Иван Мартинов
С чисто сърце (18)

На училище

Най-сетне постъпих в училище!

Дълго страдах, че не ме приемаха за ученик — не съм имал навършени седем години и трябвало да почакам до другата есен. Като гледах как по-възрастните от мене само с няколко месеца тръгваха всяка сутрин към голямата бяла сграда в долния край на нашата махала, ставаше ми мъчно. Завиждах на другарите си. А понякога отивах с тях до училището. Когато звънецът издрънкваше и те, наредени двама по двама, влизаха с песни в класните стаи, бързо се покачвах на старата върба в двора, сядах на разклонения дънер и наблюдавах как учителката преподава урока, как учениците отговарят с вдигане на ръка, а после запяват някаква песничка. Колко ми се искаше да бъда и аз при тях! Щом ги пуснеха в междучасие и те шумно излизаха на двора, аз не се решавах да отида при тях и със сълзи на очи побягвах у дома.

А ето че тая есен ме приеха и записаха в първо отделение!

Колко радостен бях аз тогава — сега не мога да изразя това с думи, но помня, че от вълнение не можех място да си намеря. Последните няколко дни преди откриването на учебната година бяха най-необикновените в моя живот. Аз ходех из улиците някак си особено горд и наперен, сякаш бях отбелязан със знак на челото между децата в махалата. С големите се държах като равен с равни, а към по-малките се отнасях отвисоко. Не се хвалех и нищо не говорех, но във всяка моя дума, дори и в най-обикновения разговор се забелязваше известно желание да покажа на всички колко съм пораснал и че заслужавам внимание. Но и баща ми, и майка ми бяха погълнати от собствените си грижи и затова моето честолюбие тъй си и угасна, без да бъде забелязано.

Последния ден, преди да тръгна на училище, когато се готвех да си легна, мама дойде при мене, помилва ме по главата и ми каза:

— Е, Ванко, какво, от утре тръгваш на училище, а?

Усетих как ушите ми пламнаха от смущение, че бе открила причината на необикновеното ми вълнение, но нищо не й казах, а само поклатих глава.

— Добре, сине. Утре, като станеш, хубаво да се измиеш и да почистиш ушите си с пръстче. А ето тук на сандъка съм ти оставила новите дрешки. Облечи ги и се премени. Но преди да отидеш на училище, закуси. Попарата ще бъде в долапа…

— А ти, мамо, къде ще идеш?

— На работа, чедо. Нали знаеш, че аз рано излизам? А пък баба ти е болна и не ще може да стане, та затова трябва сам всичко да направиш…

С разтуптяно сърце легнах на мястото си, но не можах да заспя. Дълго гледах в мрака с широко отворени очи и слушах как мама тракаше съдовете по печката в малката стая.

На сутринта се събудих, но нея вече я нямаше. Тя работеше в тютюневия склад до железния мост и щеше да се върне чак вечерта. Изтичах на двора, налях вода в тасчето, с което баба полива цветята в градината, наплисках очите си, облякох се, както можех сам, и без да търся попарата, без дори да се обадя на баба, изтичах на улицата и тръгнах бързо към училището.

Слънцето току-що бе изгряло иззад Стратеш и блестеше ослепително право в очите ми, когато слизах надолу към поляната, но малките бели къщички потъваха все още в мрак сред зелените дворчета. Душата ми бе изпълнена с такива трепетни чувства, че от вълнение едва стъпвах на земята и като че летях.

По улиците нямаше още деца. Само тук-там се мяркаха подранили жени, които се връщаха от фурната, дето бяха занесли да се пече хляб. Ала това не ни правеше впечатление и аз бързах към бялата сграда на училището.

Недалеч от чешмата ме посрещна леля Христина с кобилица на рамо и препълнени менци, от които водата се разплискваше и мокреше полите на дългата й рокля и босите й крака. Тя се спря изненадана и попита:

— Къде толкова рано, Ванко?

— На училище — отговорих важно и минах покрай нея, без да обърна внимание на учудването й.

В двора на училището не заварих никого. Обраснал в трева и гъсти бурени, той беше пуст и тих, а на вратата висеше тежък ръждив кофар. Върбата стърчеше самотна и погрозняла с изкорубения си дънер, обгорен от гръм и светкавица, а на много места от оградата децата бяха откъртили дъски, за да минават и играят през ваканцията. Проврях се през една дупка, постоях малко до широкото каменно стълбище, поразходих се насам-натам, после се свих и седнах пред входа на избата, дето неведнъж бях играл на криеница и знаех всяко кътче в студения, влажен мрак. Търпеливо зачаках да дойде някой…

Пръв се появи училищният слуга, дядо Власи, побелял и малко глух старец, но затова пък много кротък и добър с учениците. Той не се сърдеше, когато те лудуваха, и винаги в джоба на потурите му имаше я моливче, я тебеширче, а намерените вещи пазеше в стаичката, дето държеше метлите и парцалите за миене на пода. Той отвори вратата, прекоси двора и като ме видя да чакам, дойде при мене усмихнат с беззъбата си уста и ме потупа по гърба.

