Иван Мартинов
С чисто сърце (12)

На война

Още същия ден, когато общинският глашатай обяви с барабанчето си манифеста на царя за война, в двора на казармата започнаха да се събират мобилизираните.

Цяла нощ из улиците на града скърцаха коли, чуваше се глъч, пиянски викове, плач. Нямаше къща, която да бе посрещнала вестта с радост. До късно всички прозорци светеха и майки, жени, деца се прощаваха с мъжете, които заминаваха за фронта.

На другия ден отидох с момчетата от нашата махала да гледаме как пристигат войниците.

Дворът на казармата, доскоро запустял и обрасъл с трева, лайкучка и слез, беше оживен от хора. Оживена беше също и поляната пред него, изпълнена с коли и народ, повече селяни. От всички страни се носеха възгласи, сподавени хълцания. Тук, до разпрегнатата волска кола, двама млади се прегръщаха и не можеха да се разделят, там, до шарената каруца с два бели коня, селянка целуваше поред мъжа си и сина си, които заедно отиваха да се бият. Някъде момък с едва поболи мустачки се опитваше да успокои старата си майка и с мъка прикриваше сълзите си, напрели в зачервените от плач очи. Не оставаха чужди на тая мъка и гражданите, дошли да изпратят своите близки. На много места бяха насядали по тревата, мълчаха и се гледаха, а около тях играеха деца, които не разбираха какво става. Растеше човешкият мравуняк, пълзеше по улиците и като пъстра вълна заливаше поляната пред казармата.

А вътре никой от гражданите и селяните не можеше да влезе. Два реда акации и ограда от бодлив тел отделяха едните от другите. На вратата пазеше часовой.

Баба ме повика и помоли да отида и потърся вуйчо Петко. Двете с мама застанаха да го чакат край оградата. Леля Елена не беше дошла. Вуйчо Марин оставаше временно тук, в щаба на полка, в специалната наборна комисия, докато мобилизират всички запасни; после и той щеше да замине за фронта, но до това време леля можеше да бъде спокойна и да не се тревожи за него.

Намерих някъде дупка в оградата, проврях се и тръгнах да търся вуйчо Петко.

Пристигащите се нареждаха в колона по един и търпеливо чакаха реда си, за да стигнат до масата, дето комисия от трима души проверяваше списъците. Но те не чакаха дълго. Двама цивилни чиновници и един военен бързо се оправяха с работата си. Като дойдеше някому редът, те отмятаха името му по списъка и го изпращаха да се нареди при проверените вече мъже, които се бяха строили по-настрани, и един фелдфебел им обясняваше нещо. После всички вкупом отидоха до склада да си получат дрехи, оръжие, амуниция. И навсякъде из широкия казармен двор се виждаше как мобилизираните се обличаха в новите, омачкани и вмирисани на нафталин дрехи, обуваха жълтите, още непочернени ботуши, препасваха се с коланите. Те събираха своите цивилни дрехи във вързопчета и бързаха да ги предадат на близките си през оградата.

Случайно зърнах вуйчо сред тълпата. Висок, снажен, той бе обул такъв късичък панталон и такава тясна куртка, че белите крачоли на гащите му и ръкавите на ризата се подаваха навън и той някак много смешно стърчеше като щъркел над всички с широките си ботуши. Ходеше от група на група и търсеше с някого да си разменят дрехите, но никой не искаше да губи време и бързаше по-скоро да бъде готов за път.

— Вуйчо! Вуйчо! — спуснах се към него.

— А-а, Ванко, ти ли си? — посрещна ме той, като държеше в ръка новия си, безупречно изгладен панталон, сакото с бялата кърпичка в джоба, връзката и меката си шапка. — На̀, вземи, вуйчовото, та ми помогни! — и пъхна в ръцете ми обущата си.

— Баба каза да дойдеш.

— Къде е тя?

— Там, до телта, с мама…

— Ти върви, а пък аз сега ще те настигна.

Тръгнах, но сметнах, че не ще може да ни намери лесно и затова се спрях. Вуйчо направи още веднъж-дваж опит да смени дрехите си, но му отказаха и примирен с участта си, скоро ме последва. Като го видя такъв окаян, баба заплака, а мама, която познаваше вуйчо, започна да се смее.

— Ами сега какво ще правиш? — попита тя.

— Тъй ще вървя — отговори също на смях вуйчо, — нека видят каква армия сме!

— Божичко, Петко — проплака баба и изтри с длан сълзите си, — та може ли да ставаш за смях на хората, сине?

— Е, пък и ти, мале, не се ядосвай, аз само тъй казвам. Разбира се, че те ще ми дадат други, няма тъй да ходя, я!

— Защо не идеш още сега да искаш?

— Ще ида.

— Потърси бати си Марин, той ще ти помогне! — посъветва го мама.

— Къде е той?

— Ей го там, при оная маса! — посочих аз към мястото, дето една от комисиите проверяваше още новодошлите.

