или Танчо, както му викахме — едро, червенобузесто момче, облечено с груб шаячен панталон и домашнотъкана синя риза. Всички други бяхме градски момчета, на разни възрасти, ходехме също боси, по ризи и къси панталонки. Доскоро Танчо беше ученик, но не му провървя и напусна училището. Той нямаше майка, а баща му беше на фронта и затова за него се грижеше леля му. Той трябваше сам да изкарва хляба си, като пасе биволите на чичо си. Ала Танчо беше все още дете, едва тринадесетгодишен, и на него също му се играеше. Събрани в двора, той ни учеше как да си направим коли от дъски и макари. Всички го слушахме и той беше нещо като главатар на нашата дружина.

— Седяхме ние на сянка под високата черница и с ножчета дялахме дъски, правехме оси, ритли, климии, а от макарите измайсторявахме колелета. Аз бях най-малкият и най-несръчният. Танчо се сърдеше и ми се караше:

— Не тъй, бре! Я колко си схванат в ръцете!…

Аз се мъчех да започна, но нищо не излизаше и от обида и огорчение очите ми се изпълваха със сълзи.

— Дай на мене, аз ще направя и твоята кола! — казваше Цачо и поемаше от мене ножа и дъските.

Цачо беше най-сръчният от всички. Висок, кокалест, с дълъг платнен панталон, боядисан от майка му синьо, той от всички най-бързо тичаше, умееше пъргаво и леко да прескача трънените огради, когато отивахме в съседните дворове да крадем ябълки и сливи, а тънките му пръсти ловко пипаха и работеха с ножчето.

Тук бяха почти всички момчета от нашата махала. Всяко си имаше кръщелно име, но ние си викахме с други, измислени от нас имена.

Колю Чорлето, слабичко, но живо момче, при боевете с момчетата от другите махали събираше най-много камъни и ги хвърляше най-далече с прашката си. Данчи Пенеса, дребничък, но все пак по-голям от мене, пееше много хубаво — вечер, когато се връщаше с козите от полето, гласът му се чуваше чак до нас; той ходеше на училище и участвуваше в ученическия хор. Георги Румънчето (тъй му викахме, защото майка му беше румънка), тънък и висок, сякаш източен на струга в железарската работилница на бащата на Цано Жабата, който, за разлика от Георги, беше пълен, бавен и флегматичен…

Всички спорехме къде да построим „ханчето“, дето ще спираме на почивка. Танчо беше най-разпален. Той настояваше да слушаме неговата дума, щом сме дошли у тях. И бяхме принудени да се съгласяваме, иначе щеше да ни изгони.

— От всички аз най-много знам — казваше той. — Пътувал съм с тате и познавам местата. „Ханчето“ трябва да бъде ей тук! — и посочваше едно утъпкано място сред двора. — Хайде, Ванко, заловете се с Колю и го направете.

Вдигнах рамене.

— С какво?

— С дъски. Потърсете някъде и тенекии за покрив! — нареждаше той. — И не се бавете!

Двамата с Колю Чорлето се залавяхме да строим. Това беше трудна работа и без помощта на Цачо не можехме да се оправим. Когато „ханчето“ беше готово, аз се обърнах към Танчо:

— Хубаво ли е, бати Танчо?

— Баш такова трябва да бъде! — похвали ни той. — А сега направете път!

Ние с радост се заловихме отново на работа, като скубехме с ръце тревата и утъпквахме с боси крака. Скоро и пътят беше готов. Ганчо върза с връв ока на колата си, натовари я с кибритени кутии — „стока за пазара“ — и тръгна, а подир него Цачо и другите момчета със своите коли.

Но в това време се чу далечно, едва доловимо бучене. Всички се ослушахме. Бученето се усилваше и все повече приближаваше. Танчо легна и опря ухо на земята, за да се увери, че не е земетресение.

— Я, това какво е! — извика уплашен Колю, който пръв забеляза да лети нещо в небето.

Над нас някаква голяма птица блесна с крилете си и затрептя. Тя беше много високо, почти сред белите облаци, и се виеше като орел. Но не беше орел, защото бученето идваше от него. Не беше и ястреб, нито осорлица, открили в някой двор квачка с пиленцата си. Ние познавахме почти всички птици. Но тая съвсем не беше позната, а голяма, страшна и тъй силно бучеше…

Спуснахме се към нивите, над които кръжеше непознатата птица.

Тук вече се бяха насъбрали много хора от махалата. Аз чух как дядо Алекси, стар учител пенсионер, обясняваше на една жена:

— Аероплан е това!

— Накъде ли отива?

— Кой знае? — сви рамене дядо Алекси и се взря с късогледите си очи. — Ама изглежда не е наш…

— Какъв е?

— Трябва да е англо-френски — добави той с трептящ глас, — да се приберем, че е опасно. Може да пусне бомби!

— Че пуска ли такива работи, бай Алекси? — попита друга жена.

— Ами че да — поклати глава старият учител и забърза към дома си, като се подпираше на бастуна.

Жените прибраха малките деца и се пръснаха. Останахме само ние, по-смелите, да погледаме. Аеропланът покръжи, покръжи над нас, после изчезна на запад.

От този ден започнаха да минават по-често аероплани; дори един кацна на полето в края на града и се задържа там повече от седмица. Около него се събра едва ли не целият град и през всичкото време, докато беше там, от сутрин до вечер имаше хора, повече деца. Всички любопитно надничаха и искаха да узнаят тайната на неговата направа, но строгият часовой с натъкнат на пушката нож не ни позволяваше да пристъпим до него и ние гледахме отдалеч.

Разнесоха се първите вести за успеха на нашата армия на Южния фронт. Страхът и мъката като че заглъхнаха и отстъпиха място на вярата, че войната скоро ще свърши и близките ни ще се върнат.

Само ние, малките, все още продължавахме да сме войнствено настроени. Събирахме се на дружини, правехме си саби и пушки от дъски, строявахме се по двама и с песни марширувахме из улиците.

Аз вече се чувствувах достатъчно пораснал, за да се наредя с големите и да ходя „на война“ из нивите. Границите за движение се бяха разширили за мене и майка ми не се тревожеше и не ме търсеше, когато закъснеех. Нарамил „пушка“, аз крачех най-отзад и заедно с всички пеех:

Ти, войниче младо,

вземи за бой с нож,

враг да победим,

враг да прогоним!

Някаква непримиримост да продължи войната и победим ни бе обзела всички до един и ние, като размахвахме ръце, пеехме песен след песен:

Тръбата свири там долу,

при Чаталджа…

Или пък още по-популярната песен:

Ечи ти, горди наш Балкан,

ечи ти, мили великан!

Без бой превзехме Лозенград,

Ески Полос и Петра.

Много песни съм запомнил от онова време и макар че сега ми е напълно ясно какво означаваха те, за мене още са запазили силата на първите опити да пея хорово с другари. Тогава те действуваха на детското ми въображение, аз се вълнувах и още по-смело крачех в редиците след по-големите момчета…

Но случи се тъй, че един ден, тъкмо играехме „на война“, дотича лелята на Танчо и като го прегърна, зарева:

— Стоянчо, на леля момчето, пусти да останат пушките ви! Ела си, лелиното, ела си… Казват, че баща ти го убили на фронта!…

И сега виждам как пълното, малко грубоватичко лице на Танчо се изкриви от изненада, устните му се разтегнаха от плач и той хвърли с отвращение пушката.

Заплака и се спусна подир леля си към къщи, дето баба му виеше жалостиво.

Ние се прибрахме натъжени по домовете си. От тоя ден никой от нас не пожела да играе „на война“.