Иван Мартинов
С чисто сърце (5)

Баба ми

Баба ми Станка, мъничка, но пъргава женица, по цял ден шеташе из къщи, крак не подвиваше да седне и си почине. Като подредеше и почистеше своето кътче, припваше да помогне на двете си дъщери — най-напред на по-голямата, а после на по-малката; и през целия ден тя беше ту горе, у лелини, ту долу, у нас.

Вечер обичаше да остане по-късно при мене. Дали защото бях по-голям от братовчеда си Петко и вече разбирах всичко — „поумнял“ бях, както казваше тя, — или защото мъжът на леля Елена, вуйчо Марин, беше винаги строг, намръщен и сърдит, а тате още не бе се завърнал от фронта и майка ми беше сама, баба понякога прекарваше нощта при нас. Тогава ми разказваше приказки. О, аз още не съм забравил нейните чудно хубави приказки за онова отдавна минало време, когато по земята ходели безстрашни юнаци, които се борели със зли духове, огнедишащи змейове, за да спасят народа и му дадат свобода и щастлив живот! А после… идваше ред на гъсти, непроходими гори, пълни с вещици и магьосници, които приспиват бедната овчарка, нежна и хубава като звездица, но ето че там, на върха на хълма, има дворец, дето живее чудно хубав момък с добро сърце, който слиза в гората, намира умния старец, съветва се с него и отива да спаси обречената на вечен сън девойка… Баба разказва бавно, с уморен глас, аз слушам и тъй неусетно заспивам. На другата вечер пак отивам при нея и тя пак започва отначало същата приказка, която никога няма да ми омръзне.

Баба беше сладкодумна и не само разказваше приказки, но и самата можеше да съчинява. Когато приказката се свършваше неочаквано за мене и аз бях недоволен от нейния край, започвах да я дърпам и да се моля:

— Хайде, ма бабо, разказвай! Какво е станало по-нататък?

— Това е всичко, сине, приказката се свърши.

— О, бабо ма, разказвай още!

И баба, като клюмаше и дремеше, продължаваше да разказва и макар да знаех, че тя съчинява, все пак й вярвах. А понякога, както говореше, тя изведнъж се сепваше и отваряше очи. По погледа й виждах, че се колебае и че не знае как да продължи. Какво наистина беше по-нататък? Тя ме поглеждаше за миг, усмихваше се и без много да мисли, сякаш нищо не беше се случило, подхващаше друга приказка, но тъй умело свързваше и двете, че аз не можех да направя разлика и ми се струваше, че е една и съща. Ала времето напредваше, сънят надвиваше силите й, баба с въздишка затваряше очи и скоро стаята се изпълваше с дълбоко, тежко хъркане. Аз се свивах до нея страхливо. Най-напред се мъчех да не обръщам внимание на тия хрипливи звуци, а после ме обземаше такъв ужас, че не можех да изтрая, посягах и я будех, като я дърпах за ръката.

— Бабо ма…

— Спи, сине, спи — шепнеше тя в просъница и пак заспиваше, и пак от гърлото й излизаха такива грозни шумове, сякаш душата я напускаше.

— Бабо ма, страх ме е! — виках аз и още по-силно я дърпах, додето тя се събуждаше.

Веднъж в стаята бяхме само двама. Дядо беше заминал с биволската кола на кирия към Сомовит на Дунава, да кара стока за параходите. Мама пък бе отишла с кръстницата Райна на вечеринка и още не беше се върнала, а аз и баба спяхме долу в избата, дето бе нейното кътче. Вън кучето залая и ме събуди. Събуди се и баба, стана и отиде до вратата.

— Чиба, проклетнико! — извика тя сърдито и го пропъди. — Какво си завил? Дано за главата си завиеш, пес мръсен!

Разсънила се вече, тя седна на одъра до мене, взе хурката и слабите й изкривени пръсти започнаха да източват тънка бяла нишка, която блестеше в здрача като сребърна. Гледах с подпухнали от съня очи и ми се струваше, че нейната нишка няма край, че никога не ще се свърши. Но по едно време нишката се скъса, а баба, като наплюнчи двата си пръста, бързо я усука и продължи да преде. Тогава не изтърпях и попитах:

— Защо се скъса, ма бабо?

— Ами че тъй, сине, скъса се…

— Ама защо? Защо?

— Защото е тънка.

— А защо е тънка?

— Ех, ти, само питаш! Я спи, спи, че утре трябва рано да ставаш…

— Защо, ма бабо?

— Защото човек трябва да става рано.

— Ама питам, защо трябва да става рано?

