Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Момчето от малкия град

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник повести

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.V.1978

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халачева

Коректор: Мария Лазарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11255

История

  1. — Добавяне

Утро

Като обърна поглед назад, виждам в мрака на най-далечното минало едно зимно утро.

Току-що съм се събудил от сън.

Това трябва да е било онзи дълбок сън, пълен с неизвестност, който започва с раждането и свършва с чудното усещане, че си живо същество, и за който нищо повече не може да се каже.

Лежа в креватчето си и гледам.

В стаята е тихо. Синкав утринен здрач забулва всичко наоколо. Топличко е. Аз дишам леко и ми е тъй приятно, че едва се въздържам да не скоча и се разтичам.

Обръщам се и с широко отворени очи се взирам.

Първото нещо, което привлича погледа ми, е часовникът, старият стенен часовник с ръждива верига вместо пружина. Той цъка равномерно и от време на време издава странни звуци. Много ми се иска да открия какво има в неговата лъскава кутия. Вслушвам се. Освен познатото вече тик-так до слуха ми достига още и някакво мъркане. Трепвам. Веднага вниманието ми е грабнато от котката с големите, взиращи се в мене, жълти като пламъци очи. Тя се е свила на масата и ме наблюдава с любопитство. Дали от цъкането на часовника или от блесналите зеници на котката, не мога да кажа с положителност, но ми става страшно и аз бързо се мушвам под завивката. Минава минута, две, три… Откривам глава и пак поглеждам. Котката я няма, а часовникът не е вече тъй страшен, както ми се бе сторило първия път.

Кой знае защо — може би поради любопитство, а може би защото още не съм успял да разгледам всичко, — започвам да се взирам по-внимателно около себе си.

Освен моето легло в стаята има и друго — много по-широко, с отметнати завивки. Но то е празно. Аз ставам.

Леглото ми — мъничко желязно креватче с мрежа, която се вдига, за да не падам — се намира до прозореца. Нещо ме подмамва да се обърна. Струва ми се, че светлината, която иде отвън, е причина да се събудя и да разбера къде се намирам. Долепвам чело до запотеното стъкло и поглеждам.

Зима. Дълбок сняг покрива земята. Клоните на дюлята са натежали от сняг и висят някак необикновено приведени.

Дворът е пуст. Само две кокошки и един петел ходят насам-натам и оставят по бялото поле разперени трипръсти следи. Едно черно куче с рунтава опашка прибягва и се скрива под сайванта, дето има наредени дърва и се виждат плазовете на голяма шейна.

Скоро гледката на двора ми омръзва и аз пак се обръщам към стаята.

До отсрещната стена е долепен долапът с наредените в него чинии и чаши, до него — плетеното ковьорче над леглото, една картина на млада жена в бяла рокля и с венче на главата и нищо, нищо друго… Изведнъж започвам да се чувствувам самотен, тъй самотен и изоставен, че ме обзема страх. Иска ми се да бъда спокоен, а не мога. Усещам как треперя, като че някой протяга към мене ръце и иска да ме грабне. Очите ми се изпълват със сълзи и аз заплаквам.

Рева и неизвестно защо от собствения ми глас, висок и гръмлив, ми става още по-страшно.

Трябва да съм викал много силно, защото скоро вратата се отваря и в стаята влиза майка ми.

Идва при мене, навежда се и започва да ме милва тъй нежно, с такъв топъл, шепнещ глас, че аз заридавам още повече.

— Какво ти стана, миличко? Защо плачеш?

Но аз продължавам да плача.

— Е, стига де, ревльо! — казва мама ласкаво и се изправя. — Почакай, ей сега ще те облека…

Тя започва да ме облича и успокоява.

— Не плачи! Ще дойдеш с мене оттатък, в другата стая. Там е баба ти. Точи баница. Скоро ще я опече. А и коледарите ще дойдат, ще ги чуеш как пеят… Хайде не плачи, че Дядо Коледа не обича глезливите деца! Какъв подарък искаш да ти донесе?

