Иван Мартинов
С чисто сърце (23)

Благотворителен бал

Ето че дойде денят на представлението.

Празнично украсеният с гирлянди и цветя читалищен салон, осветен ярко от две петромаксови лампи, беше изпълнен с народ. Затаили дъх и впили погледи в сцената, хората внимателно слушаха и гледаха какво става там. А там, между трите стени на някаква стая, ходеше млада и хубава жена, често заставаше пред огледалото и с кокетни движения на заголените си бели ръце поправяше спуснатите на руло коси. Явно беше, че тя чакаше някого. И наистина този, когото чакаше, не закъсня. Скоро през двукрилата врата влезе млад мъж с огромен букет в ръце. Жената го посрещна развеселена. Двамата размениха по няколко думи и мъжът, като се поклони, поднесе й букета. Тя го пое усмихната, поблагодари и го натопи в една ваза на масата. Но в тоя момент на вратата се почука. Смутена, младата жена не знаеше какво да прави. Тя бързо измъкна отнякъде чувал и помоли мъжът да влезе вътре, след което го завърза над главата му и така той остана да седи клекнал. Публиката започна да се смее. Вратата се отвори и влезе друг млад мъж със също такъв огромен букет. Жената го посрещна и пое от ръцете му букета, като се усмихваше и му благодареше. Но на вратата отново се почука. Този път чукането беше толкова силно, че стените на стаята се разклатиха, а двете крила на дъсчената врата се отвориха. Но публиката като че ли нищо не забеляза. Тя бе погълната от това, което ставаше на сцената, между трите изкуствени стени на стаята. След като натопи букета в друга ваза, младата жена донесе още един чувал. Мъжът влезе в него и остана да седи също тъй клекнал като първия, със завързан отвор над главата му. Влезе третият мъж. Но в тоя момент аз изтръпнах. Обзе ме смущение и срам. Вълнението ми бе толкова голямо, че не можех повече да гледам и затворих очи. Боже мой, та това е моят учител Стойко Симеонов! Нима и той ще се остави да го завържат в чувал? Стана ми обидно, много обидно за него и аз усетих как на очите ми напряха сълзи, но преглътнах и ги задържах да не потекат по лицето ми. Когато отворих очите си, букетът беше поднесен с поклон и усмивка. Младата жена го натопи във вазата до другите букети, а в това време на вратата вече се чукаше за четвърти път. От своето място в края на последната редица аз скочих със стиснати юмруци и едва ли не извиках от възмущение…

Представлението свърши. Но аз дълго не можах да се успокоя. От мъка не знаех какво да правя. Беше ми и обидно, и срамно, че учителят, когото много обичах, беше изпаднал в такова глупаво положение. Знаех, че това не е истина и че така е само в пиесата, познавах и учителката, която играеше младата жена, но не можех да се примиря с мисълта, че той, моят учител, се бе съгласил да изпълнява такава роля. През цялата вечер аз ходех насам-натам из салона и не можех да си намеря никъде място от мъка.

Успокоих се едва когато започна балът.

Военната музика беше заела сцената и свиреше валсове. По поръсения с парафин, гладко излъскан паркет, под ослепителната светлина на двете петромаксови лампи, се въртяха двойки… От балкона някой пръскаше книжни серпентини и конфети, които се сипеха върху главите им.

Беше весело, забавно, изумително хубаво! Не намирах думи, за да изразя пред баба всичко това…

Най-шумни бяха децата, дошли с майките и бащите си. Те се гонеха из салона, провираха се между хората, които седяха покрай стените и водеха оживени разговори. Заедно с тях, малките палавници, тичах и аз, опиянен от щастие. По в най-красивия миг, когато щях да настигна едно момиченце с розова рокличка, някаква тежка ръка здраво ме хвана за яката и притисна до стената. Обърнах се и с изненада видях, че това беше господин Веселинов, мъжът на председателката. Той беше смръщил вежди и лицето му изразяваше като че ли готовност да ме пипне за ушите. Гняв и едва сдържана закана блестяха в очите му. Бузите му бяха зачервени, а долната устна, дебела и увиснала, неудържимо потреперваше.

— Ти… какво правиш тук? — изсумтя той, като раздруса глава. — Хайде, марш при баба си!

Не можах нищо да му възразя и задушен от плач, побягнах към стаичката, дето се намираше баба. Тя се бе свряла там между масите, отрупани с торти, пасти и всевъзможни сладкиши, които членките на дружеството сами бяха направили у дома си. От хълцанията и едва сдържания плач баба веднага разбра какво се бе случило с мен, но тя не можеше да ми помогне и за да ме утеши, притисна ме до себе си и ми пошепна на ухото:

— Не плачи, чедо! Такива са те, господарите… На̀, вземи това и си го хапни, докато не е дошъл някой и види, че съм ти дала без разрешение! — рече тя с гальовен глас и пъхна в ръцете ми едно доста голямо парче от торта.

Притулих се в ъгъла зад масите и лакомо заядох. После, успокоен напълно, продължих да наблюдавам от мястото си госпожите и господата, които идваха да разгледат бюфета. Разбира се, още никой не купуваше, а само си избираха тая или оная торта, слагаха бележка с името си и си отиваха. Изразих учудването си пред баба.