— Тъй. Нали ще ходите с майка си на гости. Хайде легни си и затвори очички, а като заспиш, при тебе ще дойде едно бяло ангелче и ще те помилва…

Но никак не ми се спеше. Нещо се бе надигнало в гърдите ми и страшно много ми се искаше да говоря за туй-онуй, да бъбрим с баба за каквото и да е до насита. А за ангелчето знаех, че е измислица! Баба искаше да ме накара да си легна. Станах от одъра и отидох до малкото прозорче, което бе ниско долу, почти се опираше до плочите на двора.

Вън лежеше тежка зима. Земята беше замръзнала. Дворът беше натрупан с купчини сняг, изметен и събран през деня от баба. Двете по-малки къщи отсреща, нашата и на леля Елена, и къщите на съседите едва се виждаха от големите преспи, навеяни от зимната вихрушка. Те се гушеха под своите бели снежни калпаци и само комините им още димяха, а прозорчетата светеха в тъмнината като очи на котка.

Синкав полумрак обгръщаше всичко наоколо и аз видях как кучето прибягна към задната част на двора. Откъде ли идеше тая светлина? Високо, в синьото и студено небе, сред безброй трепкащи звездици се бе издигнала месечината точно над покрива на нашата къща и сякаш с единия си рог искаше да среже като със сърп комина. Някаква котка се бе покачила на покрива и зловещо мяучеше, а от това ми ставаше някак много страшно. Бързо побягнах на широкия одър, завих се с кълчищната черга тъй, че само през единия крайчец да поглеждам, и се спотаих.

В стаята беше тихо и здрачно. Малка газена лампа със счупена шийка на стъклото бе поставена в пезула и от нейната мътна, зеленикава светлина едва се виждаха стените, подът, таванът. Взирах се и виждах колко опушени бяха гредите. Усещах как някаква тежка ръка затваряше клепките ми и притискаше очите ми. Не исках да спя и се борех с тая невидима ръка, но настъпи миг, когато нишката на живота ми сякаш се скъса, както нишката на бабината къделя, и аз потънах в мрак…

На сутринта се събудих късно. Озърнах се. Баба я нямаше. Вместо нея в стаята влезе майка ми и започна да ме облича.

— Хайде, маминото, ела си у дома! Баба ти отиде на черква, да запали свещица пред иконата на свети Ивана…

— Кой е този свети Иван, мамо?

— Той е един благ старец с бяла брада, защитник на бедните хора. Ти на него си кръстен, сине.

Но тоя отговор не ме задоволяваше.

— А от кого защищава бедните хора, ма мамо?

— От богатите, сине.

— Ами кои са бедни и кои богати?

— Ех, ти, малък си още за тия работи! Като пораснеш, ще научиш…

Мама ме взе на ръце и като припна по двора със скърцащи по снега стъпки, ме отнесе у дома. А колко хубаво беше там, в нашата малка стая, дето печката бумтеше и нещо вреше в голямата синя тенджера!

Скоро баба се върна. Тя беше облечена цялата в черно, с дълга до земята, надиплена фуста, с кадифено кожухче и черна лъскава шамия, над която на гърба висеше малка, сплетена косичка; в ръцете си държеше китка босилек и чаша със светена вода. Лицето й, зачервено от студа, сияеше от усмивка, а големите й, топли и блестящи очи ме обливаха със светлината си. Като натопи босилека в чашата с вода, тя размаха ръка и започна да ме ръси по челото.

— Да си жив и здрав, Ванко! Нека свети Иван Кръстител ти донесе щастие и напредък в живота, да станеш голям човек… — благослови ме тя, а майка ми ме повдигна и ме накара да й целуна ръка.

Баба се наведе и също ме целуна, после бръкна в джоба на фустата си и извади оттам геврече и някакви много крехки и ронливи курабийки.

— На, вземи, чедо, па да отида и видя какво прави братовчед ти Петко, че и той ми е внуче — каза тя, взе от мама босилека и чашата със светената вода и отиде в горната къща, у лелини.

Забележителен човек беше моята баба. Останала от малка без майка, тя прекарала детските си години сам-саменичка. В блъскане и труд минал целият й живот. Като станала мома, явили се сватовници и я склонили да се омъжи за дядо ми Иван — тогава скромен момък, ратай у някакви наши далечни сродници. Баба приела. Купила му тя кола и биволи, па тръгнал той по гурбет пари да печели и дом да храни.

