Иван Мартинов
С чисто сърце (10)

Дядо Ваню

Дядо ми, Иван Арабаджията, или просто дядо Ваню, както го наричахме ние, децата, обичаше да си попийва. Вечер в празник, като се връщаше от кръчмата на бай Пенко Гечев, той си пееше тихо, спираше се често да разговаря с хората и се прибираше у дома късно. Тогава баба ми Станка се спускаше насреща му разсърдена и започваше да вика:

— Ти пак си пиян, поразнико!… Смок да те изпие! Какво си направил с парите?

Като се опираше на дувара, дядо ми я гледаше ухилен, смееше се сам на себе си, клатеше глава и отговаряше едва разбрано:

— Тсс, стига си викала! Има и за тебе… На̀! — и хвърляше в ръцете й кесията с останалите в нея няколко гроша, спечелени от кирия.

Иначе той беше тих, кротък човек, не обичаше да се сърди и кара, живееше си мирно, тихо и по цял ден мълчеше — мрачен и намръщен, сякаш му беше крив за нещо целият свят. Обичаше той повече да лежи, да пуши с лулата си и да мисли за своите работи.

Баба ми го беше отделила и той спеше в избата, дето бе нейното кътче, а тя се бе преместила горе, в малката къща. Но там, изглежда, той се чувствуваше много добре, сам, защото никога не пожела да дойде при нас. Само на Коледа или Великден, когато след постите всички се нареждахме около софрата в голямата стая, той идваше да се прости с нас, да му целунем ръка и да сръбне чашка ракия.

Имаше той два едри бивола, толкова едри, че на мене ми се струваха едва ли не великани. Единият, Кардам, беше по-стар, с големи, леко извити рога, тих и кротък като дядо ми; но другият, Демир, или Вампир, както го наричахме, съвсем не приличаше на него — по-млад, буен и игрив, като се разсърдеше, ставаше лют като звяр и започваше да боде, та затова се плашехме от него. Двата бивола бяха най-добрите приятели на дядо. Той делеше с тях и скърби, и радости, а и еднаквата си участ на несретници, осъдени да прекарват по-голямата част от живота си в пътуване по чужди краища. Неведнъж съм го виждал да милва с грубата си длан техните муцуни и да им говори нежни думи.

Като колар арабаджия той прекарваше малко време у дома, а повече пътуваше по градовете. Ще впрегне двата бивола в тежката скърцаща кола, ще натовари стока — я керемиди, я вино, я нещо друго, — баба ще му пъхне в торбата парче сланина, увито в шарен месал, бучка сирене в дървена гаванка, сол и пипер в похлупците, един голям, с препечена кора хляб, ще го прекръсти, преди да излезе от вратата, ще плисне подире му менче вода, та да му е лек пътят, и той, навел глава, ще тръгне подир колата, загледан в клатещия се на задната ос катраник, а биволите сами ще вървят из пътя, който те познават по-добре и от него.

Пътуваше дядо ми до много градове из страната — до Плевен и Свищов, до Троян и Орхание, преминаваше Балкана, та чак в София ходеше. Губеше се той по седмица-две, а понякога и по цял месец прекарваше далеч от нас и се връщаше късно някоя нощ, натоварил колата с газ, сол, прежда или галантерия за бай Пенко, който освен кръчмата имаше и бакалница.

Колко много ми се е искало да тръгна някой път с него и да видя тия чужди и далечни, непознати места!

Отначало, когато дядо ми подхвърляше не на шега за това, и баба ми, и майка ми не даваха дума да се издума, но сетне склониха и аз не един път бях негов другар. Оттогава у мене остана тази любов към пътуването, към тихите летни нощи без луна, осеяни с много звезди, към шепота на вятъра, към дълбоките смълчани усои на горите, към величествената Стара планина, която прекосявахме неведнъж през Арабаконашкия проход на път за София. Ах, и сега душата ми се изпълва с умиление при мисълта за онова отдавна минало време, когато нощем, насядали край догарящия огън, коларите ядат и разговарят, а до подредените една зад друга коли дремят налягалите биволи и само от време на време в мрака ще блесне светъл лъч от пламъка, отразен в окото на някое добиче!

