Иван Мартинов
С чисто сърце (7)

Раждането на сестра ми

Колко време лежах болен, не знам, но един ден се събудих отново след дълъг сън, от какъвто се бях събудил през оная зимна сутрин, когато за пръв път видях стаята, часовника, котката и всички предмети.

Полежах в леглото още две седмици. Като се почувствувах напълно добре, излязох на двора.

Грееше слънце. Септември, а пък беше тъй топло, че децата от махалата още ходеха боси. Няколко от тях дойдоха в нашия двор и ние се заиграхме под сайванта, дето имаше два полога с яйца и няколко свесла с царевични кочани, окачени на гредите.

У нас влизаха и излизаха много хора, все жени от махалата, но аз не им обръщах внимание и не се интересувах какво бе станало, а тичах подир Шаро и се мъчех да го уловя и да му сложа един биволски оглавник.

С мене играеха и две съседски момчета. Едното от тях беше тъй ловко и хитро, че не можех в нищо да го надмина — нито да измисля като него игри, нито да правя играчки. Казваше се Цачо. Макар и по-малък от него, аз бях по-буен и Цачо често ме съветваше:

— Не викай, че дядо ти ще се кара!

— Дядо го няма.

— Къде е?

— Замина на кирия.

— А баба ти?

— Баба е при мама.

— Знаеш ли какво прави сега майка ти?

Повдигнах рамене.

— Майка ти ражда — каза важно Цачо.

— Какво ражда? — попитах аз.

— Хм, глупчо! — замахна с ръка той. — Какво знаеш ти?

— Знам да впрягам биволите — похвалих се аз.

— Нищо не знаеш ти!

— А ти знаеш ли да правиш мечка?

— Каква мечка?

— Такава… с кожуха на баба…

— Глупак! — отсече Цачо. — Майка му ражда, а той глупости дрънка…

— Че дрънкай и ти!

— Глупак!

Тая дума „глупак“ много ми се хареса и аз, като затичах из двора, започнах да скачам и да викам радостно:

— Глупак, глупак…

Отвътре излезе кака Пенка, най-голямата сестра на Цачо, висока, тънка, с дълга коса, сплетена на тила, спусна се насреща ми, прегърна ме и попита:

— Кой е глупак?

— Аз — заявих гордо и спрях поглед на нея, като че чаках похвала, а тя още по-силно ме прегърна и започна да се смее.

— Ти не си глупак, а си батко. Имаш сестричка…

— Знам — прекъснах я бързо и от нетърпение едва се сдържах на едно място.

Кака Пенка ме погледна още повече учудена и попита:

— А откъде знаеш? Кой ти каза?

— Знам аз, всичко знам! — заявих победоносно и като хукнах през двора към улицата, продължих да крещя: — Щъркелът ми донесе сестричка и аз съм батко…

— Глупав батко! — посрещна ме леля Елена, която идваше отвън, и ме прегърна. — Ела да ти покажа нещо!

Тя ме отведе горе у тях, взе от масата един портрет и ми го подаде.

На портрета имаше двама мъже, облечени във войнишки шинели. Единият от тях беше с гъста черна брада, а другият — бръснат. Аз не познавах нито единия, нито другия, защото не бях ги виждал.

— Можеш ли да познаеш баща си? — попита ме леля.

— Ето го! — посочих с пръста си голобрадия, който, кой знае защо, ми се хареса повече, но леля ме чукна леко по главата и каза:

— Глупаче! Не този, а другият…

— Този е! — настоях аз.

— А защо той?

— Защото не е страшен.

Леля се разсмя, хвана ме за ръка и ме поведе:

— Ела да видиш сестричката си!

Ние отидохме долу, у нас, в голямата стая, дето майка ми лежеше на широкия креват, а около нея седяха жени и разговаряха. Тук беше и баба ми, и кръстницата Райна.

— Питам го кой е баща му, а той ми посочва другия — казва леля засмяна и се обърна към мен: — Ето виж сестричката си!

Погледнах най-напред майка си, после малкото детско личице, кръгличко като юмруче, с носленце и затворени очички, и от погледите на жените, и от усмивката на майка ми, която ме наблюдаваше с внимание и някакво стеснение, изпитах такъв срам, че побягнах и повече не се върнах в стаята. Дали съм почувствувал наистина, че във всичко това има някакъв срам, или просто съм се засрамил от проявения към мене интерес, и до днес не мога да разбера, но аз дълго време не исках да видя майка си, тайно в душата си я презирах и винаги гледах да бъда по-далеч от нея.

Няколко дни бях напълно освободен и изоставен без грижи. Тичах по двора, играех с Цачо и другите момчета, виках и скачах, а нощем лягах уморен от игра в кътчето на баба и там заспивах веднага. Но най-сетне за мене се сетиха и един ден, тъкмо се канех да изляза и пак да лудувам, баба сложи ръка на рамото ми и каза:

— Не, тук ще стоиш. Есен е, може пак да се разболееш!