Иван Мартинов
С чисто сърце (15)

От фронта

Най-сетне войната свърши. Войските започнаха да се завръщат от фронта. Но за полка от Ловеч още нищо не се чуваше. Някои леко ранени войници, изпратени напред, пристигнаха и в града се вдигна олелия и плач до небето. При тях идваха отвсякъде, питаха и разпитваха — жив ли е този, как е загинал онзи. Близките на живите се радваха и ги даряваха с подаръци, а близките на убитите и тежко ранените, които още лежаха по болниците, се връщаха по домовете си с плач; после пак отиваха да питат и разпитват за нови подробности. Много бащи на мои другари бяха загинали в боевете на Южния фронт и костите им оставаха да гният в напоената с кръв земя на Македония.

Един от първите се завърна жив и здрав вуйчо Марин. Той отново зае своята служба в щаба на полка. От вуйчо Петко получихме писмо, че скоро ще си дойде и той. Обадиха се и вуйчо Ангел, мъжът на леля Христина, и вуйчо Гено, бащата на Цачо, и много други войници. Само от баща ми нямаше още вест. Но пък и майка ми не чакаше. Тя знаеше, че и този път той пак ще закъснее и последен ще се върне.

Един ден леля Сузана, майката на Георги Румънчето, каза на мама:

— Хайде да идем, Тото, на поле и чакаме мъж!

Тя беше румънка и едва сега се учеше да говори български. Мъжът й, бай Тишо, я доведе от Кюстенджа, остави я с две малки деца и замина на фронта. С майка ми станаха неразделни приятелки, свързани от общата им участ на несретни войнишки жени.

На другия ден ние, четирите деца, две момчета и две момичета, заедно с майките си отидохме да прекараме деня край града, недалеч от шосето за Плевен, отдето се очакваше да се завърне полкът.

На север от Ловеч, зад ниския Червен бряг, между река Осъм и Камен дял с каменоломните, имаше широко и равно поле, наричано още от турско „табиите“. Тук през Балканската война е бил построен за войниците летен лагер от ниски, но дълги постройки, които отдалеч се белееха сред зеленината на малката акациева горичка. Майка ми и леля Сузана бяха избрали това място като най-удобно за почивка и същевременно за наблюдаване на проточилото се покрай реката прашно шосе.

До близката гола могила, стара тракийска или римска гробница, ние постлахме под една акация одеяло и се разположихме на сянка. Майките ни се заловиха да кладат огън и готвят обеда, а ние, децата, започнахме да тичаме и играем на гоненица.

Беше горещ августовски ден. Слънцето сипеше жар върху земята. Ни полъх на вятър, ни облаче. Пръстта пареше босите ни крака, а тревата, изсъхнала и остра, бодеше като тръни, но ние бяхме радостни и огласяхме с крясъци околността — викахме, смеехме се, търкаляхме се.

Скоро момичетата се умориха и ни напуснаха. Останахме само двамата с Георги. Неуморими и жадни за игри, ние се спуснахме на дълго пътешествие из горичката край лагера.

Къщичките бяха отдавна изоставени и запустели. Вътре — мрачно, влажно, задушно. На много места керемиденият покрив бе сринат и при светлината, която нахлуваше през пролуките, се виждаше колко мръсен бе пръстеният под — покрит със слама, тор, парцали и разни други остатъци. Затова пък, когато зърнахме в клоните на едно дърво гнездо на скорци, ние забравихме всичко друго и решихме да се покачим горе. Но гласът на мама достигна до нас предупредителен и строг:

— Ванко, да не си посмял, немирнико!…

Стреснат от вика й, аз не посмях да се кача на дървото, а с това разколебах и Георги. Ние се върнахме при акацията с изподрани ръце и крака.

— Я си виж панталончето! — скара ми се мама. — С какво ще те облека, когато идем да посрещнем войската?

Вместо да се засрамя, аз скочих оживено.

— Че кога ще си дойде тя?

— Скоро… утре-други ден…

— И тате ли?

Майка ми се замисли.

— А че кой знае, може и баща ти да си дойде. Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Ще го позная — извиках аз, — нали го видях на портрета? Той има брада!

Мама се засмя. После, като помълча малко, махна с ръка към шосето, дето се бяха появили облачета бял прах, и рече:

— Я, минават! Какви ли са?… Идете, Ванко, и вижте!

Там вече трополяха каруци с войници, а един файтон задрънка с окачените на конските шии звънчета. Ние изтичахме, но преди да стигнем, и файтонът, и каруците отминаха.

С мъка и завист в очите погледнах подире им, преглътнах сълзите си и седнах в обрасналия с коприва и тръни шанец. Решил бях да чакам и да не се връщам, докато не минат други каруци или друг файтон, за да попитам и науча нещо за войската.

