Иван Мартинов
С чисто сърце (2)

Родната ми къща

Къщата, в която живеехме, беше на баба ми. Баща ми, пришелец от едно крайдунавско село, нямаше къща в града.

Всъщност къщите бяха три.

В най-голямата, двуетажна, с две стаи и коридор, живееше вуйчо ми Петко. Долу, в приземния етаж, иззидан от недялани камъни, с груби, но чисто варосани стени, беше кътчето на баба; срещу него, в избата, тъмна и студена, с тясно прозорче към двора, държахме биволите и телицата. Оттам винаги идеше миризма на тор и слама.

Останалите две къщи бяха по-ниски и се намираха под общ наклонен покрив. Едната заемаше по-горната част и изглеждаше по-висока, а другата — по-долната — се бе свила, почти смазана под тежестта на потъмнелите от времето плочи, заловили мъх от дъждовете. В по-високата живееше семейството на леля ми Елена, в по-ниската пък ние. Тук съм се родил и аз.

Дворът беше тесен, постлан с калдъръм, с каменна ограда и тежка дъбова, обкована с железни рамки врата. Тя беше заключена винаги с резето и външен човек не можеше да влезе, преди да повика и му се отвори.

Всичко това баба ми бе наследила от баща си, дядо Стоян Рогача, стар занаятчия, майстор на аби и гайтани, западнал в първите години след Освобождението. Той отдавна бе напуснал този свят, но името му все още се тачеше сред еснафа, още повече че то беше свързано с някакво много забавно приключение.

Веднъж на младини, като отивал на лозето си, дядо ми видял един рогач да кърши младите филизи. Той го подгонил и тичал подир него повече от час, но не могъл да го гръмне и оттогава на подбив всички в градчето му викали Стоян Рогача; тъй си остана това прозвище след смъртта му и върху нас, неговите наследници.

Разбира се, това много ядосваше баба ми и колчем някой на шега и подхвърляше, тя се сърдеше и обидена, дълго време не му говореше. А когато децата от махалата викаха подир някого от нас: „Рогач! Рогач!“ — тъй пламваше, че започваше да ги кълне и гони чак до домовете им.

Предната част от двора беше малка, в нея нямаше нищо интересно за мене, но затова пък задната беше широка и пълна със счупени колела, ритли, главини, разхвърляни спици и наплати. Тук беше и овощната ни градина. Две джанки, дюля и ябълка простираха увисналите си клони току над самия сайвант, дето дядо ми държеше оглавниците, синджирите и остена, а под купчина слама се виждаше шейната с гладки, изтъркани от употреба плазове.

Всичко това ми беше много интересно и аз изгарях от любопитство да надникна и видя какво още има там, но ми забраняваха. И не само на мене, но и на братовчеда ми Петко, годинка по-малък от мене.

Един ден се измъкнах тайно от голямата задна стая, дето майка ми ме бе оставила да си играя сам, и изтичах по чорапи на двора. Изведнъж срещу мене се спусна голямото черно куче с дълга опашка, която то махаше безгрижно. Уплашен, аз се спрях, но не се върнах, а се загледах в него. То също ме гледаше любопитно, приближи се и като ме подуши, изплези език и започна да ме облизва по лицето. В този момент кучешката ласка ми се видя много страшна. Аз нададох вик и се спуснах да бягам, но не към нашата врата, а към задната част на двора. Кучето, навярно помислило, че ми се играе, също се спусна подире ми. Като видях това, аз още повече се изплаших. Тичах, колкото силите ми държаха, тичаше и кучето. Трябва да съм пискал много силно, защото дядо ми, който беше под сайванта, се спусна с остена.

— Ванко, не бой се, сине. Шаро не е лошо куче…

Но аз едва задържах дъха си. Отпуснах се в ръцете му и премалях.

Дойде баба ми, а след нея и майка ми, и леля ми. Но никой не можеше да ме успокои. Аз плачех и треперех.

Разбира се, кучето, в нищо невиновно, беше набито от дядо ми така, че дълго скимтя, свряно в ъгъла на двора. Оттогава престанах да се разхождам сам.

Зимата беше минала. Нито у бабини, нито у лелини, нито у нас се палеха печки. Локвите, доскоро покрити с тънка ледена корица, сега вдигнаха към небето тънка, полупрозрачна пара.

А небето? Небето беше светло и чисто като очите на майка ми! По него не се виждаше нито едно облаче и когато сутрин слънцето се покажеше над покривите, най-напред огряваше нашия двор. По обед ставаше така топло, че мама изнасяше вън столчето и сядаше да плете чорап. Като си свършеха работата, при нея идваха баба и леля: и трите плетяха, предяха или шиеха. Те работеха тъй сръчно и тъй бързо, че аз не можех да следя движението на пръстите им.

На мене вече ми позволяваха да излизам сам на двора; пък и не само да излизам, но и да се разхождам свободно, където си искам, дори и в задната част. От Шаро не се боях вече, с него станахме добри приятели. Често, като го хващах за кожения гердан с мъниста, аз го развеждах гордо насам-натам и изучавах непознатите места зад трите къщи. Тук най обичах да се заседявам.

Всички дървета бяха цъфнали, дори и храстите край дъсчената сграда, която делеше нашия двор от чуждия. Джанките бяха отрупани с бял, а ябълката и дюлята с бледорозов цвят. В клоните им жужаха пчели, кацаха от цвят на цвят, летяха пъстри пеперуди.

Хубаво, хубаво е да живее човек сред такава градина, да се радва на цветята, да слуша песента на птичките, да гони пеперудите! Никога няма да забравя това отдавна отлетяло време. Колчем си спомня за родната ми къща (тя отдавна е съборена и на нейно място е построена друга, по-голяма къща), сърцето ми се свива от мъка…