Иван Мартинов
С чисто сърце (4)

Хармането

Някога родният ми град Ловеч бил много по-малък. Разположен бил на десния бряг на река Осъм, в подножието на скалистия хълм Стратеш.

Тесните и криви улички, постлани с калдъръм, водели нагоре към върха. Къщите от двете страни на уличките били тъй близо прилепени една до друга, че покривите им почти се допирали. Те били повече едноетажни, но имало и двуетажни — с малки еркерчета и чардаци, с дървени пармаклъци и вити дъсчени стълби. Чудни резби оставили по таваните и вратите изкусни тревненски майстори. Това личи дори и сега. Отвън фасадата е украсена с всевъзможни дървени орнаменти, с пезули и конзоли, а прозорците са здраво обковани с железни пръчки — защита някога от нападението на еничари и башибозуци. Дворчетата са все тъй малки и тъмни, но чисти и спретнати, с овощни градини и навеси за дървата, подредени от стопаните като кибритени клечки. Всичко тук напомня за добрия ред, който е съществувал от векове. Още е запазен дъхът на старинност и минало величие. Градът и днес не е променил своя живот — тих и спокоен, скрит от окото на чужденеца. В далечното старо време тук никой не е могъл да проникне зад високите каменни огради с тежки дъбови врати, обковани с железни рамки.

Такава е била Вароша, старата част на града, през ония далечни времена, когато господар в нашата страна е бил турчинът, такава е била тя и през моето детство, такава е почти и сега.

В древността градът се е наричал Мелта и е бил една от крепостите на римляните по пътя през Мизия за Дакия. Стар римски път, останки от който са запазени и сега, е водил по околните височини и е опасвал града, а на върха на хълма, точно над короната от скали се е намирала крепостта, защитена естествено от долината на реката и от един подвижен мост откъм северната страна, дето е била вратата; там сега са останали жалки развалини и в тях се въдят само змии и гущери, вият се ястреби и орли.

По-късно славяните построили на отсрещния хълм още един квартал, наречен Дикисан, който по стила на архитектурата си не се различава много от старата част и е нещо средно между нея и новите квартали долу, в полето, дето са били харманите на ловчанци и оттам и името на тази част — Хармането.

Дълъг дървен мост с покрив и дюкянчета от двете страни, построен към средата на миналия век от стария майстор Колю Фичето, съединява Вароша с останалите две части на града. По него някога са минавали кервани от коли на път от Русчук и Търново, през Орхание и Арабаконашкия проход за София и Южна България.

Чуден мост! През зимата топъл, а през лятото хладен, с лекия дъх на влага и прах, на катран, газ, манифактура и цървули — една тънка смесица от миризми, която му придавала особена красота — мостът с неговата неспокойна и оживена атмосфера в пазарни дни, когато селяните идвали да си купуват разни стоки, беше рядка, потъмняла от времето старина, постижение на самобитното народно изкуство.

Такъв го помня и аз. Но преди тридесет години злосторническа ръка го запали и унищожи!^[1]

Сега на негово място е построен друг — железобетонен, пак с покрив и дюкянчета, ала вече няма онова очарование, което се излъчваше от всяка частица на стария дървен мост.

И Ловеч се е променил. Нови квартали с широки и прави улици, с хубави модерни къщи сред потънали в зеленина дворчета са се ширнали по двата бряга на реката.

А някога…

Някога Хармането беше в края на града. Оттук нататък вече започваха нивите и зеленчуковите градини, а зад малката рекичка, на ниския, заоблен хълм Червен бряг, бяха лозята.

Затварям очи и мислено се пренасям в онова време.

Улицата пред нашата къща беше широка, покрита с калдъръм от огладени речни камъни. Къщите от двете й страни се губеха сред овощни градини. Тихо и пусто. Рядко минаваше човек. Въздухът трептеше от лятната мараня. Едва привечер, когато слънцето слезеше ниско на запад и откъм склоновете на Стара планина полъхнеше хладен ветрец, започваше да се оживява. Тогава жените излизаха пред портите, сядаха на столчета с плетки в ръце или с хурки, затъкнати на кръста, и повеждаха тих разговор…

