Иван Мартинов
С чисто сърце (17)

Нещо като първа любов

Всеки ден през лятото аз носех на баща си ядене на Камен дял.

Ставах в зори, грабвах в едната си ръка менчето с чорба от зелени сливи, киселец или коприва, в другата — торбата с хляб и тръгвах бос и сънен. Пътят ми беше познат. През циганската махала, по моста до заставата, после покрай реката, през полето пред запустелия лагер с акациевата горичка, та чак горе, на Камен дял. Вървях бавно, от време на време се спирах да си почина и докато да стигна там, слънцето напичаше и земята се затопляше. А когато се изкачах на върха, дето бяха каменоломните, ставаше тъй горещо, че се обливах в пот.

Баща ми работеше сам, без помощници. Отдалеч още чувах как неговият чук бие отмерено и как звънката песен на длетото оглася околността. Пристигах аз по това време, когато той бе вече приготвил дупките за напълване с барут, за да разбие скалата. Застанал на ръба на пропастта, гледах отвисоко и го търсех с поглед. Сврян някъде долу като къртица в тъмната си дупка, най-напред той не ме забелязваше и продължаваше да удря по дългото шило, с което пробиваше дупките, но щом сянката ми паднеше пред него, вдигаше глава и като ме видеше надвесен над бездната, провикваше се:

— Ехей, Ванко, пази се!

Бързо се спусках по стръмната пътечка и отивах при него. Полугол, само по платнен панталон, с изпечено от слънцето и мокро от пот тяло, с разбъркана и залепена на челото му сплъстена коса, той уморено оставяше чука и сядаше да изпуши една цигара. Аз се намествах до него на камъка и не изпущах от погледа си нито едно негово движение.

Тежък, непоносимо тежък беше животът на баща ми по това време!

Много пъти по-късно съм се питал защо е наредено тъй, че той, роден музикант, надарен и способен, бе изпаднал до такова окаяно положение. Бедният ми баща! Той търпеше, безропотно понасяше всичко това, само за да може да припечелва нещо и да изхранва семейството си. С големи мъки, понякога с риск на живота си, той се бореше със земята и изтръгваше от нейните каменни недра парчето сух и черен хляб. Но какви усилия бяха нужни за толкова малко човешко щастие! Сърцето ми неведнъж се е бунтувало против тая неправда в живота, неведнъж съм търсил причината и винаги съм я намирал не в нас, хората на труда, а в ония, които управляват света и чакат наготово…

Хранеше се баща ми много оскъдно, а пък беше силен!

Сам, понякога само с моя помощ, ще преобърне с лоста огромен камък, ще го търкулне долу и почне да го разбива с чука на късове. После ще обърше потта от лицето си с длан, ще се усмихне и махне с ръка.

— Брей, че мъка видях, мамка му стара! — казваше той и сядаше да си почине. — Я ми дай, Ванко, музичката!

Аз знаех къде държеше той флигорната си, от която никога не се делеше. Отивах до края на площта, дето на запазено място, под навес от плочи, бяха дрехите му, измъквах я изпод тях и му я подавах. Той я поемаше усмихнат, със светнало лице, че като я надуеше, въздухът затреперваше от нейните звуци, просторът се огласяше от песни и маршове…

Случваше се понякога да отида по-рано, когато зареждаше ломовете. Аз му помагах да насипе барут от кожената кесия в дълбоките дупки, после да пъхне фитилите и да ги подпали.

— Готово ли е? — питаше ме той от своето място, като държеше кибрита.

— Готово.

— Пали и бягай! Ама далече, че може някое парче да те удари…

Запалвах моя фитил и побягвах зад гърба на издадената навън скала. Баща ми също запалваше своя фитил и също се притулваше зад другата страна.