Минаваха дните. Любовта към дядо заемаше все по-голямо място в моето сърце и аз така се бях привързал към този затворен и на вид суров човек, но инак сърдечен и мил като всички колари кираджии, че не можех да живея без него. Висок, едър, с широки рамене, приведени леко, с тежки, отпуснати ръце и голяма побеляла глава, но с потъмняло от ветровете и студовете лице, отпуснато и уморено, с малки живи очи, умен и дълбок поглед, той вървеше бавно, с лениви движения и се клатеше като мечка. Винаги в джоба на абата му или в червения му пояс, до кесията с тютюн и лулата, той носеше небетшекер или захарно петле на клечка.

— Ей, Ванко, я виж какво ти нося, дядовото! — викаше той, широко усмихнат, и като ме поемаше на здравите си мечешки лапи, повдигаше ме високо от земята, допираше ме до лицето си и ме целуваше по гушката, при което дългите му мустаци ме гъделичкаха така, че аз започвах да се смея несдържано и лудо, почти до припадък.

Но най-голямото ми щастие беше, когато той ме вземаше със себе си да пасем нощем биволите. Още през деня, щом научех от него, че ще ходим на ливадата край реката, от радост не можех място да си намеря — тичах насам-натам и чаках да настъпи нощта. Едва привечер дядо ми се качваше горе и като посядаше за малко на миндера, застлан с шарени черги, изпушваше по една лула, и от дума на дума подхвърляше на баба ми:

— Кажи на Тотка, че ще взема момчето с мене!

— Що? Ти луд ли си? — надигаше се баба ми, но той засукваше спокойно мустака, бръкваше в джоба на панталона си и изваждаше оттам шепа никелови гологани, които хвърляше на миндера.

— Не викай! И друг път е идвал с мене, хем по-надалече, та сега ли няма да го пуснете? — казваше той смирено. — На̀, купи си нещо… Виж, шамията ти е избеляла, замени я! Докараха завчера на пазара нови… — и като се побавяше известно време, завършваше убедително и настойчиво: — Ванко не е вече малък, скоро ще тръгне на школото. Нека се учи на труд, че не се знае какво го чака. А пък съм вече стар и кому ще оставя тази кола, ако не на него… Склони ти Тотка!

— Добре, добре — поклащаше баба ми глава и грабваше парите, после мушваше в огъня джезвето и му поднасяше греяна ракия, която той изпиваше на един дъх.

Вечерта, подкарали пред нас биволите и нарамили по едно чердже, ние отивахме извън града, до лъката, дето реката правеше голям завой и се губеше сред клоните на увисналите върби. Там двамата с дядо ми постилахме черджетата, завивахме се с неговата аба и легнали по гръб, мълчаливо гледахме осеяното със звезди небе. Дядо пушеше с лулата, сумтеше и от време на време кашляше, а пък аз се свивах под тънката аба, измръзнал от нощния хлад, но чувствувах как душата ми се изпълва с някакво непознато досега блаженство.

Колко светли и тихи бяха летните нощи! Наоколо пълен покой — ни шум, ни викове; само покрякването на жабите покрай брега и песента на щурчетата в тревата нарушаваха тишината и ме държаха буден, с отворени очи. Кардам и Вампир хрупкаха сочната тревица и пръхтяха. Заспивах неусетно и се събуждах късно на другата сутрин, когато слънцето вече бе напекло всичко наоколо, а дядо бе станал и търпеливо ме чакаше да се събудя, стиснал вечно димящата си лула между зъбите.

— Ей, гущер, я ставай, че слънцето ще те опече! — подвикваше ми той усмихнат.

Като разтривах сънен очите си, аз скачах на крака и се втурвах към реката да ловя риба и раци.

Целия ден прекарвахме с дядо на лъката и късно вечерта се връщахме у дома: той запираше биволите в избата и отиваше да се разтуши в кръчмата на бай Пенко, а аз лягах върху кревата и заспивах още първата минута.

Дядо ми се пропи, а с пропиването дойде и нещастието.

Една сутрин чух как баба се караше с него, като го кълнеше и оплакваше живота си, а той, седнал на миндера, мълчеше виновно. От разправиите между двамата по-късно разбрах, че той бе продал биволите и изпил парите, а дори бе направил и дългове, та за да ги изплаща, реши да се наеме за пазач в парната мелница на един търговец.

Няколко дни по-късно дядо си взе сбогом с всички, целуна ме особено горещо по челото и замина. На изпращане до портата, дето той пъхна в ръката ми един грош, последния негов грош, останал от биволите, видях, че в очите му се появиха сълзи. Развълнуван, не можах да издържа и като се хвърлих на врата му, разридах се и дълго майка ми се мъчи да ме успокои, докато най-сетне се скара и аз млъкнах, преглъщайки сълзите си.