Вуйчо даде на баба и мама дрехите си, обеща да дойде пак и побърза да намери вуйчо Марин. Аз се възползувах от залисията на всички и отново се гмурнах сред гъмжащото множество.

Изсвири тръба. Чу се рязка команда. И всички войници, пръснати из широкия казармен двор, готови-неготови, като размахваха дрехи и торби, се разтичаха с викове и започнаха да търсят местата си. От разни страни питаха:

— Тук коя рота е?

— Втора.

— Къде е първа?

— Не знам.

Забъркал се войник викаше:

— Трети взвод? Къде е трети взвод?

— Тука, тука — отговаряха му няколко гласа едновременно и той се спускаше натам.

Друг пък, нисък и пълен като буре, с такава малка фуражка на голямата си глава, че на човек му ставаше и смешно, и жалко, застана пред подофицера и се замоли да му смени дрехите.

— А какво си правил досега! Къде си зяпал?

— Изпратих булката…

— Нека сега булката ти намери други. Хайде, марш в строя! Сега няма време, а после…

Видях как вуйчо прибягна покрай мене, без да ме забележи, облечен в дрехи по мярка. Той зае мястото си на десния фланг, между високите, по които останалите се равняваха.

Двама закъснели — един гражданин и един селянин — тичаха при комисията и питаха:

— А ние къде сме?

— Как се казваш? — вдигна глава сърдито офицерът с очила и изгледа селянина.

— Иван.

— Не си при пас. Буква „и“ е на друго място.

— Къде?

— Потърси сам! — скара му се цивилният. — Хайде, махай се и не ни пречи!

Селянинът хукна да търси буква „и“.

Проверката скоро се свърши. Как да е, всички се строиха и заеха местата си. Започна преброяването. Оттук-оттам се обаждаха кой както можеше — един високо и смело, друг по-тихо и колебливо, но скоро фелдфебелът, доволен от бързото преброяване, закрачи към взводния командир, млад подпоручик в новичка униформа, със сърмени пагони и лъснати ботуши. От няколко места докладваха:

— Готово, го’син капитан…

Донесоха сандъци с патрони и раздадоха на всички. Ръцете трескаво поеха книжните кутийки, извадиха патроните и напълниха паласките: поляната се осея от разхвърляни кутии. Децата се спускаха и боричкаха за тях, но от редиците им подвикнаха и те се разбягаха.

Всички бяха строени по взводове и роти в каре за приемане от командира на полка. Стегнати с колани, с раници на гърба, с лопати, кирки и противогазови маски, през рамо със сухарни торби и пушки с блеснали на есенното слънце цеви, войниците чакаха заповед. Откъм поляната народът гледаше с интерес и любопитство. Всички сякаш се успокоиха и примириха с участта си. Нямаше вече плач и охкания. Разнасяха се подвиквания ту към този, ту към онзи войник. А в туй време отнякъде изскочи един малък тръбач и като наду бузи, засвири с тръбата. Всички трепнаха. Известен им беше този сигнал. Не се минаха и две минути, с маршировка и стегната крачка пристигна и зае своето място начело музикантската команда с лъскавите си инструменти и с големия барабан. Пълен капелмайстор с тесен брич и малки, елегантни ботуши, с юнашки кривната над ухото фуражка стоеше изпъчен пред тях и като че не гледаше, а целият сияеше от удоволствие. Минута-две на затишие. Висок подполковник се отдели от групата на офицерите и изтича живо към средата на карето.

— Мирно! — извика той. — За среща на командира на полка…

Музиката засвири марш. Откъм щаба бавно, като се полюляваше на тънки крака в лачени ботуши, запристъпя не много стар офицер, едър, снажен, със сабя на кръста и дрънкащи шпори, с новичка жълта чанта през рамо и бинокъл на гърдите. Като наближи редиците, той започна да марширува, а след него адютантът му, млад поручик, наперен като петле, подскачаше на късите си крака.

С извадена сабя в дясната ръка подполковникът ги посрещна и вдигайки с един замах сабята пред лицето си, тъй че тя описа полудъга и блесна като сърп със змийски съсък, започна да рапортува, че полкът е готов за поход.

Музиката спря. Командирът на полка обходи редиците, направи тук-там бележка за облеклото на войниците, поздрави ротите и застана на десния фланг. Не се мина и минута, когато гръмливият му глас отново прозвуча:

— Полк, мир-р-но! За среща на знамето…

Отново гръмна марш. Всички обърнаха глави и впериха поглед натам, отдето се появи полковото знаме, носено от строен фелдфебел, обграден от двама млади подофицери. Още съвсем новичко, то привлече погледите на хората зад телената ограда, но никой не изпита радост, в очите на всички се забелязваше мъка и тревога за своите близки.

— Ура! — изкомандува полковникът и замахна със сабята си.

Нестройно и негръмко „ура“ се понесе по редиците и скоро угасна заедно с глъхнещото ехо откъм околните хълмове.

