Иван Мартинов
С чисто сърце (21)

Прасето

От всички празници най-много обичах Коледа. Тогава колеха прасетата и се извършваха обреди, които с тайнствените си ритуали действуваха тъй силно на детското ми въображение, че през дългите зимни нощи с часове се въртях в леглото, без да мога да заспя, и все мислех, мислех…

Отдавна лятото си бе отишло и аз бях почти забравил дъха на тревите, вкуса на сладките и сочни плодове в полето. Баща ми бе престанал да ходи на Камен дял, дето вадеше камъни. Той често отсъствуваше от къщи, скиташе по пътищата с музичката под мишница и се губеше със седмици из селата по сватби и кръщенета.

Наваляло бе дебел сняг и всичко бе покрито с безкрайна белота — и дворът с кочината за прасето, и колата на дядо с разпрегнатия хомот, и дърветата с разперените си, като че ли направени от захар клони, и къщите, затрупани от преспи едва ли не до ниските, прихлупени стрехи. Тишина и покой. Из улиците не се виждаше жива душа — ни хора, нито пък животни, дори и кучета, сякаш жителите на градчето бяха измрели и то продължаваше своя мъртвешки сън. Само ивиците тънък синкав дим, който се виеше от комините, говореше за някакъв живот под тия снежни камари и ми напомняше, че това не е сън, а картината на тежък и студен зимен ден.

Тая неподвижност не трая дълго и скоро всичко оживя. Отнякъде на улицата се появиха хора, съседите излязоха на двора, чу се глъч, едно куче започна да лае и изведнъж в хор му отговориха всички кучета в махалата. По някакви невидими признаци ми стана ясно, че животът в градчето отново бе започнал да тече по обичайния си път.

Излезе мама, излязоха баба и дядо, а подир тях и аз. Тук-там по дворовете бяха наклали огньове, около които се събираха хората, викаха развеселени, вдигаха врява. Замириса на пърлени прасета. Две черни котки като две сенки се промъкваха с предпазливи стъпки край оградата, дебнеха се завистливо и като застанаха една срещу друга настръхнали, с наежена козина и извити като дъги гърбове, огледаха се изпитателно с жълтите си очи, после и двете едновременно изфучаха и побягнаха обратно по натрупаните преспи през двора. Видях как едната влачеше голям кървав свински дроб, а другата, не успяла да й го отнеме, леко подскачаше с вдигната опашка и оставяше с меките си лапи мънички стъпчици в снега.

Обичах да се облека с кожуха на баба и да отида у съседите, за да погледам как колят свинята, а след туй как я пърлят на огъня и с леки, точни движения опитният стопанин я реже на парчета с остър и блеснал след наточването нож. Там вече са се събрали много деца, тичат около възрастните, блъскат се от любопитство по утъпкания, опръскан с кръв сняг и викат от радост тъй високо, че цялата махала кънти от гласовете им.

Ние бяхме много бедни и никога не колехме прасенце, а за свиня и дума да не става. Пооблажвахме се по Коледа от месото и сланината, която съседите или нашите сродници ни даваха понякога; пък и баба, която си имаше свои разбирания и пазеше свято празниците с техните обреди и чудни ритуали, измъкваше отнякъде спестените си, скътани в кърпа пари, развързваше я и даваше на дядо да отиде на пазара и да купи някой килограм или цял бут. Тъй ние не се измъчвахме и не страдахме, като гледахме какви големи и угоени свини гътаха по-богатите ни съседи и сродници.

Не знам как стана, но една година и ние си имахме прасе. Вярно, то беше малко и слабичко, толкова малко и слабичко, че приличаше едва ли не на мършаво куче. Дядо го купи от един селянин и щом го донесе в чувалчето, баба се намръщи недоволна, а аз и мама се зарадвахме. Двамата го изкъпахме на слънчице и го сложихме в един сандък, докато дядо да му направи кочина. С радостно грухтене то започна да яде и да върти тъничката си като камшик опашчица.

Колко много грижи и какво старание полагахме ние за неговото отглеждане!

Прасенцето беше лакомо и тъй ненаситно, че отначало баба се уплаши. Откъде щяхме да вземем храна и как щяхме да го изхраним? Колкото и да я уверявах, че за това ще имам грижата аз, тя не повярва и не престана да се тюхка и вайка пред съседите. А аз и мама се заехме сами с тая работа: събирахме хляб и трохи, беряхме по синорите щир и тлъстига, мъкнехме остатъци от чуждите трапези и криво-ляво го изхранихме…

Най-сетне дойде и за нас големият коледен празник!

