Иван Мартинов
С чисто сърце (24)

Трапезарията

Тя се намираше в центъра на града в една стара чорбаджийска къща. В съседство с нея беше пожарната команда, а оградата й опираше почти до брега на реката.

Двукатна, с веранда и дъсчена резба, с потъмнял от времето таван, украсен със старинна дърворезба, къщата имаше напълно запазен вид и представляваше рядко произведение на архитектурното изкуство. Сега, когато си спомням всичко това, аз виждам какво голямо значение са отдавали хората, които са живеели в нея, още повече пък тия, които са я строили, но тогава тя не беше от такова значение за нас, децата, и ние я наричахме просто „Трапезарията“.

Кой знае защо, управителният съвет на женското дружество беше наел тъкмо нея. Може би председателката, госпожа Веселинова, или секретарката, енергичната госпожица Денишева, бяха сметнали, че ще бъде добре, ако децата, които се хранят там, се проникнат от съзнанието, че тяхното съществование се дължи преди всичко на здравите устои, оставени в наследство от старите чорбаджийски родове.

Каквото и да е, все пак аз много се изненадах и дори мъничко смутих, когато отидох за пръв път там.

Тоя ден дежурна беше госпожица Денишева. Тя стоеше горе, на верандата, и посрещаше строго всички, които бяха закъснели. Слабичка и суха, с плисирана пола и маркизетена блузка, тя стърчеше сред буретата и саксиите с цветя като комар, долетял откъм реката, и бледото й личице с остър като хоботче нос много напомняше на нейните питомци за нрава на това насекомо.

Децата влизаха през тежката дъбова врата в двора шумно и весело, но щом я видеха, изведнъж се смълчаваха, бавно се изкачваха горе и като я поздравяваха, бързаха да влязат в една от стаите. А тя мълчаливо продължаваше да наблюдава идващите и леко се понамръщваше, когато забележеше, че някой не е измил босите си крака или пък не се държи така, както изисква доброто възпитание.

Бях ходил неведнъж у тях с баба и тя ме познаваше, но тоя път на мен ми се стори, че не ми обърна никакво внимание. Аз се опитах да мина покрай нея и вече бях до вратата, когато тя протегна ръка и ме хвана за рамото.

— Ти за пръв път ли идваш да се храниш?

— Аха, за пръв път.

Госпожица Денишева сви устни.

— Хайде, влизай и друг път да не закъсняваш! — рече тя, извади от чантата си кърпичка и избърса ръцете си.

Смутен, изтичах с подкосени крака и заех едно от свободните места.

Оттогава аз редовно посещавах трапезарията и бях много доволен, че мога да ям до насита от вкусните супи на опитната готвачка леля Злата. Ние бяхме около тридесет деца и наведнъж се хранехме на дългата маса, разположена в една от стаите. Щом ни пуснеха от училище, всички бързахме към тясната крива уличка, дето се намираше трапезарията, и докато чакахме да стане време за обед, играехме в широкия двор.

Запознал се бях с няколко момчета, с които образувахме дружина. Ние бяхме най-безгрижните, най-веселите, най-буйните. Особено се отличаваше между нас едно дребничко, но живо и пъргаво момче — Данчи Пенеса. То измисляше винаги нови игри и беше инициатор на всички лудории. Изключение правеше друго едно момче, пълничко и набито в плещите — Дочо Шипков, на когото викахме Шипката. Имаше нещо умно и разсъдливо в израза на лицето му, нещо спокойно и ласкаво в погледа на светлите му очи. Макар да беше твърде сдържан, тих и кротък, Дочо Шипката също вземаше участие в нашите лудории, в кратките и невинаги без последствие скитания. Нямаше място в цялата околност, дори до воденицата с бента на реката, дето не бе стъпвал нашият крак, не бе пипвала нашата ръка, не бе назъртало нашето око…

Веднъж в тия скитания открихме в двора стар, затрупан канал. Вдигнахме тежката каменна плоча и с неочаквана решителност се спуснахме в шахтата. Оказа се, че единият край на канала има изход и извежда до брега на Осъм. Но къде извежда другият? И какъв беше тоя канал? Кога е бил построен? За какво е служил? Тия въпроси силно развълнуваха нашето въображение и ние решихме да го изследваме.

Ето ти небивало приключение, пълно с изненада и рискове!