Със стегната маршировка знаменосците минаха надлъж по редиците и застанаха пред първата рота. Постепенно викът затихна. Музиката спря. Командирът излезе малко напред и произнесе кратко слово, като махаше яростно с ръце и се заканваше на някого. Но думите му не развълнуваха никого. Той свали фуражката си, изтри потното си чело и като зае войнствена поза, даде знак на ординареца да му доведе коня. Не съвсем леко, подпомогнат от адютанта си, той се покачи на едрия бял кон, пооправи седлото и се обърна назад.

— Полк, в походна колона след мене, хоодом… марш!

Музиката засвири и колоните, като се полюшнаха бавно напред, потеглиха…

Изведнъж народът се втурна към широката врата на казармата. Улицата се изпълни от изпращачи. Разнесоха се викове за поздрав. Отново плач и сълзи. Майките и жените се спущаха подир своите синове и мъже, хвърляха се върху им, разстройваха редиците и дълго се мъкнеха след тях, но никой не се спираше и всички вървяха напред. Тук-там по балконите и прозорците се показваха жени и деца, махаха с ръце и очите им бяха пълни със сълзи, мъка и отчаяние.

Полкът замина. Беше топла септемврийска вечер. Небето, окъпано от залеза, се обливаше сякаш в кръв, която бавно се оцеждаше на запад зад ниските баири. Над града падаше мрак. Хората се прибираха по домовете си унили, с тежкото предчувствие за голямата беда, която бе сполетяла цялата страна.

Ловеч като че опустя. Из улиците рядко се виждаха хора; всеки се бе затворил в себе си с мъката по заминал близък.

На третия ден всички деца от махалата отидохме на главната улица да гледаме как минава артилерийският полк от Севлиево.

Валеше дъжд, ситен, студен есенен дъжд. Кал, локви, лапавица. Облечени със зимни палта и обути, наметнати с одеяла и шалове, жените се трупаха по тротоарите и равнодушно наблюдаваха тъжната картина.

Застанал до майка си, аз се притисках и се мъчех да разбера какви са тия редици, които минават и нямат край.

Батарея след батарея. Дрънкаха колелетата на оръдията, опъваха каишите конските впрягове, звъняха напевно железните части. Отпред яздеха на коне офицерите. След тях идваха оръдията с покачените по лафетите войници; насядали един до друг, наметнати с платнища, артилеристите ни гледаха спокойно и мълчаха, сякаш бяха неми.

— Майчице мила! — проплака майка ми и се обърна към една жена. — И тях майка ги е раждала… Гледай, како Цвято, как са измокрени!

— Господ да им е на помощ! — прекръсти се жената. — Какво да правиш, булка? Война е това, а на война човек не е човек.

Изведнъж артилерийската колона спря. Чуха се викове. Хората се втурнаха напред. Мама се повдигна на пръсти и поиска да види, но тълпата бе напряла и се бе събрал толкова народ, че нищо не се виждаше.

— Какво става там? Защо спряха? — питаха се един друг войниците.

От задните редици с галоп препусна млад офицер и разгони народа. Той закрещя нещо, но от шума не се чуваше нито дума.

По редиците се разнесе шепот:

— Смазали го!

— Кого са смазали?

Майка ми едва успя да си пробие път и ние стигнахме до мястото, дето бе станало нещастието. Някакво войниче, което вървяло пеша, поискало да мине между двата конски впряга, но тъкмо в тоя момент някой отпред спрял едно от оръдията, след него започнали да спират другите и когато то било по средата на улицата, следващият конски впряг не могъл да спре навреме и го мушнал с ока в гърдите. Сега лежеше долу в калта, а из устата му течеше кръв. Зад него се бяха навели двама от другарите му и един фелдфебел. Офицерът скочи от коня и като видя напиращата тълпа от жени и деца, заповяда:

— Разгонете ги!

Няколко войници скочиха от лафетите и започнаха да разпръсват хората.

Отнякъде дотичаха двама санитари с носилки и отнесоха ранения назад към обоза. Хората се отдръпнаха и пак заеха местата си. Колоната продължи напред. Отново се заредиха коне, оръдия, лафети. Повече от час тече този сив, звънящ поток от желязо и хора, а накрая се проточиха колите от обоза, натоварени с амуниция, сандъци с патрони и снаряди; след тях бавно се мъкнеше военната болница със санитарите, които носеха чанти и червени кръстове на ръкавите си. Насядали върху купищата сено, стари войници с потъмнели лица, небръснати и с угаснали погледи гледаха уморено и равнодушно. Жените се опитваха да ги поздравят и изпратят с една поне добра дума за „добър път“, но на тях като че им бе все едно — никаква усмивка, никакъв звук. Последни минаха походните кухни, теглени от слаби, дръгливи кончета. Зад тях крачеха готвачите с дълги, непоръбени шинели, опръскани с кал и просмукани от влага. Последен мина един мустакат фелдфебел на кон, засукал мустаците си тъй — ще речеш, че отива на сватба, а не на война.