Зиме дебел сняг покриваше малкото площадче в горния край, дето бе фурната на кака Пена, а пред нея двата големи салкъма с накацалите по тях гарги. Децата от цялата махала се събираха на пързалката. Кънтеше просторът от весел, безгрижен смях и до късна вечер се чуваха викове, крясъци, песни. А лете тук ставаше хорото и се събираха младите на приказки. Излизаше бабин Ганин Дани с гъдулката си и дрънкаше ли, дрънкаше по струните с изкривените си от ревматизъм пръсти, а тънките му мустачета хитро потреперваха. На сирница пак тук ставаха тържествата, които обикновено завършваха с бой, а често и намушкване с нож или пукване на глави със сопи. Прочута беше нашата махала Хармането, прочута беше тя не само с хората си — буйни и размирни, готови веднага да налетят на бой, но и с веселбите си.

Ала най-прочута беше нашата улица. Аз и сега не мога да разбера защо тя се наричаше Шаранполя.

Започваше тя отгоре, от Дикисаня, спускаше се надолу и извеждаше далече, до моста и бахчите, дето бе циганската махала. През лятото, когато падаха проливни дъждове, тя се превръщаше на малка, но буйна и опасна рекичка, която никой не можеше да прегази. Често отвличаше кози, агнета и кучета. Веднъж отвлече един пийнал си търговец, дошъл да продава на жените макари, ластици, игли и разни други дребни стоки. В такова време мама не ме пущаше да изляза вън от портата и аз надзъртах през пролуките й. Като преминеше дъждът и водата се оттечеше, все още оставаше да се оцежда по средата малко поточе, в което по-големите деца газеха и търсеха домъкнати от пороя предмети.

Първата си по-далечна обиколка направих, когато бях на три години.

Летен ден. Слънцето припичаше. От задуха кокошките климаха със зинали човки в сянката на черниците, а гъските и юрдечките се гмуркаха в локвите, останали след падналия през нощта дъжд. Мама бе заспала на хладовина в голямата стая. Аз се възползувах от това и бързо тръгнах към долния край на махалата, дето не бях ходил досега. Какво ли щях да намеря там?

Вървях бос по нагорещената пепел, но не усещах ни жар, ни задуха — тъй приятно и радостно ми бе, че бях свободен и можех да отида, където поискам. Увлечен в разузнаването на непознатите места, аз забравих всичко…

Спрях се пред някаква телена ограда. С изненада и любопитство гледах какво става вътре. А вътре, в широкия двор, обраснал с трева, някакви чичковци, облечени в сиви дрехи и препасани с колани, ходеха напред-назад по двама и викаха: „Раз-два, раз-два!“. Като стигнеха до оградата, един от тях изкомандуваше: „Кръгом, марш!“. Те се обръщаха и пак започваха да маршируват.

Гледах аз и не можех да разбера защо се бъхтят в тоя пек. А когато се уморих да ги гледам, изтичах по-нататък, преминах малката долчинка и тръгнах по един път с изровени отстрани брегове.

Вървях и не можех да се начудя. Откъде се бе взела толкова много трева? Тя беше избуяла високо, по-високо от мене, люлееше се от вятъра и шумолеше. И колко много цветя, и колко много пеперуди, бръмбари, пчели! Тичах насам-натам, късах едни червени и едри цветове, които се ронеха, щом ги дръпнех, късах и други — синички, с жилави дръжки, и вървях напред, все напред.

Започна да захладява. Неусетно небето се покри с облаци. Далече някъде гърмеше и бляскаха светкавици, но аз не се спирах.

Стана тъмно. Огледах се и видях, че съм сам сред полето и че крайните къщи на града вече не се виждат. Реших да се върна, но пътечката ме отведе до някаква ограда от тръни. Спрях се. Сега накъде? Изведнъж ме обзе страх, неописуем страх и започнах да плача.

Плачех, а над мене проблясваха светкавици и трещеше гръм, сякаш земята се продънваше. Но никой не ми идваше на помощ. Заваля и дъжд. Едри капки зачукаха по пръстта. Тогава седнах под крушата наблизо и отчаян, продължих да хлипам.

Неочаквано някой се спря в мрака и ме попита с тих, фъфлещ глас:

— Момченце, какво правиш тук?

Мълчах.

— Чие момченце си?

Пак мълчах.

— Кажи как те казват!