Виждаше се как фитилите горяха, съскаха като змии и пълзяха между камъните. Наставаше тишина, в която чувах сърцето си как бие. Изведнъж земята потреперваше от силен гърмеж, въздухът се изпълваше с прах и дим, а ехото дълго тътнеше в ушите ми. Колко пъти се заричах да погледна и видя как ще се разбие скалата, как ще се търколят огромните камъни надолу, но все не успявах. Винаги в последния момент затварях очи… Виждах само как около мене като тежък дъжд падаха дребните камъчета и чукаха по земята. После настъпваше глухо затишие. Аз се измъквах от скривалището и отивах там едновременно с баща ми.

Гледката беше поразителна. Огромната скала, която доскоро висеше застрашително над нас, бе срината до основи, разбита на едри тежки късове, които запълваха цялата работна площ. Дотук беше леко, ала сега настъпваше тежкото. Баща ми трябваше да разбие с чука и длетото тия грамади на по-малки късове, да ги търколи с лоста надолу и да ги подреди на правилни четириъгълници за извозване.

Но преди това нека изпуши една цигара!

Той бъркаше в джобовете на панталона и търсеше омачканата си кутия, отиваше и ровеше дрехите си, ала никъде не я намираше. Тогава се обръщаше сърдит и я виждаше празна, захвърлена долу на земята.

— Тюх, брей! — казваше той. — Че аз съм я изпушил, а?… Язък! — и цъкаше с език. — Я, Ванко, иди при бай си Христо и му поискай, нека ти даде една цигара…

Отивах аз в съседната площ, дето също като баща ми се ровеше в земята дребен и плешив човечец с очила на носа. Обикновено аз не се застоявах при него и като вземех цигарата, бързах да се върна при баща ми.

Веднъж, когато отидох там, заварих при бай Христо едно момиченце. То беше почти на моята възраст, слабичко, нежно същество в избеляла червена рокличка, с панделки на сламеножълтата си коса, сплетена на две тънки като змийчета опашчици, които падаха върху тесните му рамене. То не беше хубаво, имаше анемично, бледо, почти бяло личице, сякаш боледуваше от малария. Но тогава ми направи такова силно впечатление и тъй грабна погледа ми, а с него и сърцето ми, че ми се стори като хубава овчарка от приказките, които баба ми бе разказвала. От баща й узнах, че е най-малката му дъщеря и че се казва Цонка. Като я гледах отстрани, струваше ми се, че виждам някакво нежно розово цветче, поникнало между камъните, което аз трябваше да откъсна и запазя от ветровете. А всъщност не за това бях дошъл аз, а за цигари. Но нали се бях забавил, баща ми стана нетърпелив и аз вече го чувах да вика:

— Хей, Ванко! Какво стана с цигарата, бе? Къде се запиля?

Грабнах от ръката на бай Христо подадената ми цигара и изтичах с подкосени крака към площта на баща ми.

От този ден се случваше да виждам Цонка по-често.

Сутрин, като излезех извън града и бързо изминавах пътя до полето, аз неспокойно се озъртах да видя дали вече е тръгнала с храна при баща си. Съзирах някъде пред мене да трепти нейната рокличка като розово пламъче между житата и тогава бързо се спусках, за да я настигна, или пък я виждах далече зад мене по прашното шосе покрай реката и се спирах да я дочакам. Ние тръгвахме от къщи по различно време и вървяхме дотук по различни пътища, но винаги се търсехме и намирахме. Аз тъй свикнах с нея, че ако някога не се видехме, ставаше ми мъчно и през целия ден като че не бях на себе си, ходех замаян, едва ли не като болен, и бързах да се прибера по-скоро у дома, за да си легна и се събудя на другата сутрин в очакване на нова среща.

Обикновено ние вървяхме един до друг — тя с гърненцето и вързопчето в ръце, аз с менчето и торбичката. Вървяхме и разговаряхме, късахме цветя, смеехме се, радвахме се. Никога няма да забравя тия щастливи мигове!