— Добър ученик ще стане от тебе — каза с фъфлене и влезе вътре да приготви масата за молебена и водосвета по случай откриването на учебната година.

Дълго трябваше да чакам, докато влезе първият ученик. Това беше слабичко и нежно момче с тих, замислен израз, облечено в съвсем вехти дрешки, което не познавах, но то се оказа едно много будно момче и с него аз после се сдружих, станахме неразделни приятели. Много по-късно дойде друго едно момче с баща си, сетне едно момиченце с плитки и бели панделки — водеше го майка му, а чак след това едно подир друго започнаха да идват децата — момчета и момичета — сами или с родителите си. По-големите, които преминаваха в по-горно отделение, се държаха свободно и просто, събираха се на групички като стари познати, разговаряха и се смееха, но ние, първолаците, се срамувахме и се чудехме какво да правим. Които бяха като мене, дошли без родителите си, се лутаха от група на група, загубени сред пъстрата шумна тълпа, блъскаха се и не едно дете от нас получаваше ритник от по-големите ученици. До входа на избата, дето се бяха събрали четвъртоотделенците, мене ме спряха и ми зададоха няколко трудни въпроса, дори ме заплашиха, че ако не отговоря, всички поред ще ме яздят и аз ще трябва да ги нося на гърба си до края на двора и обратно. Но отнякъде изскочи Цачо и ме спаси от това унизително положение. Той беше в трето отделение и какъвто беше тъничък и висок, минаваше за голям и се ползуваше с авторитет пред всички. След неговото застъпничество аз бях приет в тяхната среда като равен.

Скоро звънецът удари. Разнесе се едно тихо бръмчене, сякаш някой бе разбъркал кошер и пчелите недоволни се разхвърчаха. От всички страни тичаха деца. Учениците от по-горните отделения се наредиха и влязоха, но ние все още продължавахме да се блъскаме и да викаме. Неочаквано на стълбата застана висок, слаб мъж с руси мустачки и попита:

— Вие новите ученици ли сте?

— Да, новите — отговори вместо нас една майка.

— Тогава, деца, пазете тишина! — каза той строго. — Редете се по двама. Така. Хайде сега влезте вътре, но тихо, без да се блъскате!

Като говорехме още по-силно и се блъскахме сякаш напук на думите му, ние влязохме в широкия и тъмен коридор, дето около една маса с цветя и купол със светена вода ни наредиха по отделения. Лъхна миризма на прах и масло, с което подът бе гъсто намазан — тъй че се хлъзгахме и някои от нас нарочно влачеха краката си. Шумът беше нетърпим и нищо не се чуваше, но никой не се опитваше да ни усмири. Учениците викаха, замерваха се с шапки, ритаха се и дори тук-там се сбиха. Най-сетне от една стая излязоха учителите и един свещеник и застанаха около масата. Всички притихнаха. Свещеникът размаха кадилницата и запя. Замириса на тамян, на босилек и пот…

Какво говори свещеникът, как мина молебенът — това аз сега никак не помня, но скоро се озовахме в една стая с чинове, дето същият мъж с русите мустачки ни нареди по двама и като застана пред черната дъска вдигна ръка и ни изгледа строго.

— Деца, пазете тишина!

Ние се усмирихме. Той почака малко, после направи крачка напред и добави:

— Аз ще бъда ваш учител. Казвам се Стойко Симеонов. Запомнете добре името ми, та да не грешите, когато ви попитат. Искам да се обръщате към мене така: „Господин учителю…“

Тъкмо в тоя момент едно от момчетата, което седеше зад мене, ме дръпна за косата и аз, разсърден, че ми се нанася такава обида, обърнах се и го плеснах по стриганата глава. Всички деца се разсмяха, а момчето скочи и се хвърли върху ми. Скочих и аз. Може би щеше да се стигне до бой, ако учителят не дойде веднага при нас и като ни хвана за ушите, изтегли ги силно, до болка и ни накара да застанем мирно.

— Как се казваш? — попита ме той.

— Иванчо Цеков.

— Какво работи баща ти?

— Каменарин.

— А твоят? — обърна се той към момчето.

— Моят… моят… — започна то с опулени, изпъкнали като на рак очи.

— Да, твоят баща… Какво работи?

— Нищо.