Не мога да се успокоя лесно. Все още хълцам и като се притискам до гърдите й, мъча се да разбера какво е туй „Дядо Коледа“, „подарък“ и „баница“…

Най-сетне мама ме облича, взема ме на ръце и ме отнася в другата стая. Там като че е по-светло и по-приятно. Наредените на печката тенджери врят, капаците им подскачат. Стара жена с очила, паднали ниско на носа й, с много бръчки по лицето, но с големи светли като на дете очи седи на пода пред кръглата софра и със запретнати до лактите ръкави необикновено бързо разточва с дълга пръчка тестени топки и прави от тях големи бели пити. Това е баба ми. Облечена в тъмна рокля и забрадена с кърпа, тя много се пази да не се изцапа, но престилката й е тъй набрашнена, че щом се изправи, от нея се вдига облаче бял прах и започва да вали като сняг по постланата на пода шарена черга.

Баба ме поглежда над очилата си. Усмивката не слиза от добродушното й лице. По едно време тя вдига с точилката тънката, почти прозрачна кора и като я надипля в широката тепсия, посяга към мене и ме щипва по бузката.

— Е, какво, наспа ли се, сънльо?

Мълча и не искам да й отговоря. Свъсил вежди, аз я гледам сърдито, сякаш не ми се радва, а ми се кара за нещо.

— Хайде, кажи де! — подсеща ме мама. — Отговори и баба ще ти даде бонбонче!

— Охо, той не може да говори!

— Може, може, само че е инат. Метнал се е на баща си…

— Ех, пък и ти, дъще, не одумвай човека, грехота е сега, на свят празник! — казва баба поучително, отрива ръце в края на престилката си, бръква в дълбокия джоб на фустата си и изважда оттам шепа сушени сливи и орехи. — Ела, бабиното, ела да ти дам армаган! — и когато аз посягам с ръце, тя добавя: — На, похапни си, па не слушай майка си, че тя не знае какво говори, господ да я вразуми! Къде ли скита баща ти, горкият, из тия пусти нови земи? Ами че войната отдавна свърши, а той все още не се връща…

Поемам подаръка и избягвам при майка ми, като пъхвам глава в скута й. Чувствувам, че обичам повече нея… Ох, колко хубаво е да си има човек майка!

А майка ми в пъстра рокля, препасана с бяло коланче, седи на трикрако столче до печката и бърка с голяма дървена лъжица в една тенджера. Косата й е тъмнокестенява, а лицето бяло, чисто, открито; само носът й, остър и някак непокорно вирнат, малко я загрозява, но затова пък очите й са толкова светли и блестящи, с такъв топъл, мил поглед, какъвто трябва да отговаря на усмивката й, тая нежна майчина усмивка, която помня и до днес.

Баба нарежда в тепсията последната кора, напръсква още веднъж баницата с лъжица разтопена мас и става с пъшкане.

— Уф, старост! — казва тя и пъхва тепсията във фурната на печката. — Я, Тотке, донеси още малко дръвца, че нали знаеш, баницата е хубава, когато се опече добре… Е, сполай на господа, свърших навреме!

Мама излиза и се връща с наръч дърва, а след нея влиза висок, снажен старец с побеляла глава и увиснали мустаци. Щом ме вижда, той издърпва лулата от устата си и като протяга ръце, спуска се към мен.

— О, Ванко! Как си, внучето ми?

Поема ме с големите си силни ръце, издига ме бавно нагоре и мушва мустаците си под брадичката ми. От това ми става тъй весело, че започвам да се превивам от смях и да ритам отчаяно. Усещам как гъделът запълзява по кожата на врата ми, обхваща цялото ми тяло, докато почвам да се задъхвам, и чак тогава дядо ме пуска. Той бръква в джоба на шаячния си панталон, но като не намира нищо, започва да тършува в гънките на червения си пояс и измъква една монета.