Почти всеки ден бяхме заедно. Из пътя, докато стигнехме горе, все бъбрехме. За какво могат да разговарят две деца на тази възраст? Сега не мога да си спомня всичко подробно и точно. Помня само, че й разказвах весели случки, които обикновено измислях, и тя се смееше тъй звънко с тъничкото си гласче, че аз се чувствувах най-щастливият човек на земята. Често късах цветя и й поднасях голям и хубав букет от макове, метличини и маргаритки. Тя го приемаше благодарно и тъй чистосърдечно се смееше, че ми се искаше да изкъсам всички цветя по земята и да й поднеса най-големия букет в света.

Веднъж — това беше по обед през най-горещото време на деня — баща ми ме прати да донеса студена вода от изворчето. Грабнах стомната със счупена шийка и се спуснах тичешком през ливадите към дъното на долината, дето под клоните на три бряста имаше малко изворче, притулено под високия бряг. Аз тичах, подсвирквах си с уста, виках, пеех. Когато излязох в края на пътечката, дето свършваха житата и започваше стръмният бряг, видях като нещо трепна долу до изворчето. Спрях се и погледнах. Едно розово петънце лежеше на брега край поточето върху зелената трева и не помръдваше. Цонка! Изтръпнах. Какво ли прави сама тук? И защо лежи неподвижна на земята? Погледнах отгоре още веднъж и ми се стори, че е мъртва. Щях да извикам от уплаха, но в тоя момент чух плач, тих, сподавен плач. Ослушах се. Плачеше тя. Защо? Какво е станало с нея? Бързо се спуснах по пътечката и тичешком стигнах долу, на полянката пред изворчето.

Като чу стъпки, Цонка вдигна глава, видя ме и още по-жално заплака. Спрях се до нея и се наведох.

— Цонке, Цонке ма! Защо плачеш?

Не отговори. Видях само как раменете й леко се задрусаха и още по-жалостив плач, почти ридание, се изтръгна от гърдите й.

Най-сетне не се стърпях и я погалих по косата.

— Не плачи, Цонке! Стани!

Но тя и не помръдваше. Развълнуван, аз започнах да я дърпам за ръката.

— Какво е станало? Да не ти се е карал за нещо баща ти, а? Кажи!

Тя вдигна глава и ме погледна с горещия си поглед тъй умолително и безпомощно, че сърцето ми се разтупка от жал.

— Счупих стомничката — каза тя през плач, захлупи се и пак зарида.

Озърнах се. В бистрата вода на ручея лежаха парчета от стомничката. Но как е станало това?

От изворчето водата течеше много бързо и буйно. За да се премине оттатък, на другия бряг, дето имаше много цветя, трябваше или да се прегази студената вода, или да се мине, като се подскача от камък на камък. Тъй направила и Цонка. Но като стигнала до другия бряг, подхлъзнала се, паднала и изтървала стомничката.

Мъчно ми стана за нея и същевременно смешно, че за такава дребна работа пролива толкова горещи сълзи.

— Е, стига де, Цонке! — наведох се отново над нея. — Станало, каквото станало, счупеното не се връща…

— Ами какво ще кажа на тате? — изхлипа тя и се изправи с налени от сълзи очи.

— Че си я счупила, какво друго?

— А с какво ще пие вода? Той е жаден и сега ме чака там, горе…

Засмях се.

— Ех, дребна работа е тая! — махнах с ръка. — Ами че ще пие от нашата… Я хайде, Цонке, да си вървим, че баща ти ще се уплаши, като види, че не се връщаш!

Напълних стомната с вода и двамата тръгнахме нагоре по пътечката. От време на време тя похлипваше, но се беше вече успокоила и дори веднъж се усмихна, когато й разказах някаква шега.

От този ден взех Цонка под моя закрила. За мене тя беше слабо, беззащитно същество, което се нуждае от помощ, а пък аз бях момче и претендирах, че съм вече силен — мога да се бия. Веднъж малко по-късно, когато двамата постъпихме в училище, в едно отделение, и момчетата дърпаха двете плитки на гърба й и викаха „коза“, аз влязох в ролята си на покровител и се бих с юмруци сам срещу две момчета. Макар че получих синини под очите, аз така ги натупах, че повече не посмяха да я закачат, а за мене говореха, че съм най-силният в отделението.