— Аз не разбирам и не мога да преценя коя колко струва — обясни ми тя. — Това ще направят после госпожа Веселинова и госпожица Денишева, секретарката…

Но това „после“ много се бавеше, а вместо него продължаваха да идват разните госпожи и господа, едни от други по-натруфени и важни. Госпожите бяха с напудрени, потни лица и събрани на тежки кокове коси, с деколтирани дълги рокли, мъжете — в модни костюми, с бели нагръдници и корави колосани яки. Идваха те, поглеждаха отдалеч и със съжаление, че не могат веднага да си купят, бавно се отдалечаваха.

Една едра, пълна, затлъстяла жена със силно начервени устни и напудрен дебел врат, облечена в яркозелена рокля и със затъкнато букетче теменужки в бухналата коса, почти навря дългия си нос в най-голямата и най-красиво изработената торта. Но тя веднага бе избутана от трима мъже, между които познах и аптекаря, който бе организирал и ръководил представлението. Те посегнаха към тортата, но баба се изпречи насреща им и не позволи да я вземат.

— Но защо? Ние ще платим!

— Не може, господа, още не продаваме.

— А кога? — попита аптекарят.

— После, когато дойде госпожа Веселинова…

— Охо, има да чакаме много това „после“! — рече друг един и като избута леко баба, грабна мукавената чиния с тортата и я отнесе в ъгъла, дето имаше празна маса.

Тримата се наведоха и започнаха да ядат, като се шегуваха и смееха. Баба помърмори, възмутена от постъпката им, но скоро се примири с надежда, че госпожа Веселинова ще дойде и ще се разбере с тях. Мъжете изядоха тортата, избърсаха ръцете си с книжни салфетки и без да прекъсват шегите и смеха си, напуснаха стаичката. На излизане аптекарят се обърна към баба:

— Ако те питат, кажи им, че ние сме изяли тортата!

Баба нищо не му отговори. Наистина какво можеше да каже тя на тия развеселили се, разпуснати господа? Гледах съчувствено към баба и разбирах, че бе станало нещо много лошо. Но защо още се бавеха госпожа Веселинова и госпожица Денишева? И кога щеше да настъпи това „после“?

Изведнъж, съвсем неочаквано, шумът и врявата в салона бяха пронизани от силно свирене с флигорна и тутакси всички стихнаха. От сцената един глас обяви, че бюфетът се открива и че ще има наддаване за най-голямата и най-красиво изработената торта. Чуха се одобрителни възгласи, някои изръкопляскаха и хората се впуснаха към стаичката.

Дотичаха запъхтени госпожа Веселинова и госпожица Денишева.

— Тортата! — извика председателката. — Моля ти се, бабо Станке, по-бързо!

Баба мълчеше, навела виновно глава.

— Какво е станало с тортата? — спусна се към нея госпожа Веселинова, когато видя, че мястото на масата беше празно. — Къде е тя? Кой я взе?

— Аптекарят… господин Паунчев и още двама господа… Поръчаха ми да ви кажа, че те я изядоха…

— Боже мой! — проплака едва ли не със сълзи госпожа Веселинова и се отпусна с подкосени крака на стола, като закри лицето си с ръце. — Какъв срам! Обявихме и хората чакат… Иди, моля ти се — обърна се тя към госпожица Денишева, която стоеше до нея слисана и объркана, без да знае от смущение какво да прави, — иди, миличка, и съобщи, че наддаването се отменя…

Госпожица Денишева, висока, слабичка, с развълнувано бледо лице, веднага изхвръкна навън.

Миг само след това на вратата застана аптекарят. На слабото му набръчкано лице се бе появила усмивчица, с която той искаше да си придаде безгрижен вид. Щом го видя, госпожа Веселинова, тутакси скочи на крака.

— Как можахте! — извика тя.

Лицето на аптекаря се заля от червенина.

— Госпожо, извинете, но това беше шега — рече той тихо, като се мъчеше да скрие уплахата си.

— Шега? Лоша шега, господин Паунчев… Ох, да, лоша шега! — и госпожа Веселинова се отпусна отново на стола.

— Аз не знаех, че… и после никой не ми каза за какво е тая торта, но аз съм готов да я платя… Разбирате ли? — и той разпери безпомощно ръце. — Кажете, колко струва?

Госпожа Веселинова бързо се опомни. Лицето й прие по-мек израз и като поразмисли, тя веднага отговори:

— Не знам, господин Паунчев, но сигурно от нея при наддаването щяхме да вземем много…

— Но… колко? Кажете, моля!

— Най-малко двеста.

— Ето, вземете! — каза с въздишка аптекарят и като извади от джоба на сакото си дебел, натъпкан портфейл, измъкна една банкнота и я подаде, после зачервен, със запотено лице се отдалечи.

Като изневиделица долетя пак госпожица Денишева.

— Обявих, че бюфетът е открит — рече тя задъхана и посочи с ръка тълпата, която шумно, с викове, шеги и смях напираше към вратата на стаичката.

За по-малко от половин час всички торти и пасти, всички сладкиши бяха разпродадени до последна трошица и двете, председателката, госпожа Веселинова, и секретарката, госпожица Денишева, седяха уморени сред празните маси и се гледаха усмихнати.

Аз знаех, че те бяха спечелили много пари от този благотворителен бал и че част от тия пари щяха да бъдат използувани за безплатната ученическа трапезария. Но какво щеше да стане с другата, по-голямата част?