Иван Мартинов
С чисто сърце (6)

Холера

Една нощ се събудих от силни болки в главата. Събудих се и започнах да пискам. Уплашена, майка ми скочи от леглото и дойде при мене.

— Какво ти е, чедо?

Но аз не можех да й обясня и само писках, колкото ми глас държи. Тя ме погледна отчаяна и объркана, после бързо реши и започна да ме разпитва:

— Къде те боли? — и натисна корема ми. — Тука ли?

— Не.

— А къде?

— Ей тука — посочих устата си и видях как тя изведнъж се успокои.

— Ух, зъбче ли те боли, мама?

Тя попипа дясната ми буза и откри, че наистина ме боли зъб. Но болките бяха толкова страшни, че аз не я оставих спокойно да си легне и тогава тя отиде и събуди баба ми.

Двете се заловиха да ме лекуват. Запалиха печката, нагряха една тухла и я сложиха на бузата ми. От топлото малко ми олекна, но скоро друга, по-голяма неприятност накара мама и баба да се уплашат повече — отече ми страната. Аз заспах и в съня си чувах как те се съветваха с кръстницата, дошла и тя да ме види; трите решиха на сутринта рано да ме заведат при някаква жена, която знаела да цери зъби с баене…

В зори усетих, че някой ме дърпа леко и буди. Но на мен тъй ми се спеше, че с мъка отворих очите си и пак ги затворих.

— Ванко, събуди се, маминото! — шепнеше майка ми. — Събуди се, че ще те водя при баячка, сине!

Като охках и се оплаквах, аз станах. Изправих се със затворени очи, докато майка ми ме облече. Баба каза тихо: „Ох, миличкото, спи му се!“, и ме целуна по челото, а после мама ме взе за ръка и ме поведе.

В двора ни чакаше кръстницата. Тримата тръгнахме по пустата улица, потънала в мрак.

Студено. Аз зъзнех, но подтичвах сънливо подир майка си.

Вървяхме покрай полянката, която се намира при казармата, в нашия квартал, и се приближихме към главната улица, дето бе къщата на баячката. Тук-там в здрача се белееха палатки, а в една голяма палатка с купол, осветена от фенер пред входа, се виждаха хора в бели дрехи; те се бяха навели над някаква маса и там вършеха нещо мълчаливо. Насам-натам между палатките се мяркаха други хора, също тъй в бели дрехи, говореха високо и възбудено, после се отдалечаваха към горния край на поляната. До нас от време на време стигаха тежки въздишки, глух, сподавен стон и шепот. Някъде можеше да се забележи как хора лежаха проснати направо върху тревата и с отметнати встрани ръце викаха, сякаш бяха тежко ранени, и молеха за помощ.

Какви бяха тия мъже? Защо стенеха и никой не им даваше помощ? От разговора на майка ми с кръстницата разбрах, че това беше лагер на румънски войници, останали временно след примирието.

Изведнъж двете жени се спряха, вгледаха се в един войник, легнал почти гол върху шинела си, прекръстиха се и зашепнаха някакви молитви.

— Горкият, умира! — прошепна мама, като стисна ръката ми до болка.

— По-бързо да се махнем, Тодорке, че може и ние да се заразим! — каза кръстницата и я дръпна.

— Не дай боже! — оплака се майка ми. — Откъде дойде тая пуста холера?

— От фронта. Казват, че там мрели като мухи…

— Божичко милостиви! — и майка ми продължи да шепне своите молитви към бога, та да ни закриля от беди.

— Пиете ли преварена вода, кумице? — попита кръстницата.

— Па пием, кръстнице. Всеки ден преваряваме в големия котел. Ами разправят, че пак щели сме да воюваме, а?

— Разправят, кумице — отговори без желание кръстницата и избърза да минем поляната със заразените войници.

Неочаквано в долния край до един трънак нещо изфуча, изви се като вятър и изчезна надолу към първите къщи на центъра. Майка ми и кръстницата замръзнаха по местата си. Миг-два те мълчаха и се гледаха, сякаш бяха онемели, после първа се съвзе кръстницата и каза:

— Чу ли, Тодорке?

— Чух. Какво беше това?

— Знам ли? — повдигна рамене кръстницата. — И аз питам какво беше това?