Блесна светкавица и аз видях, наведено над мене, едно черно лице с разрошени коси, а до него някаква мокра муцуна с две сини и подвижни очи. С още по-жалостив глас заплаках и закрих лицето си с ръце… Няколко мига стоях със затворени очи, после махнах ръцете си и погледнах. Старата жена, която се бе спряла до мене и ме разпитваше, ме хвана за ръката и каза ласкаво:

— Не плачи, миличко, а ела да те заведа при майка ти!

Станах и тръгнах подир нея.

Изведнъж силен гръм разтърси земята и ослепителна светкавица раздра небето. Старата жена се прекръсти и прошепна: „Божичко милостиви, запази ни от гняв небесний!“. В един миг, когато стана съвсем светло, аз я погледнах и едва сега видях, че тя беше прегърбена и толкова стара, че едва вървеше; в ръцете си носеше кошница, пълна с трева, а подир нея крачеше козичка. Но коя ли беше тая немощна баба?

Водеше ме тя, а аз вървях до нея и подсмърчах. Дъждът вече плискаше и по лицето ми се стичаха поточета. Дрехите ми лепнеха на гърба. Стана ми студено, започнах да треперя. Къде ме водеше?

Изминахме пътечката и излязохме на улицата. От време на време светкавицата проблясваше и тогава бабата откриваше пътя и ме теглеше по-силно напред. Неочаквано видях, че се намираме до телената ограда. Дръпнах се и застанах на едно място. Тя се наведе над мене и отново ме попита:

— Е, кажи де, как се казва баща ти?

— Тати.

— А майка ти?

— Мама.

Бабата се изправи.

— Ох, ти, глупавичкото! — каза тя отчаяно. — Още не можеш да говориш, а пък си тръгнало само… Че къде е майка ти, бе чедо?

— Мама — казах само аз.

— Къде живееш? — упорито настояваше старицата. — Кажи, и баба ще те заведе у дома! Хайде кажи, къде живееш?

— Мама! — повторих аз и посочих телената ограда.

— Ох, та това е казарма, бе чедо! — отвърна тя и вече, сериозно загрижена, започна да се ядосва: — Коя ли е майка ти? Сигурно с чер повой те е повивала, щом те е оставила така…

В тоя момент чух гласа на майка ми, която ме викаше, и от радост ли, от страх ли, заплаках още по-високо и така неудържимо, че тя дълго не можа да ме успокои.

Старицата й обясни къде ме е намерила и дори й се поскара, задето ме е оставила да се лутам сам толкова много.

— Ела, чедо, ела, маминото! — каза майка ми зарадвана и през сълзи. — Ох, да знаеш как се изплаших! А баба ти… тя, горката, едва е жива от страх.

Дъждът бе престанал и през облаците, които вятърът прогони, се откри небето, осеяно със звезди. Изведнъж луната изскочи и хвърли достатъчно силна светлина, за да разпозная нашата къща. Мама отвори портата и ние влязохме в тесния двор.

У дома се бяха събрали всички роднини и ни чакаха. Тук беше и леля Елена, и вуйчо Петко, а и много други близки и съседи, дошли да научат какво бе станало с мене. Като ни видяха да влизаме, те станаха да ни посрещнат.

— Е, намери се героят! — каза засмяна леля Елена и въздъхна от облекчение.

А баба ме прегърна и целуна по челото.

— Божичко мили, върна ми се внучето! — и като се изправи, тя с гордост добави: — Че какво мислите вие? Голям е той вече, щом може да ходи сам из нивите!…

— Ти пази детето и много не дрънкай! — скара й се дядо. — А на тебе, Тоте, чуй какво ще ти кажа: много не се заплесвай, че ако нещо стане с детето, мисли му!…

— Ама какво съм виновна аз, бе тате? Заспала съм, а в това време той…

— Стига! Втори път това да не се случва! — каза дядо ми строго. — Ами ако го беше срещнало куче или някакъв друг звяр, а? Я много не се май, ами вземи сухи дрешки и го преоблечи!

При тия думи майка ми млъкна и наведе глава. Тя бързо извади дрехи от големия сандък, обкован с цветна ламарина, и започна да ме преоблича. От този ден вече всички следяха къде ходя, а аз не можех да се откъсна от зорките очи на домашните си, особено от очите на баба.