Тежки били времената, но дядо бил трудолюбив и упорит. Ходил той на кирия из цяла Северна България, припечелвал и баба била доволна. Едно подир друго им се родили три деца: най-голямата — леля Елена, после майка ми, а най-малкият — вуйчо Петко. Право-криво животът им вървял из пътя: като добра къщовница, баба умеела от нищо нещо да прави и тъй свързвали двата края, поминували някак. На хляб и сол сядали, както се казва, но залъкът им се услаждал. А пък и времената били други: имало и брашно, и зехтин, чист гръцки зехтин, донесен в кожени мехове, и маслини, а и всичко, каквото душата ти поиска. Ала дошла войната и всичко изведнъж се объркало. Поскъпнал животът толкова, че докато преди една басма за рокля струвала десет пари, сега трябвало да даде грош. Но най-лошото било, че и него сега го нямало…

— Ех, ех, какви времена доживяхме, божке-ле! — често въздишаше баба, седнала до печката. — А едно време…

— Какво е било едно време, ма бабо?

— Едно време ли? — сепваше се тя като че от дълбок сън. — Ух, да не говорим, сине! Лошо беше тогава, много лошо…

— Ами защо е било лошо?

— Защото беше турско, сине!

— Я разкажи, ма бабо, за това време! — хващах се аз за нея и не я пущах, докато тя не започне:

— Тейко ми, дядо ти Стоян, беше човек известен в целия град. Имаше си той дюкян в чаршията, на най-лично място срещу конака. Шиеше аби с гайтани и ширити, каквито никой друг тъй не можеше. Дори и онбашията при него си поръчваше потури и салтамарка. Но нали не бяхме свободни, тежко се живееше тогава, сине. Дойде, да речем, турчин в къщата ти и каже: „Я заколи, гяур, тая кокошка и ми я опържи!“. Ти трябва тозчас да я заколиш, инак той тебе ще заколи…

— Тъй ли, ма бабо?

— Тъй ами, сине! Но ти слушай по-нататък… — и баба, увлечена от спомените, продължаваше тъжната история на своя живот:

— Живеехме ние тъй ден из ден и търпяхме, защото знаехме, че ще дойде край на нашето тегло, ще се освободим. Все по-често се чуваше, че Дядо Иван — тъй викахме, сине, на русина — ще дойде някой ден да бие турчина. Мъжете се събираха тайно, шепнеха си нещо и се готвеха за бунт. Но в нашия край бунт не вдигнаха, а по други краища, и после ние научихме, че башибозуците разбили бунтовниците, отсекли главите им и ги разнасяли по цялата страна. В нашия град не дойдоха, слава богу!

Мина се, не мина година време и отново се заговори за Дядо Ивана. Ето че един ден се пръсна новината — русите преплавали Дунава. Някои разправяха, че като ходили надолу из полето, видели техните съгледвачи. Били едри, снажни хора, яздели на бели коне и имали такива калпаци като на Крали Марко, а в ръцете им блестели саби като слънце. Молихме се ние богу по-бързо да дойдат, защото турците надушиха кого чакаме и започнаха да ни се заканват, че ще ни изколят. Тогава аз бях малка, но всичко разбирах. Майка ми, бог да я прости, беше още жива. Събирахме се ние в малката стая, същата тая, дето сме сега, заключвахме се с резето и мълчахме, треперехме от страх.

Една сутрин чухме гръм. Прелетя гюле над града откъм Стратеш и падна в нивите, някъде към гробищата. Пукнаха и пушки. „Русите!“ — извика някой и всички хукнахме навън. Че като зареваха турците „Аллах, аллах!“ и като побягнаха кой където очите му видят, та за няколко часа градът се опразни. Останаха само българите.

Събрахме се ние на мегдана пременени, натъкмени, с китки в ръце, русите да посрещаме. Излезе напред най-старият, дядо Велю Войводата, що с Филип Тотя по Балкана бе бродил, а подир него попът и няколко момчета с хоругвите от църквата, па даскалите, църковните настоятели и най подире народът. Спираме се пред покрития мост и гледаме. Отгоре, откъм Стратеш, слизат казаци на коне и возят топ. Че като зареваха всички „ура“ и като захвърляха шапки, от радост сълзи на очите им потекоха. Спряха се те, русите де, на площада, дето е сега паметникът. Отива при тях дядо Велю и им казва на руски: „Братцы, спасибо вам за освобождение!“. И поднася по стар славянски обичай на командира им хляб и сол. А той, млад, напет офицер, взема хапка, пийва чаша вино и отговаря: „Братья болгары, да здравствует болгарский народ!“. А народът му отговаря задружно: „Да здравствует русский народ, наш освободитель!“.