Двете мълчаха. Наоколо ни жива душа. Пусто и мрачно беше полето, а нощта — студена, непрогледна. Високо над нас се издигаше небето — бледо, едва развиделяващо се от настъпващата зора. Аз треперех и се вслушвах, за да чуя някакъв звук. Но нищо особено нямаше. Тишина и пълен, неподвижен мрак. След две минути, като се опомних, майка ми и кръстницата отново тръгнаха. Те вече мълчаха и думица не смееха да продумат. Не изминахме повече от пет крачки, когато същото изфучаване пак се повтори. Първия път аз едва го долових, но сега ясно чух този шум, който приличаше на вятър, дори видях как трънакът пред нас се разклати, сякаш наистина вихрушка бе минала над него.

— Божичко милостиви! — проплака майка ми и бързо тръгна напред, като ме повлече след себе си.

Кръстницата също се спусна с нас.

— Тя е, не може да бъде друг! — каза тихо, с тайнствен глас.

— Да, тя е! — съгласи се мама и гласът й потрепери.

Двете се прекръстиха и пак зашепнаха молитви.

— Коя, ма мамо? — дръпнах я аз за ръката.

— Мълчи, Ванко, Да не ни чуе!

— Ама коя, ма?

— Холерата, сине.

Холерата? Обърнах се, за да видя дали не идва подир нас, но нищо не видях и останах учуден защо майка ми, която никак не се страхуваше от нея, сега говори с такъв уплашен глас.

„Холера“ наричаха жените от нашия квартал една съседка — леля Евдокия, — много зла и свадлива жена, която се бе скарала с всички и никой не можеше да я търпи. Висока, слаба, с мършаво лице и тъмни очи със завистлив, злобен поглед, тя приличаше на вещица. От нея аз много се страхувах и винаги, когато ме погледнеше, сякаш изпиваше всичките ми сили.

Знаех, че холера — това значи нещо много лошо и затова сега не можех да разбера нашата съседка ли идва след нас, или нещо друго. Обърнах се още веднъж и видях как голямо черно куче излезе от трънака и хукна нагоре в тъмнината, а подир него и друго — също тъй голямо и черно — го последва с ръмжене.

Примрял от страх, притиснах се до майка си и не разбрах как стигнахме до къщата на баячката.

Влязохме в някакво тъмно коридорче, дето нямаше светлина. Отвътре един глас ни напъти накъде да вървим. Миришеше на мая, на втасало тесто и на бурени. Една врата се отвори и ние се намерихме в малка стаичка с легло и маса, по която имаше наредени шишета и бурканчета, а по стените висяха и съхнеха разни треви, лековити билки и цветя. Стара, много стара и прегърбена жена стана от столчето до мангала и ни посрещна. Аз се спрях и я погледнах учуден. Това беше същата онази бабичка, която ме намери някога в нивите и поиска да ме отведе у дома. При светлината на малката опушена лампа аз я огледах добре. Лицето й не беше тъй добродушно, както ми се стори тогава, а някак сухо и удължено, с голям увиснал нос; две светещи като въглени очи, но със студен поглед ме пронизаха и сякаш искаха да разберат какво мисля за нея. Аз се притиснах до майка си и не исках да отида при нея, а тя простря към мене ръце и с фъфлещ глас ме повика:

— Ела, момченце, ела! Помниш ли ме, а?

Заплаках.

— Какво му е, булка? — обърна се тя към майка ми. — За какво ми го водиш?

— Зъб го боли, бабо Даро. Дойдох да му побаеш, та дано му мине…

— Ще му мине, булка, ще му мине. Колко зъби съм изцелила аз! И само зъби ли? А корем, а гърло, а кашлица? Ехе-хе-хе! Я ела, сине, да те видя! — и посегна към мене.

Мама ме блъсна и почти натика в ръцете й.

— Тъй, тъй. Зини сега да видя!

С помощта на майка ми бабата отвори устата ми и се взря вътре.

— Ух, че наяден! — поклати тя глава. — Чакай!

Бабата пъхна с двата си изкривени пръста дървено чуканче, натисна силно венеца на зъба и започна да шепне:

— От орел нокът, от змия риза, от прилеп криле, от дявол огън… Да престане тази болка и да избягат злите духове вдън горите Тилилейски!