Не след много оттам, дето прашното шосе се губеше сред изгорялата зеленина на градините и лозята, се вдигна ново бяло облаче. Сърцето ми силно заби като звънче, скрито дълбоко в гърдите ми. Но не биеше сърцето ми, а истинско звънче — и не едно, а много звънчета, окачени на развяваните конски гриви… и те звъняха, звъняха. Задал се бе файтон с два едри червеникави коня. Вътре, под вдигнатия кош, седяха на сянка двама офицери — един по-стар, друг по-млад — и разговаряха, а отпред на капрата наперено се поклащаше едър войник с големи мустаци и фуражка със златна кокарда. Всичко — и черният кош, и сивите дрехи на пътниците, и зелената куртка на войника, и гърбовете на конете — беше побеляло от прах. Изтръпнал от очакване, аз изтичах и посрещнах файтона. По-старият от офицерите ме съзря и подвикна нещо. Войникът опъна поводите, конете се сепнаха и файтонът позабави своя ход.

Като минаваха покрай мене, двамата офицери подадоха глави. Видях как единият кимна на другия и как лицата им се разтвориха от усмивки.

— Чичо — извиках аз, — идва ли войската?

Файтонът спря. По-младият се показа до кръста.

— Коя войска?

— Нашата!

Той погледна другаря си.

— Кого чакаш, момченце?

— Баща си.

— А кой е баща ти? — учуди се той. — Чие момче си?

— На Цеко музиканта.

Двамата се спогледаха.

— Е, не го познаваме — додаде младият, а старият допълни:

— Ще се върне, чакай го, но не днес… Хайде, иди си, миличко, у дома, па там го чакай!

Той махна с ръка към войника и файтонът пак полетя напред, като затрополи и вдигна нов облак прах, а звънчетата запяха още по-звънко. Погледнах подир тях и ми се искаше да извикам и ги попитам още нещо, но черният файтон се бе отдалечил и все повече се отдалечаваше, ставаше малък като точка, докато съвсем се загуби от погледа ми сред облаците прах.

Разбрах, че баща ми няма и сега да се върне. Стана ми мъчно. Не бях го виждал никога, пък и скоро едва ли щях да го видя… Седнах пак до шанеца и зачаках. Решил бях тоя път, ако минеше пак някой, да питам за вуйчо Петко — дано той се върне, както пишеше на баба…

Скоро затрополи каруца, а след нея още една и още една. В тях върху купчината сено и нахвърляни дрехи лежаха бледи, с измъчени, небръснати лица ранени войници — едни с превързани глави, други — кой без крак, кой без ръка… Изтичах към каруците, но никой не ми обърна внимание, дори и не погледнаха към мене. Само от последната каруца един стар войник с набръчкано лице и увиснали мустаци, като ме видя да тичам подир тях, понадигна се на лакти и попита:

— Какво искаш, момченце?

— Кога ще се върне вуйчо Петко?

— Кой Петко? Какъв е той?

— Писар в съда.

— В нашата част няма такъв.

Каруцата отмина и отчаян, аз се върнах при мама и леля Сузана. Нямах сили да им кажа какво са ми отговорили войниците, а седнах настрана мълчаливо и едва сдържах сълзите си. Беше ме срам да плача, но мъката ми беше тъй голяма, че се отказах да ям и бързо избягах в горичката.

Там прекарах до вечерта, когато ме потърсиха и повикаха да се прибера, защото бе дошло време да се връщаме в града.

Бях убеден, че няма наскоро да настъпи радост в нашия дом. Майка ми се залови за работа, грижите я погълнаха и тя забрави всичко. Примирих се и аз.

Един ден се чу, че ловчанският полк си иде. Той бил наблизо, някъде около Плевен, и след два дни щял да пристигне.

Разшетаха се жените и започнаха да се готвят за посрещане на мъжете. Баба и мама замесиха тесто да разточат баница и направят курабии, а леля Елена поиска от вуйчо Марин пари да купи вино. Ние пък, децата, по цял ден тичахме из двора и щом чуехме, че на портата се тропваше, спущахме се с вик:

— Иде… вуйчо си иде!

А за баща ми нито думица. На никого — ни на майка ми, ни на мене — вече не му беше мъчно за него. Бяхме свикнали с мисълта, че и този път няма да си дойде.

Веднъж Цачо ми каза:

— На шосето при лагера строят арка, да идем да погледаме!

— Каква арка?

— Такава… голяма врата за посрещане на войската… ще минат през нея всички…

— Ами защо?

— Ех, че си и ти! — извика отчаян той. — Ами че такъв е обичаят. Ти кажи, ще дойдеш ли?