Аз бях там с дядо ти Цако, моя брат, той тогава беше малък. Гледахме как се весели народът, как пее песни и играе хоро. Настаниха се русите в най-добрите къщи да нощуват. Всички мислехме, че с теглото се е свършило. Ама не било тъй, сине! Още имало да се тегли и пати…

На другия ден, по обед, тъкмо седнахме да се храним, току привикаха съседите: „Бай Стояне! Како Марийо! Бягайте с децата и се крийте, че турците идат да ни колят!“. Без да прибираме софрата, ние избягахме. В бързината не видях къде се скрих. Мама и тате останаха у нас в избата, а аз и кака Гана — тя беше по-голяма от мене и се момееше — се скрихме у вуйчо Стою. Леля ти Христина беше още малка. Сложили я бяха в едно кошче, завита с ямурлука на баща си, и тя… спи ли си, спи сладичко.

Седим ние вътре в мрака и треперим. Защо стана тъй? Къде отидоха русите?

После научих, че техните съгледвачи, като видели с тръбите от Червен бряг, че откъм Плевен идвала много турска войска, запрегнали конете за топа и побягнали към Севлиево, дето били техните сили. Брат ми Цако, който се намирал там, без много да мисли, метнал се отзад и отишъл заедно с тях. Ние нищо не знаехме за него и горката ми майка се съсипа да плаче. Но какво можехме да направим? Тези, които били тогава по къра, казваха, че полето откъм табиите било почерняло от турци, които размахвали ятагани и викали: „Гяур бакаланда!“. Не се мина много време и из улиците запушкаха. Чуха се писъци. Започнаха да разбиват врати и да влизат по къщите. Всички, които не успяха да се скрият, бяха веднага съсечени, а другите, скрити тук и там, едва държахме душите си между зъбите. Седим ние долу, в избата, молим се богу и чакаме да дойдат и нас да заколят. А вън — викове, плач, молби! По едно време кака Гана се сеща, че вратата не е затворена, и казва: „Станке, иди и сложи нещо в дупката, та да не могат да влязат!“. Ставам и нали съм си малка и глупава, вместо да сложа някоя клечка или гвоздей, пъхвам си пръста и тъй стоя до вратата и пазя. Добре, че никой не дойде, иначе пръстът ми щеше да откъсне! Знаеш, баба, къщата на дядо ти Стою и сега си е там, дето беше някога, по-навътре в двора, та никой не се сети там да ни потърси.

Като измина денят и нощта, на другата сутрин излязохме на улицата. Турците се бяха усмирили. Един от нашите съседи беше турчин, Али ага ефенди, добър човек, та той се застъпил за мама и тате, предал ги на едно заптие и ги откарали в конака. Като ни видя, той извика от учудване, че сме живи, спусна се и ме хвана за ръка, а после ме повери на някакви турски войници, които ни подкараха по улицата.

Оттук-оттам към нас се присъединяваха и други българи, изкарани насила от избите. Къде ни водеха? Никой не знаеше, пък и не беше толкова важно — всички бяхме се примирили със смъртта.

Вървяхме ние, а от разни места по нас пушкаха и от време на време ту този, ту онзи ще падне на улицата. Тия, дето бяхме останали живи, се молехме на господа да ни запази живи и поглеждахме настрани. Турците се събираха на големи групи по мегданите и улиците, посрещаха ни с викове и закани, та войниците едва ни спасяваха. Понякога откъм някоя врата или прозорец ще се гръмне и ще удари някой от нас. Обърнеш се неволно и що да видиш? Кадъна, забулена с яшмак, грабнала пушката и се цели. Не можеха те да забравят страха, що бяха брали, кога русите влязоха в града. Тъй стигнахме до конака. Там ни затвориха и държаха три дни, после ни пуснаха, ама колко народ изгина!

Не се мина и седмица, турците отново се разбягаха, ама този път завинаги, вече не се върнаха. Дойде истинската войска на русите и ни освободи.

Та такова беше то, нашето тегло, тогава и затова аз казвам, че по-лошо от турско няма. А това, дето понякога се оплаквам, че до лоши времена доживяхме, ти много кусур не ми връзвай, стара съм аз, стара и глупава. Е, хайде, сине, дано даде господ да поживея още малко, та да се порадвам и аз на по-добър живот, а то тъй, ако си умра, ще си умра с отворени очи… — и баба сведе набожно глава и се прекръсти, като зашепна дълги молитви и обещания, че ще запали пред иконата на свети Ивана най-голямата свещ, ако помогне на сиромасите да се освободят от теглото.

След този разказ, който дълбоко ме развълнува, аз още повече обикнах баба си. И колчем сега ми дойде наум за онова черно минало, когато е вилнял турският ятаган, все си спомням за малкото невинно момиченце, пъхнало пръста си в дупката на вратата, за да не влязат озверените башибозуци.