— Че как тъй нищо?

— Тъй, той не работи.

— Чие момче си ти?

— На Петър Деваджиев.

— На адвоката ли?

— Не, на брат му.

— Търговеца?

— Аха! — поклати глава то.

— Добре. Седни си. А ти — обърна се учителят към мене — излез вън и застани прав до стената. Така, за наказание, да се научиш как се държи в час…

— Ама той пръв ме дръпна, господин учителю, аз не съм виновен…

Учителят застана между редиците.

— Вярно ли е? — попита той сина на търговеца.

Но момчето упорито мълчеше.

— Е, отговаряй де, вярно ли е, а?

— Вярно, вярно. Той пръв го закачи! — обадиха се няколко деца.

— Тогава ти, Иванчо, седни, а нека той застане прав.

Ние си разменихме местата със сина на търговеца. Като минавах покрай него, аз победоносно, с презрителна усмивка го изгледах и седнах на чина си. Оттогава двамата станахме непримирими противници. По-късно ние неведнъж се изправяхме един срещу друг в живота, а се случи тъй, че той дори беше обвинител, когато след години ме съдиха като комунист…

Така започна първият учебен ден.

Минаха много месеци и аз тъй свикнах с училището, че то вече престана да ме влече и интересува, дори започнах да изпитвам към него безразличие и досада. Загубиха се първите ми чувства и желания, радостта ми угасна и скоро учението стана нещо като мъчение за мене.

Тъй измина зимата и дойде пролетта. Природата се пробуди за нов живот, а с нея и интересът ми към училището. Аз започнах да си уча уроците, да вземам по-голямо участие в час. Каква промяна бе станала с мене?

Всичко в голямата бяла сграда ме привличаше, но особено много разходките извън града, когато отивахме с учителя си да берем цветя в гората на Стратеш. И ако има нещо в моя живот, което да е оставило най-силни впечатления от онова далечно време, това са тия слънчеви дни през пролетта, изпълнени с весела глъчка и песни. Наредени по двама — момче и момиче, както седим на чиновете, — ние вървим по улицата и огласяме градчето с нашите песни. Помня, че една от най-любимите ни песни беше:

Детенце хубаво,

пиленце любаво,

къде под мишница

с таз малка книжчица?

 

Отивам, бабичко,

макар и слабичко,

книжка да се уча,

добро да сполуча.

Нашата шумна върволица минаваше по железния мост, изкачваше се по стръмната камениста пътечка и стигаше горе до големия бял паметник, построен от дедите ни в чест на падналите за освобождението на Ловеч руски войници. Околността беше пълна с такива паметници. Те и сега стоят там, на същите места, потънали сред зеленина и цветя. И колчем случайно попадна на някое от тия места, сърцето ми започва да тупти все тъй силно, както е туптяло някога, преди повече от четиридесет години.

От Белия паметник се вижда целият град. Ниско долу се вие и блести на слънцето Осъм, проврял се като лента между надвисналите скали. Къщите отсреща по левия му бряг са потънали в зеленина и цветя, сякаш пролетните облаци са слезли над покривите. На десния бряг се намира Вароша — старата част на града — с нейните тесни и криви калдъръмени улички, потънали в сянка и тишина, заглъхнали и смълчани, но пазещи все още своята красота и достойнството си. Дървеният мост с потъмнял тенекиен покрив и прозорчета на дюкянчетата привлича погледа — та той е най-оригиналната и величествена постройка в града! Оттук очите шарят в подножието на хълма и се спират току под самите нас, дето по високите скали над прашното шосе са нацъфтели люляковите храсти. От тях иде гъст и сладък аромат, примесен с дъха на затоплената от слънцето влажна земя, която диша дълбоко и вдига леки, едва видими облачета пара. Ние гледаме очаровани отгоре разкрилата се пред нас панорама и от радост, от възторг и щастие не знаем как другояче да изразим мислите и чувствата си освен с песни.

Дето ази и да ида,

все се иска мен

пак селото си да вида,

дето съм роден —

пеехме със звънливи гласчета, тичахме по поляните, беряхме кокичета и минзухар, кукуряк и конски зъб, виехме венчета и китки, редяхме песен след песен:

Мила си ми, татковино,

земя, пълна с благодат…

Тъй прекарвахме там до вечерта, когато слънцето слизаше ниско зад града и от далечните планински възвишения на запад пропълзяваше бавно здрачът. После, със загорели лица и блеснали очи, окичени с цветя, бодри и весели тръгвахме надолу по същата онази пътечка, по която бяхме дошли, като непрестанно пеехме и викахме и по такъв начин изразявахме радостта си, че наистина сме се родили в такъв край, хубав като земен рай.