Тя дълго шепна и натиска, докато болката наистина попремина, после даде на майка ми някакви билки, стрити на прах, и поръча:

— Да го свариш, булка, в чист понеделник посред нощ, когато дяволите бродят, да го прецедиш през кърпа и да му даваш да пие на гладно сърце, а с туи да му мажеш зъбчето и езика — и й подаде някакъв твърд мехлем, нещо като разтопен восък.

Майка ми извади една едра пара и се разплати. Бабата ме благослови още веднъж и ние си отидохме. Болката бе преминала. На главата ми беше леко, а пред очите светло. От радост тичах нагоре към къщи. Майка ми и кръстницата вървяха бавно и разговаряха. На връщане ние не минахме през поляната, а заобиколихме през други улици.

През целия ден нищо ми нема̀, бях весел и доволен. Но вечерта ме втресе, хвърли ме в огън и аз легнах в легло.

Пред очите ми притъмня. Огнени кръгове започнаха да ми се мяркат, после някой ме хвърли в дълбока пещ, дето ме обхванаха горещи пламъци, и аз потънах в тях, стопих се и изчезнах. После пак се появих, но този път нещо тежко лежеше и притискаше гърдите ми, сякаш се намирах в баня, изпълнена с па̀ри, в които не можех да дишам и се задушавах. Чувах как около мене се суетяха много хора, говореха тихо и едва чуто, сякаш гласовете им идваха от другия свят. Някаква жена, която приличаше на майка ми, се наведе над мене и ме попита нещо, но аз не можах нищо да й кажа и тя се заля в сълзи. Дойдоха и други хора. И всички плачеха и се тюхкаха, ала никой не можеше да ми помогне и аз неимоверно много страдах.

Ден след ден минаваха така.

Най-после дойде някакъв непознат човек с очила и чанта в ръка, извади лъскава тръба, наведе се и преслуша дишането ми, разтвори устата ми с лъжичка, гледа гърлото и езика ми. В съня си чух, като питаше мама:

— Зъб ли го боли?

— Да.

— Виждам, че е отекла страната му. А какво сте му давали да пие?

— Нищо. Не успяхме да му дадем, защото още същата вечер го втресе…

— Защо? Водихте ли го някъде?

— Да.

— Къде?

— При баба Дара, баячката.

Непознатият чичко удари сърдито тръбичката върху дланта си и продължи да разпитва майка ми:

— Е, и какво му направи?

— Бърка в устата му — отговори тихо майка ми, уплашена от строгия поглед на човека.

— С какво, с ръце ли?

— Не, с чуканче.

— И после… какво му направи?

— Нищо. Даде му ей този прах да пие и с тоя мехлем да му мажем венеца около зъбчето…

— Видите ли? — каза разсърден чичкото. — Детето ви е заразено от коремен тиф…

— Ама, господин докторе…

— Чакайте и не ме прекъсвайте! — вдигна той ръка. — Сега слушайте, а когато свърша, тогава вие ще говорите…

Той помълча миг и после отсече рязко:

— Заразила го е бабата! Защо сте го водили при нея? Не знаете ли, че тия баячки носят само болести на хората?

Мама се опита още веднъж да му каже нещо, но той я прекъсна:

— Дайте тия бурени и мръсотии!

Грабна ги и ги изхвърли през прозореца.

— А сега ще ме слушате, ако искате да оздравее детето ви! Тая болест е тежка и ако не вземеш навреме мерки, може всичко да се случи…

— Божичко, бъди милостив! — проплака майка ми, а баба взе да се кръсти и моли:

— Майчице, света богородице, смили се над нас, не ни оставяй сами…

— Дайте гореща вода! — заповяда чичкото, когото мама нарече „доктор“.

Аз за пръв път чувах тая дума и макар че не бях в пълно съзнание, добре разбрах, че от този човек зависеше не само дали ще бъда здрав, но от него зависеше и животът ми. Стана ми мъчно и като изохках и затворих очи, тихо застенах.

— Не плачи, момченце! — каза докторът и се приближи с нещо, което държеше в дясната си ръка — дебело и кръгло, с дълга остра игла. — Сега ще те бодне чичко и ще те заболи малко, а после ще ти стане по-добре и ще мине болестта…

Не усетих нито бодването, нито чух нещо повече от разговора им. Отново пред очите ми притъмня, отново огнени кръгове заиграха и някой пак ме хвърли в пещта, дето пламъците ме обгърнаха, и аз започнах да се топя и изчезвам в горещ, задушен мрак…