Тоя ден всички станахме рано. Баща ми, който се бе върнал от някаква сватба в едно близко село и още не изтрезнял, махмурлия, както обичаше сам да казва, извади от долапа ножа и се залови да го точи на един гладък камък вън, под стряхата. Дядо постоя изправен до него, погледа го със стисната между зъбите луличка и се прибра подир баба в избената им стаичка.

Мама бе отишла у лелини Христинини, уж да й поиска тепсия за месото, а всъщност да й се похвали, че и ние ще колим прасе. Тя се върна оттам цялата зачервена, пламнала и възбудена, сякаш в нашия дом щеше да се извърши най-голямото тайнство в света. Каквато беше пъргава и сръчна, тя бързо се разшета из къщи и за по-малко от час всичко беше наредено и нагласено за празника.

Баща ми изкопа в предната част на двора дълъг трап, донесе клони изпод сушината и накладе огън, после с помощта на бай Димо, касапина, дошъл да му помогне, измъкна прасето от кочината и двамата го повлякоха за предните крака по снега, а то, горкото, навярно предчувствувало каква беда ще го сполети, тъй жално квичеше, че изведнъж усетих как нещо се скъса в сърцето ми и как от мъка на очите ми се появиха сълзи. Видях как те го повалиха на земята, как го натиснаха с колене и как бай Димо, захапал ножа, опипваше врата му и сякаш търсеше нещо, после взе ножа от устата си и го забоде в гърлото му. Раздаде се остър писък, сподавен от хъркане. За да не чувам повече стоновете и да не гледам мъките на прасенцето, аз закрих лицето си с ръце и побягнах в голямата задна стая, захлупих се с плач на леглото и не излязох оттам, докато не дойде мама да ме повика.

Когато отидох в малката предна стая, дядо и бай Димо седяха около софрата и пиеха ракия, а баща ми, запретнал ръкави, пържеше в един тиган месо. Мама и баба, сияещи от щастие, седяха настрана и развълнувани гледаха ту към него, ту към дядо и бай Димо, сякаш се страхуваха да не би, ако се обадят, да нарушат красотата на тоя древен обичай.

Неочаквано вратата се отвори без почукване и вътре влезе леля Христина, наметната с вълнен шал. Тя отупа чехлите си на прага, поздрави усмихната и кимна мълчаливо към прасенцето, сложено върху бял чаршаф на одъра.

— Вие сте го заклали вече, а?

Баба и мама станаха да я посрещнат. И двете бяха поласкани, че в такъв един момент за нашия дом леля Христина, близка сродница, първа ни навестяваше. Те я поканиха да седне на софрата, сами се настаниха до нея и я поканиха да вкуси от прасенцето. Разбира се, леля Христина не отказа — хапна си и дори изпи чашка ракия, поседя малко, стана и си отиде.

Веднага след нея на вратата се почука. Баба и мама трепнаха и скочиха да отворят, а дядо и бай Димо, с чашки в ръце и пълни уста, обърнаха глави. Само баща ми не прояви никакъв интерес и продължи да реже парчета месо от прасенцето и да ги пържи в тигана.

Влезе нашата съседка. Тя беше вдовица на убит през войната офицер, висока, снажна, и минаваше за жена не за нашия дом. Мама и баба я посрещнаха зарадвани, задето им оказва такова внимание, поканиха я да седне и веднага й поднесоха две големи парчета опържено месо.

— Хапни си, Лалке, опитай го! — рече баба и като че ли цялата се разтопи от желание да се покаже любезна и гостоприемна.

— Благодаря, бабо Станке — усмихна се някак свенливо съседката, но не отказа, а с готовност прие поднесените й пържоли. Тя хапна, изтри устните си със салфетката, която мама й поднесе, после се обърна към одърчето и все тъй спокойна, с достойнство посочи. — Прасенцето ли?… Ох, да, беше много вкусно!…

А то, прасенцето, лежеше опънато върху чаршафа със зинала муцунка и с такава гладка, розова и нежна кожица, че на човек веднага му се дощяваше да си откъсне направо от нея. Мама схвана желанието на съседката ни и с някаква съвсем неочаквана прибързаност отпра от гърба едно доста голямо парче и усмихната й го поднесе:

— На̀, хапни си, Лалке, опитай я!