— Да питам по-напред мама, че тогава…

Изтичах при майка ми и тя ми разреши. Двамата с Цачо тръгнахме. Скоро към нас се присъединиха и други момчета от махалата. Станахме цяла дружина, която бързо се спусна по пътя, през циганската махала, покрай заставата до моста на рекичката и оттам на полето, дето беше лагерът.

Там наистина строяха арка. Няколко граждани, между които двамата стари учители, не заминали на фронта, под ръководството на един запасен офицер забиваха в земята, от двете страни на шосето, големи диреци, ковяха по тях летви и ги изплитаха със зеленина. Два дни работиха те тук и от сутрин до вечер се суетяха, мереха, разваляха и пак ковяха. Чуваха се отдалеч ударите на тесли, стърженето на триони. Около тях се събираха любопитни, повечето деца, разговаряха оживено и се смееха весело, като прекарваха времето си в забавления.

Веднъж, привечер на третия ден, дойдоха двама важни господа с файтон. Единият — някакъв генерал с червени ленти на панталона и много ордени на гърдите, другият — в черно облекло, с бомбе и лачени обуща; казаха, че бил кметът. Те се спряха малко настрана от арката, погледаха известно време и повикаха запасния офицер, който дотича запъхтян и застана мирно пред тях.

— До утре трябва да бъдете готови! — каза строго генералът.

— Тъй вярно, ще бъдем, го’син генерал! — чукна токовете си по навик запасният.

— Вдругиден ще стане тържественото посрещане — напомни му кметът. — Да не се посрамим!

— Съвсем не, господин кмете — отговори той и лицето му, зачервено и потно, се разтвори от усмивка.

Двамата важни господа си отидоха и работата продължи с още по-голяма бързина.

На другия ден сутринта, когато отидохме с мама, за да присъствуваме при посрещането на полка, арката наистина беше готова. Още отдалече тя привличаше вниманието ни. Окичена беше със зеленина и цветя, от двете й страни се вееха знамена, а върху бяло платно, опънато напреки към страната, отдето се очакваше полкът, имаше надпис от едри букви: „Добре дошли, скъпи братя“. И този надпис най-много вълнуваше хората!

Денят беше непоносимо горещ. Едва се дишаше. Но по полето наоколо — народ, народ! Почти целият град бе излязъл да посрещне своите хора — бащи, съпрузи, братя, синове. Дошли бяха и от околните села. Навсякъде под дърветата седяха на групи цели семейства, наредили около себе си върху бели месали хлябове, буци сирене, печени агнета и кокошки, баници, курабии и бутилки или котлета с вино, а из горичката до лагера гъмжеше от младежи и деца. Селяните, налягали на сянка под разпрегнатите коли, разговаряха и също чакаха…

Цялата сутрин мина тъй, без да се покаже поне един войник. Ние, децата тичахме нататък и отивахме далеч към завоя на шосето, за да видим дали не ще се зададе колоната и тичешком да се върнем и предадем първи вестта.

Но напразно. Всички се умориха от чакане. Първенците на града, насядали на столове около масата с бяла покривка и купол със светена вода, дето старият поп Евстатий щеше да отслужи молебен, унило водеха разговори, прозяваха се. Дотегнало бе и на тях да чакат. Но никой не си отиваше, а всички търпеливо понасяха и жегата, и мухите, които бръмчаха досадно над главите и жестоко хапеха.

Дойде обед. Много от хората се върнаха в града да се нахранят. Останалите ядоха тук от трапезата, приготвена за войниците. Някъде дори легнаха да подремнат.

Едва привечер откъм долния край на полето, дето минаваше другото шосе, за Левски, се зададе конник, изпратен напред да разузнае и съобщи, че полкът иде. Но вместо да пристигне по шосето откъм Плевен, отгдето го очаквахме, полкът дойде откъм Левски. Това разтревожи много хората, защото не бе предвидено така. Арката се намираше далеч от пресечката на двете шосета и полкът трябваше да заобиколи през полето, за да мине през нея. Макар че беше много неприятно, все пак първенците на града се приготвиха за посрещането.

Настъпи оживление. Народът се раздвижи. От всички страни на полето тичаха стари мъже, жени и деца, трупаха се около шосето, обграждаха арката.

— Идат! — разнесе се някъде отпред и този вик се предаде от уста на уста.

— Къде са?

— Ето ги там, вижте! — посочи някой и всички обърнаха глави.

Вдясно на шосето, сред сивото поле, отдето започваха царевичните ниви и зеленчуковите градини, се появи тъмнокафяво петно. То растеше и колкото повече приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, докато накрая съвсем се очерта началото на колоната. Видяха се първите редици, а отпред офицерите с каски на главите. Колоната се движеше бавно, като завиваше надясно, за да излезе на шосето, дето бе построена арката.