В главите ни се родиха най-необикновени и невероятни предположения за подземни входове и тайнствени дворци. Ние бяхме все големи момчета, ученици, и не вярвахме, че съществуват такива светове, но нали все пак бяхме чели приказки, в които се разказва за тях? Запалени от жажда за приключения и особено да блеснем като герои пред момичетата, които бяха вече научили за нашите намерения, всички решихме да слезем в него и да го изследваме.

Пръв тръгна най-смелият от нас, Данчи Пенеса. Аз бях последен. Пълзях след тях и усещах как от вълнение сърцето ми биеше до пръсване, но не се върнах, защото не исках да мина за страхлив.

Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че нищо не се виждаше. Усещах как се задушавам и бях вече решил да викам за помощ, когато изведнъж свежа струя въздух нахлу в гърдите ми и пред очите ми блесна светлина. Но тези, които бяха пред мен, пропаднаха някъде и уплашен, аз извиках:

— Хей, къде сте?

— Тука сме — обади се Данчи Пенеса. — Не викай, че ще ни чуят…

Една ръка се протегна и ми помогна да сляза. Изведнъж се намерих в някаква стая, пълна със счупени гърнета, с парчета от дъги и обръчи за бъчви. Взрях се в здрача и различих силуета на Дочо Шипката.

— Къде се намираме? — попитах, все още разтреперан, и започнах да опипвам стената.

— Тсс, по-тихо! — скара ми се той. — Не чуваш ли?

— Какво?

— Гласове!

— Гласове… на хора ли?

— Ами че ти какви искаш да бъдат! — засмя се той.

Видях как Данчи Пенеса се покачи по зида и назърна през прозорчето, после скочи и каза зарадван:

— Видях ги!

— Кои? — попитах изтръпнал.

— Конете.

— Какви коне?

— А бе, не разбираш ли? Видях конете… и двуколките с бъчвите, и помпите видях… Само хора нямаше! — рече той със съжаление.

Едва сега разбрах, че бяхме излезли в двора на пожарната команда. Успокоих се. Свикнал вече с тъмнината, аз съзрях някаква врата вляво. Показах я на Данчи Пенеса. Той веднага я отвори и тръгна бавно нагоре по широката каменна стълба. Последвахме го и ние. Изведнъж се намерихме под широк навес, дето бяха наредени двуколки с бъчви за вода. Спряхме се. Затаили дъх, няколко минути ги оглеждахме.

— Момчета, искате ли да се пошегуваме? — предложи Данчи Пенеса и преди да разберем какво ще прави, той се спусна и дръпна чепа на първата бъчва, после на втората и най-после на всички останали.

— Бягайте! — извика Данчи Пенеса и изтича обратно по каменната стълба.

Отново потънахме в мрак, отново запълзяхме един подир друг по тесния, задушлив канал. Но както винаги в такива случаи, стана това, което най не очаквахме.

Като стигнахме шахтата в двора на трапезарията, едно от момчетата падна в нея и си счупи ръката. То тъй изрева от болка, че от кухнята дотичаха жените, които прислужваха, и ни откриха.

В същия миг долетяха и пожарникарите, пипнаха ни за яките и ни откараха при своя началник. Разбира се, госпожица Денишева не ни защити, а още същия ден нареди да бъдем лишени от правото да се храним в трапезарията. Но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че разсърденият началник на пожарната команда, един мустакат фелдфебел, така ни напляска с тежките си пестници, че едва се отскубнахме и спасихме с бягство.

Какво се бе случило?

Докато сме пълзели под земята, водата тъй много се разляла, че стигнала до постройката, дето било помещението на дежурните пожарникари. Един от тях забелязал шумния поток, скочил и изтичал към навеса. Там той веднага разбрал всичко. Развикал се и на помощ дошли другарите му, но не могли да открият следите на пакостника. Едва когато чули шум и викове, те разбрали кои са тия герои и бързо се спуснали към трапезарията.

Този ден за мен е един от най-паметните в живота ми.

Оттогава винаги, когато ми се случи да мина покрай вратата на пожарната команда, обръщам глава и гледам да се махна по-далеч от мястото, с което ме свързват неприятни спомени. А колкото до това, че престанах да се храня в трапезарията, аз и сега съжалявам, защото за дълго бях лишен от възможността да ям до насита такива вкусни супи, каквито умееше да прави опитната готвачка, обичаната от всички ни леля Злата.