Съседката ни с нескрито удоволствие прие. Тя се ползуваше с голям авторитет в махалата и беше уважавана от всички. Как тогава една жена като мама няма да й окаже внимание! Без да се стеснява, тя с апетит изяде кожицата. Макар че друг път се държеше като чужда, сега тя им даваше да разберат, че се чувствува много близка на нашето семейство и че е дошла да изкаже радостта си, задето и ние сме заклали прасе…

Разговорите не бяха привършили и гостенката още ядеше, когато друга наша съседка, леля Гана, също тъй заможна и знатна като нея, влезе бързо и още от вратата извика зарадвана:

— О, вие сте заклали прасенцето!

Поканиха и нея. Мама се разтопи от нежност поради вниманието, което оказваха на нашия бедняшки дом, отряза още по-голямо парче от прасенцето и накара баща ми да го опържи. И докато чакаха и слушаха как месото цвърчи в тигана, за да не се покаже негостоприемна, тя одра от кожицата и поднесе на новата гостенка — нека опита колко е крехка и вкусна!

В стаичката се бе задимило, но беше приятно и въздухът някак вкусен, сладък. Тиганът пращеше на печката, а баща ми като опитен готвач бързо вадеше с вилица изпържените парчета месо и ги поднасяше ту на тоя, ту на оня. Баба и мама не забравяха да отдерат от гладката, розова кожица на прасето, което бе вече заголило своя гръб и се показваше меката му, бяла тлъстинка.

Разговорът продължаваше. И докато да се изкажат всички похвали и пожелания за нашия дом, и докато да се разбере вкусът на прасенцето, особено на неговата крехка кожица, надойдоха и други гости. В малката стаичка се събраха близки и далечни сродници, съседи и дори съвсем чужди хора, които случайно минаваха тоя ден край нашата къща. Накрая дойде и Майорката, жена на запасен офицер, произведен през Балканската война, понеже не е имало по-интелигентен от него, бивш писар в общината. Тя никога не бе идвала у нас, но тоя ден, кой знае защо, бе решила да направи посещение и да ни удостои с присъствието си. И тя като Лалка беше едра, снажна жена, важна и недостъпна в друго време: когато срещнеше мама или баба, се правеше, че не ги вижда, а сега си даваше вид, че нямат по-близка от нея.

Мама и баба деряха от кожата на прасенцето, режеха парчета от месото и даваха на баща ми да пържи. Гостите ядяха, изказваха възхищението си и от благодарност не знаеха какво да правят — да си отидат или да останат. Дали пък, ако си отидат, няма да обидят домакините? И от уважение към тях оставаха.

Усмихната, мама шеташе и мъничкото й личице цялото се бе зачервило от вълнение. За нея като че ли нямаше по-голяма чест от тая — да събере в своя дом толкова много хора, все знатни и заможни! Тя беше готова да направи всичко, само да не обиди гостите си. Как тъй ще ги остави, без да им покаже колко ги уважава и колко е доволна от тяхното посещение?

Баба и дядо се прибраха в стаичката си, а баща ми и майка ми продължиха да угощават гостите си. Но доста пържоли бяха вече изядени, а те още седяха и не си отиваха. Мама режеше, баща ми пържеше. Когато всички, сити и доволни станаха да си ходят, върху белия чаршаф на одърчето вместо прасенцето лежеше един гръбнак с две плешки и глава.

Все тъй любезна, мама изпрати гостите и се върна уморена, с пребледняло лице. Баща ми стоеше изправен по средата на стаичката, някак глупаво ухилен. Щом останахме тримата сами, изведнъж почувствувахме, че се бе случило нещо съвсем непоправимо…

Мама погледна към одърчето, не издържа и като падна на колене, захлупи лице върху жалката купчинка от кокали, останали след гостите, и захълца неутешимо като дете. Видях как слабичките й рамене се раздрусаха и разбрах, че тя едва сдържаше гласа си да не заплаче високо и да не завие от болка.

Баща ми стоеше до нея изправен, смутен и объркан, послуша как тя нареждаше и кълнеше и сродниците ни, и съседите, и бога, после взе мълчаливо от лавицата музичката си и без да каже думица, седна на одърчето до главата на прасето и я наду с всички сили. Разнесе се такава тъжна и отчаяна песен, че от мъка и жал по него сърцето ми без малко не се разкъса.