По едно време движението спря. Всички затаиха дъх. Чу се отсечена команда, после блеснаха извадените саби на офицерите, мяркаха се цевите на пушките.

Челото на колоната наближи. Най-отпред вървеше бавно, но с твърда, стегната крачка пълен капитан, след него млад подпоручик, обграден от двама подофицери, които носеха овехтялото, изпокъсано знаме, а най-подир следваха ротите, взводовете, отделенията на полка.

Ние се спуснахме към тях и размахахме ръце. Чуха се викове, сподавени хълцания, плач. Оттук-оттам се хвърляха в краката им цветя. Някои от посрещачите се опитаха да се приближат до своите, като ги викаха по имена. Но никой не напускаше мястото си и не разваляше строя. Войниците вървяха в редици по осем, целите изпрашени, с побелели ботуши и дрехи, гледаха уморено, равнодушно и по лицата им никак не личеше, че се радват. Малцина само се усмихваха на близките си, но не можеха да се отделят и като продължаваха да се движат напред, другарите им след тях закриваха с гърбовете си лицата им и те изчезваха сред множеството сиви куртки.

Колоната спря. Тя бе стигнала до арката, дето бяха изнесли масата с цветята и купола със светената вода. Гласът на поп Евстатий прозвуча глух и монотонен.

Започна молебенът.

Учителят по пеене Павлов, завърнал се с първите фронтоваци, бе събрал желаещите и под негово диригентство хорът изпълни въздуха с тържествени ектении, отправени към бога в знак на благодарност, че е помогнал на близките ни да се върнат живи и здрави от фронта. От време на време се чуваше гласът на попа, следван от младото дяконче.

Мама се провря между тълпата и застана недалеч от масата. Неочаквано, както гледаше към войниците, тя извика:

— Я, Ванко, и вуйчо ти Ангел е тука! — и ми посочи нисък, набит войник, който едва стоеше на краката си от умора и явно бе, че не слуша ни пеенето, ни молитвите.

Като чу гласа на мама и името си, той се обърна към нас, усмихна се и направи знак с глава за поздрав. После се загледа пак напред и тъй си остана замислен, сякаш му беше все едно кой какво говори.

— Иди и потърси леля си Христина, нека дойде тук! — бутна ме мама и аз започнах да се провирам между хората.

Но не бях отишъл много надалеч, когато чух, че кметът говореше. Произнасяше реч. Хората, уморили се да чакат, не го слушаха, а нетърпеливо разговаряха помежду си. Отпуснаха се и войниците. Постепенно строят се развали и един по един те взеха да се обаждат на близките си. Дори някои протягаха ръце и се поздравяваха. Една стара селянка не издържа и без да чака повече, се спусна към тях, разбута редиците и прегърна момчето си, като зарида от радост. Последваха я и други. Скоро колоната съвсем се разбърка, разкъса се на отделни групи от войници и посрещачи.

Речта свърши. Кметът и официалните лица се оттеглиха, за да сторят място на полка да мине, но от колоната бяха останали само капитанът, знаменосецът и първите две-три редици. Всички се бяха пръснали из полето и търсеха роднини и познати.

Висок измършавял войник с мрачно и строго лице погледна към арката и прочете гласно надписа: „Добре дошли, скъпи братя“. Той се усмихна някак скептично и като свали пушката от рамото си, измърмори:

— Хм, братя?… Пфу!…

И плю сърдито, а после тръгна самотен из тълпата, която шумеше и се разливаше като многоглас пъстър поток по широкото поле. Види се, той нямаше тук близък да го посрещне, затова отиде и седна под едно дърво. В това време същата селянка, която първа разкъса редиците, го видя и като остави сина си, обграден от братята и сестрите си, отчупи голямо парче баница и отиде при него.

— На̀, вземи, синко, хапни си! — каза тя кротко и му го подаде.

— Благодаря, майчице! — кимна той.

На много места се бяха събрали вече близки и роднини, седяха около наредените трапези и се гощаваха за здравето на завърналите се.

Някъде се чуваше плач, но гласовете бяха повече радостни. Отвсякъде се носеше весел глъч, смях и викове. Народът посрещаше своите войници.

Ние с майка ми погледахме отстрани, после бавно тръгнахме към града с първите групи, които се завръщаха. Не ни беше нито тъжно, нито весело. Знаехме, че все някога и у нас ще дойде радостта.

Падаше здрач.

Беше краят на август. А през август нощите са тихи и топли. По небето затрепкаха звезди. Една от тях се отклони, полетя и като описа бяла лента върху тъмносинята небесна вис, скри се някъде зад реката.