Колко време се губи дядо, не знам, но помня как една вечер късно през есента, когато бе започнало да се застудява и по двора имаше замръзнали локвички с тънка корица от лед, пред пътната врата спря каруца с два коня и преди да разбера какво ставаше и кого търсеха, един мъжки глас извика:

— Како Станке, ела бързо, че бай Ваню умира!…

Баба изтича по чорапи, а майка ми и аз скочихме от кревата и без да се облечем, впуснахме се с плач подир нея.

На улицата намерихме нашия кум, който също работеше на мелницата. Той посрещна баба на вратата и като й говореше нещо, поведе я към улицата, дето беше спряла каруцата и се мяркаха няколко човешки фигури.

— Къде е? Къде? — вайкаше се баба, когато приближихме.

— Ето, докарахме го…

Баба се хвърли върху дядо, който лежеше в дъното на каруцата завит с някакъв ямурлук.

— Божичко, Ваньо! — проплака тя и закърши ръце.

Но дядо продължаваше да стои неподвижен; само глухи стенания и пъшкания на човек, който едва задържаше последните си сили, достигаха оттам. Аз и майка ми се покачихме при баба и също заридахме.

— Е, стига де, кумице! — задърпа кумът баба ми. — Станало каквото станало. И да плачеш, и да се одереш, никаква полза…

— Ама какво е станало?

— Знам ли? — сви рамене кумът и отви дядо, изтегнат върху купчина слама. — Вчера си беше здрав и прав, заедно ядохме и пихме, а днеска, като отидох да взема чувалче трици, намерих го долу на цимента с разбита глава…

— Да не са го убили, бе куме?

— Че кой ще го убие, кумице! И за какво?

— Я за пари, я за брашно… Малко ли са хайдуци! За две шепи могат да утрепят човека!… Ох, майчице, отиде ми добрият старец! — занарежда баба и гласът й пресипнал, но остър и писклив, събра бързо съседите от махалата.

Всички искаха да узнаят какво беше станало с дядо, но кумът вече бе се уморил да разказва:

— А бе, знам ли бе, хора? Намерихме го на цимента. Я са го хвърлили, я сам той…

— Че как тъй сам?

— Знаете, беше си малко пийнал, та през нощта… Ама хайде да го караме в болницата, докато не е издъхнал, че ако все така на всички отговарям, май и това ще стане.

Той и двамата му братя, с които бе дошъл, подкараха каруцата по калдъръмената улица към горния край на града, където се намираше болницата. Баба тръгна подире им с хлипане, а аз и майка ми се прибрахме в стаята и цялата нощ не заспахме.

Рано сутринта отидохме в болницата. Дядо беше настанен в отделна стая, на главата му бяха сложили лед и той лежеше почти в несвяст. Баба, прекарала цялата нощ в бдение над него, едва се държеше на крака от умора и безсъние, но не искаше да се отдели от леглото му, като триеше зачервените си от плач очи и тихо, сдържано хлипаше. Мама също поплака-поплака, па като видя, че дядо не отваря очи и не я поглежда, отиде и намери един доктор, който веднага дойде при болния.

— Няма да го бъде! — каза той и поклати глава. — От удара е станало мозъчно сътресение и има менингитен процес. До довечера ще умре.

Като разбра, че дядо няма да оживее, баба още повече зарида и гласът й, жалостив и безпомощен, изпълни коридора и съседните стаи. Надойдоха много хора да видят пребития, но докторът ги изгони и нареди никой освен нас, тримата, да не стои при него.

Гледах дядо и не можех да се начудя как беше възможно да умре. От удара главата му беше цялата подута, а лицето — подпухнало и посиняло, с тъмни, почти черни петна от съсирената кръв под кожата, със затворени от отоците очи — приковаваше погледа ми и аз се мъчех да разбера с детския си ум как беше станало това. Убит ли е, или е паднал сам?

Дълго и баба ми, и майка ми, и аз се мъчехме да узнаем тайната на дядовата смърт, но никой не можа да ни каже нещо повече от това, което вече знаехме.

Дядо живя и се мъчи още цяла седмица и умря в пълно безсъзнание, без да хвърли един поглед към нас и да се простим. Но аз никога няма да забравя моя добър, търпелив, любим дядо Ваню.