— На ти лев за спомен. Ама да го пазиш, че е сребърен — подава ми го той широко усмихнат, с шеговит израз на тъмното си, опалено от слънцето лице. — Ха тъй, чипонос дяволе, да пораснеш голям и стигнеш тавана! — и ме дръпва за ушите.

Дядо сяда на столчето до печката, изважда кожената си кесия с тютюн, натъпква с палеца лулата си, взема с машата въгленче и запалва. Баба сърдито го стрелва с очи.

— Ух, и ти, миришеш на пърлено прасе, да ти опустее тютюнът!

Дядо мълчи и едва се усмихва. От малката му пръстена луличка с дълга опушена дръжка се вият към тавана гъсти облаци дим. Той мълчи малко, после казва закачливо:

— Е, Станке, не се ядосвай! Я виж какъв внук имаме! — и като затваря мечтателно очи, един миг мисли и добавя: — Какъв ли ще стане, когато порасне, а? Искам да го направя колар, да ходи като мене по света…

Баба го поглежда недоволна.

— Мълчи, поразнико! Как можа да измислиш такова нещо?

— Че защо? Лошо ли е?

— Хм, нямаш си други грижи, та си седнал да се занимаваш с празни работи! — поклаща глава тя. — Той, Ванко, ще стане учен човек, даскал, че даскалите ходят все чисти и печелят много пари…

Дядо ми е веселяк — обича да се шегува и да дразни баба.

— Даскал ли? — изважда той лулата от устата си и се засмива. — Празна работа е тая!

— Празна е главата ти, мълчи!

— Че защо? — не спира дядо. — Познавам аз един даскал, учеше в село децата, а ходеше като циганин…

— Глей, ти пак започна твоите брътвежи! — сърди се баба. — Мълчи, срамота е! Искаш да го правиш колар като тебе, та да зачерни и той някоя нещастница като мене. Голяма прокопсия да бъдеш колар! Да миришеш на тор и слама, а? Я по-добре иди и нацепи дърва, че вече ги свършихме!

— Добре де, ще нацепя.

Дядо прибира лулата си, става и тръгва към вратата. Но в това време отвън някой изтопурква. Чуват се много гласове. Мама изтичва и отваря. На прага застават няколко младежи, преметнали през рамо торби, с дебели дрянови сопи в ръце.

— Добър ден, дядо Ваньо! И на тебе, бабо Станке!

— Добър ден, момчета, добре дошли! — кимва дядо и се дръпва да им стори път.

— Заповядайте, момчета, влезте да се посгреете! — кани ги и баба. — А то тъй, като държите отворено, стаята ще изстине.

Влизат. Всички са отрупани със сняг, но добре увити с качулки и шалове; само лицата им се виждат — зачервени и премръзнали от студ. Заедно с тях отвън нахлува и виелицата. Аз се притискам до мама уплашен. Те приличат на великани, слезли тая нощ от планината.

— Не бой се, сине, коледари са това! — казва мама и ме гали по главата. — Сега ще ги чуеш как пеят… Я, батьовци, започнете!

Един от коледарите дава знак и всички запяват:

Станенине, господине,

стани, порти отвори ни,

че сме дошли скъпи гости,

скъпи гости, коледари.

Като свърши песента, дядо отива при тях и им дава пари, а баба загребва няколко шепи сушени сливи и орехи, после брашно и малко боб, пълни една от торбичките им и ги изпраща до вратата.

— Хай идете си със здраве!

— Да дава господ здраве и в тази къща! — благославя един от коледарите и всички шумно, като се смеят и шегуват, излизат на двора.

Чувам как стъпките им се отдалечават към пътната врата и после отново проечават.

И през целия ден, докато съм буден и играя, до късна вечер из улиците и съседните дворища се носят такива коледарски песни.